Петър Копанов
Операция „Риба“ (1)

Предисловие от преводача

Съдържанието на документа, преведен по-долу, е скандално. Поради това се чувствувам задължен да дам някои пояснения за произхода му, както и за начина, по който попадна у мен. Най-напред искам да подчертая, че не нося никаква отговорност за съдържанието му, а само за превода. Тъй като нито съм професионален преводач, нито имам претенцията, че разбирам добре латински език, а също така не съм запознат в подробности с античната история, преводът е твърде далеч от съвършенството, за което предварително се извинявам. Толкова съм можал, толкова съм направил. Самият свитък попадна в ръцете ми при доста странни обстоятелства, както ще разберете по-нататък. Имам подозрението, че може да се окаже фалщификат, макар и доста добре подправен. Фактът, че е останал скрит в продължение на близо две хилядолетия може да означава много. А може и нищо да не означава. Историята, която се разказва в него, е разказвана и преразказвана хиляди пъти. Този прочит обаче е нещо съвсем неочаквано. Поне за мен. Така че реших да напиша този превод — или може би по-точно преразказ, като се има впредвид професионалната ми некадърност като преводач и литератор. Подозирам, че много от евентуалните читатели ще го захвърлят още след първите няколко страници. Някои от отегчение, други, защото ще са скандализирани от съдържанието. Длъжен съм да предупредя, че много морални и религиозни представи, които се приемат безусловно в нашето общество, се обръщат наопаки по-долу. И все пак, вярна или не, тази история си струва да бъде разказана. А дали читателите ще я приемат сериозно или само като поредната скандална измислица, си е тяхна работа. За мен поне този случай напълно се покрива с италианската поговорка: Se non e vero, e ben trovato. Което ще рече — и да не е вярно, поне е добре измислено.

Преди да дам не особено блестящия си превод, ще разкажа как самият документ се е появил на белия свят при положение, че му е било отредено да бъде погребан завинаги в секретния отдел на библиотеката на Ватикана. Тъй като нямам достъп до архивите на тайните служби, успях да възстановя последния етап от двайсетвековната одисея на странния свитък само отчасти, от случайно уловени фрази, намеци, донякъде от официални източници, а там където нямаше нищо, съм си позволил да дам воля на фантазията си. И така…

Годината е 1971. Дълбоко засекретен агент на КГБ във Ватикана с кодово име „Лолек“ след дългогодишно търпеливо издигане в църковната йерархия накрая получава достъп до секретния отдел на Ватиканската библиотека. До този отдел достъп имат само папата и много малък брой кардинали. Самият факт на това ограничение означава, че там има нещо, което трябва да бъде добре крито. Нещо, което сигурно касае самите основи на църквата и в никакъв случай не бива да излиза на бял свят. И КГБ решава, че трябва да разкрие светите тайни. За целта трябва да бъде внедрен агент на най-високо ниво в църковната йерархия. Това обаче изисква време. Много време. За около 30 години агентът успява да извърви пътя от обикновено полско момче до кардинал и член на тайния съвет на Ватикана. И накрая получава достъп до Тайната. Истината, скрита в стария свитък в бибилотеката, се оказва толкова шокираща, че в течение на около осем месеца агентът се колебае дали въобще да докладва в Центъра за съществуването му. Когато накрая лоялността (а може би страхът!?) надделява и копие със съдържанието на документа „каца“ на бюрото на председателя на КГБ Юрий Андропов, той изпада в еуфория. Свитъкът е в състояние да срине цялата ценностна система на Християнския свят. И какво ще дойде на нейно място? Не е трудно да се досети човек какви мисли са се въртели в главата на всемогъщия шеф на КГБ. Скоро след това идва отрезвяването. Копието само по себе си нищо не означава. Ако бъде публикувано, Ватиканът ще отрече съществуването на подобен документ и най-вероятно оригиналът ще бъде унищожен. (Лично за мен е загадка защо въобще този документ е бил съхранен, па макар и при свръхмерки за сигурност. Може би отначало някоя от църковните клики е смятала да го използува във вътершноцърковните борби за власт. След това той просто е бил оставен дълбоко скрит от човешки поглед и само избраните са го виждали, за да знаят Истината.) Така че за да бъде осъществено „активно мероприятие“, на КГБ е бил необходим оригиналният свитък. Само че придобиването му съвсем не било проста задача. Следват още седем години търпелива работа. Агентът получава още по-голяма, на практика неограничена власт. Част от цената е смъртта на двама върховни понтифекси, но за КГБ е напълно приемлива независимо от рисковете. Новото положение позволява на агента да замени оригинала с точно копие. Последната част от операцията включва изнасяне на документа и заличаване на всички следи. А това включва ликвидиране на самия агент, независимо от огромните възможности, които се откриват пред него. Прякото изпълнение на финалната фаза е поверено на българското разузнаване — по онова време по същество то е придатък на КГБ. Причината е ясна — при провал да не се стигне до истинския организатор. Българите изнасят документа, след което възлагат убийството на няколко турски терористи, които са на тяхна издръжка. И тогава следва провалът. Българите, които не са запознати с плановете на Андропов и нямат представа за значението на документа, не пращат професионален убиец, а просто съдействат на турски фанатик, подготвен в лагерите на аятолах Рухола Хомейни в Иран. Решават, че при провал следите ще сочат към Техеран, пък и не желаят да се замесват в поръчкови убийства. Самият турчин е емоционално неустойчив и инструкторите му в Иран отдавна са успели да му втълпят, че ще настъпи ден, в който той ще промени света. Атентатът е неуспешен, а убиецът е заловен и дори проговаря в затвора. Не че знае много, но и от малкото, което казва, следва страшен международен скандал. Българите, накиснати съвсем „по-братски“, се заинатяват и задържат документа. Андропов нарежда спиране на операцията докато скандалът утихне. Три години по-късно самият Андропов „утихва“ до кремълската стена, без да осъществи „операцията на живота си“, макар че междувременно е успял да стане Генерален секретар на КПСС. Лично аз подозирам, че издигането му на този пост е само подготовка за успешното провеждане на „активното мероприятие“. Междувременно западните разузнавания успяват да се доберат до някои от детайлите на операция „Призрак“ и да се досетят за съдържанието на похитения документ. Когато докладът по въпроса стига до тогавашния президент на САЩ Рейгън, той дава неограничени пълномощия на тогавашния шеф на ЦРУ Уйлям Кейси — самият той ревностен католик — за издирване и унищожаване на документа. Заповедта е изрична: на всяка цена. Цената е платена във формата на един трилион долара за превъоръжаване и съсипване икономиките на врага, така че по никакъв начин да не може да се проведе мечтата на Андропов. В последвалия хаос на „нежните революции“ от 1989 г. и прочистването на тайните архиви на българското разузнаване документът изчезва. Един от висшите офицери, който е знаел за какво става въпрос, успява да го изнесе и укрие. Малко по-късно самият офицер е „самоубит“ на бърза ръка от свои колеги, опасяващи се да не „пропее“ за мръсните сделки с оръжие и наркотици, извършвани под шапката на „Кинтекс“. А документът остава скрит в шкафа на един порутен провинциален таван, където пролежава тихо и кротко цели единайсет години, пъхнат между стари броеве на вестник „Работническо дело“. През това време светът се променя. Хората, които са знаели нещо за документа, или вече ги няма, или се убеждават един друг, че вече е унищожен, тъй като иначе все някак е трябвало да бъде използван. Последният етап започва, когато поредният собственик на къщата, в която е скрит документът, решава да прочисти тавана от старите боклуци. Изпитващ органична ненавист към всичко, свързано с комунизма — може би защото сам по конюнктурни съображения е бил принуден цели 14 години да бъде активен член на омразната БКП — въпросният собственик решава да драсне клечката на купчината стари вестници и изнася кашона с тях на двора, за да извърши това високодемократично мероприятие по-безопасно. Авторът на настоящите редове в този момент минаваше оттам и предложи на въпросния господин да купи вестниците за левче, за да ги използува за опаковка на собствените си вехтории, които трябваше да разкара в мазето си…

Трябва да си призная, че си имах и задна мисъл. За разлика от въпросния господин аз никога не съм бил нито член на БКП, нито кандидат за такъв. И по „Работническо дело“ никога не съм си падал. Така че тия стари броеве нямаше да ми опарят пръстите. Падах си обаче по четене на стари вестници и списания. Като малък едно от любимите ми забавления беше да се ровя в старите броеве от 50-те години на списание „Наука и техника за младежта“, останали от младежките години на баща ми. Страшно забавно ми беше да чета какво са си мислели за бъдещето хората по времето преди аз да се появя на белия свят. Та оттогава си падам по стари вестници и списания. Колкото по-стари, толкова по-добре. Честна дума, понякога пада голям цирк! Така че опаковката на боклуците в мазето си беше само предлог. С нетърпение замъкнах пакета вкъщи и започнах да се ровичкам в официоза на бившите ни управници. Само дето вътре намерих и нещо много по-старо. И по-интересно. Свитъкът беше така добре увит найлонови пликове, запечатан с тиксо и пъхнат между страниците на вестниците, че само смахнат маниак като моя милост, дето ще се хване да разлиства писанията за светлото социалистическо минало и още по-светлото комунистическо бъдеще за да си направи майтап със задна дата с натегачите, дето са писали простотиите там, можеше да го забележи. Тоя тип, който е скрил документа по такъв начин, добре си е знаел какво прави и защо го прави…

За останалото читателят може и сам да се досети. След намирането на ръкописа последва неговото сканиране, разпознаване с програмата Fine reader, превод и набиране. Преводът беше от латински на руски и английски (съжалявам, но знам — или поне така мисля — само тези езици) с помощта на компютърни програми, след което сам направих превода, който давам по-долу.

И накрая едно предупреждение към евентуалния читател:

Преди да започнеш с четенето, нека ти кажа, че това не е произведение в стил „action“. Ако трябва да го оприлича на нещо, това е по-скоро търсене на пътя в лабиринт. Като компютърните игри в стил Quest. С много отклонения, капани, обратни завои и какво ли още не. Често ще изглежда, че нишката на разказа се губи в многото отклонения, които изглеждат безсмислени и нямащи връзка с разказа. Е, ако нямаш търпението, умението и желанието да търсиш пътя в лабиринта, по-добре не се захващай! Предупреден си!

А сега е редно да спра с тъпите обяснения и да дам думата на човека, който е мълчал почти две хилядолетия и който единствен е знаел истината за странната история, която сега ще прочетеш.