Патриша Корнуел
Следа (39)

39.

Кей Скарпета влезе през главния вход на службата по съдебна медицина, следвана по петите от Марино, който правеше всичко възможно, за да ходи нормално. Изправен зад гишето на охраната, Брус се намръщи.

— Извинете, имам заповед да не допускам посетители — изпречи се на пътя им той. — Но шефът може би не е имал пред вид точно вас… Вероятно ви очаква?

— Не — отвърна спокойно Скарпета. На този етап нищо не можеше да я изненада. — И вероятно е имал предвид именно мен.

— Много съжалявам — поруменя човекът, който наистина беше смутен. — Как я караш, Пит?

Марино се облегна на гишето с разкрачени крака. Панталонът му висеше доста по-ниско от обичайното. Толкова ниско, че ако в този момент му се наложеше да се впусне в преследване, със сигурност щеше да го изгуби.

— Бил съм и по-добре — промърмори той. — Значи онова джудже се прави на великан и не иска да ни пусне в сградата, а? Това ли искаш да ни кажеш, Брус?

— Да, ако имаш предвид директора — кимна пазачът. И той, като повечето хора, искаше да запази работата си, хубавата синя униформа и пищова на кръста, да охранява една хубава сграда. Това все пак беше за предпочитане, ако и да не понасяше доктор Маркъс.

— Хм — изръмжа Марино и направи крачка назад. — Мъчно ми е да разочаровам джуджето шеф, но и ние нямаме работа с него. Дошли сме да оставим малко веществени доказателства за изследване, главно в трасологията. Все пак ми е любопитно да чуя как точно звучи заповедта, която си получил. Много ми се ще да я чуя!

— А бе, нали го знаеш директора — поклати глава Брус, после се осъзна и млъкна. Все пак си харесваше работата.

— Спокойно — вдигна ръка Скарпета. — Приех посланието. Благодаря, че ме уведомихте. Благодаря, че някой изобщо се е сетил…

— Той би трябвало да го стори — поклати глава Брус, огледа се и поверително добави: — А иначе трябва да ви кажа, че всички се радваме да ви видим сред нас, доктор Скарпета!

— Почти всички — усмихна се патоложката. — Но няма проблем. Би ли уведомил господин Ийс, че сме тук? Той ни очаква… — Ударението й беше поставено на ни…

— Да, госпожо — просветна лицето на Брус. Свали слушалката на стенния телефон, набра един вътрешен номер и предаде посланието.

За минута-две останаха мълчаливи пред вратата на асансьора, очаквайки появата на кабината. Това не беше толкова невинна операция, колкото изглеждаше, тъй като за повикването му трябваше специална магнитна карта. Без нея човек можеше да си натиска копчето цял ден, но кабината щеше да се появи само ако някой друг я свали. В крайна сметка вратата се отвори и двамата побързаха да влязат. Скарпета натисна бутона за третия етаж и прехвърли на другото си рамо черната чантичка със специалните инструменти.

— Предполагам, че копелето е решило да те замрази — промърмори Марино, докато асансьорът се издигаше с леко поклащане.

— Тъй трябва да е — съгласи се Скарпета.

— Как ще реагираш? Не можеш да го оставиш да си разиграва коня, нали? Моли те да дойдеш в Ричмънд, а след това сменя плочата! На твое място бих се оплакал където трябва, за да го уволнят!

— Това при всички случаи ще му се случи, при това съвсем скоро — отвърна тя, въздъхна и поклати глава: — Но аз имам по-важна работа.

Вратата от неръждаема стомана се плъзна встрани и те излязоха в коридора с бели стени, където ги чакаше Джуниъс Ийс.

— Много ти благодаря, Джуниъс — усмихна се Скарпета и му подаде ръка. — Радвам се да те видя.

— О, за мен беше удоволствие — промърмори леко зачервеният Ийс.

Беше странен мъж с бледи очи. Средата на горната му устна беше пресечена от белег, който стигаше чак до носа. Типична следа от некачествена родилна манипулация, дължаща се на изваждане на детето с помощта на форцепс. Скарпета беше виждала много такива хора. Но и да оставим външния вид настрана, той пак си е странен тип, помисли си тя. Това впечатление беше придобила преди години, когато й се налагаше да осъществява инцидентни контакти с него — всичките служебни и свързани с конкретни случаи. Когато беше главен съдебен лекар, тя беше изключително любезна със сътрудниците в лабораториите. Демонстрираше им своето дълбоко уважение, но все пак запазваше дистанцията. Следвайки Ийс из лабиринта от коридори, Скарпета хвърляше по едно око към лабораториите, покрай които минаваха. Едва сега си даде сметка, че за учените тук вероятно е изглеждала студена и заплашителна, натоварена с бремето на административната власт. В качеството си на шеф тя получаваше уважение, но почти никога привързаност. Беше й трудно да живее по този начин, но той си вървеше в комплект с поста — друг просто нямаше. Слава Богу, че днес не й се налагаше да се придържа към него.

— Как вървят нещата, Джуниъс? — попита тя. — Чух, че двамата с Марино сте изкарали една нощна смяна в полицейския клуб… Надявам се, че не си прекалено стресиран от странните неща, които стават напоследък с трасологическите улики. Ако някой може да каже какво става, това несъмнено си ти…

Ийс я дари с един подозрителен поглед.

— Да се надяваме — промърмори. — За момента мога да кажа, че лично аз нищо не съм объркал. Не ми пука какво се говори, защото съм абсолютно сигурен в себе си!

— Ти си последният човек, който ще смеси или обърка пробите — кимна тя.

— Благодаря. Когато го казваш ти, това наистина означава много. — Ийс повдигна магнитната карта, която висеше на тънък шнур на шията му, доближи я до сензора на стената и ключалката на лабораторията по трасология меко изщрака. — Не е моя работа да давам оценки, но знам, че при нас случайната подмяна на етикети е просто изключена. Никога не се е случвало подобно нещо. Имало е инцидентни грешки, но съм ги хващал веднага…

— Разбирам.

— Помниш ли Кит? — подхвърли Ийс. — Днес я няма, защото е болна. Тоя грип натръшка половината град. Много искаше да ти каже здрасти и наистина ще съжалява, че те е изпуснала…

— Кажи й, че и аз съжалявам — отвърна Скарпета, докато се насочваше към дългата маса с черен плот — обичайното работно място на Ийс.

— Хей, имаш ли тук някое тихо местенце с телефон? — обади се Марино.

— Че как да нямам — кимна Ийс. — Кабинетът на началника на секцията е първата врата зад ъгъла. Днес тя е в съда, така че можеш да действаш спокойно…

— В такъв случай ви оставям да си играете в калта — каза Марино, огледа ги за миг и бавно се отдалечи. Приличаше на каубой, току-що слязъл от коня след тежък преход.

Ийс покри част от плота с голям лист хартия и Скарпета изсипа върху него калните проби, които извади от чантата си. Той придърпа още един стол пред микроскопа и й направи знак да седне, подавайки й чифт памучни ръкавици. Първата фаза при обработката на повечето такива проби обикновено е и най-простата. Ийс взе малка стоманена шпатула, потопи я в едно от пликчетата и избърса полепналите по нея миниатюрни песъчинки и частици червеникава глина върху стерилно стъкло, което ловко мушна под окуляра на микроскопа. Нагласи фокуса и бавно завъртя поставката. Скарпета гледаше отстрани, неспособна да види нищо друго, освен няколко червеникави прашинки. Ръцете на Ийс работеха сръчно и уверено, подготвяйки още няколко идентични стъкла.

Откриха нещо едва след като обработиха пробите от второто пликче, които Скарпета беше взела от строителната площадка.

— Ако не го виждах с очите си, изобщо нямаше да повярвам — заяви Ийс, докато се отдръпваше от окуляра и отместваше стола си встрани. — Заповядай…

Тя се надвеси над микроскопа и надникна. Върху стъклото се виждаха песъчинки и различни минерали, фрагменти от растения и насекоми, ситни късчета тютюн — неща, които могат да се открият на всеки недостатъчно чист паркинг. Между тях мътно проблясваха няколко миниатюрни метални люспици. Това вече не беше типично. Огледа се за някакъв инструмент с остър връх и откри няколко, при това съвсем близо. Внимателно докосна металните люспи, опитвайки се да ги отдели от останалите частици. Оказа се, че върху това стъкло те са точно три, малко по-големи от песъчинките и останалите частици. Две червени и една бяла. Иглоподобният накрайник потъна малко по-дълбоко в пробата и откри още една люспица, която веднага привлече вниманието на Скарпета. Позна я веднага, но си наложи да я огледа внимателно, преди да го каже на глас. Искаше да е абсолютно сигурна.

Люспицата беше с размера на най-малките частици от боя, които вече познаваше. Жълто-сива на цвят, с особена форма, която не беше нито като на кристал, нито направена от човешка ръка. На практика приличаше на някаква праисторическа птица с чукообразна глава, око, тънък врат и издуто тяло.

— Повърхността е покрита с концентрични кръгове, представляващи отделни пластове костна тъкан — каза тя, намествайки частицата под по-подходящ ъгъл. — Подобно на дървесните кръгове, по които се определя възрастта на дървото… Забелязва се и нещо като резба, като тънка капилярна мрежа. Това са миниатюрните канали за преминаване на кръвоносните съдове. Ако разгледаме тази проба с увеличение, ще видим нещо като тънък воал с доста голяма плътност. Спектралният анализ ще покаже, че това е калциев фосфат, или казано иначе — костен прах. Не бих казала, че съм изненадана, тъй като в старата сграда със сигурност могат да се открият наличности от костен прах…

— Проклет да съм! — доволно възкликна Ийс. — По тоя въпрос си блъсках главата като луд и все не стигах до логично обяснение… Същото проклето нещо открих и в случая с Болното момиче, или случая „Полсън“ — разбира се, ако сме на една и съща вълна… Ще ми позволиш ли да хвърля едно око?

Скарпета се плъзна назад заедно със стола си. Изпитваше облекчение, но объркването й не намаля. Люспиците боя и костният прах се връзваха със смъртта на тракториста, но нямаха нищо общо със случая „Джили Полсън“. Как е възможно същите микроскопични частици да бъдат открити и в устата й?

— Абсолютно същата проклета гадост! — отсече категорично Ийс. — Сега ще ти покажа проби от Болното момиче. Няма да повярваш! — Той издърпа един дебел плик от купчината на бюрото си и измъкна от него картонена папка, съдържаща стъкълца с проби. — Държа нейните проби да са ми подръка, тъй като непрекъснато се връщам на тях… — Едно от стъклата зае мястото под окуляра: — Ето, гледай… Червени, бели и сини люспи боя, някои от тях залепнали за метални частици, други — не… — Завъртя плочката и я нагласи на фокус: — Боята е еднопластова, епоксиден емайллак, което означава, че може да бъде променена. В смисъл, че първоначалният цвят може би е бил бял, но след това са го оцветили, най-вече с червено и синьо. Ето, виж…

Ийс си беше направил труда да отдели всички частици от материалите, които му бяха възложили да изследва по случая „Полсън“. В резултат на стъклото се виждаха единствено миниатюрните люспици боя, оцветени в червено, бяло и синьо. Изглеждаха големи и блестящи като детски кубчета, но за разлика от тях имаха неправилна форма. Някои бяха залепнали за мътно проблясващи метални частици, други бяха само боя. Цветът и съставът на боята бяха абсолютно идентични с тези, които току-що бе открила в своите почвени проби. Недоверието й бавно се превръщаше в смайване. Не беше в състояние да мисли. Мозъкът й забави дейността си като компютър с прекалено задръстена памет. Беше абсолютна неспособна да открие някакво логично обяснение.

— А това са другите частици — тези, които наричаш костен прах — продължи Ийс, извади първото стъкло и го замени с ново.

— Открихте ги при изследването на тялото й, така ли? — попита Скарпета, все още неспособна да повярва на очите си.

— В това няма никакво съмнение. Гледаш това, което е открито при първоначалния микробиологически тест на трупа.

— Същият проклет прах!

— Представи си какви количества от него трябва да има там, на площадката! — възкликна Ийс. — Повече от звездите във вселената!

— Няколко частици изглеждат износени и стари, като част от естествения процес на люспене и обелване — отбеляза Скарпета. — Виждаш ли колко изтънени и закръглени са краищата им? Подобен прах очаквам да открия при скелети или изкопани отделни кости, намерени някъде в гората. Ако не е травмирана, костта ще отделя и нетравмирани прашинки. Но няколко частици от тези… — Тя сръчно изолира миниатюрно късче костен прах, което беше по-светло на цвят и с назъбени краища. — На мен лично ми изглеждат доста пулверизирани…

Ийс се наведе да погледне през окуляра, после отново се отдръпна, за да й направи място.

— Според мен тази частица тук е обгорена — каза след кратка пауза тя. — Забеляза ли колко е фина? Виждам лек затъмнен оттенък, който се дължи на карбонизация, причинена от изгаряне. Но ако я докосна с пръст, тя положително ще се залепи за мазната ми кожа — за разлика от обикновените костни люспици… — В гласа й се долови неподправен интерес. — Мисля, че това, което разглеждаме, представлява част от кремирани кости… — Нагласи микроскопа и ярката светлина попадна точно върху синьо-бялата частица с карбонизирани краища: — Изглежда тебеширена и напукана, но не е задължително фрактурите да са причинени от висока температура. Не знам… Никога досега не съм имала причини да се задълбочавам върху костен прах… Елементният анализ ще покаже за какво става въпрос. При изгорелите кости трябва да очакваме определени количества калций и високо фосфорно ниво… — Говореше, без да вдига глава от окуляра. — Между другото, очаквам да открием костен прах и в развалините на старата сграда, където имаше малък крематориум. Един Господ знае колко трупа са изгорени там през годините. Но признавам, че съм доста озадачена от наличието на такъв прах тук, в тези проби, които са взети на значително разстояние от някогашния крематориум — дори определено от настилката пред задния вход… Тази част на сградата все още не е разрушена, паркингът изобщо не е пипан, същото важи и за някогашното анатомично отделение. Помниш ли задния вход на старата сграда?

— Разбира се.

— Оттам взех пробите. Но защо прах от крематориума ще стигне чак до паркинга, при това в най-далечния му край? Според мен няма начин да стигне дотам, освен ако не е бил пренесен…

— Искаш да кажеш, че някой е стъпил върху такъв прах в анатомията, а след това го пренесъл на паркинга, така ли?

— Не знам, може би. Но по всичко личи, че окървавеното лице на господин Уитби е опирало в настилката, в калната и мръсна настилка, откъдето по него са полепнали въпросните частици.

— Я повтори още веднъж онази част с фрактуризацията на праха — озадачено промълви Ийс. — Намерила си остатъци от изгорени кости, но как са били натрошени те при липсата на високата температура?

— Вече казах, че не знам със сигурност, но прах от крематориума се е смесил по някакъв начин с мръсотията на настилката, върху него вероятно са минавали коли, трактори и дори хора. Въпросът е може ли изложения на такъв натиск костен прах да изглежда травмиран? Лично аз не мога да му отговоря…

— Но защо, по дяволите, се натъкваме на костен прах от крематориума в случая с Болното момиче? — възкликна Ийс.

— Точно там е работата — кимна Скарпета, опитвайки се да проясни съзнанието си. — Точно там. Този прах не е от случая „Уитби“. Този на пръв поглед изгорен и натрошен на ситно прах не е от неговия случай. В момента аз гледам нейните проби.

— Прах от кремация в устата на Болното момиче? Пресвета Майко! Това не мога да го обясня! Твърдо не мога! Ти да имаш някакво обяснение?

— Преди всичко нямам идея защо в нейния случай изобщо се появява костен прах — поклати глава Скарпета. — Какво друго откри? Доколкото знам, донесли са ви и лични вещи на Джили, а също така и вещи от къщата на семейство Полсън…

— Само от леглото й. Взех Кит и двамата прекарахме повече от десет часа в стаята за трасологическо изследване, а след това използвах половината от живота си да почиствам пробите от памучни влакна, тъй като доктор Маркъс много си пада по памучните тампони. Вероятно има акции в производството им — оплака се Ийс. — Естествено, ДНК лабораторията също изследва чаршафите…

— Това го знам — кимна Скарпета. — Търсеха респираторен епител и откриха такъв.

— Открихме и косми. На чаршафите имаше дълги, боядисани в черно косми. Знам това, защото Кит им обърна специално внимание.

— Човешки, предполагам. ДНК?

— Да, човешки. Изпратихме ги за спектрална обработка.

— А имаше ли някакви косми на домашни любимци? По-специално кучешки?

— Не.

— Нито на пижамата и чаршафите й, нито на другите вещи, които сте взели от дома й?

— Не. Какво мислиш за костен прах, пренесен от трион за аутопсии? — Мислите на Ийс явно продължаваха да се въртят около загадката с костния прах. — В старата сграда това също би било възможно…

— Нищо от това, което виждам, не ми навява подобни мисли — поклати глава Скарпета, седна на стола и се обърна да го погледне. — Прахът от триона би трябвало да бъде във формата на фини гранули, смесени с микроскопични костни парченца и частици метал…

— Добре, ясно. Може ли да поговорим за нещо, което ми е ясно, защото иначе има опасност да ми се пръсне главата?

— Да, разбира се.

— Благодаря ти, Господи. Ще започна с признанието, че ти си експерт по костите — пръстите му сръчно върнаха няколко стъклени плочки в картонената папка с пробите на Джили Полсън. — Аз обаче съм експерт по боите. И в двата случая — става въпрос за Болното момиче и Тракториста — няма следи нито от повърхностен лак, нито от разредител. Следователно не става въпрос за автомобилна боя. А микроскопичните метални частици отдолу не реагират на магнит, което означава, че не са железни. Още през първия ден извърших съответните опити, но няма да те занимавам с подробности. Накратко казано, металните частици се оказаха алуминий.

— Значи нещо, направено от алуминий и боядисано в бяло, синьо и червено, е било смесено с костен прах — направи заключението си Скарпета.

— Е, предавам се! — вдигна ръце Ийс.

— И аз, поне за момента — въздъхна Скарпета.

— А този костен прах човешки ли е?

— Можем да разберем само ако е съвсем пресен…

— Какво означава съвсем пресен?

— От няколко години. Другото се измерва с десетилетия. При положение че пробата не е много стара или увредена, от нея могат да бъдат снети пръстови отпечатъци, могат да се направят и още ред други изследвания. Но при ДНК пробите не е така — там качеството се противопоставя на количеството. Не бих се обзаложила, че ще имаме особен късмет. Първо, защото при кремиран материал шансовете за ДНК са нула. А дори не е горял, този, който гледам в момента, ми се струва много стар. Ерозирал и стар. Разбира се, ти можеш да изпратиш част от този прах за изследване в „Лаборатории Боде“, където вероятно ще опитат да извлекат всичко възможно от него. Но и техните шансове са малки, просто защото количеството е крайно недостатъчно. Въпросът е дали да рискуваме да изгубим и това малко количество, при положение че няма да разполагаме с други проби?

— ДНК лабораторията не е в моя отдел. Ако беше, щях да имам далеч по-щедър бюджет.

— Всъщност, решението тъй и тъй не зависи от мен — въздъхна Скарпета и се надигна от мястото си. — Ако зависеше, най-вероятно щях да гласувам за съхранение на пробите за евентуална по-късна употреба. Важното е, че костният прах се появява в два случая, които нямат абсолютно никаква връзка помежду си.

— Наистина е така — кимна Ийс.

— Ще оставя на теб да предадеш добрата новина на доктор Маркъс — погледна го с лека усмивка Скарпета.

— Май си пада по имейлите, затова мисля да му изпратя още един — широко се ухили Ийс. — Много ми се искаше да имам добри новини и за теб, доктор Скарпета. Но всичките тези пликчета с прах и кал ще ми отнемат известно време. Няколко дни. Ще ги разпределя по лабораторните стъкла, ще ги оставя хубавичко да изсъхнат, след което ще ги пресея и ще се заема с фрагментацията. Това е доста неблагодарна работа, тъй като непрекъснато трябва да блъскам ситото в плота, да фрагментирам на ръка и да ги пускам в рисийвъра. Отдавна съм се отказал да моля за сепаратор с автоматични шейкъри, тъй като ме отрязаха с типичното „Абе ти луд ли си? Тая джаджа струва над пет бона!“, тъй че сушенето и пресяването ще отнемат няколко дни. След това идва моят ред. Сам-самичък, наведен над микроскопа. Чак когато свърша, идва ред на останалите формалности. Между другото, подарявал ли съм ти някой от своите оригинални работни инструменти? На този етаж те са популярни с наименованието „игличките на Ийс“.

Откри няколко на плота пред себе си, избра една и я вдигна пред очите си. Искаше да е сигурен, че волфрамовото острие е право и не се нуждае от подостряне. После стана и й го поднесе с тържествен поклон, сякаш подаряваше свежа роза.

— Много мило от твоя страна, Джуниъс — усмихна се тя. — Благодаря ти. Отговорът ми е не, никога не си ми подарявал такова нещо…