Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

40.

Неспособна да разгледа проблема от ъгъл, който би внесъл някаква яснота, Скарпета престана да мисли за боядисания алуминий и костния прах. Беше сигурна, че ще стигне до пълно изтощение, ако съзнанието й продължава да е заето с червените, белите и сините люспи боя и микроскопичните частици от човешки кости, по-дребни и от котешки пърхот.

Ранното утро беше сиво, а въздухът беше толкова тежък, че сякаш всеки момент щеше да рухне като подгизнал от влага таван. Двамата с Марино слязоха от автомобила и затръшнаха вратите, а звукът прозвуча странно и някак глухо. Скарпета обезкуражено поклати глава, не успяла да открие никаква светлинка в тухлената къщичка с мъх по покрива, която беше залепена за задния двор на семейство Полсън.

— Сигурен ли си, че ще е тук? — попита тя.

— Обеща. Аз знам къде държи ключа. Сам ми го каза, значи не му пука…

— Никакво незаконно проникване, ако това имаш предвид — предупреди Скарпета, отправила поглед към алуминиевата рамка, която предпазваше истинската врата от капризите на времето. Прозорците бяха два — по един от всяка страна, абсолютно тъмни. Къщата беше малка и стара, олющената й фасада издаваше запуснатост. Край стените бяха избуяли еднометрови магнолии и отдавна неподстригвани храсти, а клоните на високите борове се бяха разпрострели над целия парцел. Тревата на някогашната ливада почти не се виждаше под дебелия килим иглички и шишарки, а задръстените отводнителни канавки я бяха превърнали в нещо като блато.

— Нищо подобно не съм имал предвид — отвърна Марино, оглеждайки тихата уличка в двете посоки. — Просто ти предавам какво ми каза… Нямало и алармена инсталация. А ти ми кажи защо го е направил…

— Няма значение — промърмори тя, но вътре в себе си знаеше, че не е точно така. Значение имаше. И вече можеше да си представи какво ги чака.

Представителят на агенцията за недвижими имоти явно не искаше да се появява, за да не бъде замесен. В същото време бе проявил достатъчно любезност, за да им даде възможност да огледат къщата и околностите й. Натика ръцете си дълбоко в джобовете на палтото и намести на рамото си чантичката с полевия комплект, която беше доста по-лека, опразнена от пликчетата с почвените проби, оставени да съхнат в трасологическата лаборатория.

— Нека поне хвърлим едно око през прозорците — предложи Марино и тръгна по пътеката. Вървеше бавно, с леко разкрачени крака, и внимаваше къде стъпва. — Идваш ли, или ще останеш да ме чакаш в колата?

Оскъдната информация, до която успяха да се доберат, дължаха изцяло на телефонния указател. Чрез него Марино стигна до агенцията за недвижими имоти, която не беше имала клиент за къщичката от години и очевидно не разчиташе да намери такъв. Собственик се оказа жена на име Бърнис Тоул, която живеела в Южна Каролина и категорично отказвала да харчи пари за ремонт или да намали цената. Това правело имота абсолютно непродаваем. Според служителя, който движеше преписката, къщата била обитавана рядко — само когато госпожа Тоул пускала там свои гости, но никой не бил в състояние да каже кога и как практически е ставало това. Полицията на Ричмънд не е искала сведения за къщата и нейната история, тъй като в нея не живее никой и тя няма как да бъде свързана със случая „Джили Полсън“. По същите причини и ФБР не е проявило интерес към съборетината на госпожа Тоул. А Марино и Скарпета се сетиха за нея просто защото в случай на насилствена смърт всичко наблизо трябва да представлява интерес…

Скарпета въздъхна и тръгна към къщата. Бетонът под краката й беше хлъзгав от зеленикавата слуз, получила се от дългогодишната комбинация между дъжда и гниещата листна маса. Ако това беше нейната пътека, тя със сигурност щеше да я изтърка с белина или някакъв друг препарат. Ускори крачка, за да настигне Марино, който вече се беше изкачил на малката, леко наклонена веранда и се взираше през стъклото, сложил длан над очите си.

— След като сме тръгнали да ставаме нарушители, по-добре да извършим и следващото престъпление — каза Скарпета. — Къде е ключът?

— Онази саксия до храстите, виждаш ли я? — обърна се той. Ръката му сочеше към избуял чимшир, под който смътно се очертаваше някаква кална саксия. — Ключът е под нея…

Тя слезе от верандата и започна да си пробива път към храста, отмествайки клоните с ръце. Оказа се, че саксията е пълна с няколко сантиметра зеленясала дъждовна вода, която миришеше на блато. Отмести съда и видя квадратче от алуминиево фолио, покрито с мръсотия и паяжини. В него беше увит един месингов ключ, изтъркан като дълго употребявано пени. Никой не го е пипал от дълго време насам, рече си тя. Месеци, а може би и повече. Върна се на верандата и подаде ключа на Марино, тъй като не искаше да бъде тази, която ще отключи чуждия дом.

Вратата изскърца и се отвори. Отвътре ги лъхна студ и влага. Стори й се, че долавя лека миризма на пури. Марино потърси електрическия ключ, но ефект нямаше.

— Дръж — подаде му чифт памучни ръкавици Скарпета. — Случайно разполагам с твоя размер.

— Хм… — Той натика огромните си лапи в ръкавиците и я изчака да стори същото с втория чифт, изваден от полевия комплект.

На масичката до стената имаше малка лампа, която се оказа, че работи.

— Слава Богу, че не са спрели електричеството — каза Скарпета. — Но с телефона едва ли ще е така… — Вдигна слушалката на един старомоден апарат марка „Принсес“ и я долепи до ухото си: — Няма сигнал… Не знам защо ми се струва, че подушвам нещо като дим от пура…

— Трябва да поддържаш системата, иначе инсталацията ти замръзва — промърмори Марино, подуши въздуха и се огледа. — Не подушвам пури, а само прах и влага. Но ти винаги си имала по-добро обоняние…

В негово присъствие дневната сякаш се беше смалила.

Скарпета остана в близост до лампата и бавно огледа малкото помещение с диван на цветя под прозореца и син стол в стил „Кралица Ана“, тикнат в ъгъла. Върху ниската масичка бяха струпани стари списания. Тя се приближи и вдигна няколко от тях.

— Е, това вече не го очаквах — каза, докато прелистваше един брой на „Върайъти“.

— Какво? — попита Марино, обърна се и заби поглед в черно-бялото седмично издание.

— Реклама за развлекателната индустрия — отвърна Скарпета. — Много странно. Датата е ноември миналата година. И въпреки това е странно. Питам се дали тази госпожа Тоул има някакво отношение към киното…

— Най-вероятно е почитателка на разните холивудски звезди, като половината свят — сви рамене Марино.

— Половината свят чете „Пийпъл“, „Ентъртейнмънт Уикли“ и други подобни, но не и „Върайъти“, което е твърде професионално… — Свали още няколко издания от купчината: — Ето, „Холивудски репортер“, „Върайъти“, „Върайъти“, „Холивудски репортер“… Почти всички екземпляри от две години насам. Последните шест месеца обаче ги няма, вероятно защото абонаментът е приключил. Ето и пощенския етикет. Списанията са идвали на този адрес, но на името на някоя си г-жа Едит Арнет. Говори ли ти нещо това име?

— Тц.

— От агенцията казаха ли ти кой е живял тук? Дали е била госпожа Тоул?

— Не знам, нищо не ми казаха. Но останах с впечатлението, че е била госпожа Тоул.

— Май не бива да разчитаме само на впечатление — промърмори Скарпета. — Защо не звъннеш на човека? — Дръпна ципа на черната чантичка с полевия комплект и извади от него дебел найлонов чувал за отпадъци. Отвори го с рязко движение и пусна вътре няколко броя от „Върайъти“ и „Холивудски репортер“.

— Защо са ти? — попита без да се обръща Марино. Беше застанал на прага на някаква врата, с гръб към нея.

— Не е излишно да ги проверим за отпечатъци — отговори Скарпета.

— Кражба — определи той, разгъна лист хартия и провери цифрата, изписана върху него.

— Незаконно проникване, взлом, може би и кражба — допълни Скарпета.

— Ако излезе нещо такова, нямаме заповед — закачливо подхвърли той.

— Искаш ли да ги върна обратно? — предизвика го тя.

Раменете му в рамката на вратата леко се присвиха.

— Нали знам къде е ключът… Ако открием нещо, ще ги върна обратно, а след това ще отидем да си извадим заповед… Правил съм го и преди.

— На твое място не бих го признала публично — промърмори тя, пусна чувалчето със списанията на прашното дюшеме и се приближи до малката масичка вляво от дивана. Отново й се стори, че долавя миризма на пури.

— Много неща не признавам публично — заяви той и започна да набира някакъв номер на джиесема си.

— Това място не е под твоята юрисдикция, което означава, че не можеш да извадиш заповед… — добави тя.

— Не бери грижа, Браунинг ми е аверче — усмихна се Марино, после се оцъкли и напрегна слух. От изражението му пролича, че е попаднал на гласова поща. — Хей, Джим, Марино те безпокои… Питам се кой последен е живял в тази къща. Познато ли ти е името Едит Арнет? Моля те, звънни ми по най-бързия начин! — продиктува номера си и се обърна към Скарпета: — Старият Джимбо явно няма желание да ни срещне тук. Лично аз не го обвинявам, защото дупката е наистина гадна!

— Гадна е, няма спор — съгласи се Скарпета и издърпа чекмеджето на малката масичка до дивана, което се оказа пълно с монети. — Но не съм сигурна, че не дойде по тази причина. Откога стана гъст с детектив Браунинг? До вчера умираше от страх, че може да те арестува!

— Това си беше за вчера — отвърна Марино и пристъпи в тъмния коридор. — Той си е пич и няма от какво да се тревожиш. Ако ни трябва заповед, ще я получим. Дотогава можеш да си четеш разни историйки за Холивуд. Къде е тоя електрически ключ, мамка му?

— Тук трябва да има петдесетак в монети по четвърт долар — промърмори Скарпета и зарови пръсти в купчината, която издаде тих звън. — Само по четвърт долар. Няма по един цент, няма по пет, нито пък по десет… Какво се плаща с монета от четвърт долар? Може би вестник?

— Тц — поклати глава Марино. — „Боклук-диспеч“ струва петдесет цента. — Явно имаше предвид местното издание „Таймс-Диспеч“. — Вчера си купих един от машината пред хотела, която ми глътна две монети по четвърт долар. Парцалът се оказа два пъти по-скъп от „Вашингтон Пост“!

— Необичайно е да се оставят пари в къща, в която никой не живее — каза Скарпета и затвори чекмеджето.

Осветлението в коридора не работеше, но тя последва Марино в кухнята. Веднага й направи впечатление, че умивалникът е пълен с мръсни чинии, покрити с отвратителна на вид мазна и зеленясала вода. Отиде да отвори хладилника с нарастващото убеждение, че някой е живял тук, при това съвсем доскоро. На рафтовете имаше картонени кутии с портокалов сок и соево мляко, чийто срок на годност изтичаше в края на този месец, а етикетите на месото във фризера сочеха, че е купено преди около три седмици. Колкото повече храна откриваше из разни шкафове и в килера, толкова по-силно ставаше вълнението й. Интуицията й очевидно препускаше преди логичната мисъл. Прекоси коридора към спалнята в задната част на къщата. Вече беше сигурна, че надушва миризмата на пури и веднага усети приток на адреналин.

Двойното легло беше постлано с евтина тъмносиня кувертюра, чаршафите под която се оказаха влажни и измачкани, покрити с къси косъмчета. Част от тях бяха червеникави, вероятно от скалпа, други — по-тъмни и къдрави, очевидно бяха генитални. Веднага забеляза втвърдените петна, предусещайки от какво са. Леглото беше срещу прозореца, от който се виждаше дървената ограда на Полсънови, а отвъд нея и тъмният прозорец на Джили. На масичката до леглото имаше жълто-черен керамичен пепелник, който беше изненадващо чист — прахта по мебелите беше доста повече от тази, която покриваше вътрешността му.

Съсредоточена до крайност, тя се зае с необходимите манипулации. Не обръщаше внимание на хода на времето, на удължените сенки и на дъжда, който монотонно почукваше по покрива. Прегледа общата част на гардероба, а след това отвори и чекмеджетата, едно по едно. Откри една червена роза, изсъхнала в целофана си, видя мъжки палта и костюми — всичките старомодни, но акуратно закопчани и увесени на телени закачалки. Намери купчини старателно сгънати мъжки панталони и ризи в убити тонове, мъжко бельо и чорапи — в по-голямата си част старо и евтино, а също десетки употребявани носни кърпички, сгънати на перфектни квадрати.

В един момент се озова седнала на пода, заобиколена от няколко претъпкани кашона, които беше издърпала изпод леглото. Те бяха пълни с печатни материали, свързани с балсамирането, очерци за управители на погребални агенции, различни месечни издания със снимки на ковчези и дрехи за погребение, урни за кремация и оборудване за балсамиране. Списанията бяха на осем и повече години, пощенският им адрес липсваше, само тук-там можеха да се видят по няколко букви и части от пощенски код. Все неща, които не й вършеха работа…

Методично прехвърляше съдържанието на кашоните, преглеждайки всяко списание поотделно с надеждата да открие някой забравен етикет с адреса на получателя. И старанието й беше възнаградено — на дъното на един кашон намери няколко списания с напълно запазени етикети. Изчете съдържанието на един от тях и с недоумение поклати глава. Вероятно е станала някаква грешка, рече си. Защото логично обяснение нямаше… Вдигна глава и извика Марино. После се изправи, а очите й продължаваха да фиксират списанието, върху чиято корица се мъдреше ковчег във формата на състезателен автомобил.

— Марино, къде си?

Излезе в коридора и се огледа. Дишаше тежко, сърцето й блъскаше в гърдите.

— Мамка му! — недоволно изръмжа тя и тръгна напред. — Къде изчезна, по дяволите? Марино?

Откри го да говори по джиесема си на верандата. В момента, в който срещна погледа му, й стана ясно, че и той е открил нещо важно. Вдигна списанието с ковчега и го приближи към лицето му.

— Да, добре. Ще бъдем тук — рече в мембраната той. — Имам предчувствието, че цяла нощ ще бъдем тук…

Прекъсна разговора. Очите му придобиха онова особено, леко изцъклено изражение, което свидетелстваше, че е надушил врага и тръгва по петите му. Без да се съобразява с нищо, без никакво колебание. Пое списанието и мълчаливо го разгледа.

— Браунинг е на път — уведоми я след известно време той. — Хванах го в прокуратурата, ще вземе и заповед… — Обърна списанието и потърси адреса на получателя. — Мамка му! Исусе Христе! Та това е старият ти офис! Исусе!

— Нямам представа за какво става въпрос — промълви Скарпета, заслушана в ритмичното почукване на дъждовните капки върху старите керемиди. — Освен ако абонатът не е бил някой от бившите ми служители…

— Или приятел на някой от бившите ти служители — добави Марино. — Адресът е на службата по съдебна медицина… — Сведе поглед да го прочете още веднъж и кимна с глава: — Да, точно така. Не е на никоя от лабораториите. Юни деветдесет и шеста, значи по времето, когато все още си била директор… Което означава, че службата е била абонирана за това списание… — Влезе обратно в дневната, наведе се към настолната лампа и започна да го прелиства. — Значи не може да не знаеш кой го е поръчал…

— Никога не съм давала разрешение за абонамент на това списание! — отсече Скарпета. — Нито пък на такива, които рекламират погребални агенции. Никога! По всяка вероятност някой се е абонирал зад гърба ми, без да иска разрешение…

— Имаш ли идея кой може да е този някой? — попита Марино и пусна списанието върху прашната масичка.

Скарпета си помисли за тихия червенокос младеж, който работеше в анатомичното отделение — един срамежлив и слабичък младеж, който по-късно напусна заради влошено здравословно състояние. И когото забрави буквално още на следващия ден.

— Имам — мрачно отвърна тя. — Казва се Едгар Алан Пог…