Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (11)

Глава 10

Дани излезе от ресторанта, опитвайки се да държи главата си високо изправена, въпреки че й беше ужасно трудно. Искаше й се да се затича и едвам се сдържаше да не го направи, но беше сигурна, че някой веднага ще я подгони, защото ще я сметне за виновна, а тя просто искаше да открие някое тайно местенце, където да се скрие, за да се наплаче на воля. Чувстваше се толкова наранена и унизена. И преди се беше сблъсквала със същото отношение, докато търсеше работа и не разбираше защо сега се засегна толкова. Случката просто ясно показваше колко трудно ще й бъде да си намери почтена работа.

Отне й още известно време да се съвземе, но когато най-накрая се успокои онова необяснимо чувство, че някой я следи, се завърна отново. Можеше и да е някой от онези хора, които просто искаха да са сигурни, че се е махнала от квартала. Но когато се огледа не видя нищо необичайно. Поне не и наблизо. Виждаше един лорд, който влезе в офис сграда наблизо, момче, което разнасяше поръчки, лейди заедно с прислужницата си, затрупана с покупки, няколко двойки, вървейки рамо до рамо и още много хора, всички забързани по собствените си дела. Тя измина няколко пресечки, но усещането не я напускаше и колкото и пъти да хвърляше поглед през рамо, тя не можа да разпознае преследвача си. Имаше толкова много хора по улиците в тази част на града.

Накрая се вмъкна в един магазин, но когато собственикът я видя да се запътва към задната част на магазина, която беше само за работниците му, се разкрещя след нея. Тя се затича и излетя през задната врата. После продължи да тича в продължение на 10 минути, като непрекъснато сменяше посоката, докато най-накрая усети, че е успяла да се измъкне. Дори и някой да я беше преследвал, я беше изгубил и тя бе много доволна от себе си.

Площад „Гроувнър“ се оказа доста далеч и нощта падна, преди да успее да стигне до там. В тази част на Лондон, където се намираше сега, почти нямаше малки закътани улички, подходящи да преспи, но пък имаше много паркове. Някои бяха толкова големи, че тя се уплаши да не е излязла извън града, без да разбере. Накрая си избра няколко ниски храсти, сви се зад тях и зачака утрото, за да може да се ориентира накъде да върви.

Изгревът на слънцето върна и глада. Тя още повече се ядоса от това, че е изпаднала в това положение. Но когато се огледа наоколо, бързо забрави яда си. Тя познаваше този парк, въпреки че не си спомняше някога да е била в тази част на града. Снощи не можа да види почти нищо, защото беше много тъмно, но сега виждаше добре. Виждаше пейките отстрани на пътеката и огромния дъб, който хвърляше плътна сянка върху тях. Видя и едно дете да тича към ято гълъби, опитващо се да ги подплаши, заливайки се от смях. Тя премигна няколко пъти и детето изчезна, там нямаше никой. Беше просто спомен.

Дани се свлече на земята разтърсена до дъно. Това беше първият й спомен от времето преди да се събуди до госпожица Джейн, вероятно защото за първи път се намираше на място, където явно беше идвала като дете. Дали родителите й са живели някъде наблизо, или пък просто са посещавали квартала. От тази страна на парка имаше хотел, както и малко кварталче, населено от средната класа лондончани. Когато прекоси парка обаче, тя видя дори още по-хубави къщи по пътя си.

Дани се опита да си спомни още нещо, да разпознае още някое място, но нищо не се получи. Само я заболя главата още повече. Не, това беше заради глада, затова тя ускори крачка. Трябваше да попита още няколко пъти за посоката и накрая успя да стигне до къщата на Малъри около обяд.

Това си беше истински палат. Наоколо нямаше други къщи, но имението беше оградено, а в двора имаше дори трева и разцъфнали цветя и храсти. Тя не очакваше такъв разкош. Стоеше отпред толкова уплашена, че не посмя да влезе, особено след случката с ресторанта вчера. Зачака някой, който прилича на слуга да се появи от къщата. След известно време една млада жена излезе, облечена в униформа на прислужница — е, не точно униформа, но не приличаше и на господарските модни рокли, затова Дани се престраши да я поздрави.

— Добър ден госпо’ице, ’убавеца Малъри тук ли живей?

— Много смешно, драги — отвърна жената добродушно. — Те всичките са хубавци.

— И колко лордове Малъри има?

— Тук живеят трима.

— С черна косъ и…

— Не, графа живее тук с двамата си сина, но никой от тях не е с черна коса. Сигурно имаш предвид брат му сър Антъни. Той живее на „Пикадили“. Или пък племенника му Джереми. Тези двама Малъри имат черни коси.

— Трябва да доставя таз’ пратка — каза Дани, като вдигна торбата с животинката си. Това беше най-доброто, което й хрумна, за да се докопа до адреса на Малъри. — Той беши млад лорд, дет’ ми поръча, сигур’ около 25.

— Трябва да е бил Джереми тогава. Живее с баща си на площад „Бъркли“.

Дани се изчерви, но се насили да продължи с лъжите, за да получи адреса.

— Аз съм отскоро в градъ. Шъ мъ упътите ли как дъ стигна до там?

Жената й каза и тя бързо успя да намери мястото, което се оказа претъпкано с хора по това време на деня. Имаше много пешеходци, но и карети паркирани отстрани на тротоара, чакащи техните собственици да напуснат луксозните си къщи. Тя попита още един-два пъти, но сравнително лесно успя да открие къщата. Тази не беше чак толкова внушителна и от опита си в търсене на работа тя знаеше как да открие входа за слугите.

Определено днес късметът я беше изоставил. Това започваше да я плаши. Джереми не живееше вече тук. Преди седмица се беше преместил в свое собствено жилище на Парк Лейн, близо до къщата на братовчед си. Като че ли на Дани й пукаше за всичката тази излишна информация, с която я засипа дружелюбния помощник-готвач и то само защото веднага й беше хвърлил око. И пак още обяснения, още ходене. По дяволите! Тя не беше ходила пеша толкова дълго през целия си живот. Накрая стигна улицата, която й се стори доста хубава впрочем, защото от едната страна се простираше парк, целия потънал в зеленина. Но въпреки че пристигна бързо, й отне още един час да открие търсената къща, защото Малъри беше нов в квартала и слугите още не знаеха кой точно е неговият дом. Сега, след цялото това обикаляне, тя се съмняваше, че ще завари Малъри вкъщи. Като имаше предвид късмета си досега, най-вероятно беше да го намери утре или дори вдругиден. Това означаваше още една или две нощи да спи в парка. Слава богу, че беше толкова близо. Тъй като тя не очакваше да го открие скоро, беше оставила гнева си към него да тлее под повърхността, но в момента, в който го зърнеше тя щеше да му даде да се разбере.