Петър Копанов
Операция „Риба“ (28)

Отново по Южния път

Е, добре де, омръзна ми да се занимавам с философите и теориите им, пък и времето ми изтича, а имам още доста за разказване, затова спирам с философията и се връщам към географията. По-точно към описанието на пътя, по който коприната идваше при нас. Иначе ще заприличам на оная стоножка от приказката, дето се замислила какво прави седмият й ляв крак, докато си движи петия десен и… накрая забравила как се ходи. Всички днешни философи са такива. От много мислене накрая не могат собствените си сандали да завържат. А сега ще се върна на описанието на Южния път. На север пътят продължава покрай брега на Арабия Феликс, който тук е пуст, тъй като липсва вода и нищо не расте. Единственото пристанище в Авлитския залив, след като се излезе от Муза, е Адана^[1]. След това пътят продължава покрай земите на Сахалитите, след което навлиза в Еритрейско море, край страната на оманитите^[2]. При северния край на Арабия пътят отново се разделя. На запад се навлиза в персийското море, което има формата на голяма амфора с тясно криво гърло. На изток продължава покрай южния край на Партия, който по тези места е пуст, и продължава до великата река Инд, която дава името на Индия. Пътят от Инд до персийското море и до реките Тигър и Ефрат е открит за гърците от Неарх — флотоводеца на Александър — и оттогава вече повече от три века се използва редовно от тях, а от около 100 години и от нас. Всъщност друг грък, на име Скилакс, е създал редовните морски пътувания между Инд и Персийското море два века преди Неарх, но той е бил на служба при Дарий Първи и е направил това по негова заповед. Вече споменах, че Дарий превзема Индия и й налага годишен данък от 350 таланта злато.

Стигне ли човек до Инд — вече е в безопасност, защото е подминал Партия и опасните ветрове. Оттук може да се продължи нагоре по реката във вътрешността на Индия или да продължи покрай индийския бряг, който малко след вливането на Инд в Океана завива на югоизток. По Инд може да се мине през град Патала и да се продължи нагоре до Таксила. От Таксила пътят поема на запад през Пурушапур^[3], преминава през прохода, известен като врата на Индия^[4], Ортоспана, Александрия Кавказка, пресича Паропамисадите^[5] и стига до Бактра^[6]. От Бактра пътят продължава на север до Мараканда^[7], където се съединява с пътя от Партия през Антиохия Маргиана, и тръгва на изток през Александрия Есхата към планините, зад които пътят продължава до Китай. Има и друг път от Бактра на изток направо през планините, но той е много по-труден. Зад тези планини пътят се спуска в град Кашгар, на изток от който се намира огромна пустиня, оградена от север и от юг от огромни планини. Пътят от Кашгар се разделя на северен и южен и минава по края на пустинята покрай планините. По южния път се минава през градовете Яркенд и Хотан, а по северния през Аксу, Куча, Карашар, Турфан и Хами. Двата пъта се събират на края на пустинята в малко градче, Дун-Хуан, което е най-западният край на китайската държава. Оттам той продължава по територията на Китай и е защитен на север от огромна стена, която продължава от Дун-Хуан на изток чак до морето, което служи за източна граница на Китай. Стената пази не толкова пътя, колкото самия Китай от дивите племена на север, но за тях ще разкажа в разказа си за северния път. А самият южен път минава през градове, които са всъщност военни лагери и носят странни за нас имена: Цзюцюан, Чжанъе, Увей, Ланчжоу, Лунси, и свършва в столицата на Китай, град Чанан. След размириците в Китай, които започнаха около 766 година и продължиха над 20 години, столицата беше преместена още около 200 мили на изток, в град Лоян.^[8] Това огромно разстояние от устието на Инд до столицата на Китай всъщност преминава през територията само на две страни. Цялата страна от Оксианското езеро^[9] през Бактра и Таксила до Патала и устието на Инд на юг и до крепостта Дунхуан на изток е територия на една държава, известна на околните народи по народа, който я е създал — държава на кушаните. Всъщност кушани ги наричат индийците, а те самите се наричат юечжи. Започват да се преселват от изток по тези места преди около 200 години, след като загубили една много дълга и тежка война с народа хун-ну. Те враждуват с партите, макар че и едните и другите избягват преките сблъсъци, така че ние като врагове на партите сме добре приети по тези места, още повече че не представляваме заплаха за този народ — прекалено сме далеч едни от други. Допреди 200 години те са живели само на изток от високите планини, но малко след третата война с Картаген^[10] ги преминават и завладяват Бактрия и Согдиана, а след това продължават на юг и слизат и в Индия, като завладяват цялата долина на Инд.

Пътуването по Инд обаче не е единственият път от юг към Китай. Ако вместо да се навлиза в Инд се продължи покрай брега на изток, се стига до пристанището Барбарикон, или Бхригукачха, което вече е в страната на Вакатаките. Това пристанище е крайният пункт за повечето ни кораби, пътуващи на изток. Оттам пътят завива на юг и след около една седмица се достига най-южният край на Индия, до страните Керала, Пандя и Чола.

На югоизток от тези страни има голям остров, приблизително три пъти по-голям от Сицилия, с формата на яйце и свързан с Индия с верига от малки островчета. Островът се нарича Тапробан^[11] и това е най-далечното място, до което достигахме на изток по море. Тук се срещахме с търговците, които докарваха коприната от Китай по море. Това е приблизително средата на пътя по море между нас и Китай и тук имахме отделна малка организация със свой наместник, която се занимаваше с търговията и събирането на сведения. Оттук пътят продължава на североизток покрай източния бряг на Индия, където се намират страните Андхра и Калинга. Последното голямо пристанище в Индия е Тамралипти, което се намира в делтата на другата голяма река в Индия, Ганг, в държавата Магадха. Оттам пътят завива на югоизток и заобикаля много земи, след което отново тръгва на североизток и накрая достига южната част на Китай. Тази част от пътя обаче ни е позната само от описанията на други търговци, така че сведенията не са много надеждни. Сигурни сме само, че пристанището, в което свършва пътят, се нарича Фанюй.^[12]

Ще завърша описанието на южния път с неговото западно разклонение в Персийското море. Южният край на това море е осеян с малки островчета и скали, пуст е и неплодороден. По средата на южния му бряг има голям полуостров и до него един остров колкото Илва, който е с удобно пристанище и там поддържахме постоянен свой лагер до смъртта на Клавдий. Земята тук е неплодородна и много рядко населена, така че и търговия почти няма. Причината да поддържаме този лагер беше, че оттук лесно влизахме и излизахме в Партия. За разлика от западните си граници с нас партите въобще не охраняват държават си от юг, тъй като племената тук не представляват никаква опасност за тях, а са и толкова бедни, че няма какво да им се вземе. В действителност на северния бряг на Персийското море се намират областите Персида, Елимаида и Харакс, като се пътува от входа му на изток до най-западната му част. Трите области си имат собствени владетели и само плащат данък на царя на Партия, но иначе са самостоятелни. Което пък означаваше, че тези области не са добре наблюдавани и охранявани. Ние се възползвахме от това, като срещу минимални подаръци и храна си осигурявахме надеждни водачи и шпиони. Именно оттук влизахме и излизахме в Партия за по-важните си операции срещу партите. Издръжката на този лагер не беше малка, тъй като всичко се прекарваше по море и пътят беше около 50 дни, но разходите се оправдаваха напълно. Тук нямахме нито един провал или неуспех.

Тъй като събирахме сведения за всяка страна, не подминахме и тези краища. Оказа се, че преди около 4 000 години тук земята е била много по-плодородна и многолюдна. Била е известна като Дилмун. Именно този край е прародината на древните шумери. Когато дъждовете тук намалели и земята станала неплодородна, те започнали да се преселват на север в Месопотамия, която по онова време била едно голямо блато. Първият град, който шумерите основали преди около 3500 години, бил Ериду, на южния бряг на Ефрат където реката се вливала в морето. Сега това място е навътре в сушата, но тогава е било морски бряг. Постепенно шумерите се разселвали нагоре по течението на Ефрат, а после и на Тигър, като пресушавали блатата и ги превръщали в обработваема земя и основавали нови градове. В един момент земята, която можели да усвояват свършила, а населението продължило да расте. И тогава градовете започнали да воюват помежду си. Подобно нещо станало и в Египет, при това по същото време — преди около 3500 години. Така започнала историята — с глад и суша, пресушаване на блата, и накрая с войни поради недостиг на земя. Разликата между Египет и Месопотамия е, че в Египет за около 500 години страната се обединила от един владетелел — Менес, а в Месопотамия това станало едва около 1500 години по-късно. Подобни неща са станали на още две места — край река Инд и край една друга река далеч на Изток, където също се създава голяма държава — Китай. За Индия и Китай знаем по-малко, но едно нещо разбрахме със сигурност — и на четирите места този процес е започнал приблизително по едно и също време — преди около 4000 години, и навсякъде е започнал със суша и глад, а е завършил със създаване на напоителна система, писменост, религия, държави и войни за земя.

През 793 година^[13] успяхме да открием пряк път през морето направо за Индия. Направи го Хипал, един гръцки моряк на служба при нас. Той успя да открие по какъв начин ветровете в открито море зависят от сезона и по този начин югозападните ветрове, духащи през едната половина на годината, се използуват за пътуване от Египет до Индия, а североизточните, които духат през другата половина на годината, се използуват за връщане. Прекият път сега започва от Адана, върви на изток до остров Диоскуриада^[14], след което продължава през морето до южния край на Индия.