Патриша Корнуел
Следа (34)

34.

Скарпета изпи чаша вино в леглото. Не беше много добро вино — някакво каберне, след което в устата оставаше остър, леко кисел вкус. Въпреки това го изпи до последната капка, вероятно защото беше съвсем сама в хотелската си стая. В Аспен беше с два часа по-рано и Бентън най-вероятно бе на вечеря или на някоя делова среща, зает със случая си — с онзи същия тайнствен случай, който отказа да дискутира с нея.

Нагласи възглавниците зад гърба си, надигна се и остави чашата на масичката до леглото, непосредствено до телефона. Погледна го нерешително, после премести очи към телевизора, питайки се дали да го включи. Реши, че няма смисъл, след което отново насочи вниманието си към телефона. След минута колебание взе слушалката и набра мобилния телефон на Бентън. Не беше забравила, че той не иска обаждания на домашния му телефон.

— Не ми звъни в къщата — категорично отсече той. — Изобщо няма да вдигам слушалката.

— Не виждам нищо разумно в това решение — беше отговорила тя по време на последния им разговор, от който сякаш бяха изтекли няколко месеца. — Защо няма да отговаряш на домашния си телефон?

— Не искам да се разсейвам — отговори той. — Затова няма да вдигам обикновения телефон. Ако наистина трябва да говориш с мен, ще ме търсиш на мобилния. Моля те да не го приемаш лично, обстоятелствата са такива.

Мобилният му телефон звънна два пъти и той вдигна.

— Какво правиш? — попита тя, заковала поглед в празния телевизионен екран срещу леглото.

— Здрасти — меко, но някак разсеяно отвърна той. — В офиса съм.

Тя си представи спалнята на третия етаж на къщата в Аспен, която Бентън беше превърнал в кабинет. Представи си го зад бюрото, с отворен документ на екрана на монитора. Стана й по-добре, като разбра, че си е у дома и работи по случая си.

— Имах доста тежък ден — рече. — Как беше при теб?

— Кажи ми какво става.

Започна да му разказва за доктор Маркъс, но в един момент усети, че не й се говори за тоя тип. Прехвърли се на приключенията на Марино, но думите отказаха да напуснат свитото й гърло. Мислеше някак лениво и по неизвестни причини се чувстваше обидена на Бентън. Копнееше за него, сърдеше му се, а едновременно с това не изпитваше желание да му разказва подробности от изминалия ден.

— Защо не ми кажеш как мина твоят ден — подхвърли тя. — Ходи ли на ски?

— Не.

— Вали ли сняг?

— В момента да — отвърна той. — А ти къде си?

— Къде съм? — ядоса се не на шега тя. Нямаше значение какво й беше казал преди няколко дни, нямаше значение какво знае тя. Беше обидена и ядосана. — Питаш, тъй като си забравил, така ли? Намирам се в Ричмънд!

— Знам. Нямах предвид това.

— Има ли някой при теб? Да не би да прекъсвам някаква среща?

— Нещо такова — каза той.

Очевидно не можеше да говори и тя съжали, че се е обадила. Знаеше какво е поведението му, когато се чувства притеснен, и се ядоса на себе си. Представи си го в офиса, питайки се какво още би могъл да прави. Може би се страхува, че е обект на електронно наблюдение и затова не иска да му се обаждат. Може би е само обезпокоен, но тя предпочиташе да си мисли, че е предпазлив и това е единствената причина да не желае да говори с нея.

— Добре — рече. — Извинявай, че те обезпокоих. Не бяхме се чували от два дни. Извинявай, че прекъснах това, с което се занимаваш. Уморена съм…

— Обади се, защото си уморена? — подхвърли той.

Закачаше я, разбира се. Съвсем невинно, една малка шега. Изобщо не допускаше, че му се е обадила, защото е уморена. Тя се усмихна и притисна слушалката до ухото си:

— Нали знаеш каква съм, когато съм уморена? Направо не мога да се контролирам! — До слуха й достигна някакъв шум. Не, по-скоро глас. Женски глас. — Има ли някой при теб? — попита тя, но вече не се шегуваше.

Паузата се проточи, приглушеният глас отново достигна до слушалката. Може би е включил радиото или телевизора. После настъпи пълна тишина.

— Бентън? Там ли си? Ало, Бентън? По дяволите! — извика тя и затръшна слушалката.