Петър Копанов
Операция „Риба“ (51)

Операция „Риба“. Проповеди и фокуси

След като Йоханан приключи неочаквано рано с ролята си, Йешуа излезе да проповядва, като отначало обикаляше само из Галилея и правеше евтини трикове пред хората, докато събере ученици. Според плана те трябваше да са предимно рибари и след три месеца обикаляне и демонстрации на евтини чудеса Йешуа изпълни първия етап. Решихме, че 12 ученика са му достатъчни — 12 е свещено число почти по цели свят, а и ако са повече, ще привличат внимание, а така изглеждаша само безобидна шайка просяци, които проповядват наивно учение. Така никой не им обърна сериозно внимание, а ние целяхме точно това. Колкото до триковете на Йешуа, те бяха съвсем прости и само учениците му им обръщаха внимание, което беше и целта. Той нарочно ги правеше само пред тях, защото иначе рискуваше да си има работа със Синедриона, а там не се церемонеха много с „пророците“. Тъй като някои от тях се споменават в книгите, които бяха написани по-късно, ще спомена само накратко какво точно ставаше. Отначало Йешуа шашна само двама рибари — Симон, когото по-късно нарече Петър, и брат му Андрей, като им напълни мрежите с риба по време на един от „лошите“ им дни, когато не бяха уловили нищо от няколко дни. Тоя номер го знаят всички офицери от Канцеларията, които обичат да ловят риба. Това всъщност не е номер, а правилно подбиране на стръв, за да подмамиш рибата на точно опрделено място и да хвърлиш там мрежата. След това Йешуа ловко им подхвърли, че могат да ловят и хора по същия начин, по който са хванали рибата и така сам ги хвана в мрежите си. Следващите двама рибари, които Йешуа подмами, бяха също рибари. И също братя — Яков и Йоан, синове на рибаря Зеведей. Подмами ги с приказки, докато кърпеха мрежите. И те зарязаха баща си и тръгнаха след Йешуа. Като отмъкнаха и рибарската лодка на стария Зеведей.

Първият трик, който Йешуа показа на сбирщината от свои последователи и ги стресна, беше на една сватба в Галилея, на която и те бяха поканени. В един момент виното свърши и Йешуа „с голямо нежелание“ накара слугите да извадят вода от кладенеца в двора и да я излеят в делвите, в които преди това беше налято виното. След това „благослови“ делвите и накара слугите да наточат вода от тях. Вместо вода от делвите излезе вино, при това много по-добро от онова, с което беше започнал пирът. Номерът беше съвсем прост. Предварително бяхме приготвили виното в една малка стаичка на къщата, край която слугите трябваше да минават от кладенеца до избата с делвите. Пътем просто сменяха стомните с вода със стомни с вино и го изливаха в делвите. Слугите разбира се бяха наши агенти, подробно инструктирани какво и как да правят. Работата съвсем се улесняваше от това, че всички гости вече бяха добре подкрепени с вино и въобще не обръщаха внимание на „слугите“, които се мотаеха насам-натам със стомните.

Най-трудният номер, който Йешуа демонстрира на учениците си, беше ходенето по вода. Този номер беше подготвян близо месец и след това още два месеца се чакаше благоприятен момент, за да бъде показан. Инженерите ни бяха направили едно остроумно приспособление от дъски и мехове, което се обуваше на краката като сандали и държеше човек изправен над водата. Проблемът беше, че „ходенето“ беше бавно и нестабилно, а и устройството ясно се виждаше, затова цялата демонстрация трябваше да стане през нощта, за да не могат последователите на Йешуа да забележат подробностите. Така че демонстрацията беше направена в една облачна нощ без луна. Йешуа беше зарязал учениците си в лодката и беше слязъл на брега „да се помоли на своя Отец“. След това посред нощ надяна дъските и потегли към лодката, която беше съвсем близо до брега. Тъй като цялата банда беше заспала след яката почерпка на брега, наложи се Йешуа доста да попляска с дъските по водата, докато се събудят и погледнат какво става. След това започна забавата. Петър и брат му се разпищяха, че виждат призрак. Йешуа се разкрещя, че това е той и че не бива да се страхуват. Тогава Петър, който си беше слаб в главата, а и още не беше изтрезнял от виното, реши, че щом Йешуа може да ходи по водата, значи и той може. И скочи от лодката във водата. И едва не се удави. Йешуа едвам го измъкна и го подаде на брат му Андрей да го изтегли в лодката. Данданията по спасяването на Петър обаче помогна на Йешуа да откачи устройствата от краката си и да се прехвърли в лодката без някой да се усети за измамата. След това лодката отплува навътре, а ние си прибрахме инвентара.

Целта на тези номера беше да бъдат убедени последователите на Йешуа, че техният учител наистина притежава „божествени“ способности.

След като им показа цял куп евтини трикове, Йешуа накрая ги убеди да му станат ученици и да го следват. И така Йешуа и учениците му започнаха да обикалят страната и да проповядват новото учение. Целият смисъл на това учение се свеждаше до това, че бог е добро, че на този свят може и да страдаш, но на онзи ще си блажен, че ако те ударят от едната страна, трябва да си подложиш и другата…

Отначало хората ги смятаха за смахнати. След това свикнаха с тях. И не им обръщаха внимание. А след това постепенно започнаха да се вслушват в приказките им.

Нека изясня още нещо. Обикновеният човек може да приеме и най-смахнатите приказки за истина, ако му се поднасят внимателно и се повтарят достатъчно често и в различна форма. Ако 20 души кажат на този обикновен човек нещо, пък било и явна нелепост, по 20 различни начина и изглежда сякаш тези 20 човека нямат нищо общо помежду си, камо ли пък да са се сговорили да го направят на глупак, той почти сигурно ще приеме приказките им за истина. Това беше и нашият подход, и не само в този случай.

След като обикаля и поучава година и два месеца по този начин, Йешуа започна по-активно да проповядва. Дойде време за чудесата пред народа… И те започнаха.

Няма да изброявам всички фокуси, които бяха извършени. Ще обясня само най-важните моменти. Първо, чудесата с изцелението. Истината е, че повечето сакати и болни, които просят по площадите и край пътищата, не са никакви болни или сакати. Ако не вярваш, читателю, хвани една по-здрава тояга, иди при тях и започни да ги налагаш подред и виж какво ще стане. Ще се разбягат по най-бързия начин — това ще стане. Знам им всичките номера. Вече казах какво ми е отношението към безделниците. Тук само ще спомена една случка, която доизяснява и начина ни работа. Веднъж в Антиохия показах на групата, която обучавах в момента, какво представлява цялата тази измет, по съвсем прост начин. Предния ден бях извадил няколко тухли от задната страна на стената, където се тълпяха „куците“ и „сакатите“ просяци, които не бяха „на хранилка“ при нас и които трябваше да бъдат разкарани от града, понеже бяха станали прекалено много. Другите тухли бях разклатил, така че стената едва се крепеше. Казх на групата да застане наблизо и да наблюдава, а аз минах отзад при двамата агенти, които пазеха стената да не бъде бутната от някой невнимателен гражданин. След това тримата се развикахме „помощ“, „земетресение“ и… бутнахме стената. Просяците хукнаха да бягат, като разбира се всичките им недъзи и рани изведнъж бяха изчезнали. А гражданите на площада си умираха от смях. Така хем си реших проблема с просяците, хем си спестих разправиите със състрадателните граждани на града — ако просто бях наредил да изхвърлят тази паплач, щях само да дам повод на местните хора повод за приказки колко лоши са римляните, които вместо да решават проблемите на града, се занимават с нещастниците, които не пречат на никого. И щях също да съм голям късметлия, ако нещата останеха само с приказки. Само че аз на късмет не разчитам. Надявам се вече да ти е станало ясно. Всъщност именно това беше и целта на урока пред групата — да покажа как се решават такива проблеми. И постоянно повтарях, че проблеми от такъв характер не бива да се решават със сила. Иначе пораждат нови проблеми. Остана да кажа, че тази случка и досега се разказва като приказка из Антиохия и околностите й. Само дето стената не я бутам аз, а някакъв местен хитрец^[1].

Търпяхме тази измет, защото те бяха идеалните наблюдатели и доносници. Седят си по цял ден и зяпат кой е минал, с кого се е срещнал, какво са си говорили… и никой не им обръща внимание. Така де, щом са толкова безпомощни, значи са и тъпи и нищо не разбират, камо ли да го запомнят. Да, ама разбират. И помнят. И докладват.

Това беше между другото, а сега да си дойда на приказката с чудесата. Та ето как ставаше чудото с изцеляването. Отива Йешуа в поредното градче или селце и на пътя го среща поредният „болен“ или „сакат“ който предварително е избран и инструктиран от нас. Около него е събрана и редовната тълпа от зяпачи, между които са пръснати и мои агенти, за да подхвърлят подходящите приказки в подходящите моменти. Въпросният „болен“ започва да се вайка и да моли Йешуа да го отърве от болестта или от недъга. Йешуа се вглежда в него и го пита на висок глас вярва ли искрено, че той може да му помогне, и след утвърдителния отговор и ритуалното докосване и изричане на молитва болестта или недъгът изчезва. Никаква болест разбира се няма. Ние имахме грижата само „наши“ болни и сакати да го посрещат, а ако някой истински болен или сакат човек се появеше — намираха се и такива — ние го отстранявахме без много церемонии. За да се избегне случайният неуспех — в последния момент можеше да се промъкне някой наистина болен или сакат и хората ми да не успеят да го спрат — имаше и проста система за разпознаване. В момента, в който Йешуа питаше „болния“ или „сакатия“ дали вярва, последният трябваше да примигне бързи два пъти, след това още веднъж, и Йешуа знаеше, че няма да има проблеми с чудото. Ако сигналът липсваше, той заявяваше, чв вярата на човека не е достатъчно силна и че той не може да лекува неверници.

В родния град на Йешуа Назарет не направихме нито едно „чудо“, защото всички го познаваха много добре — и него, и истински болните и сакатите. Затова там нямаше никакви чудеса. На учениците си Йешуа трябваше да обяснява, че никой не може да пророкува в родния си град, защото хората не могат да повярват в него — наивно обяснение, но свърши работа. Само тези евтини номера обаче бяха крайно недостатъчни, за да повярват сериозно хората в Йешуа, затова на два пъти направихме един масов трик, заимстван от самите евреи. Става въпрос за чудесната храна — манна небесна — с която Мойсей хранел народа си в Синай. Решихме, че и по-проста храна като хляб ще свърши работа, стига фокусът да е добре изпълнен. Ето какво направихме на два пъти. Йешуа подкарваше тълпата за проповед в пустинята и държеше хората 3 дни там. Можеше да говори с часове без да млъкне и понеже беше научил доста истории през време на обучението си, а и беше сладкодумен, простият народ го слушаше дълго, без да го прекъсва. Когато обаче след известно време на третия ден храната на хората свърши и те започнаха да стават неспокойни, той млъкна и изчака учениците му да го попитат какво да правят с хората. Тогава той попита има ли някаква храна. Всичко беше изядено, но един наш офицер, който следеше представлението смесен в тълпата, се обади и донесе две кошници — едната с хляб, другата с риба. Йешуа нарочно ги отвори пред всички, за да видят какво има вътре — пет хляба и две риби. След това заяви, че с тях ще нахрани хората. Учениците му се уплашиха, че тълпата ще ги разкъса — имаше около 3700 човека. Бяхме ги преброили предварително, за да знаем колко храна да приготвим. Точният им борй разбира се се променяше, тъй като някои се отделяха и си тръгваха, а други се присъединяваха, но на нас ни трябваше само приблизителният им брой.

Йешуа постави двете кошници на един голям камък, затвори ги, благослови ги пред всички, след това отвори капаците на кошниците и започна да вади отвътре храната. Отваря лявата и вади няколко къса хляб, подава го на най-близкия ученик да го раздаде, затваря я, отваря дясната, вади няколко парчета риба, подава ги на следващия за раздаване, затваря и нея, след което отново отваря лявата, вади от нея хляб, подава го, затваря я, отваря дясната… И така, докато всички получиха хляб и риба, за да се нахранят, и дори остана…

Тълпата стоеше като омагьосана. Всъщност номерът беше съвсем прост. Кошниците бяха с подвижни дъна, специално приготвени в нашата работилница в Антиохия. Под камъка пък имаше малка пещера — камъкът беше специално поставен върху нея, а върху него имаше две леки вдлъбнатини, в които трябваше да се поставят кошниците. В момента, в който те се поставиха, каменните капаци под тях паднаха и четирима наши агенти отвориха дъната и започнаха да пълнят отдолу кошниците с начупен хляб и парчета риба. Докато Йешуа раздаваше хляба и рибата от едната кошница, другата се пълнеше. Това беше цялото чудо. Просто, но ефектно. Като номера с яйцето. След два месеца повторихме чудото, този път със седем хляба — хем малко по-различно, хем тълпата да запомни по-добре чудото. За по-дребните номера, които Йешуа правеше само пред учениците си, не си струва да се разказва. Целта им беше да убеждава тези прости хорица, че той наистина е Машиях и че те са избраните от него. Ще спомена само един по-сериозен трик, защото с него окончателно убедихме учениците, че Йешуа е Машиях.

Шест дни след второто „чудо“ със седемте хляба Йешуа подбра Петър, Яков и Йоан — най-тъпите и най-усърдните от учениците си, и ги закара в планината над Хоразин, където останаха другите ученици. На самия връх, който е доста висок, организирахме представление, подобно на явяването на Бога пред Мойсей в Синай. Появиха се Мойсей и Илия, най-уважаваните пророци на евреите, за да разговарят с Йешуа. По този начин учениците трябваше да се убедят с очите си, че Йешуа наистина е Машиях. Тия нещастници така се стреснаха, че стояха като статуи. По едно време Петър се размърда и предложи на Йешуа да скове набързо три стола със сенници за него и за пророците, за да не стоят прави и да не ги пече слънцето. Едва се сдържахме да не се разсмеем и да развалим всичко! В такива случаи се прехапва силно едната буза отвътре, за да се подтисне смеха, докато пристъпът премине. Това е един от триковете за самоконтрол, които се учеха в хода на подготовката и често се налага да бъде използуван. Накрая гъста мъгла закри целия връх и от нея се разнесе глас: Това е моят възлюбен син! Него слушайте! След това мъглата се разнесе и останаха само Йешуа и тримата глупаци за свидетели. Трябва да си призная, че не устоях на изкушението и излязох и аз на сцената — изиграх ролята на Мойсей. Честно казано, страшно се забавлявах. Понякога и в най-сериозните операции като тази има доста комични моменти. А и в критичните моменти малко хумор може да помогне повече и от най-пламенните увещания и най-силните заплахи. Цезар прекрасно е знаел това и никога не е пропускал случай да се помайтапи с войниците си, без да се притеснява за авторитета си.