Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (12)

Глава 11

Той си беше вкъщи! Не само това, но и пуснаха Дани през входната врата. Едно момиче приблизително на нейната възраст й позволи да влезе. Тя беше леко закръглена, а кафявата й коса беше безжизнена и след като й хвърли бегъл поглед просто каза:

— Чакай тук и недей да пипаш нищо, ако ти е мил животът — и после изчезна по стълбите нагоре.

Дани зачака напрегнато, все още не можейки да повярва, че са й позволили да влезе. Тя прокара ръка през гъстите си къдрици да ги оправи малко. Луси винаги се беше грижила за косата й, когато останеха само двете. Поддържаше я късо подстригана. Вярно, че Луси не беше много сръчна с ножицата и затова къдриците й обикновено бяха доста неравни.

Но Дани не се интересуваше особено от косата си, пък и нали непрекъснато я криеше под шапката си. Шапката, която й липсваше толкова много в момента. Тя не мислеше да пипа каквото и да е, дори не се огледа. Изведнъж се почувства ужасно неспокойна. Идеята май не беше добра. Не беше ли решила още преди да се разделят, че Малъри е опасен и че няма да може да се справи с него. Гневът й я беше накарал да забрави за това, но сега си спомни и това я разтревожи още повече.

Обърна се да си върви, така беше най-добре, но се закова на място при вида на огледалото на стената непосредствено до вратата. Не беше много голямо и висеше над една малка масичка, върху която имаше поднос с две визитки. Видът й в огледалото я стресна и обърка. Рядко беше имала възможност да се огледа в някое. Къщите, които Дагър наемаше не разполагаха с такова, а стаите, в които влизаше да краде в онази странноприемница също нямаха — но дори и да имаха, какъв смисъл, след като тя влизаше по тъмно и нищо не можеше да види. На това огледало можеше да се види от кръста нагоре, и без любимата си мъжка шапка дори тя не можеше да отрече, че наистина е много хубава. Учудващо, че все още я мислеха за момче и че един чифт панталони можеше да създаде такова погрешно, но трайно впечатление. Е, трябваше да признае, че и плоските й гърди също бяха допринесли.

Това беше един от най-старите й страхове, да не се развие прекалено много, защото нямаше да има никакъв начин да го скрие. Обаче тя извади късмет. Гърдите й бяха малки и стегнати и благодарение на Луси умело прикрити. Не беше много трудно, защото един от заможните клиенти на Луси си беше забравил корсета при нея. Двете доста се посмяха на това, че един мъж носи такова нещо, но после на Луси й хрумна, че може да им свърши работа и наистина се оказа така. Вместо да го носи на кръста, както се предполагаше, тя пристягаше гърдите си с него. Беше се научила да го закопчава отпред, за да не се налага никой да й помага.

В началото й беше доста неудобно с тази корава измишльотина, но корсетът беше изработен от най-висококачествена материя, която не дразнеше и с времето толкова свикна, че дори забравяше за него. Важното бе, че той прикриваше гърдите й много добре. Това, както и изкуствено прегърбената й поза беше достатъчно никой да не се усъмни, че е момче.

Звукът от стъпки откъм стълбите припомни на Дани за решението й да си тръгне и тя разбра, че се е забавила твърде много, любувайки се на образа си в огледалото. Но не се обърна да види кой е и посегна бързо към дръжката на вратата.

— Тръгваш ли? — каза момичето. — По-добре. Той не може да те приеме веднага, така или иначе. Забавлява се горе с една дама. Не съм ги чула да влизат, но пък и аз не стоя често в тази част на къщата. Още не ни достигат хора, иначе нямаше аз да ти отворя вратата.

Дани се обърна. Не искаше да чува всичко това, но разбираше, че прислужницата си търси някого, на когото да се оплаче. По тона й разбираше, че е много недоволна.

— Вие прислужницата ли сте?

— Не, нямаме прислужница още, нямаме дори и портиер да отваря вратата, нито пък иконом. Аз работя в кухнята. Ти по-добре тръгвай сега и се върни по-късно следобед. Приятелката му сигурно ще си е тръгнала дотогава.

Дани възнамеряваше да я послуша, но усети как стомахът й закъркори обезпокоително. Значи така, тя да обикаля улиците няколко часа умираща от глад, а той да се въргаля в леглото с някаква си дама. Тая нямаше да я бъде.

— Ще почакам тук, ако не възразяваш. Важно е да го видя колкото се може по-скоро.

— Както искаш. Ако искаш иди в салона тогава. Ето от тук. Но няма да има къде да седнеш. Къщата не е напълно мебелирана още.

Момичето се отдалечи към другия край на къщата. Дани не помръдна. Беше изумена от начина, по който проговори преди малко. Така говореше преди Луси да я накара да го промени, за да оцелее сред другите от бандата. Научи се да говори като тях и то толкова добре, че не беше говорила правилно от години. Изглеждаше й толкова странно и нямаше понятие, какво я накара да го направи току-що. Може би, защото беше в изискана къща? Или защото прислужницата говореше така? Каквото и да беше, явно й помогна, защото момичето се успокои достатъчно, за да я остави сама в къщата.

Колкото до Малъри тя щеше да му даде точно десет минути да си довърши забавленията. Беше прегладняла толкова от последните няколко дни насам, че нямаше никакво намерение да чака повече този арогантен млад лорд.