Петър Копанов
Операция „Риба“ (24)

Операция „Муза“

Муза — или Муса, както по-късно се наричала при партите, била сирийка. Дядо ми я купил на робския пазар като малко момиченце — била само на 4 години! — по време на кампанията на Цезар на Изток. Тъй като била не само много красива, но и изключително умна и съобразителна, дядо ми започнал да я подготвя за специални задачи. Нарекъл я Муза защото съчинявала стихове още от десетгодишна. Когато през 724 година^[1] след края на гражданската война Август сключва мирен договор с Фраат IV — тогавашния цар на Партия, Муза е „подарена“ на Фраат като добавка към договора. Канцеларията никога не я е използувала за събиране на обикновени сведения и никога не сме влизали в пряк контакт с нея след като заминава за Партия. Задачата й е била съвсем друга — да получи влияние в двореца и да го използува в интерес на Рим!^[2] И тя успява. При нормални обстоятелства Муза щяла да бъде само една от наложниците на Фраат, но малко преди това царят разкрил заговор в харема и избил всички свои жени и наложници. Заедно с евнусите. И бил толкова вбесен от тази история, че никой партски благородник не желаел дъщеря му да попадне в царския харем. Защото на сутринта можело вече да не е жива. Дядо ми знаел за тази история и затова пуснал в ход операцията. А партските благородници, които иначе никога не биха позволили чужденка да влезе при царя им, не се намесили. Така Муза за известно време получила пълен достъп до Фраат и не само останала жива, но и успяла с приказките си и чара си да го омагъоса. И не само него. Започнали да я наричат „Разказвачката на приказки“.^[3] Тази жена до такава степен успяла да овладее положението в двореца в Ктесифон, че постепенно подчинила напълно на волята си царя и накрая започала да управлява заедно с него. И над 30 години осигурява мир и спокойствие по източната ни граница! Дори евреите мируват през това време. Когато Фраат умира през 752 година^[4] Муза — или Муса, както я наричали партите, започва да управлява заедно със сина си Фраатацес, или Фраат V. Съвместното им царуване продължава до 757 година^[5], когато избухва гражданска война, в хода на която Муза и синът й са убити. Такава поне е официалната версия. Истината е, че баща ми успял да я изтегли от Партия и след това тя тихо и кротко живя в Антиохия още 32 години. И беше най-ценният ни консултант не само за Партия, но и за всички източни вярвания и обичаи. Именно по неин съвет Фраат изпраща по-големите си синове в Рим и синът й става цар. Муза е втората изключителна жена, служила в канцеларията. Първата е Ливия, но историята й изисква много време и място, така че ще почака. А тази на Муза в края си е пряко свързана с моята, така че ще й отделя още малко място.

След като баща ми успява да я изведе от Партия и да я настани в Антиохия, Муза дълго време тъгува и се затваря в себе си. Не тъгувала за Партия, нито за трона, а за децата си, убити в размириците. Нищо не я интересувало. Дядо ми и баща ми се видели в чудо. Най-добрата им агентка, с огромен опит, за която били хвърлени толкова усилия, включително и по спасяването й, била „извън строя“. Един ден татко ме заведе при нея, хем да я поразсее, хем да я накара да се разприказва. И тя се разприказва! Тогава бях на 17 години, а тя беше малко над 50, но беше още много красива жена. И най-сладкодумната, която въобще някога съм срещал! Бях като омагъосан от нея! Тя явно ме хареса, защото щом ме видеше, започваше някоя от своите невероятни истории и не млъкваше с часове. По-късно разбрах, че съм й напомнял за синовете й. Аз пък не можех да се откъсна от нея. Веднага щом свършех със задълженията си в школата, където бях на обучение, отивах при Муза. Всички младежки компании и забавления бяха забравени. Накрая тръгнаха приказки по адрес на мен и Муза. В един момент стигнаха и до мен. И… историята свърши с това, че двамата „приятели“, които ги разпространяваха, проседяха пет дена в клозета, докато си изсерат зъбите. А мен баща ми ме прати на една осеммесечна обиколка по северната граница. Да се запозная на място с германските и британските племена. След като се върнах, си поговорихме много подробно. Баща ми ми обясни съвсем ясно, че няма значение че приказките на ония тъпаци не са верни. Нямало да има значение и в случай, че се окажели верни. Значение има това, че съм дал повод за тях. Също така няма значение, че съм потрошил от бой двама глупаци. Има значение, че са ме хванали. И съм имал късмет, че „ваденето на зъбите през задника“ не е станало пред свидетели, защото тогава наказанието ми щяло да е много по-сурово! И сега още, повече от 60 години оттогава, думите му кънтят в ушите ми: „Затова те наказвам, мойто момче! Не че си направил щуротия. А че си се оставил да те хванат!“ И така ми наби в дебелата глава основното правило в нашата работа: никакви следи не трябва да оставяме след себе си! Е, мисля че добре го научих този урок. А с Муза продължих да се срещам винаги, когато можех. Чак до смъртта й. И вече нямаше никакви приказки по наш адрес. Останаха само нейните приказки. Именно нейните приказки пък бяха в основата на някои от най-тънките и заплетени операции, които съм провеждал. Е, взсега ще приключа с партите и ще се върна на задачите, които решаваше Канцеларията.

Ще продължа с описанието на двата пътя, по които може да се заобиколи страната на партите и да се стигне до Индия и Китай. Може и да е досадно, но е важно. И полезно. Защото тези пътища трябва да бъдат възстановени! А това ще стане много по-лесно, ако се знае откъде са минавали.