Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

25.

Увиснало насред унилото сиво небе, слънцето излъчваше бледа и студена светлина. Скарпета вървеше през паркинга, полите на дългото й тъмно палто се развяваха около краката й. Крачеше бързо към официалния вход на сградата, в която беше работила някога. Сбърчи вежди при гледката на празното място за паркиране № 1, запазено за главния съдебен лекар. По всичко личеше, че доктор Маркъс отново закъснява.

— Добро утро, Брус — поздрави тя дежурния на рецепцията.

Човекът се усмихна и й махна с ръка.

— Ще отбележа пристигането ви — подвикна и натисна копчето, което отваряше вратата, водеща към секцията по съдебна медицина.

— Марино появи ли се? — попита, без да намалява ход, тя.

— Не съм го виждал — сви рамене Брус.

Снощи, след като Филдинг не отвори вратата на дома си, тя направи опит да го потърси по телефона, но номерът, който помнеше, се оказа сменен. След което набра Марино, чийто глас едва се чуваше на фона на някакви разговори на висок глас, примесени със смях. Вероятно беше в някой бар, но тя не го попита къде е, а само съобщи, че възнамерява да се прибере в хотела, тъй като Филдинг не си е у дома. Марино не прояви особен интерес, подхвърляйки само „окей, докторке“, „ще се видим по-късно, докторке“, „обади се, ако има нещо“…

Скарпета прекъсна разговора, слезе от верандата на Филдинг и опита задната врата на къщата, но и тя се оказа заключена. Натисна още веднъж звънеца, а след това започна да чука. Притеснението й нарастваше. Колата на някогашния й заместник, дясна ръка и близък приятел беше под навеса, грижливо покрита с платнище. Не се съмняваше, че това е любимият му червен мустанг, но все пак повдигна крайчеца на платнището, за да се увери. Сутринта го беше видяла на място за паркиране №6, което означаваше, че Филдинг продължава да кара старата си кола. Разбира се, фактът, че мустангът е под навеса, изобщо не доказваше, че собственикът му си е у дома и не иска да отвори вратата. По всяка вероятност имаше и друга кола. Това би било разумно от негова страна, предвид почтената възраст на мустанга. Може би е някъде навън, може би изобщо е забравил, че беше я поканил на вечеря.

Изчака още малко пред вратата, обмисляйки всички тези възможности. След което започна наистина да се тревожи. Може би му се е случило нещо, може би се е наранил. Би могло да го сполети какво ли не — алергична криза, хипертонична криза, дори желание за самоубийство. Може би го е планирал така, че да съвпадне с нейната поява, разчитайки ма помощта й. Всички разчитаха на помощта й, всички бяха уверени, че може да се справи с всякакви ситуации. А когато човек планира да отнеме живота си, той винаги си представя кой ще открие тялото му и ще се заеме с тъжните формалности. Тъй че имаше голяма вероятност да й се наложи да изпълнява и тази ужасна роля — да открие колегата си с куршум в главата или с цяло шишенце хапчета в стомаха… Само Луси беше наясно, че и нейните сили си имат граници, но тя пък никога нищо не казваше. Освен това не се бяха виждали от септември. Нещо ставаше и Луси явно беше на мнение, че това нещо не е по силите на Скарпета.

— Не мога да открия Марино — обърна се към Брус тя. — Ако случайно го видиш, моля те да му предадеш, че го търся, защото трябва да присъства на едно заседание…

— Може би Джуниъс Ийс от секцията по трасология знае къде е — подхвърли Брус. — Предполагам, че го помните… Снощи двамата се готвеха да гаврътнат по някое и друго питие… По всяка вероятност в „Орденът на полицейското братство“…

Скарпета си спомни, че само преди час доктор Маркъс спомена за някакви нови улики, които вероятно са причина за свикването на предстоящото заседание. А Марино беше изчезнал след снощния си запой в клуба на „Орденът на полицейското братство“ — по всяка вероятност точно с господин откривателя им… Нямаше представа какво става и защо Марино не отговаря на телефона си. Бутна вратата от опушено стъкло и влезе в някогашната си чакалня.

С изненада установи, че на един от диваните седи госпожа Полсън. Ръцете й стискаха някакво тефтерче, очите й бяха втренчени в стената.

— Госпожо Полсън? — загрижено промълви Скарпета и пристъпи към дивана. — Има ли някой с вас?

— Казаха ми да съм тук рано сутринта, още в началото на работното време — отвърна госпожа Полсън. — А като дойдох, ми казаха да чакам, защото шефа още го нямало…

Скарпета не беше информирана, че на заседанието при доктор Маркъс ще присъства и госпожа Полсън.

— Елате, ще влезем заедно — предложи тя. — Имате среща с доктор Маркъс, така ли?

— Мисля, че да.

— Аз също — усмихна се Скарпета. — Предполагам, че ще бъдем заедно. Хайде, елате…

Госпожа Полсън бавно се надигна от дивана. Сякаш беше уморена или пък нещо я болеше. Скарпета огледа чакалнята, сърцето й се сви. Биха могли да сложат няколко саксии, рече си тя. Малко цветя несъмнено ще променят атмосферата, ще й вдъхнат живот… Зеленината помага на хората да се чувстват по-малко самотни, а моргата е най-самотното място на света. Никой не би трябвало да посещава това място, а още по-малко пък да чака, за да го посети… Скарпета протегна ръка към един бутон до прозореца. Отвъд стъклото се издигаше елегантно гише, зад което се виждаше отсечка, покрита със сиво-синкав мокет. Това беше входът за офисите на администрацията.

— Какво обичате? — обади се металически женски глас откъм решетката на интеркома.

— Казвам се доктор Скарпета.

— Моля, заповядайте — рече гласът и стъклената врата се отвори с тихо щракане.

Скарпета я задържа за госпожа Полсън и тихо каза:

— Надявам се, че не сте чакала дълго… Съжалявам за това. Ако знаех, че ще идвате, щях да дойда да ви посрещна и настаня…

— Казаха ми, че трябва да дойда рано, ако искам да си намеря място за паркиране — отвърна госпожа Полсън, оглеждайки с интерес общия офис, в който хората работеха зад своите компютри. Ясно беше, че за пръв път идва тук.

Скарпета не беше изненадана, тъй като доктор Маркъс не беше от хората, които ще си губят времето с близките на починалите, а доктор Филдинг беше прекалено зает, за да го прави. Подозираше, че госпожа Полсън е тук по чисто политически причини и нейното присъствие със сигурност ще донесе неприятности на нея, на Скарпета. Една от служителките вдигна глава от клавиатурата си и ги посъветва да влязат в заседателната зала, тъй като доктор Маркъс щял да закъснее. Скарпета забеляза, че нито една от чиновничките не мърда от работното си място. Изпита чувството, че се намира във фабрика.

— Елате — докосна рамото на госпожа Полсън. — Искате ли едно кафе? Ще идем да си вземем кафе, а след това ще видим къде ще се настаним…

— Джили още е тук — прошепна жената, оглеждайки с трепет обстановката. — Не ми дават да си я прибера. — Очите й се насълзиха, пръстите й се вкопчиха в кориците на тефтерчето. — Не е хубаво, че все още е тук!

— Какви причини ви изтъкнаха? — попита Скарпета, докато двете бавно вървиха към заседателната зала.

— Всичко е заради Франк… Тя беше много привързана към него. Беше й споменал, че може да живее при него, и тя се запали по идеята… — По бузите й се търкулнаха няколко едри сълзи. Скарпета спря пред машината за кафе и напълни две пластмасови чаши. — Джили заяви в съда, че след края на учебната година иска да се премести в Чарлстън. Той я искаше там, в Чарлстън…

Скарпета внесе кафетата в заседателната зала и седна край дългата, полирана до блясък маса, но този път предпочете да е в средата. Госпожа Полсън се втренчи в манекена с оголените вътрешни органи, а след това премести поглед към скелета, окачен в ъгъла. После поднесе чашата с кафе към устните си. Ръката й видимо трепереше.

— Близките на Франк са погребани в Чарлстън — поясни малко по-късно тя. — Поколения наред. Докато моето семейство почива главно тук, в гробището на Холивуд, където и аз си имам парцел. Но защо трябва да е толкова трудно да се разберем? Нима мъките ни бяха малко? Той иска Джили с единствената цел да ме уязви, да ми върне за нещо, да ме орезили… Постоянно повтаряше, че ще ме вкара в лудница, и този път май е на път да успее…

— Вие двамата говорите ли си? — попита Скарпета.

— Той не иска. Само ми възлага задачи и ме командва. Иска да направи впечатление на прекрасен баща, но всъщност никога не е обичал детето ни както съм го обичала аз. И е виновен за смъртта му…

— Вече го казахте веднъж — кимна Скарпета. — Бихте ли ми обяснили защо?

— Знам, че й е направил нещо, защото иска да ме унищожи. Първо искаше да вземе Джили да живее при него, а сега се кани да ми я отнеме завинаги. Целта му е да се побъркам. Защо никой не може да разбере, че той всъщност е бил лош съпруг и баща? Никой не вижда истината, макар че тя е пред очите на всички. Смятат, че аз съм луда, а него го съжаляват. Но истината е друга…

Вратата на заседателната зала се отвори и на прага застана една добре облечена жена. Беше някъде към четиридесетте и имаше свежия вид на човек, който разполага с достатъчно време за сън, здравословна диета и физически упражнения. Русата й коса бе подредена в безупречна фризура. Тя остави коженото си куфарче на масата, усмихна се и им кимна с глава. Ключалките на куфарчето щракнаха и на бял свят се появиха папка с тънки корици и адвокатски бележник.

— Аз съм специален агент на ФБР Уебър, Карин Уебър — представи се жената, а очите се спряха върху лицето на Скарпета: — А вие трябва да сте доктор Скарпета. Предупредиха ме, че ще бъдете тук… Здравейте, госпожо Полсън, как сте днес? Не очаквах да ви срещна тук…

Госпожа Полсън измъкна книжна кърпичка и избърса очите си.

— Добро утро — поздрави тя.

Скарпета с мъка потисна импулсивното си желание да попита направо защо ФБР е проявило интерес към този случай. Спря я присъствието на майката на Джили. Пред нея не би си позволила никакви професионални въпроси, затова опита един по-заобиколен подход.

— Вие от Бюрото в Ричмънд ли сте? — попита.

— От Куонтико — отговори специален агент Уебър. — От екипа за поведенчески отклонения. Може би сте имали възможност да посетите новите ни лаборатории там?

— За съжаление не.

— Страхотни са.

— Убедена съм, че е така.

— Госпожо Полсън, какво ви води тук? — попита агент Уебър?

— Не знам. Дойдох за доклада. Трябва да ми предадат и бижутата на Джили. Чифт обици и една гривничка. Кожена гривничка, с която не се разделяше никога. Казаха, че главният патолог искал да ме види…

— Ще присъствате на съвещанието, така ли? — попита агентката, а на красивото й добре поддържано лице се изписа искрено учудване.

— Не знам.

— Тук сте за официалното заключение и вещите на Джили? — попита Скарпета и едва сега започна да си дава сметка, че най-вероятно е станало недоразумение.

— Да — кимна жената. — Казаха ми да бъда тук в девет, но се забавих, тъй като трябваше да напиша чек… — Очите й уплашено пробягаха по стените на залата. — Може би изобщо не трябва да съм тук. Никой не ми е казвал, че трябва да присъствам на някакво съвещание…

— Е, тъй и тъй сте тук, нека ви задам един въпрос, госпожо Полсън — усмихна се агент Уебър. — Помните ли какво си говорихме преди два дни? Споменахте, че бившият ви съпруг е пилот, нали така?

— Не е пилот — поклати глава госпожа Полсън. — Казах, че не е пилот…

— Аха — кимна агент Уебър. — Едва сега ми става ясно защо не открих никакво разрешително за пилотиране, издадено на негово име… Станало е недоразумение.

— Много хора го вземат за пилот — обади се госпожа Полсън.

— Напълно разбираемо — съгласи се Уебър.

— Обича да е сред пилоти, особено военни… А най-много си пада по жените пилоти… — Госпожа Полсън замълча, поклати глава и добави: — Човек трябва да е глух и сляп, за да не го разбере…

— Бихте ли обяснили по-подробно? — помоли агент Уебър.

— Ами, всичко идва оттам, че той им издава медицинските… Никой не може да лети без медицинско свидетелство. И това е движещата сила… — Госпожа Полсън въздъхна и продължи: — Представяте си какво става, когато в кабинета му се появи някоя мадама с пилотски комбинезон…

— Чувала сте лично, че е упражнявал сексуално насилие над жени пилоти? — втренчено я погледна агент Уебър.

— Никога не го е признавал — въздъхна госпожа Полсън. — Сестра му служи във военновъздушните сили, знаете… Винаги съм се чудила дали причината не е в това. Тя е доста по-възрастна от него.

В този момент в залата се появи доктор Маркъс. Беше облечен в бяла памучна риза, под която си личеше потника. Тъмносинята му вратовръзка беше прекалено тясна. Очите му се плъзнаха по Скарпета и спряха върху госпожа Полсън.

— Мисля, че не се познаваме — промърмори той с авторитетен, но едновременно с това дружелюбен глас.

— Госпожо Полсън, това е главният съдебен лекар, доктор Маркъс…

— Някоя от вас ли покани госпожа Полсън тук? — попита Маркъс, оглеждайки последователно Скарпета и агент Уебър. — Признавам, че съм изненадан…

Госпожа Полсън стана от масата и започна да се отдалечава. Краката й стъпваха странно, сякаш изгубили всякаква координация помежду си.

— Не знам какво става — смотолеви тя. — Дойдох за документа и личните й вещи — комплект златни обички във формата на сърца и една гривничка…

— Страхувам се, че грешката е моя — промърмори Скарпета и също стана. — Видях я в чакалнята и си направих погрешно заключение. Моля да бъда извинена.

— Няма нищо — кимна доктор Маркъс и се обърна към госпожа Полсън: — Казаха ми, че ще се отбиете… Моля да приемете най-дълбоките ми съболезнования. — В усмивката му се долови някакво снизхождение: — Вашата дъщеря е един от основните ни приоритети тук.

— О!

Това беше всичко, което госпожа Полсън успя да изрече.

— Ще ви изпратя — предложи Скарпета и отвори вратата пред нея. — Страшно много съжалявам — добави тя вече навън, когато тръгнаха по сивия мокет. — Дано не съм ви разстроила…

— Кажете ми къде е Джили — прекъсна я госпожа Полсън и спря насред коридора. — Трябва да зная това. Моля ви, кажете ми къде точно се намира тя!

Скарпета се поколеба. Подобни въпроси не бяха необичайни за нея, но отговорите им съвсем не бяха лесни.

— Джили е отвъд онези врати насреща — каза тя и махна с ръка към дъното на коридора. Там се виждаше обикновена; дървена врата, зад която имаше още една, а през нея се слизаше в моргата и помещението с фризерите.

— Предполагам, че е в ковчег. Чух, че на места като това има хубави чамови ковчези… — Очите на госпожа Полсън отново се насълзиха.

— Не е в ковчег — поклати глава Скарпета. — Тук изобщо няма ковчези. Тялото на дъщеря ви се съхранява във фризер.

— Боже, горкото ми момиченце сигурно умира от студ! — проплака жената.

— Джили не усеща студа, госпожо Полсън — погледна я съчувствено Скарпета. — Уверявам ви, че не усеща нито неудобство, нито болка…

— Вие видяхте ли я?

— Да — кимна Скарпета. — И я изследвах.

— Кажете, че не е страдала, моля ви!

Но Скарпета не можеше да каже такова нещо, защото то би било лъжа.

— Трябва да й се направят още много тестове — рече с въздишка тя. — А за това е нужно време. Всички наши лаборатории работят упорито, за да открием какво точно се е случило с Джили.

Разплаканата госпожа Полсън позволи да бъде отведена обратно към административната част на сградата. Там Скарпета се обърна към една от служителките с молба да донесе копие от заключението на патолозите, а също така и личните вещи на Джили Полсън, които се изчерпват само с чифт малки златни обици и една кожена гривна. Пижамата, чаршафите, завивките и всичко останало, което полицията беше прибрала, щяха да останат тук в качеството на веществени доказателства. Марино се появи в момента, в който изпрати госпожа Полсън и тръгна обратно към заседателната зала. Крачеше бързо, с наведена глава и зачервено лице.

— До този момент утрото не е добро — отбеляза Скарпета, изчакала го да се приближи. — Като те гледам, и за теб е такова… От снощи се опитвам да те хвана. Предполагам, че си получил съобщенията ми…

— Какво прави тук тази жена? — изръмжа Марино, имайки предвид госпожа Полсън. Беше видимо разстроен.

— Дошла е да прибере личните вещи и заключението за Джили.

— Как така ще ги прибере, след като още не е решено на кого да дадат тялото?

— Тя е близка кръвна роднина на жертвата. Не съм сигурна какво заключение ще й бъде връчено, продължавам да не разбирам какво става тук — поклати глава Скарпета. — На заседанието ще присъства и представител на ФБР, но за другите участници не съм много сигурна. Според последни данни, Франк Полсън е упражнявал сексуален тормоз над жени пилоти…

— Хм — изръмжа Марино. Вонеше на кръчма и изглеждаше ужасно.

— Хей, добре ли си? — погледна го загрижено Скарпета, после поклати глава: — Ама и аз задавам едни въпроси… Разбира се, че не си добре!

— Голяма работа! — процеди в отговор той.