Джоана Линдзи
Да се влюбиш в негодник (13)

Глава 12

— Бях толкова приятно изненадана да те срещна тази сутрин — каза Мери Къл, отпуснала се мързеливо в един тапициран стол точно до леглото на Джереми, — беше толкова неочаквано. Мислех си, че всички вие, отявлени женкари, се излежавате в леглото до късно, след като по цяла нощ се забавлявате.

Джереми се усмихна на дамата и коленичи в краката й да й свали обувките. Мери беше доста млада за вдовица. Всъщност беше най-младата, която той беше прелъстявал. Старият лорд Къл беше умрял в първата им брачна нощ. „Твърде изморително за неговата възраст“ си бяха казали всички, когато научиха.

Мери не беше красавица, но беше доста хубавичка с тези нейни кръгли сини очи и дълга руса коса. И определено обичаше да прави любов, защото няколко джентълмена я посещаваха най-редовно в дома й. Джереми не беше от постоянните посетители, въпреки че беше откликнал на поканата й цели три пъти до сега и се беше забавлявал много през цялото време. Днес, когато налетя на нея, те се намираха по-близо до неговия дом, отколкото до нейния и това им даде готовото извинение, че уж би искал да й покаже новата си къща. Разбира се, че не това бе целта им затова, щом пристигнаха, веднага се качиха направо в неговата стая.

— Имах малко работа с чичо Едуард тази сутрин — каза й Джереми.

— Нещо във връзка със семейството?

— Всъщност не. Управлявам няколко семейни инвестиции, включително и една собствена.

Тя беше изненадана:

— Ти се занимаваш с бизнес? Шегуваш се.

— Ами не съвсем. Открих, че ми допада да се занимавам с ръководна дейност. Не бих си и помислил сам да търся инвестиции. Оставили сме това на чичо ми, защото всички знаят, че той е най-добрият.

— Изумяваш ме, Джереми. Честно. Ти си един от най-красивите мъже в този град и си го знаеш. Твоето семейство е невъобразимо богато. Изобщо не е необходимо да работиш. Защо, за бога, ще го правиш?

— Пепел ти на езика, скъпа моя. Аз изобщо не го възприемам като работа. Просто ми харесва да го правя. Има голяма разлика, не мислиш ли?

— Не, не мисля — ухили се тя насреща му, — но щом така ти харесва…

Това последното не биваше да го казват на изпечен женкар като Джереми, ако имаха намерение само да си говорят с него. Изражението на лицето му веднага стана изключително чувствено, а ръцете му се плъзнаха под полата й и започнаха да я вдигат нагоре. Сърцето на Мери започна да бие по-бързо. Но като хвърли поглед към леглото му, където всъщност щяха да се озоват след малко, тя се намръщи.

— Тази стая е ужасно хм… ергенска. Има ли въобще такава дума, скъпи? Няма значение. — Тя въздъхна. — Щяхме да се чувстваме много по-удобно в моята спалня.

Полата й се вдигна до бедрата, след като ръцете на Джереми достигнаха до хълбоците й и я придърпаха плътно към него. Тя почти лежеше на стола, а краката ий бяха обвити около кръста му.

— Представи си, че това е твоето легло.

Тя се засмя.

— И как да стане, като изобщо не прилича на моето? Къде са сатенените чаршафи, пухкавите възглавници, всички онези неща, които те карат да не излизаш от леглото? Това тук определено е легло на ерген, ако въобще знам как изглежда такова легло.

— Не би могла да знаеш дали е удобно, докато не го пробваш, нали? Обещавам ти, мила, че няма да имаш никакви оплаквания от моето легло.

Последното беше прошепнато с такъв дрезгав глас, че Мери се разтопи и придърпа главата му към гърдите си. И точно тогава някой затропа по вратата и се чу глас:

— Гледайте да сте облечени, щото влизам.

Беше Дани, настръхнала от другата страна на вратата. Тя беше дала на Малъри неговите десет минути, въпреки че нямаше часовник и не знаеше точно. Страхуваше се, че той ще се окаже от онзи тип любовници, които Луси толкова възхваляваше и ще се забавлява с тази проститутка цял ден, а тя нямаше намерение да го чака толкова дълго. Затова най-накрая измарширува нагоре по стълбите и започна да се ослушва пред всяка врата, докато не чу гласове от едната.

Почти веднага след като тя потропа, вратата рязко се отвори и Малъри застана пред нея. Раздразнението му веднага бе заменено от изумление в мига, в който я разпозна.

— Ти?

— Пра’илно, аз — сопна му се тя. Уличният й жаргон се беше върнал в яда й.

Тонът й го накара да се намръщи отново.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Отърви се от тая и шъ говорим.

Изглеждаше, сякаш за момент беше забравил за дамата зад него, а тя пък се беше обидила от думата „тая“ и сковано оправяше полите си, докато се оглеждаше за чантичката си. Когато я намери я грабна и закрачи към вратата.

Джереми побърза да й каже:

— Няма нужда да си тръгваш, Мери. Това ще ми отнеме само минутка.

— Всичко е наред, скъпи. — Спря се тя за миг и го потупа по бузата, за да му покаже, че не е разстроена от неочакваното прекъсване. — Ела по-късно у дома и аз ще се погрижа да не ни безпокоят — и като хвърли един последен свиреп поглед в посока към Дани, излезе от стаята.

Лордът прокара ръце през черната си коса, а лицето му издаваше колко е объркан от всичко това. Той се обърна и влезе в стаята, като се насочи направо към полицата над камината и бутилката бренди с двете стъклени чаши върху нея. Дани го последва, но замръзна на място, когато видя леглото. Къде й беше акъла, за бога? Не биваше да дръзва да влиза в спалнята му.

— Шъ тъ чакам долу — каза тя неспокойно и се обърна към вратата.

— Как ли пък не! — Когато това не я спря, той добави. — Не ме принуждавай да те довлека собственоръчно обратно тук. Може и да ми хареса.

Това определено я спря. Тя замръзна неподвижна като статуя. Дали би могла да му избяга отново?

Той явно четеше мислите й, защото добави.

— Ще те хвана, преди да си стигнал коридора, можеш да бъдеш сигурен в това. Затова по-добре затвори вратата и ми кажи, какво правиш тук!

Тя не затвори вратата, но се обърна да го погледне. Почувства раздразнение, защото той изобщо не беше близо до нея. Всъщност се беше облегнал на стената до камината с кръстосани ръце и крака и позата му бе толкова отпусната, както и тогава в онази гостилница. Отпуснат, как ли не. Тя знаеше, че това беше само привидно.

Той повдигна едната си вежда и каза:

— Е, не вярвам да си дошъл да ме обираш. Иначе нямаше да чукаш на вратата. Или бъркам? За толкова добър ли се мислиш?

Тя усети, че се изчервява, но заедно с това се върна и гневът и той й даде сила да му отвърне.

— Зарязах кражбите. Изхвърлиха ме, благодарение на твоята арогантност.

— Така ли? Е, това е лошо, наистина. — Но лицето му не показваше и грам съчувствие към нея, докато го казваше. Той даже се усмихваше и тази усмивка я удари право в стомаха и ускори пулса й. Очите му я хипнотизираха и разсеяха мислите й. Как щеше да му даде да се разбере, като мозъкът й не функционираше нормално в негово присъствие?

— Трябваше да ми позволиш да те изпратя до вас и да обясня всичко — добави той с леко назидателен тон.

— Ня’аше дъ помогни — измърмори тя. — Той отдавна искаши да мъ изгони. Ти само му дади удобно извинение.

— Той? Това шефа ти ли е?

— Нещо таквоз.

— Значи си очаквал да те изхвърли, така ли?

— Не и толкоз скоро, не и преди да съм си намерил работа, или да съм намерил няк’ви пари — озъби му се тя.

— Какво стана с парите, които изкара онази нощ? — попита той със слабо любопитство.

Дани пак се изчерви.

— Дадох му ги. Надя’ах се, че това ще помогне, но не стана.

— Значи сега си търсиш нова банда крадци, към които да се присъединиш. Мили боже, нали не си мислил, че ще ги откриеш тук?

Тя присви очи насреща му и откри, че той изглеждаше точно толкова ужасен, колкото звучеше. Трябваше да му отговори положително и да му изтъкне поне няколко причини защо смята, че той би се справил идеално с тази роля. В края на краищата не беше нейна идеята да ограбят лорд Хедингс. Тя обаче предпочете да се върне на най-важното.

— Казах ти, зарязах краденето. Никога не ми е ’аресвало и съ надя’ам никогиш повечи да ни го пра’я. Търся истинска работа.

Можеше да види ясно, че го е заинтригувала.

— И каква точно работа?

— Няма значение — сви рамене тя, — каквато и да е почтена работа, която шъ ми осигури покрив над глъвъта и хранъ на масата. Спя на открито, откак мъ изритаха и тъй като ти си виновен за туй, смятам, че си ми длъжник.

— Считам за похвално, дето си предпочел да спиш на улицата, вместо да се заемеш с това, което умееш най-добре.

Тя се изчерви за трети път, но това не я спря да се озъби насреща му.

— Не е това. Ти беше за предпочитане, защото ми го дължиш и щях да цъфна тук още по-рано, ако не ми беше отнело толкоз време да тъ намеря.

Той се подсмихна.

— Независимо, че си решил, че аз съм виновен за окаяното ти положение, не си мисли, че ще си тръгнеш оттук с пълни джобове, без дори да знам, дали това ще ме оневини пред теб. И преди въобще да си го споменал, не ти вярвам и не искам да ме посещаваш от време на време и да ме осведомяваш как я караш.

Тя изпъна гръб.

— Щях да ти искам пари, но момичето долу каза, че не ви стига персонал тук. Реших, че шъ е по-добре да мъ вземеш на работа.

— Решил си? — Той избухна в смях. — И каква работа искаш, като прислужница или като портиер?

Тя го изгледа кръвнишки. Явно изобщо не я вземаше на сериозно. Но после си припомни какво я попита и едва не падна. Той знаеше. Иначе не би споменал работата на прислужница. Вече нямаше смисъл да отрича.

— Кога разбра? — попита го тя без заобикалки.

Той се отблъсна от стената и тръгна към нея с небрежна походка — като вълк, който дебне плячката си, помисли си разтревожено тя. Той спря пред нея и вдигна ръка да докосне бузата й. Тя се наклони назад, въпреки че той спря точно преди да я докосне и усмихнато каза:

— Нямаше нищо за разбиране, мила моя. Аз имам набито око за красивите жени, независимо как са облечени. Въпреки че ако трябва да съм честен, ги предпочитам голи.

Тя нервно се отдръпна от него.

— Мен ня’а да мъ видиш гола.

Той повдигна вежда.

— Не? Е, това е много жалко. Тогава няма какво да обсъждаме повече, нали?

— Как ли пък не! Ще обсъдим работата, която шъ ми дадеш.

Той въздъхна.

— Вече го направихме и ти ми отказа, без дори да се замислиш.

— Да са съблека гола! — ахна тя възмутено. — Ти наричаш туй работа?

Той се засмя.

— Ами горе-долу. Смятах да те направя своя любовница. Намирам те доста забавна и нямам нищо против да си го призная. Сигурен съм, че ще ни е много добре заедно за известно време.

Бузите на Дани се обагриха в тъмночервено, този път не от притеснение, а от гняв.

— Няма да стане, приятел. Аз търся почтена работа и ти ще ми дадеш такава или ще отида да посетя лорд Хедингс. Сигурна съм, че той ще ме наеме в замяна на това, което ще му кажа, за туй къде да търси бижутата си.

Сега и лицето на богаташа почервеня от гняв.

— Това е абсурдно. Ти не знаеш нищо за домакинстването, нито пък как се работи в къща като тази. И говориш като гамен — каза той презрително.

— Мога да говоря и правилно — отвърна Дани бавно.

Обаче щеше да се наложи да се замисля по-сериозно, тъй като отдавна не беше говорила така. Нямаше да й бъде лесно, особено ако е изнервена или ядосана, което й се случваше постоянно в компанията на Малъри. От петнадесет години насам тя говореше само на жаргон.

Дани успя да го изненада, но само за миг.

— Значи можеш да се преструваш, че си по-изискана. Но ти не знаеш как да се държиш като такава. Какво мислиш ще стане, след като ако останеш тук, със сигурност ще изложиш първо себе си, а после и цялото домакинство?

— Ще се науча. Да, добре ме чу. Ще се науча да си върша добре работата, както и как да се държа правилно.

— Защо? — настоя той с раздразнение. — Защо ти е да си правиш труда, след като можеш…

Тя замахна да го удари. Той се наведе и избегна удара, но очевидно разбра, че на нея й беше писнало да я обиждат за днес. Но просто за да е сигурна тя изстреля:

— Защото искам да си намеря уважаван съпруг и да имам много деца. Това искам, господинчо, добра работа, съпруг и голямо семейство, точно в този ред. И ти шъ ми помогнеш с първото или, кълнъ съ, ше си платиш.

— Триста дяволи! — озъби се той насреща й. — И какво искаш да работиш тогава? Предполагам като портиер.

Този проклет лорд пак се опитваше да я обиди и очевидно успяваше. Или просто се опитваше да й покаже колко трудно ще й бъде да се справи? Дали наистина щеше да успее да се приспособи към този аристократичен свят, дори и само като прислужница?