Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова

История

  1. — Добавяне

52.

Кабинетът на доктор Стенли Филпот се помещаваше в една от белите тухлени къщи, по Мейн Стрийт. Той беше общо практикуващ лекар, който прояви голяма любезност към Скарпета, потърсила го по телефона във връзка с пациент на име Едгар Алан Пог.

— Знаете, че не мога да направя това — студено заяви той, когато чу молбата й.

— Мога да дойда с полицейска заповед, ако това ще ви направи по-сговорчив — уведоми го тя.

— Едва ли — рече доктор Филпот.

— Искам да си поговорим за този човек, нищо повече — увери го Скарпета. — Може ли утре сутринта да ви посетя в кабинета ви? Страхувам се, че така или иначе ще се наложи да говорите за него, най-вероятно с полицията.

Доктор Филпот не прояви желание да си контактува с полицията. Не искаше патрулни коли в близост с кабинета си, не искаше униформените да плашат пациентите в чакалнята му. Оказа се приятен мъж с чисто бяла коса и безупречни обноски, който беше наредил на секретарката си да я покани в задната стаичка, която някога е била кухня.

— Присъствал съм на няколко ваши лекции — каза той, докато пълнеше две чаши с кафе от машината. — Веднъж в Медицинската академия на Ричмънд, втори път в „Комънуелт Клъб“. Разбира се, вие няма как да сте ме запомнили… Как го пиете?

— Черно, моля, благодаря — отвърна тя от мястото си до прозореца, отвъд който се виждаше тясната, покрита с паваж алея. — Това в „Комънуелт Клъб“ трябва да е било доста отдавна…

Домакинът донесе чашите, издърпа един стол и седна с гръб към прозореца. Самотен слънчев лъч изскочи иззад облаците и лизна гъстата му бяла коса, която се сливаше с колосаната престилка. На врата му се поклащаше забравен стетоскоп, а от ръцете му, положени спокойно върху масата, се излъчваше сила.

— Доколкото си спомням, тогава разказахте няколко доста любопитни истории — промълви замислено доктор Филпот. — С мярка и отлично чувство за хумор. Спомням си какво си помислих, като ви слушах — че сте смела жена. По онова време в „Комънуелт Клъб“ рядко канеха представителки на нежния пол. Май и сега е така. Признавам, че ви слушах в захлас и дори ми мина през ума да се запиша за медицински следовател. Толкова убедително говорехте…

— Още не е късно — отвърна с усмивка тя. — Доколкото ми е известно, дефицитът на такива кадри продължава да е остър. Не достигат повече от сто души и това е сериозен проблем, тъй като именно медицинските следователи подписват смъртните актове, посещават местата, където е настъпила смъртта, и решават дали съответният случай се нуждае от аутопсия. Това важи с особена сила за вътрешността на щата… По мое време тук имаше около петстотин медицински следователи, наричах ги „бойци“. И трябва да ви призная, че без тях изобщо не бих се справила…

— Напоследък лекарите все по-рядко са склонни да отделят от времето си за благотворителна работа — каза доктор Филпот, стиснал чашата между дланите си. — Особено младите. Страхувам се, че светът става все по-егоистичен.

— Опитвам се да не мисля в тази посока, защото се депресирам — въздъхна Скарпета.

— Това е добра тактика — кимна колегата й и в сините му очи се появи някаква тъга. — С какво конкретно мога да ви помогна? Знам, че не сте дошла с радостни новини. Какво е направил Едгар Алан?

— По всичко личи, че ще бъде обвинен в убийство, в опит за убийство, изработване на бомби с цел умишлено нараняване — отвърна Скарпета. — Сигурна съм, че сте чували за смъртта на едно четиринайсетгодишно момиче недалеч оттук, преди няколко седмици… — Замълча, защото не искаше да навлиза в подробности.

— О, Боже — въздъхна той и наведе глава към кафето си. — Мили Боже!

— Колко време е бил ваш пациент, доктор Филпот?

— Откакто се помни. От невръстно момче. Бях личен лекар и на майка му.

— Тя жива ли е?

— Умря, може би преди десетина години. Беше жена с труден характер. Едгар Алан бе единственото й дете.

— Бащата?

— Алкохолик, който се е самоубил преди доста време. Може би двадесет години. Нека веднага ви предупредя, че не познавам добре Едгар Алан. Отбиваше се от време на време, с обикновените оплаквания. Най-вече от грип и за да му сложа ваксина срещу пневмония. Никога не пропускаше тези ваксини, поставях му ги винаги през септември…

— Включително и последния септември? — погледна го Скарпета.

— Не. Малко преди да дойдете, хвърлих едно око на картона му. Дошъл е на 14 октомври, поставили сме му ваксината срещу пневмония, но не и тази против грип. Доколкото си спомням, бяхме я свършили. Може би си спомняте, че имаше недостиг. Затова той получи само ваксина срещу пневмония, след което си тръгна.

— Какво още си спомняте?

— Ами, какво… Дойде, каза „здрасти“. Аз го попитах как я кара с болните си дробове. Той страда от доста тежка форма на белодробна фиброза, причинена от хроничен контакт с изпаренията на балсамиращите течности. Мисля, че някога е работил в погребална агенция…

— Не съвсем — поклати глава Скарпета. — Работеше при мен.

— Така ли? — изненадано вдигна глава доктор Филпот. — Не знаех това. Питам се защо ли… Всъщност, той каза, че работи в погребална агенция, бил заместник-директор, или нещо подобно…

— Не е вярно. В края на осемдесетте, когато аз станах главен лекар в службата по съдебна медицина, той работеше в анатомичното отделение. През деветдесет и седма напусна по здравословни причини, малко преди да се преместим в новата сграда на Четвърта улица-изток. Какво обяснение ви даде за болните си дробове? Хроничен контакт с химикали?

— Каза, че се е напръскал случайно с формалдехид, при което няколко капчици са проникнали в дробовете му. Това беше придружено от една доста гротескна история. Права сте, че Едгар Алан е доста странен младеж. Винаги съм го знаел. Според това, което ми разказа, инцидентът станал, докато си работел в погребалната агенция и балсамирал някакво тяло. Забравил да запуши устата и балсамиращата течност започнала да изтича навън, тъй като струята била прекалено силна. После се спукал някакъв маркуч. Разказваше с доста голям драматизъм… Всъщност, няма смисъл да ви обяснявам, защото той е работил при вас и вероятно го познавате по-добре от мен…

— За пръв път чувам тази история — поклати глава Скарпета. — Помня само това за хроничния контакт и факта, че наистина има белодробна фиброза.

— В това няма никакво съмнение. Правена му е биопсия, която доказва уврежданията на белодробната тъкан. В този случай не се преструва…

— Опитваме се да го открием — рече Скарпета. — Дали няма да ни помогнете с някой конкретен съвет къде да го търсим?

— Няма смисъл да подчертавам очевидното, но все пак бих попитал хората, с които е работил…

— Полицията ги издирва в момента, но лично аз не храня особени надежди — поклати глава Скарпета. — Докато работеше при мен, той беше самотник… Имам информация, че след няколко дни изтича срокът на рецептата му за преднизон. Прецизен ли е по отношение на лекарствата?

— От опит знам, че е на фази — сви рамене доктор Филпот. — Отначало, в продължение на около година, ги взема стриктно, после изведнъж ги зарязва за месеци. Това става главно с онези от тях, които водят до напълняване…

— С наднормено тегло ли е?

— Да, беше доста пълен, когато го видях за последен път…

— Колко е висок и колко тежи?

— Някъде към метър и седемдесет. През октомври тежеше поне сто килограма. Предупредих го, че това затруднява дишането му, да не говорим за натоварването на сърцето. Заради проблема с наднорменото тегло го запознах доста подробно с действието на кортикостероидите. Предупредих го, че докато ги взема, има опасност от параноични кризи…

— Опасявали сте се от стероидна психоза?

— Няма начин да избегна подобни опасения, при това за всички пациенти — поклати глава докторът. — Сблъскаш ли се веднъж със стероидната психоза, цял живот я помниш. Но не мога да кажа дали Едгар Алан е имал пристъпи заради лекарствата, или просто си е превъртал. Как го е извършил, ако разрешите да попитам? Как е убил момиченцето Полсън?

— Чували ли сте за Бърк и Хеър? Двамата шотландци от началото на XIX век, които убивали хора и продавали телата им за медицинска дисекция? По онова време трупове за дисекция се намирали трудно. На практика студентите по медицина получавали шанс да изучават анатомията на човешкото тяло само ако то било доставяно от пресния си гроб или по други незаконни начини.

— Кражбите на трупове — кимна доктор Филпот. — Чувал съм нещичко за тях, но нямам представа дали ги има и в наше време. Хората, които разкопавали гробовете и предоставяли тела за дисекция, били наричани „възкресители“.

— В днешно време не говорим за убийства с цел продажба на трупове, но все още се среща този феномен. Тези случаи обаче са толкова трудни за разкриване, че нямаме представа за честотата им.

— Удушаване, арсеник?

— Според съдебномедицинската патология, този тип убийство се характеризира с механична асфикция. Говори се, че практикуващите го имали навик да избират жертвата си предварително — обикновено възрастен човек или болно дете, след което сядали върху гърдите, покривайки носа и устата…

— Така ли е умряло клетото дете? — попита доктор Филпот, а лицето му се разкриви от ужас. — Така ли е убил момиченцето Полсън?

— Сам знаете, че понякога поставяме диагноза, като се базираме на липсата на такава — поклати глава Скарпета. — По метода на елиминирането. По нея нямаше никакви видими следи, ако изключим известно количество свежи натъртвания, отговарящи на предположението, че някой е седял върху гърба й, притискайки ръцете й към леглото. Имаше и кръвотечение от носа. — Никак не й се искаше да навлиза в подробности. — Разбирате, че споделям строго конфиденциални неща, нали?

— Нямам представа къде може да се е запилял — замислено промълви доктор Филпот, без да обръща внимание на последната й реплика. — Ако случайно се обади, веднага ще ви уведомя…

— Ще ви дам и телефона на Пит Марино — кимна тя и започна да пише на лист хартия.

— Не знам кой знае колко за Едгар Алан — направи гримаса докторът. — А и честно казано, никога не съм го харесвал. Странен тип, от когото ме побиваха тръпки. Докато майка му беше жива, тя неизменно го придружаваше на прегледите. Имам предвид периода, в който вече беше възрастен мъж, непосредствено преди смъртта й…

— А тя от какво почина?

— Като се замисля, започвам да се тревожа — намръщено отвърна той. — Беше доста пълна жена, но полагаше грижи за себе си. Почина през зимата, след като хванала грип. У дома си. Тогава не видях нищо подозрително, но сега започвам да се питам дали е така…

— Мога ли да хвърля един поглед на медицинския му картон? И на нейния, ако все още го пазите…

— Вероятно ще ми бъде трудно да стигна до нейния, тъй като е починала доста отдавна — отвърна доктор Филпот. — Но неговият ми е подръка и веднага ще ви го дам. Почакайте само да го взема от кабинета си…

Стана и излезе от кухнята. Движенията му бяха по-бавни и по-уморени.

Скарпета се извърна към прозореца и спря поглед върху синята сойка, която лакомо опразваше хранилката, прикрепена към един от клоните на стария дъб отвън. Птицата кълвеше с ожесточение, семената летяха във всички посоки, синкавите й пера блестяха на слънцето. Миг по-късно вече я нямаше. Едгар Алан Пог спокойно може да отърве кожата, мрачно си помисли тя. Пръстовите отпечатъци не доказват кой знае какво, а причините за смъртта ще бъдат обект на оживени дебати. Няма как да се разбере колко души е убил… Не искаше да си представя с какво се е занимавал, докато е работил при нея… Какво ли е правил там долу, в мрачното подземие? Беше го виждала единствено там, винаги зает с някаква дейност, свързана най-често с обработката на телата. Тогава беше едно бледо и слабичко момче, което й хвърляше по някой и друг срамежлив поглед, докато тя слизаше от онзи ужасен служебен асансьор и отиваше да говори с Дейв. Отговорникът на моргата също не обичаше Едгар Алан и едва ли щеше да разполага с някаква информация за него.

По принцип Скарпета гледаше да съкращава максимално престоя си в анатомичното отделение. Беше мрачно и депресиращо място, главно защото щатът не отделяше достатъчно средства за поддръжката му, а медицинските факултети плащаха толкова малко за труповете, които вземаха, че мъртъвците не можеха да получат дори онзи минимум уважение, който се полага на всеки човек след края на жизнения му път. Крематориумът беше в ужасно състояние и непрекъснато се повреждаше. В ъгъла до пещта бяха струпани няколко бухалки за бейзбол, които се използваха за ръчно раздробяване на костите. Иначе пепелта на кремираните не влизаше в евтините урни, предоставяни от щата. Електрическата мелачка беше твърде скъпа, а и бухалките вършеха добра работа. С тях костите се натрошаваха достатъчно, за да могат да се смесят с пепелта. Скарпета не искаше да й се напомня за това, което ставаше долу. По тази причина слизаше там само в краен случай, като старателно избягваше да поглежда към крематориума и бухалките в ъгъла до пещта. Прекрасно знаеше, че са там, но се правеше, че не ги вижда…

„Трябваше да купя мелачка — въздъхна тя, докато гледаше опразнената хранилка на дървото. — Трябваше да я купя с лични пари, а не да търпя проклетите бухалки. Днес в никакъв случай не бих позволила подобно нещо…“

— Ето, заповядайте — появи се отново доктор Филпот. В ръцете си държеше обемиста папка, върху корицата на която беше напечатано името на Едгар Алан Пог. — Четете спокойно, а аз ще се върна при пациентите си. По някое време ще се отбия да видя дали имате нужда от нещо…

Истината беше съвсем ясна — тя просто не обичаше анатомичното отделение. Специализирала съдебна патология и право, не можеше да се види нито като директор на погребална агенция, нито като балсаматор. Винаги беше поддържала мнението, че всичките тези мъртъвци нямат какво да й кажат, тъй като смъртта им не е обвита в тайнственост. Просто им е дошло времето и толкоз. Докато мисията на нейния живот бяха другите — онези, които не бяха починали в мир. Онези, които бяха умрели внезапно, при подозрителни обстоятелства, вследствие на насилие. Не изпитваше желание да контактува с хората, потопени в басейните с формалин, като цяло избягваше подземната част от тогавашния си свят. Избягваше както работещите там хора, така и онези, които лежаха мъртви на металните си ложета. Нямаше никакво желание да отделя време на Дейв или Едгар Алан, не искаше да гледа как розовите трупове се придвижват с помощта на зловещи на вид куки и вериги… О, не!

Трябвало е да им обръща по-голямо внимание, рече си Скарпета и механично отчете, че стомахът я заболя от кафето. Не бе направила за тях всичко, което й беше по силите. Отгърна медицинския картон на Пог и бавно започна да го преглежда. Би трябвало да купи мелачка, повтори си тя и спря поглед на адреса, който Пог беше дал на доктор Филпот. Гинтър Парк беше квартал в северния край на града. Беше живял там до 1996 г., след което адресът беше заменен от номер на пощенска кутия. Никъде не беше отбелязано къде е живял след деветдесет и шеста. Вероятно някъде по това време се е преместил в къщата зад оградата на Полсън, в къщата на госпожа Арнет… Може би беше убил и нея, а след това се е самонастанил в дома й…

На клона пред хранилката кацна някакво друго птиче и Скарпета се обърна да го погледне. Ръцете й останаха да лежат върху медицинския картон на Пог. Един слънчев лъч затопли лявата страна на лицето й. Оскъдната топлина на зимата… Гледаше как малкото сиво птиче кълве семенца. Очите му бяха като лъскави копчета, опашката му ритмично потрепваше. Скарпета знаеше какво си мислят за нея някои хора. През цялата си кариера се беше стремила да избягва коментарите на невежите за лекарите, чиито пациенти са мъртви. Тя е извратена и гадна. Тя работи тази работа, защото не може да се разбира с живите. Съдебномедицинските патолози са антисоциални типове, хладнокръвни и жестоки, напълно лишени от състрадание. Избрали са тази медицинска специализация, защото са се провалили като лекари, като бащи или майки, като любовници и човешки същества…

Именно заради подобни коментари от страна на невежите тя се беше стремила да избягва тъмната страна на професията си. Но това съвсем не означаваше, че не я познава. Отлично разбираше Едгар Алан Пог. Не знаеше какво прави, но усещаше какво изпитва. Виждаше бялото му лице, усещаше крадливите му погледи. После си спомни за деня, в който взе и Луси със себе си. Момичето й гостуваше за коледната ваканция и по цял ден се чудеше с какво да се занимава. Освен това обичаше да я придружава в службата. Случи се така, че в онзи ден тя имаше някаква работа с Дейв и трябваше да слезе в анатомичното отделение. Луси я придружи. Беше жизнерадостна и пълна с енергия, както винаги. Беше си Луси. Но нещо се случи. Нещо се случи именно когато Луси беше долу, в мрачното подземие. Но какво?

Сивото птиче продължаваше да кълве семенца, вперило поглед право в нея. Скарпета посегна към кафето си, а то плесна с криле и изчезна. Бледата слънчева светлина пробяга по бялата чаша, върху която беше изрисуван гербът на Медицинския факултет във Вирджиния. Скарпета стана от кухненската маса и набра мобилния телефона на Марино.

— Ало — обади се той.

— Пог няма да се върне в Ричмънд — съобщи му тя. — Достатъчно умен е да съобрази, че ще го търсим тук. А Флорида е отлично място за хора с респираторни проблеми…

— В такъв случай ще е най-добре да тръгвам натам. Ти какво ще правиш?

— Трябва да свърша още една работа, след което завинаги обръщам гръб на тоя град — отвърна.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря.