Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

56.

В гората край вилите беше студено, тъмнината се прорязваше само от петнисто-белите стволове на трепетликите. Клоните на повечето от тях бяха голи, но стволовете им бяха толкова нагъсто, че гората беше почти непроходима. Луси и Хенри с мъка си пробиваха път между дърветата, отмествайки с ръце заскрежените клонки. Снегът стигаше до коленете им, доста над апреските с дебели подметки, максимално пригодени за такова време. А където имаше навяни преспи — и доста повече.

— Това е лудост — промърмори задъхано Хенри. — Защо го правим?

— Защото имаме нужда да правим нещо — отвърна Луси и хлътна в една пряспа, в която потъна почти до хълбок. — Оуу! Виж това! Невероятна красота!

— Мисля, че изобщо, не биваше да идваш тук — подхвърли Хенри и спря сред синкавата белота на недокосвания сняг. — Аз вече се оправих и възнамерявам да се върна в Лос Анджелис.

— Животът си е твой, ти решаваш…

— Знам, че не го мислиш. Носът ти пораства в момента, в който изтърсиш някоя глупост от тоя сорт!

— Дай да повървим още малко — предложи Луси и се втурна напред, внимавайки да отмества клоните и тънките дръвчета така, че да не шибат лицето на Хенри. Макар че тя със сигурност го заслужаваше. — Тук някъде имаше едно повалено дърво, сигурна съм. Видях го от пътя, докато идвах към теб. Можем да го почистим от снега и да поседнем…

— Ще замръзнем — поклати глава Хенри, но все пак я последва, стремейки се да стъпва в следите й.

— В момента не ти е студено, нали?

— Даже ми е горещо.

— Значи ако започне да ни става студено, просто ставаме и тръгваме обратно…

Хенри не отговори. След боледуването и особено след като я бяха нападнали, твърдостта и волята й бяха значително намалели. От времето на първата им среща в Лос Анджелис, когато беше във великолепна физическа форма — не много едра, но изключително силна. Беше в състояние да прави повече от десет лицеви опори с една ръка, а една миля пробягваше за по-малко от седем минути. Днес беше доволна, ако може да извърви една миля. В рамките на месец беше изгубила цялата си блестяща форма, но едновременно с това и нещо по-важно: мисията. Беше изгубила чувството си за мисия. Луси сериозно се безпокоеше, че никога не бе имала такова, а го бе замествала със суета. А огънят на суетата е буен, но краткотраен и скоро угасва.

— Ей там, горе — обади се задъхано Луси. — Вече го виждам… Отвъд едно малко и напълно замръзнало поточе… По същия път можем да стигнем и до фитнеса… — Щеката й махна в указаната посока: — Ще бъде чудесно да стигнем дотам, а след това да скочим и в сауната…

— Не мога да дишам — оплака се Хенри. — След проклетия грип имам чувството, че белите ми дробове са се свили наполовина.

— Изкара пневмония, а не грип — напомни й Луси. — Или вече си забравила, а? Цяла седмица пиеше антибиотици, включително и в деня, в който се случи всичко…

— Да, точно така. От този ден започна всичко… — Натърти на последната дума и добави: — Предполагам, че в момента използваме евфемизми… — Направи още няколко крачки в дупките, оставени от Луси, после измъчено добави: — Болят ме дробовете…

— А как очакваш да го наричаме? — попита Луси и спря пред дебелия ствол на поваленото дърво, което приличаше на катастрофирал кораб. — Ти как би нарекла това, което се случи?

— Бих казала, че за малко не умрях…

— Ела, седни — покани я Луси и разчисти снега от дънера. — Удобно е… — Дъхът й излиташе под формата на гъсти облачета пара, а кожата на лицето й беше станала безчувствена от студа. — За малко не умря или за малко не те убиха?

— Все тая — промърмори Хенри, спря пред дънера и подозрително се огледа. Заснежената гора ставаше все по-тъмна, сенките се удължаваха. През клоните се виждаха жълтеникавите светлини на вилите и фитнес центъра, от комините излиташе дим.

— Не бих казала, че е все тая — каза Луси и се обърна да я погледне. Направим впечатление, че беше доста отслабнала, а в очите имаше някакво ново, непознато досега пламъче. — „За малко не умрях“, звучи някак отнесено, докато аз искам да усетя истинските ти чувства и емоции…

— По-добре да не искаш такива неща — промърмори Хенри и неохотно се отпусна на заснежената кора, на доста голямо разстояние от приятелката си.

— Ти не го потърси и той те намери — продължи Луси, гледайки право пред себе си.

— Което означава, че ме е дебнал. Половината Холивуд е обект на дебнене. Предполагам, че това ме прави член на клуба, нищо повече… — Прозвуча така, сякаш е доволна да бъде член на клуба на звездите, които ги дебнат.

— Доскоро и аз мислех така — рече Луси и загреба шепа ситен сняг с ръкавицата си. — Но след това разбрах, че си дала интервю, в което споменаваш, че съм те наела… Явно си пропуснала да ми кажеш.

— Какво интервю?

— За „Холивудски репортер“, който те цитира…

— Цитирали са ме за куп неща, които не съм казвала — сви рамене Хенри.

— Тук обаче не става въпрос за нещо, което не си казвала. Тук става въпрос за специално интервю, което си дала за това издание. Цитирано е името на фирмата ми — нещо, което по принцип не е някаква тайна… Такава обаче е фактът, че офисът ни е преместен във Флорида… Тази информация е секретна, главно заради тренировъчния лагер. След което изведнъж я виждам в пресата, което означава, че вече не е никаква тайна…

— По всяка вероятност не си се научила да различаваш клюките и измислените истории — опита да се защити Хенри. — Ако беше работила в киното като мен, със сигурност щеше да го умееш. И щеше да знаеш за какво става въпрос…

— Страхувам се, че и сега го умея достатъчно — отвърна Луси, без да извръща глава към нея. — По някакъв начин Едгар Алан Пог е разбрал, че леля ми от време на време работи за мен, в новия ми офис с адрес Холивуд, Флорида. И познай какво предприема… — Наведе се и загреба нова шепа сняг: — Идва в Холивуд с намерението да ме открие…

— Изобщо не е търсил теб — възрази Хенри, а гласът й беше по-студен от снега около тях. Луси не усещаше студа, защото ръката й беше скрита в дебела ръкавица, но нищо не й пречеше да долови студенината в гласа на Хенри.

— Страхувам се, че е търсил именно мен — каза тя. — Винаги е трудно да се определи кой кара тези бързи ферарита, знаеш… За да е сигурен, човек трябва да е съвсем близо до тях, а от друга страна, те са много лесни за проследяване… В това отношение Руди е прав. Много лесни са за проследяване. И Пог е успял да ме проследи. Може би е разпитвал наоколо и е съумял да открие тренировъчния лагер, може би просто е проследил някое от фераритата до дома ми. Вероятно черното, не знам… — Разтвори облечените си в кожа пръсти, снегът падна в краката й. Наведе се и гребна още една шепа: — Мисля, че се е добрал до черното ферари, което беше ужасно изподраскано… Станало е онзи път, когато ти го беше взела без разрешение, или по-точно — въпреки изричната ми забрана да го караш… Може би през същата нощ е открил и къщата ми, но не съм сигурна… При всички случаи обаче не е дебнал теб…

— Ти си страшна егоистка! — изсумтя Хенри.

Луси смачка на малка топка снежинките върху ръкавицата си.

— Преди да те назнача, аз си направих труда да проверя биографията ти до девето коляно — каза с въздишка тя. — Изчетохме всичко, което е било писано за теб, до последната реклама. За съжаление ние двете не си говорим много. Бих искала да прекратиш това звездно поведение. Престани да се държиш така, сякаш са те дебнали, защото си звезда… Нима не разбираш, че това е отегчително?

— Прибирам се — скочи на крака Хенри и едва не се просна в снега. — Чувствам се много уморена.

— Той е искал да те убие, за да ми отмъсти — тихо продължи Луси. — За нещо, което се случи още докато бях дете… Разбира се, доколкото може да се вярва на извратената му логика. Работата е там, че аз изобщо не го помня. Както и той едва ли помни теб… Предполагам, че в някои отношения всички ние сме само инструменти.

— Съжалявам, че изобщо се запознахме — враждебно я погледна Хенри. — Ти разби живота ми!

В очите на Луси се появиха сълзи, но тялото й остана заковано върху дънера. След известно време загреба още малко сняг и го пръсна по дървото до себе си.

— И без това винаги съм си падала по мъже — промълви Хенри и потегли по стъпките им в обратна посока. — Не знам защо изобщо се захванах… Може би от любопитство, за да видя какво е… Предполагам, че много хора ще те намерят за вълнуваща, за определен период от време… Експериментирането е нещо обикновено в света, от който идвам. Не че има някакво значение, но…

— Как се сдоби с тези синини? — попита Луси, докато крачеше след Хенри с големи крачки и ускорено дишане. — Знам, че помниш. Знам, че помниш много добре!

— О, за синините, които щракнахте на фото, ли питате, госпожице Супер ченге? — задъхано подвикна Хенри и заби щеката в снега пред себе си.

— Знам, че помниш! — извика с овлажнели очи Луси, но все пак успя да запази стабилността на гласа си.

— Той седна върху мен — отвърна Хенри и направи поредната широка крачка. — Копелето с дългата чуплива коса. Отначало го взех за жена, помислих го за жената, която чисти басейна… Няколко дни по-рано го зърнах да се мотае наоколо. Но тогава бях с температура. Взех го за някаква дебелана, която си наела да почисти басейна…

— Той почистваше ли го?

— Да. Затова си помислих, че си наела втори човек за почистването… А сега и най-интересното… — Обърна се да я погледне, на лицето й се беше изписало ново, доста странно изражение: — Онази шибана пияница, съседката ти, правеше снимки! Щракаше абсолютно всичко, което става в имота ти.

— Благодаря за информацията — кимна Луси. — Сигурна съм, че не си я споделила с Бентън, въпреки че той си губи времето в опит да ти помогне… Хубаво е, че ни казваш за евентуалното съществуване на снимки.

— Това е всичко, което помня. Как седна върху мен. Не исках да го казвам на никого… — Беше толкова задъхана, че се принуди да спре. Когато се обърна, върху бледото й лице се беше изписала жестокост: — Намирах го за смущаващо, знаеш… Не можех да си представя, че разказвам на някого за грозния и дебел малоумник, озовал се изведнъж в леглото ми. И на всичкото отгоре е седнал отгоре ми… — Обърна се и отново закрета по обратния път.

— Благодаря за информацията, Хенри. Проявяваш се като истински следовател.

— Край на тая работа! — отсече Хенри. — Напускам. Вземам първия самолет за Ел Ей! Напускам, чуваш ли?

Луси се върна на дънера и загреба поредната шепа сняг.

— Не можеш да напуснеш, защото си уволнена — рече тя.

Хенри не я чу.

— Уволнена си! — изкрещя от мястото си Луси. Хенри крачеше с широки крачки и решително размахваше щеките си.