Патриша Корнуел
Следа (36)

36.

Утрото бавно настъпваше. Мъгливосивият хоризонт се очерта от оранжево-розово сияние, от което всеки момент щеше да надникне слънцето, жълто като сурово яйце. Руди Мюзъл вкара матовозеления военен хамър в алеята на Луси и натисна бутона на дистанционното. Главата му инстинктивно се въртеше във всички посоки, очите му подозрително опипваха околността. Нямаше обяснение за нервността, която го беше обзела рано сутринта и която го накара да скочи от леглото и да тръгне за къщата на Луси.

Черните пръчки на металния портал бавно се плъзгаха встрани, леко потрепвайки на извивките. Порталът също беше извит, но явно не обичаше завоите. Един от многобройните пропуски на строителите, помисли си Руди, докато насочваше джипа към розовата фасада на къщата. Но най-голямата грешка беше покупката на тази проклета къща, добави мислено той. Защо й е това чудо? Защо иска да живее като някой долнопробен наркодилър? Виж, фераритата са нещо друго. Можеше да разбере всеки, който иска да притежава най-добрата кола и най-добрия хеликоптер на света. По тази причина и той беше избрал своят хамър, но едно е да искаш ракета или танк, а съвсем друго — да си вържеш тежка котва на шията. Една огромна, псевдоаристократична котва, боядисана в розово.

Забеляза го още докато отбиваше в алеята, но не му обърна внимание, зает да вкара големия хамър през портала. Обърна се и тръгна обратно едва след като слезе от колата. Вдигна вестника от тревата и чак тогава видя вдигнатото флагче на пощенската кутия. По принцип Луси не получаваше пощата си тук, а и не беше в къщата, за да вдигне флагчето. Разбира се, тя нямаше да го вдигне, дори да беше тук. Всички доставки и изходяща кореспонденция се обработваха в тренировъчния лагер и офиса, които се намираха на половин час път южно от Холивуд.

Странна работа, рече си Руди и тръгна към пощенската кутия. Спря на метър от нея. В едната си ръка държеше вестника, а с другата се опитваше да приглади непокорната си коса, стърчаща на всички страни след скорошното ставане от леглото. Не беше се избръснал, не беше взел и душ, а имаше нужда и от двете. Цяла нощ се беше мятал в леглото, облян в лепкава пот. Огледа се, умът му напрегнато работеше. Наоколо беше пусто. Нямаше бягащи за здраве, нямаше съвестни собственици на кучета, станали рано да ги разходят. Отдавна му беше направило впечатление, че обитателите на този квартал са затворени хора, не се радват на богатите си домове, не използват удобствата им. Рядко можеше да се види човек, изтегнал се на верандата или плуващ в басейна, а онези, които притежаваха яхти, почти никога не ги изкарваха в открито море. Шантаво място, рече си той и в гърдите му се надигна гняв. Особено, враждебно и неприятно място!

А тя реши да се нанесе точно тук! Защо тук, Луси? Защо, по дяволите? Защо искаш да живееш в компанията на гадняри? Наруши всички свои основни правила и най-вече едно от тях, Луси! — гневно си помисли той, докато отваряше вратичката на пощенската кутия. В следващия момент отскочи встрани и се оттегли на три-четири метра назад. Без да мисли, без да съобразява, изцяло подчинен на действието на адреналина.

— Мамка му! — прошепна. — Мамка му мръсна!