Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (9)

Глава 8

Беше прекалено да се надява, че Дагър още не е станал. Слънцето вече беше изгряло и той седеше на кухненската маса и пиеше чай, приготвен му от Нан. Шест от децата седяха във всекидневната, без да се броят други две, които още спяха. Те всички обърнаха поглед към Дагър, който се взираше в нея през отворената врата на кухнята и тръгнаха да излизат от къщата.

Дани влезе в кухнята и седна срещу него.

Той изглеждаше съвсем обикновено, но дългият белег на брадичката и по-малкият под лявото око му придаваха зъл вид. Дългата му кестенява коса беше разрошена, а очите му кървясали. В момента имаше измъчен вид. Всъщност изглеждаше толкова изтощен, колкото беше и тя. Сигурно не беше спал цялата нощ и я беше чакал. Но не защото се беше тревожил за нея. Не, след като не се беше прибрала в уречения час, тя просто му беше дала дългоочакваното основание да я изрита от тук. Той не беше глупак и нямаше смисъл да се опитва да го баламосва.

Дани беше твърде уморена, за да измисля лъжи за това, което беше станало. Щеше веднага да се издаде, ако опита. Преди още да е казал и дума, тя побърза да извади пачката пари от джоба си и я хвърли на масата към него. Никой досега не беше носил толкова много пари вкъщи. 100 лири за тях бяха цяло състояние. Тя се надяваше това да го умилостиви малко, но не постигна нищо. Той просто хвърли един бегъл поглед на парите, а тя осъзна твърде късно, че току-що му е доказала, че нарочно е нарушила правилата.

— Шъ ма изслушаш ли, Дагър? — попита тя. — Ня’ах голям избор, след като тръгнах оттук снощи.

— Зная, че са тъ хванали, но също зная и че ни съ та хвърлили в затвора.

— Туй също беше капан. Трябваше им крадец, който да открадне нещо вместо тях.

— Е, ти си знайш, и що не им отказа?

— И що мислиш мъ извляко’а оттам вързан? — контрира го тя.

— Ама ни си бил вързан през цялото време, нали? — каза той, взирайки се в парите на масата. — Мо’ише да им избягаш по-рано.

Това беше вярно. Уморено тя се зае да му обясни:

— Ама щях да останъ в провинцията и ни знам как щях да съ прибера.

— Бил си извън Лондон?

Тя потръпна от страх при вика му.

— Затуй не съ опитах да избягам по-рано. Никогиш не съм бил извън Лондон преди. Сигур щях да съ скитам седмици, преди да съ прибера. Обачи те съ заклеха да мъ върнат веднага, щом окрада тоз лорд вместо тях.

— Лорд! — той се развика още по-силно. — Сигур точно неговъта проклета къща?

Можеше да го излъже за това. Трябваше да го излъже. Това беше правило номер едно в края на краищата. Но тя знаеше, разбираше го от въпросите, които й задаваше, че това нямаше да промени нищо.

— Събери си нещата и съ махай. Туй правило никой ни мой да го нарушава тук.

Дани не помръдна. Тя знаеше, че ще чуе точно това, че независимо от това, което щеше да му каже той щеше да я изгони. Но въпреки всичко не беше подготвена за стягащото чувство в гърдите си. Дагър беше нейното „семейство“ от 15 години насам. Най-много я болеше от това, че той искаше да се отърве от нея.

Нямаше да се разплаче. Плачеха жените, а се предполагаше, че тя не е жена. Не беше и дете. Смятаха я за мъж, а мъжете не плачеха и тя също нямаше да го направи. Обаче й беше много трудно да се сдържи и затова бързо се отдалечи от масата, за да не може Дагър да види издайническата влага в очите й.

Тя се запъти право към сламеника си, постлан на пода във всекидневната. Той си беше неин. Тя го нави и го вдигна, въпреки че нямаше никаква представа къде ще го постели тази нощ. Торбата й стоеше отстрани. Дрехите, с които беше облечена й бяха любими, така че ги носеше непрекъснато и ги сменяше с единствения си друг кат дрехи само, за да ги изпере. Домашният й любимец си стоеше в малката кутия. Тя успя да го напъха в торбата, за да й е по-лесно да го носи.

Двете деца, които спяха преди малко сега се бяха изправили в леглата си и открито плачеха. Тя отиде и прегърна всяко едно от тях. Друг път би им казала нещо да ги ободри, както обикновено, но сега гърлото й се беше свило и тя не можа да промълви нито дума.

Когато отвори вратата обаче, завари останалите деца строени в редица, повечето от тях също разплакани. Явно бяха подслушвали и знаеха, че няма да я видят повече. Сърцето й се късаше. Тя се беше превърнала в техен герой в продължение на толкова много години. Сигурно дори щяха да я последват, ако ги помоли. Но тя не можеше да причини това на Дагър, независимо от това колко грубо се беше отнесъл с нея. Те бяха всичко, което той имаше. Тя извърна лице от тях и тръгна надолу по улицата.

Каква ирония на съдбата? Тя от години копнееше да си тръгне оттук, да намери истинска работа, почтена работа и да не й се налага никога повече да краде. Дагър просто я принуждаваше да осъществи мечтата си по-скоро, отколкото беше очаквала. Надяваше се, че един ден ще му благодари за това, че болката ще отслабне.

Но това, че не спираше да си повтаря, че винаги е искала точно това, не й помогна да се почувства по-добре. Не искаше да си тръгне така. Вярваше, че ще може да се връща тук, може би да помогне на другите деца също да си намерят почтена работа.

— Дани!

Тя се завъртя обратно и ахна, виждайки Дагър да крачи към нея решително. Болката изчезна веднага. Знаеше си, че той не би постъпил така с нея. Само е искал да я изплаши, за да не престъпва повече правилата и да послужи за пример на другите деца.

Обаче, когато я настигна тя видя, че изобщо не беше дружелюбен. Малката искрица надежда угасна окончателно. Той все още беше бесен. Ако трябваше да бъде честна, тя никога не го беше виждала толкова ядосан преди.

— Искаш ли да знайш защо, Дани? — изсъска й той. — Твърде си красив за мъж. Разбрах, че тъ желая и туй мъ кара да се чувствам толкоз отвратен от себе си, че шъ са побъркам. По-скоро бих тъ убил отколкот’ да те докосна, тъй че най-добре шъ е да съ отърва от теб, нали? Ти шъ съ опрайш. Не се съмнявам в това. Добре съм та научил. Но не и тук. Сега по-добре тръгвай, преди да съм размислил и да напра’я нещо, за коет’ посли и двамата шъ съжаля’аме.

Дани можеше веднага да го успокои, че не е необходимо да се презира за това, че я желае. Тя беше момиче в края на краищата. Но ако му признаеше, сигурно щеше да го разяри още повече заради това, че нарочно го бе заблуждавала през всичките тези години. Пък и той току-що й призна, че я желае. Ако знаеше, че е жена, отдавна да я е вкарал в леглото си или да я е принудил да проституира, или и двете. Защо в крайна сметка беше крила пола си през всичките тези години, ако не, за да избегне точно такава съдба.

Тя се обърна и закрачи надолу по улицата, преди да е казала нещо, за което после горчиво ще съжалява. Налетя на Луси, след като зави зад ъгъла.

— Брей, къде беши Дани? Търсих тъ къде ли не. К’во има?

Дани се предаде и сълзите се затъркаляха по бузите й. Тя щеше да издържи. Нямаше да се издаде и да избухне в сълзи, ако не беше видяла Луси. Всеки друг, но не и Луси, нейната сестра, нейната майка, нейната единствена приятелка.

— Напрайл го е, нали? — позна Луси веднага, — изритал тъ е? — Като видя Дани да кима, тя продължи: — О, скъпа, ни го приемай тъй. Туй е шансът ти знайш, да напрайш нещо в живота. Говореши за съпруг, дъ отгледаш деца, дъ ги възпиташ ’убаво. Нъл туй искаше, но знайш, че няма да стане кат’ си тук.

— Знам — отвърна Дани, почти нечувайки, какво й говорят заради мъката, която я душеше.

— Ами к’во чакаш? — но още докато й говореше, очите на Луси също се напълниха със сълзи.

Тя обърна гръб на Дани, като че ли така можеше да скрие чувствата, които напираха в нея.

— Ще ти пиша веднага, щом се установя някъде — обеща Дани.

— Да не забрайш. Шъ умръ от притеснение докат’ ми пишеш. Сега върви. Това е добър ден за теб мила, шъ знайш.

Дани опита. Наистина се опита да повярва на думите й, но не успя. Тя забърза покрай Луси. Това сбогуване беше много по-болезнено, отколкото някога би могла да си го представи. И тогава усети ръката на другата жена на рамото си. Спря и се обърна за последен път.

— Винаги бъди себе си, момиче Дани — прошепна Луси през сълзи и силно я прегърна. — Крайно време беше да съ случи. Просто бъди себе си и ’сичко шъ съ опрай за теб.