Патриша Корнуел
Следа (50)

50.

Клоните на смърчовете и трепетликите зад прозореца се огъваха от тежестта на снега.

Скърцането на скиорските обувки на минувачите се чуваше дори горе, на третия етаж. Ниската и издължена сграда на хотел „Сейнт Реджис“ й напомняше за дракона, клекнал в подножието на планината Аякс. За разлика от хората, кабинковият лифт все още не беше се събудил за живот в този ранен час. Планината блокираше лъчите на слънцето и всичко наоколо тънеше в синкави сенки. Студената тишина се нарушаваше единствено от стъпките на подранилите скиори.

След безумното изкачване до езерото Маруун в късния следобед на предния ден Бентън и Луси се качиха в колите и всеки подкара по пътя си. Той по принцип не я искаше в Аспен, още по-малко пък искаше Хенри, която почти не познаваше, но която въпреки това му се натресе на главата. Но такъв е животът: странен и пълен с изненади. Хенри вече беше тук, а сега цъфна и Луси. Бентън побърза да я предупреди, че не е удобно да отсяда при него. И това беше напълно разбираемо, защото се опасяваше, че появата й ще повлияе зле и на малкото, което бе успял да постигне с Хенри. Днес обаче Луси щеше да се види с нея, в удобно за Хенри време. Бяха изтекли две седмици и Луси вече не издържаше, смазана под тежестта на въпросите без отговор. Искаше да види Хенри, независимо от моментното й състояние.

С напредването на деня нещата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Всичко направено и изречено от Бентън имаше своя смисъл. Първо я подкара нагоре към върховете и разредения въздух, където тя нямаше сили дори да отговаря на въпросите му, да не говорим да изрази по някакъв начин гнева, натрупал се в душата й. После, хладнокръвно и практично, я беше изпратил да си легне. Тя не беше дете, но вчерашното му поведение подсказваше, че я мисли за такова. Въпреки това не му се сърдеше, защото знаеше, че го прави с искрена загриженост. Винаги беше усещала, че той е загрижен за нея. Беше добър, дори когато самата тя го мразеше.

Бръкна в една от раниците си за скиорските панталони от трико, пуловера и коприненото бельо и чорапи, които разстла върху леглото. Редом с дрехите лежеше 9-милиметровият глок с мерник от титан и пълнител за седемнадесет патрона — оръжието, до което прибягваше в случаите, когато ставаше въпрос за охрана в затворени помещения. То беше достатъчно мощно, без да е унищожително. Никой разумен човек не би стрелял в хотелска стая с патрон 40-и или 45-и калибър. Още не беше решила какво ще каже на Хенри, още не знаеше как ще се почувства, когато я види…

„Не очаквай нищо добро — напомни си тя. — Не очаквай да демонстрира радост от срещата, да бъде любезна и възпитана.“ Седна на леглото, смъкна дебелия чорапогащник и тениската, след което се изправи пред голямото огледало. Присви очи и направи обстоен преглед на фигурата си, търсейки някакви следи от възрастта. Не би трябвало да има такива, просто защото все още не беше навършила тридесет.

Тялото й беше жилаво и стройно, но в никакъв случай момчешко. По принцип нямаше никакви оплаквания от физическото си състояние, но й беше малко странно да се изучава пред огледалото. Струваше й се, че външната й обвивка е много различна от това, което представляваше душата й. Не по-малко атрактивна, но просто различна. Мина й през ума, че колкото и да бе правила любов през годините, никога няма да узнае как точно ще се чувства тялото й, нито как нейното докосване ще се отрази на мъжа, с когото се люби. Много й се искаше да разбере това, но същевременно се радваше, че не го е сторила.

„Изглеждаш добре“, рече си тя и обърна гръб на огледалото. А влизайки под душа, добави: „Изглеждаш достатъчно добре, за да ти се размине…“ Разбира се, външният й вид нямаше абсолютно никакво значение за това, което й предстоеше днес… „Няма да докосваш никого — рече си, докато пускаше водата. — Утре и вдругиден също. Господи, какво да правя?“ Въпросът беше зададен на глас, но потъна в плясъка на горещата струя, която се блъсна в стъклената преграда на кабината и в мраморния под, а след това обля тялото й. „Какво направих, Руди? Какво направих! Моля те, не ме напускай! Обещавам, че ще се променя…“ Под душа даваше воля на сълзите си откакто се помнеше, още от детските си години. Преди да започне обучението си във ФБР, тя беше само една тийнейджърка, която получаваше стипендии и временна работа през лятото благодарение на влиятелната си леля. Никога дотогава не й се беше налагало да спи в общи спални помещения — такива, каквито имаше в Куонтико, да стреля с различни видове оръжие и да преодолява препятствия редом с агенти, които никога не се паникьосваха и не плачеха, или поне тя не ги беше виждала да го правят. В онези години вярваше на всякакви митове и легенди, просто защото беше млада и наивна, изпълнена със страхопочитание. Днес със сигурност беше различна, но началното обучение беше оставило неизлечими следи в душата й. Затова ако й се плачеше, предпочиташе да го прави сама, без значение колко рядко се случваше това. Същото беше и с болката — никой не разбираше, че нещо изобщо я боли…

Усети тишината малко преди да приключи с обличането. Изпусна една сподавена ругатня и трескаво бръкна в джоба на скиорското си яке, където беше оставила джиесема си. Батерията беше изтощена. Снощи беше прекалено уморена и нещастна, за да мисли за телефона си, който така и си остана в джоба на якето. Това не беше характерно за нея, никак не беше характерно… Руди не знаеше къде е, какво става с нея. Леля й също. Не знаеха и името, което използва в момента, тъй че дори да звъннат на рецепцията на „Сейнт Реджис“, пак няма да я открият. Единствено Бентън знаеше къде е и как се казва. Немислимо беше да отреже Руди по този начин! Немислимо и непрофесионално! И той с право ще бъде бесен… Да не говорим, че точно сега изобщо не е време да му обтяга нервите, тъй като и без това е на ръба… Какво ще стане, ако вземе да напусне? Тя нямаше доверие на никой друг, можеше да работи единствено с него. Откри зареждащото устройство на дъното на сака, тикна го в близкия контакт и включи джиесема. Оказа се, че има единадесет съобщения, повечето от които бяха оставени след шест сутринта, източно време. Значи бяха от него.

— Вече си мислех, че си изчезнала от лицето на земята! — каза Руди в момента, в който се включи. — От три часа се опитвам да вляза във връзка с теб. Какво правиш, за Бога? Откога престана да се обаждаш на джиесема си? Само не ми казвай, че не работи, защото няма да ти повярвам. Този телефон има обхват навсякъде, освен това те търсих и по радиостанцията. Но ти си изключила проклетото нещо, нали?

— Успокой се, Руди — рече тя. — Батерията ми беше паднала. Нито телефонът, нито радиостанцията могат да работят без батерии… Съжалявам.

— Не си ли взе зарядното?

— Вече казах, че съжалявам, Руди!

— Хубаво. Става въпрос за нова информация и няма да е зле, ако моментално тръгнеш насам…

— Какво се е случило? — попита Луси и седна на пода под контакта, в който беше включила зарядното.

— За съжаление ти не си единствената, на която нашият човек е изпратил малък подарък… Някаква бедна старица е получила една от химическите му бомби, но не е имала твоя късмет…

— Исусе! — прошепна Луси и за миг затвори очи.

— Била е келнерка в някакъв скапан бар в Холивуд, намиращ се точно срещу една бензиностанция на „Шел“. И познай какво се продава там: високите пластмасови чаши с капак и сламка, известни като „Голямата глътка“! Жертвата е силно обгорена, но няма опасност за живота й. По всяка вероятност той е посещавал заведението, в което работи. Казва се „Другият начин“, може би си го чувала…

— Не съм — почти безгласно отговори тя, представяйки си ясно обгорената — Исусе!

— В момента претърсваме района. Изпратих част от нашите хора. Не наемниците, защото те едва ли са най-острите ножове в чекмеджето — ако разбираш какво искам да ти кажа…

— Исусе! — потрети тя, неспособна да разсъждава трезво. — Няма ли най-сетне нещо да е като хората?!

— Те са най-близо до понятието „като хората“ — успокои я Руди. — Имам още две новини. Според леля ти Пог най-вероятно носи перука. Дълга перука, черна и къдрава, изработена от боядисана човешка коса. Мисля, че митохондриалният ДНК тест ще ни покаже интересни неща… Най-много да стигнем до някоя проститутка, която е продала косата си на някой производител на перуки, за да си купи дрога…

— Само това ли можеш да ми кажеш? Че носи перука?

— Едгар Алан Пог е червенокос. Леля ти е открила червени косми в леглото в къщата, където се е укривал. Перуката обяснява дългия черен косъм в леглото на Джили Полсън, също и подобните косми на тиксото, с което е била закрепена бомбата в пощенската ти кутия. Според леля ти перуката дава обяснение на много неща. Издирваме и колата му. Оказа се, че госпожа Арнет — старицата, която е умряла в къщата зад тази на семейство Полсън, е притежавала бял буик модел деветдесет и първа, който изчезва безследно след смъртта й… Близките й изобщо не се сетили за него, а май и за нея… Според нас има вероятност Пог да кара точно този буик, който все още е регистриран на името на госпожа Арнет. Затова пак повтарям — няма да е зле веднага да тръгнеш насам. И без това е опасно да отсядаш в къщата си.

— Не се безпокой — рече тя. — Кракът ми няма да стъпи повече в тази къща!