Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

53.

Насядали по бетонните елементи и яркожълтите строителни машини, работниците ядяха обедните си сандвичи. Каските и обрулените им лица бавно се извърнаха към Скарпета, която държеше в ръка полите на дългото си палто и предпазливо газеше гъстата червеникава кал.

Не видя майстора, с когото беше разговаряла вчера. Никой от мъжете, които я наблюдаваха с присвити очи, не приличаше на началник. Неколцина от тях, облечени в тъмни и прашни дрехи, дъвчеха сандвичите си около един булдозер. В ръцете си държаха кутийки със сода.

— Търся началника на обекта — каза Скарпета, след като най-сетне се добра до тях. — Трябва да вляза в сградата.

Очите й пробягаха по това, което беше останало от някогашната й служба. Предната част вече беше разрушена, но задната си стоеше.

— Няма да стане — изфъфли с пълна уста един от работниците. — Влизането вътре е забранено. — Свършил с изказването, човекът я изгледа сякаш е напълно откачена.

— Задната част още си е на мястото — отвърна Скарпета. — Преди време бях началник на службата по съдебна медицина и там беше кабинетът ми. Вече бях тук, един ден след смъртта на Уитби…

— Не може да влизате! — отсече същият работник, а очите му потърсиха одобрение у останалите. От изражението му личеше, че продължава да я смята за луда.

— Къде е майсторът? — попита Скарпета. — Искам да говоря с него.

Мъжът извади джиесем от калъфа на колана си и набра номера на майстора.

— Хей, Джо, обажда се Боби… Помниш ли жената, която вчера беше тук? Заедно с онова голямото ченге от Ел Ей… Да, същата. Пак е тук и иска да говори с теб. — Изключи апаратчето и се обърна към Скарпета: — След минута ще дойде, отишъл е да си купи цигари… — Помълча за момент, после любопитството му надделя: — А защо искате да влезете? Там отдавна няма нищо!

— Като изключим призраците — добави работникът до него и всички избухнаха в смях.

— Кога започнахте да разрушавате тази част? — попита Скарпета.

— Преди около месец. Малко преди Деня на благодарността. Прекъснахме за около седмица, защото всичко беше замръзнало.

Мъжете се разприказваха. Спорът им се въртеше около точната дата, на която металното гюле се беше блъснало в стената. Иззад ъгъла се появи фигурата на мъж с работни панталони, тъмнозелено яке и ботуши. Тръгна към тях с каска под мишница, а между устните му димеше запалена цигара.

— Това е Джо — информира я работникът на име Боби. — Мисля, че няма да ви пусне вътре. А и не ви трябва, госпожо. Там вече не е безопасно…

— Беше ли изключено електричеството, когато започнахме да събаряте, или се наложи вие да го изключвате? — попита Скарпета.

— Няма начин да сме започнали при неизключен ток — отсече човекът.

— До последния момент не беше изключено — намеси се друг работник. — Не помниш ли, че когато дойдохме, вътре още светеше?

— Нямам представа.

— Добър ден — поздрави Джо, обръщайки се към Скарпета. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да вляза в сградата. Там отзад, близо до товарната рампа…

— Няма да стане — отсече майсторът и хвърли кос поглед към полуразрушената сграда.

— Може ли да поговорим насаме? — попита Скарпета и го отведе встрани от групата.

— Няма да стане, по дяволите! — извика Джо, когато се отдалечиха на три-четири метра от подчинените му. — Защо искате да влезете там?

— Чуйте какво ще ви кажа — заплашително започна Скарпета и премести тежестта на тялото си напред, зарязала полите на дългото си палто. — Аз бях сред хората, които изследваха господин Уитби. Достатъчно е да ви кажа, че открихме някои доста странни неща по него…

— Шегувате се!

Тя отлично знаеше как да го заинтригува още малко.

— Вътре в сградата има нещо, което искам да проверя. Наистина ли е опасно, или просто се страхувате от евентуални съдебни искове, Джо?

Мъжът се втренчи в сградата, почесвайки се по главата.

— Е, няма да падне отгоре ни, особено онази част, там отзад… Но отпред наистина е опасно…

— Не искам да ходя отпред — успокои го тя. — Стига ми задната част. Ще влезем през онази врата до рампата. В дъното на коридора, който започва веднага вдясно, има едно стълбище… Ще се спуснем по него, за да стигнем подземието. Това е всичко.

— Знам го това стълбище, ходил съм там. Значи искате да се спуснете в мазето? Пресвети Боже! Това наистина е интересно.

— Откога е спряно електричеството?

— Един ден преди да започнем.

— Означава ли това, че при появата ви е имало ток?

— Светеха някакви лампи — отговори Джо. — Беше още през лятото… Но там долу цареше пълен мрак. Не разбирам за какви улики говорите… Нима мислите, че му се е случило и нещо друго, освен че го е прегазил тракторът? Жена му вдига пара и сипе обвинения по когото й падне… Пълни глупости. Аз бях тук и видях всичко. Просто имаше нещастието да бъде в неподходящото време на неподходящото място, решил да човърка шибания стартер…

— Трябва да хвърля едно око — настоя Скарпета. — Ако искате, елате с мен. Всъщност, бих се радвала да го сторите. Ще погледна и нищо повече. Предполагам, че задната врата е заключена, а аз нямам ключ…

— Това не може да ни спре — заяви Джо, хвърли още един преценяващ поглед на сградата и извика: — Хей, Боби! Можеш ли да пробиеш ключалката на задната врата? Чудесно, направи го! — Обърна се към Скарпета и добави: — Добре, ще дойда с вас, но при едно условие: да не се бавим вътре и да не ходим към предната част…

Стъпките на Скарпета и работника глухо отекваха надолу, към някогашното царство на Едгар Алан Пог. Помещенията на приземния етаж бяха без дограма, включително и онези, които се намираха над някогашната морга. А в самата морга по принцип не се предвиждаха прозорци. Тъмнината на стълбището се сгъстяваше, във влажния въздух се долавяше миризмата на прах.

— Когато ме извикаха да се запозная със сградата, никой не ме свали долу — оплака се Джо, който крачеше пред нея с фенерче в ръка. — Обиколих само горе. Представях си, че отдолу е едно обикновено мазе… — В гласа му се долови някакво притеснение.

— Трябвало е да ви разведат и долу — каза Скарпета, усещайки как гърлото й става сухо и грапаво. — Там има вградени две специални вани за химикали. Приблизително седем на седем метра, с дълбочина около три… Едва ли ще ви стане приятно, ако някой от тракторите ви хлътне там…

— Е това вече наистина ме побърква! — изръмжа Джо. — Би трябвало поне да ме запознаят с плановете! Седем на седем, Господи! Внимавайте, това е последното стъпало… — Ръката му се фенерчето се извъртя назад.

— Сега трябва да сме в коридора. Завийте наляво.

— По всичко личи, че това е единствената възможна посока — промърмори Джо и предпазливо тръгна напред. — Защо, по дяволите, не са ни предупредили за тези вани?

— Не знам — сви рамене Скарпета. — Предполагам, че това е било работа на онзи, който ви е развеждал…

— Някакъв тип, забравих му името… Май беше от главната дирекция и хич не му харесваше да се върти наоколо. Не съм сигурен дали изобщо познаваше сградата…

— Най-вероятно не — рече Скарпета, свела очи към мръснобелите плочки на пода. — Те искаха сградата да се събори и толкоз. Човекът от дирекцията най-вероятно изобщо не е подозирал за съществуването на ваните. Най-вероятно никога не е слизал в анатомичното отделение. По принцип тук идваха малко хора… Ето ги там… — Лъчът на фенерчето пробяга по огромното празно помещение, на пода на което се виждаха металните капаци на ваните. — Слава Богу, че поне капаците са по местата си…

— Всъщност, не знам дали това е добре… Но при всички случаи тук съществува голяма опасност от биологическа зараза. Имайте го предвид, когато започнете да рушите тази част…

— О, не се безпокойте — отвърна Джо, но гласът му прозвуча нервно и малко уплашено. — Просто не мога да повярвам на това, което виждам…

Скарпета се обърна и започна да се отдалечава от ваните. Прекоси отделението и влезе в едно по-малко помещение, някогашната зала за балсамиране. Лъчът на фенерчето се плъзна по стоманената маса в средата, която беше свързана с дебели, вкопани в пода тръби. Вдясно имаше голям метален умивалник и няколко железни шкафчета. До стената беше опряна ръждясала количка, покрита с разкъсан найлон. Вляво хлътваше малка ниша, в дъното на която се намираше чугунената врата на пещта. Скарпета си я представи още преди да я беше видяла. После тя бавно изплува в светлината на фенерчето. Спомни си огнените езици, които играеха зад дебелата чугунена преграда, спомни си железните сандъци на колела, които влизаха вътре с поредния труп за изгаряне, а излизаха обратно с купчинка пепел и няколко по-едри тебеширенобели кости, които трябваше да бъдат раздробени с помощта на бухалките. Изведнъж се почувства засрамена.

Лъчът се плъзна по пода. Той все още беше покрит със ситен бял прах, сред който се виждаха малки, наподобяващи тебешир късчета кости, които усещаше през подметките си. Джо предпочете да не влиза тук и остана да я чака до нишата. Фенерчето му беше насочено навътре, с цел да помогне на огледа й. Сянката на тялото й с дълго палто и широкопола шапка гротескно се очертаваше на срещуположната стена. После лъчът изведнъж улови окото. Беше изрисувано с черен спрей върху кафеникавата стена. Огромно черно око без мигли, което гледаше втренчено…

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна дрезгаво Джо. Тя не беше в състояние да проследи погледа му, но явно ставаше въпрос за окото. — Исусе Христе! Какво е това?!

Скарпета не отговори. Лъчът на фенерчето й се насочи към ъгъла, но бухалките за бейзбол вече ги нямаше там. Има твърде много прах и парченца от кости, каза си тя. Светлината попадна на кутийка черен спрей, редом с която имаше две шишенца — едното с червен емайллак, а другото със син. И двете бяха празни. Тя ги пусна в едно найлоново пликче, друго определи за спрея. Наблизо се търкаляха няколко стари кутии от пури, в които имаше остатъци от пепел. Редом с тях се виждаха няколко угарки от пури, а малко по-нататък — смачкана хартиена кесия. Лъчът се насочи натам, облечените й в тънки ръкавици пръсти внимателно вдигнаха кесията. Хартията изшумоля, докато я отваряше. Веднага й стана ясно, че тя не е престояла тук нито осем години, нито дори една.

В носа я удари едва доловимата миризма на пури. Но това не беше миризмата на дим, а по-скоро на суров тютюн. Насочи фенерчето към вътрешността на кесията и видя известно количество изронен тютюн, от което стърчеше лист хартия. Джо я наблюдаваше от мястото си при входа. Насочи фенерчето си към ръцете й с очевидното желание да я улесни. Листчето се оказа касова бележка и тя изведнъж изпита чувството, че е извън времето и пространството. Датата беше 14 септември тази година — денят, в който Едгар Алан Пог — вече беше абсолютно убедена, че става въпрос именно за Пог! — бе похарчил повече от сто долара в магазина за алкохол и цигари в близкия търговски център „Джеймс“, за да си купи десет пури марка „Ромео и Жулиета“.