Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (5)

Глава 4

Задачата, която й бяха поставили младите лордове, беше толкова проста в сравнение с тревогите й, че Дани се зае да я изпълни, без да се замисля. Всички прозорци в имението бяха отворени. Дани избра един, който се намираше на фасадната част, промъкна се през него и крадешком се качи по застланите с килим стълби.

Всички лампи бяха загасени, но луната ярко светеше през отворените прозорци. Всъщност, Дани не се нуждаеше от осветление, защото бе свикнала да работи на тъмно. Прозорецът на горния етаж в края на коридора също беше отворен.

Почти всички врати на горния етаж бяха затворени. Това наистина беше голяма къща, по-голяма от всяка, в която досега бе влизала. Забелязвайки, че от едната страна на коридора има повече врати, отколкото на другата, Дани реши, че зад тези стени има различни по размер стаи, а сред тях е и стаята на господаря на имението.

И беше права. Това беше втората врата, която тя отвори. Огромният размер на стаята и едва различимата фигура на леглото й го подсказаха. Хедингс спеше дълбоко и стаята се озвучаваше от хъркането му. Дани се намръщи с досада. Тя се гордееше с умението си да стъпва безшумно, като котка, но тук това не беше необходимо — Хедингс заглушаваше всичко със звуците, които издаваше.

Първоначално Дани се насочи направо към високото бюро. Във второто чекмедже лежеше голяма кутия за бижута, едва побираща се вътре. Кутията не беше заключена и даже нямаше ключалка. Очевидно, лорд Хедингс вярваше, че нищо не го заплашва в собствения му дом.

Повдигайки капака на кутията, Дани за миг беше заслепена от великолепието не само на пръстените — вътре имаше гривни, брошки и даже колиета. Почти всички бижута бяха женски. Спечелени от хазарт? На нея й беше все едно.

Дани реши да не взема със себе си кутията, защото тя беше прекалено голяма, а и нямаше да е лесно да я извади от чекмеджето, затова напълни джобовете на палтото си. Когато направи това, прокара ръка по кадифеното дъно на кутията, проверявайки дали не е забравила някоя невзрачна дреболия. Само това оставаше, сред откраднатото да липсват фамилните ценности на Пърси и да трябва да се връща пак.

С тази мисъл Дани бързо претърси останалата част от бюрото, но не намери нищо ценно. Провери и писалището, но там имаше само документи. Накрая се зае с тоалетната масичка, на която откри дебела пачка с банкноти, златен джобен часовник и още един пръстен, търкулнал се зад шишенцата с одеколон, сякаш го бяха запратили там. Последните скъпоценности Дани сложи в джоба на панталона си, защото тези на палтото вече бяха пълни.

Нямаше къде да търси повече. На нощните масички от двете страни на леглото нямаше чекмеджета, а около рафтовете с книги мина бързо, уверена, че човек, който е оставил бижута в незаключено бюро, едва ли ще крие нещо между книгите.

Облекчена, че е почти готова, тя тръгна към вратата, но се закова на място, когато Хедингс се закашля. Дани се наведе ниско и се скри зад таблата на леглото. Кашлицата беше силна и можеше да го разбуди. А ако му хрумнеше да стане и да пие вода от каната в другия край на стаята? Дани се надяваше да успее да се пъхне под леглото.

Кашлицата се засили. Звучеше, сякаш той започна да се задушава. Пред очите си Дани видя картина как той се задушава, умира, а тя е призната за виновна в убийство и е осъдена да я обесят. Дланите й се изпотиха. Може би трябваше да му помогне? Но страхът беше парализирал Дани и след миг тя си помисли, че нищо по-глупаво не би могла да стори.

Тя почака още малко, за да се убеди, че Хедингс е заспал спокойно. Силното му хъркане й се стори един от най-красивите звуци, които е чувала някога. Е, това скоро отново стана много досадно и Дани побърза да излезе от стаята.

На долния етаж все още беше тихо. Дани бързо се промъкна в стаята, от която по-рано беше влязла.

Но точно в този момент някой я притисна към гърдите си и й запуши устата с ръка. Съвсем напразно — от страх тя не можеше да издаде даже звук. Всеки момент щеше да припадне.

Познат глас прошепна:

— Какво, по дяволите, прави там толкова време?

Той! Облекчението й трая не повече от секунда. След това се вбеси.

— Ти, к’во, да не се побърка? К’во пра’иш тука?

— Притесних се за теб — последва възмутен отговор.

Дани изсумтя под нос. Лъжеше. Беше по-вероятно да се безпокои, че ще избяга с откраднатото.

— Ако пак искаш да плашиш някой, почни със себе си. Аз са омитам от тук.

— Намери ли пръстените?

— За т’ва после. Сега тряб’а да са махаме оттука.

— Така е — съгласи се той, а Дани вече се бе отправила към прозореца и изведнъж се спъна в килима. Тя се изненада, когато падна, защото никога не е била невнимателна, а и килимът беше гладко изпънат. Опитвайки се да запази равновесие, Дани се хвана за стоящия до нея пиедестал с някакъв бюст върху него. Пиедесталът остана на мястото си и й помогна да не падне, но бюстът отгоре му се заклати и падна на пода.

Тя мислено простена. В нощната тишина такъв шум би бил достатъчен да събуди и мъртвите, да не говорим за слугите, спящи на този етаж. Дани се обърна да каже на Малъри, че трябва да бягат, когато забеляза непознат мъж до вратата, целещ се с пистолет в тях.

Дани спря да диша. Въоръженият мъж беше напълно облечен — вероятно е бил близо до тях, преди бюстът да падне на земята. Мъжът имаше право да застреля двамата неканени гости на място, без дори да ги попита какво правят тук. Така би постъпила и тя, ако откриеше в дома си двама непознати мъже посред нощ.

Малъри стоеше с гръб към стената. Той подскочи напред, за да предотврати падането на Дани, но спря като видя, че тя се оправи сама. Той все още гледаше към нея, но вече на светло, тъй като мъжът държеше лампа в едната си ръка. А Малъри явно не осъзнаваше, че в стаята е вече светло.

— Не се обръщай! — тихо прошепна Дани. — Ако те познаят, толко’ ше загазиш, че по-добре да тъ прострелят.

Дани се стегна и показа на Малъри с ръка да застане така, че тя да го скрие от погледа на мъжа. След това се обърна към него:

— Приятел, пистолет няма да ти трябва. Само търсехме място, в което да прекараме нощта. Каретата ни се развали по средата на гората. На милорд му се видело, че некога е идвал в тая къща. Ама, той е пиян и нема да се учуда, ако се е объркал. Почукахме, ама никой не отвори. А милорда каза да влеземе сами и да спиме у хола. Хедингс, вика нищо няма да каже. К’во, така ли е? А т’ва къщата на Хедингс ли е?

Напрежението на лицето на непознатия мъж изчезна. Той отпусна пистолета, въпреки че не го прибра.

— Той все говореше, че аз съм виновен, че падна колелото на каретата, а аз още преди месец му казах — требва да сменяме колелата, каретата ей с’а ше падне, е да, той може да харчи последните си пари за жени и комар, а за мойта заплата не си спомня.

Мъжът се изкашля и каза:

— Може би не трябва да говориш така пред него.

— Да бе, тоя е такова говедо. Утре няма да си спомня нищо.

— Кой е той?

Дани не очакваше този въпрос, но имайки предвид как се бе оказала на това място, името бързо изплува в съзнанието й.

— Лорд Кериуей от Лондон.

— А що не го остави да спи в каретата? — попита след това мъжа.

— Можех, но усетих нек’ви движения в гората. Може да са били животни, а може и престъпници. Ако ни беха ограбили, милорда щеше да мъ изгони. По-добре да си запаза работата, дори и да е при лорд, който по-често е пиян, отколкото трезвен.

Последва дълга пауза и Дани вече почти не се съмняваше, че мъжът ей сега ще я обвини, че лъже и ще се изсмее в лицето й. Тя вече мислеше в коя страна трябва да бяга, а след това се зачуди дали да не се хвърли в краката му и по този начин да го изненада.

— Води го нататък тогава. Има няколко стаи за гости на горния етаж. Ще се намери и удобен диван за теб.

Дани не вярваше, че мъжът й беше повярвал. Може би той самият беше слуга или иконом и затова не можеше да изхвърли благородник навън посред нощ. Той можеше да ги заключи до сутринта, когато да провери това, което тя му бе казала. Или пък просто не беше подозрителен и й вярваше.

Удобен случай да избягат през прозореца се появи, веднага след като мъжът се обърна с гръб към тях, за да им покаже пътя към стълбите. Но той все още не беше прибрал пистолета си. Дани предпочете да завърши представлението без един-два куршума в гърба си. Освен това, те бяха двама и нямаше начин единият да не бъде застрелян, докато се опитват да избягат.

Слава богу, богаташчето не каза нито дума. Цялата история можеше да рухне, ако слугата заподозреше, че изобщо не е пиян. Той беше или достатъчно умен, за да играе ролята, която тя му бе наложила, или се беше уплашил до такава степен, че бе изгубил дар слово. Не, тя се съмняваше, че той е уплашен, в крайна сметка не толкова, колкото тя самата. Малъри се оправи с бармана прекалено лесно, за да го е страх от един слуга. Беше смел и абсолютен негодник, за да я забърка във всичко това.

Дани сложи ръката му на рамото си, за да изглежда, че тя го носи и направо пребледня, когато видя в другата му ръка пистолет. Значи през цялото време е държал слугата под прицел! Ако беше избухнала престрелка, можеше и двамата да са мъртви. Дани хвана пистолета и го сложи в джоба му, след това чу тихият му смях. Господ да я пази от глупаци!

— Надявам се да мо’еш да се напрайш на пияница, приятел, и си дръж главата наведена!

Беше лесно да го води нагоре по стълбите. Дани беше прекалено възбудена, за да осъзнае как се докосват телата им и как Малъри тежко се опира на нея, но само когато прислужникът гледаше към тях.

— Тук! — каза слугата и отвори една врата. — Сутринта ще оправят каретата ви и ще можете да продължите по пътя си.

— Мно’о благодаря, приятел.

Слугата ги последва в стаята, запали лампа и тръгна към вратата. Пусна пистолета само за миг, докато палеше клечката кибрит. Дани се замисли, дали все пак той й бе повярвал. Тя махна ръката на Малъри от рамото си и се затича към вратата в момента, в който тя се захлопна. И вместо отдалечаващи се стъпки, чу щракването на ключалката.