Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (21)

Глава 20

Късметът на Тайръс Дайър определено се беше подобрил. Той обмисли добре ситуацията няколко дни и реши, че ако ще убива момичето, то ще трябва да му платят като хората този път. Нямаше да бъде алчен. Фактът, че късметът му се беше върнал, беше по-важен. Но след като ще я убие така или иначе, защо да не измъкне добри пари от това, разсъждаваше той.

Затова той реши да потърси лорда, който го беше наел миналия път. Още помнеше къде живее. Първоначално не беше сигурен дали това е мястото, защото беше идвал само два пъти, но когато видя къщата, веднага я позна. И лордът си беше вкъщи.

Определено късметът му се беше подобрил, защото бъбривият слуга каза, че господарят му живеел в провинцията сега и много рядко идвал в Лондон, може би един или два пъти годишно. Каза още, че е пристигнал само преди няколко дни за кратко, защото имал някаква работа. Тайръс не можа да повярва, че е такъв късметлия. Фактически лордът трябваше да се върне в провинцията утре сутринта. Ако се беше колебал дори само още един ден, щеше да го изпусне.

Разбира се, благородникът можеше и да не иска да го приеме, когато чуеше името му. Предишния път се бяха разделили доста бурно, заради провала на Тайръс. Мъжът можеше да се опита да го убие отново. Но Тайръс реши, че лордът беше реагирал така от ярост и че за 15 години сигурно е успял да успокои гнева си.

Накараха го да чака почти 3 часа. Беше сигурен, че е нарочно. Но той нямаше никакво намерение да се отказва, ако това си е мислил лордът. Беше дошъл да иска доста пари, за да довърши работата, за която беше нает преди толкова много години. Заслужаваше си да почака малко.

Наближаваше почти полунощ, когато слугата най-накрая дойде да го отведе при господаря. Той беше в кабинета си в дъното на къщата и седеше зад бюрото. От двете му страни стоеше по един мъж. И двамата приличаха на улични главорези. Дланите на Тайръс започнаха да се потят.

Зачуди се дали не се е заблудил. Май фактът, че беше сварил лорда у дома, не беше чак такъв късмет, както си мислеше. Дали затова не го накараха да чака толкова? Да довтасат тези гангстери и да го убият.

Преди лордът да отвори уста и да нареди да го очистят, Тайръс изтърси.

— Ня’аше да дойдъ тук, ако ни мислех, че шъ искаш да чуйш туй, дет имам да казвам.

— Седнете, господин Дайър.

Тайръс въздъхна облекчено и се ухили самодоволно, докато сядаше от другата страна на бюрото. Двамата мъжаги го следяха неотклонно с поглед, въпреки че лицата им бяха безизразни.

— Помните ме, нали?

— За съжаление да, поне името ти. Трябва да призная, че не бих те познал. Доста си се променил, нали?

Тайръс сви устни от яд. Този богаташ имаше предвид косата му, разбира се. Той беше на 42 години и нямаше нито една бръчка, но косата му беше побеляла напълно още преди няколко години, докато този тип почти не се беше променил. Сигурно наближаваше петдесетте, но изглеждаше много по-млад.

— По наследство ми е — излъга той. — Вие добре ли я карате?

— Много добре… но не благодарение на теб.

Тайръс не беше сигурен, че се радва да чуе това. Ако този благородник не се интересуваше повече от момичето, едва ли щеше да се навие да плати, за да я убие. Но от друга страна, ако джобовете му бяха пълни в момента, можеше да се съгласи да плати дори повече, отколкото Тайръс беше намислил да иска, за да свърши работата.

— Късно е — каза лордът уморено. — Казвай, каквото имаш да казваш, господин Дайър.

Тайръс кимна.

— Открих момичето. Онова, дето успя да избяга. Още е жива.

— Аз знам, че е жива.

Надеждите на Тайръс помръкнаха.

— Знайте?

— Имаше някаква суматоха на улицата онзи ден, близо до моята банка. Бях съвсем наблизо и видях за какво става въпрос. Не можах да повярвам на очите си, като видях момичето, което беше предизвикало всичко.

— Знам к’во имате предвид. И аз се усъмних в зрението си.

— Почти бях забравил за нея. Трябваше отдавна да съм я обявил за мъртва, след като тялото така и не беше открито, но ме убедиха, че това няма да е добро решение.

— И ни сте я последвал?

— Разбира се, че го направих, но я изгубих след няколко пресечки.

— Аз обаче я проследих. Знам къде живее.

До този момент лордът си седеше облегнат на стола и не даваше вид, че се интересува от темата, но сега се изправи рязко и това възроди надеждите на Тайръс.

— Къде?

Тайръс се усмихна.

— Не мислите, че ще ви кажа просто ей така, нали?

Лордът се облегна отново и махна с ръка на мъжете до себе си, които веднага се раздвижиха. Тайръс почти преобърна стола си от бързане да им избяга. За малко да падне, но бързо се изправи, този път с пистолет в ръката си. Главорезите замръзнаха на място, докато той размахваше пистолета в лицата им. Вече не изглеждаха безразлични. Бяха доста ядосани.

Самият Тайръс беше много нервен, но настоя:

— Ако още искаш да я убия, шъ го направя, но шъ ми платиш два пъти повече от преди. Пол’вината сега и пол’вината кат’ ти кажа къде е тялото. Тоз’ път искам да съм сигурен.

Мъжът се разсмя.

— Нищо няма да ти платя, докато не видя резултати. Вече ми доказа, че лесно се проваляш, господин Дайър. Ще си получиш парите, но само ако свършиш работата този път.

Тайръс нямаше нищо против. Да, късметът му определено се беше върнал.