Патриша Корнуел
Следа (15)

15.

Някъде към единайсет и половина Скарпета излезе на паркинга, за да се срещне с Марино, който я чакаше до взетата под наем кола. По небето бягаха тъмни облаци, прилични на гневно размахани юмруци, слънцето за момент надничаше иззад тях, а вятърът развяваше полата и косите й.

— Филдинг ще дойде ли с нас? — попита Марино, докато отключваше наетия автомобил. — Доколкото разбирам, предпочиташ аз да шофирам. Значи някакъв мръсник се е тръшнал върху горкото момиче и го е удушил. Гадно копеле! Как о възможно да убие дете по този начин! Трябва да е доста едър мръсникът, за да я смачка.

— Филдинг няма да идва, а аз наистина предпочитам да шофираш ти — отвърна на въпросите Скарпета. — Когато човек не може да диша, той изпада в паника и се бори с всички сили. Не е задължително нападателят да е бил едър, но със сигурност е имал силни ръце, за да може да я притиска и държи неподвижна. Смъртта вероятно е настъпила от механично задушаване, не я е удушил с ръце.

— Комай така трябва да постъпят с мръсника, когато го хванат — изръмжа Марино. — Да го приклещят двама по-яки затворнически надзиратели и да му се тръшнат на гърдите! — Качиха се в колата и той запали двигателя. — Аз самият съм доброволец и с удоволствие ще му видя сметката. Господи, да убие по този начин горкото дете!

— Дай да оставим за по-късно теорията „Убиваме всички наред, а Господ подбира когото трябва“ — каза Скарпета. — За момента имаме достатъчно друга работа. Какво знаеш за майката?

— След като Филдинг няма да идва, значи ти си й звъннала…

— Наистина е така. Казах й, че искам да поговорим, и това беше всичко. Стори ми се доста странна. Все още мисли, че Джили е починала от грип.

— Ще й кажеш ли истината?

— Още не знам.

— Едно нещо е абсолютно сигурно, докторке — ухили се Марино. — Федералните ще бъдат много заинтригувани, когато научат, че пак си тръгнала на домашни визитации. Страшно се настървяват, когато надушат случай, за който не са уведомени, а ти вече си тръгнала на визитации! — Ръцете му сръчно въртяха волана и колата бавно си пробиваше път през оживения паркинг.

Скарпета не се интересуваше от мнението на федералните власти. Очите й се извърнаха към спретнатата сграда от червени тухли на някогашната й био-техническа лаборатория и залепената за нея рампа на моргата, която приличаше на някакво бяло ескимоско иглу. Имаше чувството, че никога не си беше тръгвала оттук. Не й се стори странно, че е тръгнала към мястото на смъртта, което по всяка вероятност беше и място на престъплението — тук, в Ричмънд, Вирджиния. Пет пари не даваше какво мислят за домашните й посещения агентите на ФБР, доктор Маркъс и всички останали.

— Имам предчувствието, че и твоето другарче доктор Маркъс ще се забавлява много — иронично подхвърли Марино, който сякаш прочете мислите й. — Каза ли му, че смъртта на Джили е квалифицирана като предумишлено убийство?

— Не.

След като приключи с прегледа на Джили Полсън, Скарпета не си направи труда да потърси доктор Маркъс, а вместо това се изми и преоблече във всекидневните си дрехи и отиде да разгледа цитологичните и хистологичните проби. Филдинг пое задължението да докладва на доктор Маркъс и да му предаде най-сърдечните й поздрави, както и желанието й да се срещне с него по-късно. За всеки случай бе оставила и мобилния си телефон, но доктор Маркъс не се обади. Явно нямаше желание да свързват името му със случая „Джили Полсън“. Скарпета осъзна, че беше взел това решение още преди да я потърси във Флорида, беше си дал сметка, че нищо добро не го чака, ако се забърка в разследването на смъртта на това 14-годишно момиче. А след това беше предприел и гениалния ход да помоли за помощ предшественицата си, която при всички случаи щеше да го отърве от всякаква отговорност. Навярно през цялото това време е подозирал, че Джили Полсън е умряла от насилствена смърт, и по някаква причина е решил да не си цапа ръцете с този случай.

— Кой е детективът? — попита на глас тя, докато Марино чакаше да се включи в оживеното движение по И–95, за да стигне до Четвърта улица. — Познавам ли го?

— Не. Когато работехме тук, него го нямаше. — Марино изчака прииждащите коли малко да се разредят и натисна педала на газта докрай. Колата се изстреля като ракета в най-дясното платно.

— Знаеш ли нещо за него?

— Знам достатъчно.

— Цял ден ли ще носиш тази шапка? — смени темата тя.

— А защо не? — сопна се той. — Да не си ми приготвила по-хубава? А Луси ще се зарадва, като научи, че не се разделям с подаръка й. Знаеш ли, че са преместили полицейското управление? Вече не е на Девета улица, а в центъра, до хотел „Джеферсън“. В преустроената сграда на Селскостопанската комисия. Други промени при тях май няма, ако не броим новата маркировка на патрулните коли и бейзболните им шапки — също като на нюйоркските ченгета…

— Май тези шапки все повече ще се налагат — промърмори Скарпета.

— Ами да. Затова престани да се заяждаш с моята…

— Кой ти каза, че е замесено и ФБР?

— Детективът. Казва са Браунинг и изглежда свестен. Но отдавна не е разследвал убийства, специализирал се е по кварталните банди. Което ще рече, че непрекъснато се занимава с разни престрелки… — Марино измъкна бележника си и ловко го прелисти, насочвайки колата надолу по Брод Стрийт. — В четвъртък, четвърти декември, е приел обаждане от централата и е отишъл на адреса, към който пътуваме в моменти. Намира се близо до района Фан, където някога беше болницата „Стюарт Съркъл“, преди да застроят терена с луксозни жилищни сгради. По това време ти вече се беше преместила… Какво ще кажеш, ако ти предложат да живееш в някогашна болнична стая? Не, благодаря…

— Знаеш ли защо е замесено ФБР, или трябва да изчакам сам да стигнеш до този въпрос? — нетърпеливо го прекъсна Скарпета.

— Повикали са ги. Едно от многото неща, които нямат никакъв смисъл. Нямам идея защо градското полицейско управление на Ричмънд е поканило федералните да си пъхат носа, нито пък защо федералните са приели…

— А какво мисли Браунинг?

— Не е особено ентусиазиран от този случай. Смята, че момичето е получило удар, или нещо подобно.

— Греши — поклати глава Скарпета. — Нещо за майката?

— Тя е малко по-друг случай, ще стигнем и до нея…

— А бащата?

— Разведен, живее в Чарлстън, Южна Каролина, по професия е лекар. Съдбата си прави шеги, нали? Лекарят прекрасно знае как изглежда отвътре една морга, а ето че любимото му момиченце лежи в торба цели две седмици, тъй като родителите не могат да се разберат кой ще поеме разноските по погребението, къде ще се проведе то и Бог знае още за какво…

— Това ми напомня, че трябва да задвижа нещата и да придобия родителските права над Грейс — каза Скарпета. — Ако караш направо, ще излезем точно там…

— Хиляди благодарности, Магелан. Просто се чудя как съм се оправял без теб през всичките тези години шофиране из улиците на Ричмънд!

— Нямам никаква представа как се оправяш, когато си далеч от мен — отсече Скарпета. — Разкажи ми нещо повече за Браунинг. Какво е открил в къщата на Полсън?

— Момичето е било в леглото, облечено с пижама и легнало по гръб. Майката била в истерия, както може би се досещаш…

— Била ли е завита?

— Завивките са били отметнати. Фактически са били почти на пода. Майката казала на Браунинг, че така ги е заварила, когато се върнала от аптеката. Но ти вероятно вече знаеш, е жената има проблеми с паметта… Според мен лъже.

— За какво?

— Не съм сигурен. Знам само това, което научих по телефона от Браунинг. Което означава, че изправя ли се пред нея, започваме от самото начало…

— Нещо, което да свидетелства за проникване в къщата? — попита Скарпета. — Независимо от какъв характер…

— Нищо, което би насочило мислите на Браунинг в тази посока. Както вече споменах, той не е особено ентусиазиран… Знаеш как става. Ако детективът не е особено ентусиазиран, това автоматично се предава и на криминалистите, които правят огледа. Щом си на мнение, че никой не е влизал, къде, по дяволите, ще поръсиш с прах за снемане на отпечатъци?

— Не ми казвай, че и това не са направили — сбърчи вежди Скарпета.

— Вече ти казах: стигнем ли там, започвам от самото начало!

Озоваха се в района Фан, присъединен към града малко след Гражданската война и получил името си заради формата на ветрило^[1]. Тесните му улички се извиваха в кръг или свършваха внезапно. Повечето от тях носеха имена на плодове — „Ягода“, „Вишна“, „Слива“… Къщите бяха подредени в редици, построени или реставрирани в старинен стил — с широки веранди, колонада пред входа и красиви огради от ковано желязо. Домът на семейство Полсън беше по-малко ексцентричен и украсен от останалите — на практика представляваше скромна къщичка с правоъгълна форма, плоска тухлена фасада и предна веранда с нормални размери. Покривът беше наклонен, сякаш имаше мансарда, но такава на практика липсваше. Скарпета го оприличи на кутия за шапки.

Марино спря до някакъв тъмносин миниван и двамата слязоха от колата. Алеята беше покрита със стари плочи, на места опасно плъзгави. Късното утро беше мрачно и студено. „Няма да се учудя ако завали и сняг“ — помисли си Скарпета. Той би бил по-добро разрешение от леденостудения дъжд. Градът така и не се адаптира към климатичните промени и при споменаването на сняг повечето жители на Ричмънд се втурваха към магазините за облекло и хранителни стоки. Тук електрозахранването беше предимно надземно и по тази причина обект на чести аварии — особено когато задухат зимните ветрове, обледяващи жиците. Скарпета искрено се надяваше това да не се случи, докато е в града.

Черната входна врата беше снабдена с месингово чукче във формата на ананас. Марино го използва и се разнесоха три остри почуквания, груби и безчувствени на фона на причините за появата им тук. От вътрешността на къщата долетяха забързани стъпки, вратата рязко се отвори. Появи се дребна жена с подпухнало лице и тъжни очи. Личеше, че не се храни редовно, но за сметка на това набляга на пиенето, а вероятно и често плаче… При други обстоятелства би могла да мине и за привлекателна.

— Заповядайте — подсмъркна тя. — Малко съм настинала, но не съм заразна… — Воднистите й очи се спряха върху Скарпета: — Всъщност, вие сте лекар, нали? Предполагам, че с вас разговарях по телефона…

Едва ли й беше трудно да направи това предположение, тъй като Марино беше мъж, при това облечен в черен комбинезон и носеше шапка с инициалите на лосанджелиската полиция.

— Аз съм доктор Скарпета — протегна ръка тя. — Много съжалявам за случилото се с Джили.

Очите на госпожа Полсън моментално овлажняха.

— Но защо не влезете? — засуети се жената. — Напоследък не се проявявам като кой знае каква домакиня, но все пак ще ви предложа по едно кафе…

— Звучи ми добре — обади се Марино, представи се и добави: — Разговарях с детектив Браунинг, но мисля да започнем от самото начало, ако нямате нищо против…

— Как предпочитате кафето си?

Марино прояви достатъчно съобразителност, за да не даде обичайния си отговор, който гласеше: като жените, които любя — сладки и бели…

— Чисто, ако обичате — отвърна Скарпета и последва домакинята по коридора, облицован със стара чамова ламперия. Озоваха се в малка, но уютна дневна, обзаведена с мебели от тъмнозелена кожа. Пред камината имаше месингова решетка. Вратата насреща водеше към нещо като параклис, мрачен и вероятно никога неизползван. Минавайки покрай него, Скарпета усети как я лъхна хлад.

— Може ли да взема палтата ви? — попита госпожа Полсън, после с гримаса добави: — Моля за извинение. На вратата ви питам как си пиете кафето, а в хола ви каня да се съблечете… Напоследък никак не съм наред…

Двамата мълчаливо свалиха връхните си дрехи и домакинята ги окачи на дървената закачалка в кухнята. На нея Скарпета забеляза един яркочервен, ръчно плетен шал и кой знае защо реши, че е принадлежал на малката Джили. Кухнята не беше ремонтирана през последните едно-две десетилетия. Подът беше покрит със старомодни черно-бели плочки, а уредите бяха от модели, които отдавна не се произвеждаха. От прозорците се виждаше малкото задно дворче с дървена ограда, което свършваше при някаква постройка с полуразрушен плочест покрив, по ъглите му имаше мъх. В центъра на дворчето беше сметена купчина сухи листа.

Госпожа Полсън напълни чашите и посетителите се настаниха на дървената маса. Скарпета отбеляза чистотата и реда, които царяха тук. Над дървената дъска за рязане висяха акуратно подредени тенджери и тигани — всеки на отделна метална кука, умивалникът беше празен и излъскан до блясък. На плота имаше шишенце със сироп за кашлица, поставено редом с пакет книжни салфетки. Скарпета отпи глътка кафе.

— Не знам откъде да започна — промърмори госпожа Полсън. — Всъщност, не разбрах кои сте вие… Сутринта ми се обади детектив Браунинг и каза, че някакви външни експерти искали да ме посетят… После се обадихте и вие…

— Значи Браунинг ви е предупредил — подхвърли Марина.

— Да, беше достатъчно любезен да го стори — кимна госпожа Полсън и огледа с интерес лицето на Марино. — Не знам защо всичките тези хора… Всъщност, едва ли мога да ви разкажа кой знае какво… — Очите й отново овлажняха. — Би трябвало да съм благодарна… Не мога да си представя какво щеше да стане, ако никой не ме беше погледнал…

— Хората проявяват загриженост — каза Скарпета. — Затова и ние сме тук.

— Къде живеете? — попита жената и отпи една малка глътка от чашата си. Въпросът й беше насочен към Марино.

— Базата ни е в Южна Флорида, северно от Маями — отвърна той.

— А аз реших, че сте от Лос Анджелис — промълви домакинята и премести очи към шапката му.

— Имам здрави връзки там — невъзмутимо поясни Марино.

— Много интересно — каза тя, но не личеше да проявява особен интерес. Скарпета усети, че от жената се излъчва нещо особено, сякаш вътре в нея се беше скрило друго, коренно различно същество. — Телефонът не спира да звъни, търсят ме репортери и разни други хора. Всеки ден са тук… — махна с ръка към предната част на къщата: — Паркирали са един огромен микробус с антена отгоре, вероятно са от някоя телевизия… Мисля, че това е недостойно. Вчера една жена от ФБР ми обясни, че е така, защото никой не знае какво се е случило с Джили. После добави, че нещата не изглеждали чак толкова зле, колкото били очаквали. Не знам какво искаше да каже с това… Била виждала и много по-тежки случаи… За мен думите й са пълна безсмислица…

— Може би е имала предвид медийния интерес — любезно каза Скарпета.

— Какво по-лошо може да има от това, което се случи с моята Джили? — прошепна госпожа Полсън и избърса очите си.

— А според вас, какво се е случило с нея? — намеси се Марино, докосвайки с пръст ръба на чашата си.

— Много добре знам какво се случи — отвърна жената. — Почина от грип. Господ я прибра при себе си. Не знам защо. Надявам се някой ден да разбера…

— Някои хора не са убедени, че е починала от грип — подхвърли Марино.

— В такъв свят живеем. Всички търсят драмата. А моето момиченце лежеше болно от грип. Тази година колко народ си отиде от грипната епидемия.

Очите й се извърнаха към Скарпета.

— Госпожо Полсън, вашата дъщеря не е починала от грип — твърдо изрече патоложката. — Сигурна съм, че вече са ви го съобщили. Нали разговаряхте с доктор Филдинг?

— О, да. Говорихме по телефона веднага след като това се случи. Аз обаче не зная как можете да определите дали някой е починал от грип. Как ще го докажете, след като човекът не кашля, няма температура и не се оплаква? — От очите й потекоха сълзи. — Джили имаше трийсет и девет градуса и се задушаваше от кашлица. Излязох да й купя сироп, нищо повече. Отидох с колата до Кери Стрийт, откъдето взех няколко шишенца…

Скарпета отново погледна към сиропа, оставен на кухненския плот, после си помисли за пробите в кабинета на Филдинг, които беше разгледала малко преди да тръгнат насам. В белодробните срезове имаше остатъци от фибрин, лимфоцити и макрофаги, с подчертано разтворени алвеоли. Вирусната бронхопневмония на Джили — едно често срещано усложнение на грипа, най-вече сред децата и възрастните — е затихвала, без да притежава достатъчно сила, за да увреди функциите на белите дробове.

— Ние можем да определим дали дъщеря ви е починала от грип, госпожо Полсън — каза на глас тя. — Това става след специфично белодробно изследване. — Не искаше да навлиза в технически подробности, да й обяснява колко възпалени, подути и втвърдени щяха да бъдат дробовете на Джили, в случай че наистина беше починала от тежка форма на бронхопневмония. — Тя вземаше ли антибиотици?

— О, да. Цяла седмица. — Жената механично протегна ръка към кафето си. — Бях убедена, че се оправя… Помислих си, че е останало само влиянието на простудата.

Марино отмести стола си и стана.

— Имате ли нещо против да ви оставя да си поговорите? — попита той. — Бих искал да поогледам наоколо…

— Не знам има ли нещо за гледане, но моля — кимна госпожа Полсън. — Не сте първият, който проявява желание да поогледа. Спалнята й е в дъното.

— Ще я намеря — каза Марино. Обувките му проскърцаха по старото дюшеме.

— Джили е била на път да оздравее — заяви Скарпета. — Изследванията на белите й дробове го доказват.

— Но все още беше слаба…

— Госпожо Полсън, тя не е починала от грип — отправи твърд поглед Скарпета. — Важно е да го разберете. Ако беше починала от грип, аз просто нямаше да съм тук. Опитвам се да ви помогна, но ще трябва да отговорите на няколко въпроса.

— Не говорите като тукашна — отбеляза жената.

— Родена съм в Маями.

— О, така ли? И сигурно още живеете там или някъде наблизо… Винаги съм мечтала да посетя Маями. Особено когато времето тук е гадно, мрачно и студено… — Стана да допълни чашите и сковано се насочи към машината за кафе, която беше поставена в близост до сиропа. Скарпета се опита да си представи как госпожа Полсън завързва дъщеря си за леглото, обръщайки я по очи. Не беше невъзможно, но събитията едва ли се бяха развили така. Майката не тежеше повече от дъщерята, а удушвачът на Джили е бил достатъчно тежък и силен, за да блокира усилията й да се освободи, при това без да й причинява допълнителни наранявания. Въпреки тези съображения Скарпета все още не изключваше госпожа Полсън като евентуален извършител. Искаше й се, но просто нямаше право…

— Толкова исках да заведа Джили в Маями, Лос Анджелис или на някое друго хубаво място — промълви госпожа Полсън. — Но аз се страхувам да летя, а в кола ми прилошава. По тази причина почти не пътувам. Сега ми се иска да бях положила по-сериозни усилия…

Каничката почти се изплъзна от слабата й трепереща ръка. Скарпета внимателно огледа ръцете и китките на жената, търсейки следи от стари охлузвания или наранявания. Но две седмици са си две седмици — един доста продължителен срок. Извади бележника си и надраска няколко думи. Искаше да попита полицията дали при първия разпит госпожа Полсън е имала някакви видими наранявания.

— Ако бях положила тези усилия, Джили щеше да е доволна — продължи да нарежда домакинята. — Тя много обича морето, палмите и онези розови фламинго…

Върна се на масата и допълни чашите. После се обърна и с леко потропване остави каничката на мястото й под чучура на машината.

— Това лято щеше да замине с баща си… Вероятно щеше да седи само в Чарлстън, без да види кой знае какво. Но досега не беше ходила там… — Лактите й опряха в масата: — Джили не беше ходила на море, не знаеше какво е плаж… Беше виждала океана само по телевизията, макар че не й позволявах да се задържа пред екрана. Ще ме осъдите ли за това?

— Баща й живее в Чарлстън, така ли? — попита Скарпета, макар че вече го знаеше.

— Миналото лято се премести — потвърди госпожа Полсън. — Той е лекар, живее в една голяма къща на самия бряг. Събира пари от туристите, които искат да разгледат градината му. Разбира се, нищо не пипа в нея, защото няма време да се занимава с такива неща. За целта наема външни хора, които му помагат… Така постъпи и с погребението. Има един куп адвокати, които се ровят във всичко с единствената цел да ме прецакат… Имах глупостта да поискам да я погребем тук, в Ричмънд, и той, естествено, настоява това да стане в Чарлстън…

— Какъв лекар е?

— По малко от всичко, общо практикуващ — отвърна госпожа Полсън. — Освен това работи за военните… В Чарлстън има голяма военновъздушна база и Франк твърди, че пред кабинета му винаги има опашка… Малко се фука, разбира се. Твърди, че прави предпролетни медицински прегледи и пилотите плащат по седемдесет долара за въпросния документ. Така че Франк е добре, няма какво да го мислим… — Говореше бързо, с леко поклащане на тялото, почти без да си поема дъх между фразите.

— Госпожо Полсън, разкажете ми какво се случи в четвъртък, на четвърти декември. Започнете със ставането си от сън… — Скарпета се почувства длъжна да се намеси, тъй като беше ясно накъде вървят нещата: госпожа Полсън можеше да дърдори с часове за избягалия си съпруг, пропускайки наистина важните детайли. — В колко часа се събудихте?

— Аз винаги се будя в шест. Не ми трябва будилник, имам вътрешна нагласа, ето тук… — Вдигна ръка и докосна главата си. — Родила съм се точно в шест сутринта, знаете… И по тази причина винаги се събуждам в този час…

— А след това? — Скарпета не обичаше да прекъсва хората, но с тази жена беше абсолютно наложително. В противен случай щеше да бърбори глупости, докато се мръкне. — Станахте ли от леглото?

— Разбира се, че станах. Дойдох направо тук, в кухнята, ла да си направя кафе. После се върнах в спалнята и се зачетох в Библията. Ако Джили е на училище сутрин, аз я изпращам до вратата, като преди това съм й приготвила сандвич и всичко останало. Една от приятелките й минава да я вземе. В това отношение имах късмет, тъй като майката на момичето редовно я караше с колата.

— Четвъртък, четвърти декември, преди две седмици — намеси се отново Скарпета, насочвайки я натам, накъдето й беше необходимо. — Станахте в шест, направихте си кафе и се върнахте в стаята си при Библията, така ли? А после? Какво правихте после? Седнахте в леглото и четохте? Колко време продължи това?

— Поне половин час — отговори госпожа Полсън.

— А отидохте ли да погледнете Джили?

— Най-напред се помолих за нея… Реших, че докато правя това, тя може да си поспи… Влязох в стаята й някъде към седем и четвърт. Беше се завила презглава и спеше дълбоко… — В очите й се появиха сълзи: — Рекох й: „Джили, момиченце сладко! Събуди се да хапнеш малко крем…“ А тя отвори красивите си сини очи и отвърна: „Мамо, снощи много кашлях, болят ме гърдите…“ В същия момент си дадох сметка, че сме свършили сиропа за кашлица… — Замълча, зачервените й очи леко се облещиха. — Спомням си, че кучето лаеше като лудо… Не знам защо до този момент това ми убягваше…

— Какво куче? Вие имате ли куче? — Скарпета си водеше записки, но същественото в тях не беше кой знае какво. Тя умееше да слуша и гледа, а впечатленията си записваше с почти неразгадаеми драсканици.

— Там е работата я! — отговори с плачлив глас госпожа Полсън. — Суити избяга! Всемогъщи Боже! — Сълзите й рукнаха, дребната й фигурка продължаваше да се клати на стола. — Докато разговарях с Джили, малката Суити беше вън на двора, а след това изчезна. Полицията или от „Бърза помощ“ бяха оставили вратата отворена… Не ми стигаше другото, ами и това!

Скарпета бавно затвори бележника с кожени корици и го остави на масата заедно с писалката си.

— Каква порода е Суити? — попита и погледна госпожа Полсън.

— Беше на Франк, но нямаше как да го безпокоя. Беше ме напуснал само преди шест месеца, точно на рождения ми ден! Как е възможно да има такива хора? Преди да си тръгне, ми каза: „Ако искаш, задръж Суити, ако не я искаш дай я в някой кучкарник…“

— Каква порода е Суити?

— Не му пукаше за кучето и знаете ли защо? Защото мислеше единствено за себе си, ето защо! Но Джили обичаше кучето, при това много. Ако знаеше, че… — Гласът й секна, сълзите се стичаха по бузите й, малкото й розово езиче изскочи навън, опитвайки се да ги оближе. — Ако знаеше, мъничкото й сърчице направо щеше да се пръсне!

— Госпожо Полсън, каква порода куче е Суити и съобщихте ли за изчезването й?

— Да съобщя ли? — изненадано примигна жената, после изведнъж се изсмя: — На кого да съобщя? На полицията, която я пусна? Не знам дали ще наречете това „съобщение“, но аз наистина казах на някакъв полицай… Не помня кой беше, но му казах: „Кучето ми го няма…“

— Кога за последен път видяхте Суити? Госпожо Полсън, повярвайте ми, разбирам колко зле се чувствате. Но все пак ви моля да отговаряте на въпросите ми…

— Всъщност, какво общо има кучето? Не би трябвало да се интересувате от едно изчезнало куче, освен ако не е умряло. Но дори и тогава не би трябвало, тъй като доктори като вас не се занимават с умрели кучета…

— Интересувам се от всичко — търпеливо отвърна Скарпета. — Исках да чуя всичко, което си спомняте.

В същия момент на прага се изправи Марино. Скарпета не беше чула тежките му стъпки и стреснато вдигна поглед. Не можеше да повярва, че този едър мъжага не е издал никакъв звук с тежките си ботуши.

— Марино! — втренчено го изгледа тя. — Знаеш ли нещо за кучето им? Казва се Суити и е изчезнало… Породата му е… — Извърна се към госпожа Полсън и попита: — Всъщност, каква порода беше?

— Басет, но още съвсем бебенце — изхлипа домакинята.

— Докторке, излез за малко, ако обичаш — рече Марино.