Дейвид Балдачи
Обикновен гений (64)

64

На другата сутрин Мишел тръгна да търси Виджи, но момиченцето беше изчезнало. Алиша работеше, а охраната само за миг бе изпуснала детето от погледа си. Мишел си спомни за разговора им от предишния ден и хукна по пътеката към реката.

Стигна да пристана за по-малко от пет минути и веднага забеляза, че един от каяците липсва. Обърна се и трескаво огледа реката. Водата беше разпенена от наближаващата буря, течението беше значително по-силно. Тресна гръмотевица, в ноздрите я блъсна озонът на настъпващия дъжд.

После до ушите й долетя писък, от който цялата настръхна.

— Помощ! Помощ!

Мишел изтегли двуместен каяк от стапела до вратата на хангара, хвърли вътре гребло и навито на ролка въже и го понесе към пристана. Миг по-късно беше във водата и с мощни загребвания се насочи към средата на реката.

— Помощ!

В далечината й се мярна червено петънце. След няколко бързи загребвания Мишел се приближи и успя да зърне преобърнатата лодка на Виджи. Детето се беше вкопчило в нея, но силното течение я влачеше надолу. Мишел удвои усилията си и каякът полетя напред. От месеци не беше гребала и доста бързо остана без дъх. Възстанови се светкавично, за броени секунди. Небето над отсрещния бряг се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен тътен. Земята сякаш се разтърси.

Писъците на Виджи се чуваха вече съвсем наблизо. Заковала очи в нея, Мишел остави физическите усилия на мускулите си. Пет минути по-късно, след поредица ослепителни светкавици и оглушителни гръмотевици, тя се изравни с преобърнатия каяк. Протегна греблото по посока на детето в момента, в който от небето рукна истински порой. Тежките дъждовни капки буквално жилеха лицето й.

Виджи отказа да се залови за протегнатото гребло и упорито стискаше ръба на преобърнатата лодка.

— Тук съм, Виджи — подвикна с престорено спокойствие Мишел. — Всичко ще бъде наред, чуваш ли?

— Ще се удавя! — отвърна с треперещ глас Виджи. — Не нося спасителна жилетка!

— Няма да се удавиш! Пусни лодката с едната си ръка и хвани греблото!

— Не мога!

— Можеш, Виджи!

Над главите им блесна гръмотевица. Толкова близо, че космите по тила на Мишел се изправиха от могъщия електрически заряд.

— Хвани греблото, Виджи! — изкрещя тя. — Веднага!

Виджи не помръдна, но течението свърши работата вместо нея. Тласъкът на водата откъсна пръстите й от преобърнатия каяк, тя нададе силен писък и потъна.

Мишел уви въжето около глезена си и завърза другия му край за халката на носа.

— Помощ! — изпищя Виджи, изскочила за миг на повърхността.

Мишел се гмурна. Водата беше мътна и тя започна да търси тялото на детето повече пипнешком, отколкото с помощта на зрението си. В крайна сметка успя да я хване, сграбчи я за косата и я повлече нагоре. Миг по-късно главите им изскочиха над водата. Виджи кашляше и плюеше задавено.

Мишел се огледа. Каякът беше на двайсетина метра от тях и бързо се отдалечаваше. Въжето около глезена й беше опънато като струна. Тя натисна Виджи да легне по гръб, подложи ръка под кръста й и успокоително подвикна:

— Държа те, скъпа, не се бой. След малко ще стигнем до лодката и всичко ще свърши. От теб искам да се отпуснеш и да не се дърпаш, ясно?

Усетила, че не потъва, Виджи бързо се успокои. Мишел си даваше сметка, че опасността все още не е отминала, тъй като подхванатият от течението каяк ги теглеше силно. Изборът не беше голям — или да пререже въжето и да се добере до брега с плуване, подкрепяйки Виджи, или да издърпа каяка със свободната си ръка и да се прехвърлят в него. Но и двете възможности имаха своите недостатъци, особено на фона на усилващата се буря.

Мишел плуваше отлично, но въпреки това започна да се уморява. А брегът все още беше далеч. Можеше да използва течението, но рано или късно трябваше да се бори с него, за да стигне до сушата. Не знаеше дали ще й стигнат силите. Дори не искаше да мисли, че ще се наложи да избира кого да спаси — себе си или Виджи. На практика бе решила дилемата още в мига, в който скочи във водата. Или двете, или никой.

Въжето стягаше глезена й толкова силно, че беше невъзможно да държи Виджи както трябва. С цената на върховни усилия тя успя да се освободи от него и каякът бързо изчезна надолу по течението.

Надигна глава над водата и се огледа. Трябваше да стигнат до брега по най-бързия начин. Стисна Виджи през врата и задвижи краката си с максимално усилие. Свободната й ръка загреба по посока на сушата.

Бурята се разрази с пълна сила точно над главите им. Ушите й се изпълниха с грохота на гръмотевиците, свиренето на вятъра и тежкото скърцане на дърветата по брега. Виджи започна да трепери, очевидно усетила напрежението в спасителката си.

Мишел чу боботенето на мотора едва когато лодката се изравни с тях. Две силни ръце издърпаха Виджи от прегръдката й, а после сториха същото и с нея. Прегърнала скимтящото дете, Мишел се отпусна на напречната дъска и вдигна поглед към Чамп Полиън, който се беше концентрирал в управлението на лодката. Насочиха се право към пристана на Бабидж Таун.

Уверила се, че Виджи е настанена на сигурно място, тя се изправи до него.

— Благодаря. Там наистина стана опасно.

— Бях излязъл на разходка — лаконично съобщи той. — Видях как лодката на Виджи се преобърна и опитите ти да я спасиш. Веднага запалих моторницата, защото само с нея можех да ви помогна.

След минута стигнаха до кея и Чамп им помогна да се прехвърлят на дебелите дъски. Детето се движеше с видими усилия.

— Сигурна ли си, че е добре? — загрижено попита Чамп.

— Да, само е уплашена.

— Не мога да я виня.

Мишел прегърна Виджи през раменете и бавно я поведе нагоре по пътеката. Чамп ги изпрати до къщата на Алиша.

— Ако пилотираш толкова добре, колкото управляваш лодка, утрешната разходка ще бъде истинско удоволствие — вметна Мишел.

— Всъщност имаш ли нещо против да я отложим с един ден? — смутено я погледна той. — Трябва да свърша една неотложна работа.

— Няма проблем, Чамп. Когато ти е удобно.

Полиън свенливо се усмихна, промърмори нещо и се отдалечи.

— Ти ми спаси живота, Мик — рече Виджи, след като се преоблякоха в сухи дрехи.

— Заслугата е на мистър Чамп — поклати глава Мишел, сбърчи вежди и строго попита: — А на теб как ти хрумна да излезеш в реката сама?

Виджи сведе очи към ръцете си, лицето й посърна като увехнало цвете.

— Аз… Просто исках да бъда сама.

— Можеш да го направиш по много други начини, без да се излагаш на опасност.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — повтори Виджи.

— Радвам се, че се случих наблизо.

Виджи седна зад пианото и започна да свири. Меко и нежно, без следа от бурните чувства, които демонстрира последния път. Мелодията беше бавна и тържествена, почти като погребален марш. През цялото време очите й не се отделяха от Мишел.

Звуците бавно затихнаха и в стаята се възцари тишина.

— Прекрасно, Виджи — промълви Мишел. — Каква беше тази музика?

Виджи стана и мълчаливо пое нагоре по стълбите. Миг по-късно вратата на стаята се затвори след нея.

* * *

Мощният двигател на осемметровата твърда надуваема лодка с лекота пореше неспокойните води на река Йорк. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд, който сякаш не забелязваше бурята. На плоската палуба лежеше каякът на Мишел, от задната му халка висеше дълго въже. Уитфийлд завъртя ръчката на газта и лодката се стрелна към яхтения пристан на Бабидж Таун. Минута по-късно бордът опря в кея. Той прехвърли каяка на плаващия понтон и се върна в лодката. Лицето му за миг се изкриви от болка. Беше облечен с жълто непромокаемо яке и къси панталони в цвят каки, разкриващи мускулестите му силно загорели крака. Десният беше осеян с белези и при дъжд неизменно започваше да го наболява.

Той подаде газ, лодката подскочи и се стрелна напред. Носът й се насочи към отсрещния бряг под ъгъл от четирийсет и пет градуса. След броени секунди лодката и шефът на Кемп Пиъри се превърнаха в точица, която бързо изчезна.