Дейвид Балдачи
Обикновен гений (73)

73

Шон насочи мотора към квартирата, доскоро обитавана от Хорейшо.

— Очаквам факс от Джоун — обясни той.

Прибраха получените документи и подкараха към едно от местните ресторантчета. Мишел вече се чувстваше добре и те си поръчаха сандвичи и кафе. Тя му съобщи новината за полета на Мънк над забранената зона, после двамата заедно прелистиха документите, изпратени от Джоун.

— Мънк Тюринг е ходил във Висбаден — доволно отбеляза Шон.

— Как са успели да го установят толкова бързо? — учудено го погледна Мишел.

— Фирмата на Джоун има филиал във Франкфурт — поясни той. — Тамошните служители са проследили плащанията с кредитните му карти. Между другото, именно оттам е купил халбата, която е подарил на Чамп. — Прелисти няколко страници и кимна. — Ето го и списъка на немските военнопленници, задържани в Кемп Пиъри по време на войната.

— А с него как се е сдобила твоята близка приятелка? — не на шега се стресна Мишел.

— Един от шефовете на фирмата е вицеадмирал в оставка, който преди време е бил директор на Агенцията за национална сигурност. Използвал е своите връзки, въпреки че информацията отдавна не би трябвало да е секретна и по всяка вероятност е събирала прах някъде из архивите на Пентагона.

Прегледаха списъка. Срещу всяко име бяха отбелязани чин, дата на пленяване, по-нататъшна съдба.

— Става ясно, че повечето от тях са били освободени след края на войната, а други са умрели в плен — промърмори Шон. — Но не виждам името на Хенри Фокс.

— Я виж този — каза Мишел и посочи едно име от списъка. — Липсва всякаква информация за съдбата му. — Прелисти набързо страниците и добави: — Няма други като него.

— Казва се Хайнрих Фукс — отбеляза Шон.

— Което в американски вариант вероятно звучи като Хенри Фокс — подхвърли Мишел.

Шон се втренчи в нея и бавно кимна.

— Нямаш представа колко си права!

— Защо мислиш така?

— Готов съм да се обзаложа, че въпреки оскъдната информация, с която разполагаме, Хайнрих Фукс е бил радист на кораб — единственият, който е успял да избяга от военнопленническия лагер в Кемп Пиъри, днешната секретна база на ЦРУ. Това е причината, поради която в списъка липсва информация за съдбата му. Флотът просто е отказал да признае, че някой е успял да се измъкне от лагера.

— Избягал е, а след това е променил името си на Хенри Фокс! — ахна Мишел.

— Точно така. Установил се е в Ню Йорк и е започнал нов живот. А на стари години е станал съсед на Мънк и Виджи. — Шон скочи. — Хайде, тръгваме! Трябва да поговорим с Виджи!

— Защо?

— Хорейшо твърди, че е програмирана. Може би името Хенри Фокс е паролата, която ще й позволи да ни разкаже повече, а най-вероятно всичко.

Върнаха се в Бабидж Таун и се втурнаха към сградата, в която се помещаваше училището. Но Виджи не беше там.

— Каза, че е болна — обясни учителката.

— Лично ли ви го каза? — бързо попита Шон.

— Не, изпрати бележка. Сутринта я намерих на бюрото си.

Няколко минути по-късно Шон и Мишел изкачиха тичешком стъпалата към къщата на Алиша. Бутнаха вратата и Мишел тревожно извика:

— Виджи? Къде си, Виджи?

Без да чака отговор, тя хукна по стълбите към втория етаж и блъсна вратата на момичето. Стаята беше празна. Претърсиха останала част от къщата, но без успех.

— Няма я! — извика Шон, обзет от паника.

— Къде, по дяволите, е охраната? — изкрещя на свой ред Мишел.

Вратата се отвори и на прага се появи Алиша с купчина документи в ръце. Лицето й беше уморено. Очевидно изненадана от присъствието им, тя се намръщи.

— Хей, вие! Прекарах проклетите ноти през най-мощните компютърни програми, но резултатът е пълна нула. Това означава, че или шифърът е извън нашите възможности, или това изобщо не е шифър. Открих името на песента. Казва се „Шенандоа“ и е написана през деветнайсети век. Какво пък, все пак има текст. Кратък, простичък, но все пак съдържа думи. Хрумна ми гениалната идея, че именно текстът е ключът към разбиването на шифъра. Но след като си блъсках главата цяла вечност, крайният резултат отново е пълна безсмислица.

Двамата партньори я гледаха и мълчаха.

— Какво има? — подозрително попита тя.

— Къде е Виджи? — контрира Мишел.

— На училище — отвърна Алиша след кратка справка с часовника си. — Още от осем сутринта.

— Няма я там, Алиша — поклати глава Шон. — Някой е изпратил бележка на учителката, че е болна.

— Цяла нощ не съм мигнала, за да дешифрирам нотите — намръщено го изгледа тя. — А ти си този, който трябваше да се грижи за нея!

— Сутринта беше добре — обади се Мишел. — Дойде в стаята ми малко преди разсъмване, после се прибра.

— А после?

Партньорите се спогледаха.

— После тръгнахме по задачи — сконфузено отвърна Шон.

— И я оставихте сама, така ли? — възкликна Алиша. — Отново я оставихте сама!

— Мислехме, че си тук — промърмори Мишел.

— Мислехте, че съм тук! — извика извън себе си Алиша и хвърли листовете над главата си. — Как е възможно да съм тук, когато ме въвлякохте в тази бъркотия?! — Лицето й стана червено, дишането й се ускори. — Охраната трябваше да я изпрати до училището! Поисках нов човек в момента, в който заради предишния глупак тя едва не се удави!

— От кого го поиска? — полюбопитства Шон.

— От Чамп.

— Тази сутрин в девет Чамп дойде да ме вземе, за да ме разходи със самолета си — отбеляза Мишел.

— Какъв самолет? — раздразнено попита Алиша. — Що за глупости?

— Успокой се, Алиша — меко промълви Шон. — Може би Виджи просто се е усамотила и скоро ще се появи.

— Забрави ли какво се случи при последното й усамотяване?

— Тя е права, Шон — сепна се Мишел. — Отивам да я търся на реката.

— А аз ще организирам екип за претърсване на околността — кимна Шон.

Обърнаха се и излязоха, оставяйки безпомощната Алиша сред купищата разпилени листове.