Дейвид Балдачи
Обикновен гений (44)

44

На следващата сутрин Чамп посрещна новината за пристигането на Хорейшо Барнс с далеч по-малко ентусиазъм.

— Тук не е хотел! — отсече той, когато Шон го попита дали ще се намери стая за психоаналитика.

— Може би този човек ще помогне на Виджи — настоя Шон.

— Да й помага от разстояние! Обектът е строго секретен, разработките ни са изключително важни, а аз дори не знам кой е той!

— Гарантирам за него — контрира Шон. — А ти не познаваш и Мишел, но й разреши да остане. Каква е разликата?

— Не! — отсече Чамп и побърза да се отдалечи.

В крайна сметка Хорейшо беше принуден да се задоволи с квартира в градчето Уайт Федър.

За щастие Мишел още спеше и Шон взе назаем една от служебните коли, с която последва огромния мотоциклет на Хорейшо. Психоаналитикът се регистрира и двамата седнаха да изпият по едно кафе.

— Хубаво място — отбеляза Хорейшо. — Ако не бяха няколкото убити, като нищо бих се установил тук, след като се пенсионирам.

— Разкажи какво стана в Тенеси — подкани го Шон.

Хорейшо му разказа подробно за разкритията си. Шон помълча, после вдигна глава.

— Какво общо могат да имат изсечените розови храсти със състоянието на Мишел?

— Не знам — призна Хорейшо и внимателно го погледна над чашата си. — Как е нашето момиче?

— Изглежда в добра форма. Включи се активно в момента, в който се появи.

— Не се знае докога — въздъхна Хорейшо. — Кажи ми сега за малката Виджи.

След като изслуша приятеля си, той бавно поклати глава.

— Не ми изглежда много лесна работа. И как си го представяш? Та тоя дръвник Чамп дори не ме допуска да припаря наблизо!

— Мога да доведа Виджи при теб. Настойничката й Алиша няма да има нищо против. Сигурен съм, защото наистина обича детето.

— Добре. Каза ли на Мишел, че пристигам?

— Не, но тя скоро ще разбере, нали? Мисля, че всичко ще бъде наред, когато й обясня, че става въпрос за доброто на Виджи. Двете се сближиха изключително бързо.

— В някои отношения може да се окаже полезно — замислено промълви Хорейшо. — Ако Мишел дойде заедно с Виджи, бих могъл да убия с един куршум два заека.

След завръщането си в Бабидж Таун Шон завари Мишел да разговаря с Чамп в ресторанта в централната сграда. В единия ъгъл на масата се беше сгушила Виджи и неохотно дъвчеше закуската си.

Чамп го забеляза и се изправи.

— Надявам се, че не ми се сърдиш заради приятеля си — извинително се усмихна той.

— Какъв приятел? — наостри уши Мишел.

— Хорейшо Барнс — отвърна без увъртания Шон.

Отбелязал смайването на Мишел, Чамп Полиън смотолеви някакви извинения и побърза да се отдалечи.

— Какво прави тук Барнс, по дяволите? — рязко попита Мишел.

— Повиках го заради Виджи. Все някой трябва да проникне в душата й, нали?

— Защо трябваше да викаш човека, който ме заключи в лудницата и изчезна? Не мога да повярвам, че си способен на подобно нещо, Шон!

Болката в гласа й беше толкова голяма, че Шон направи неволна гримаса.

— Не те е заключил, Мишел. Ти доброволно отиде в клиниката, а той изобщо не те е зарязал.

— Какво говориш? Той просто изчезна!

— Ходил е до Тенеси.

Чертите на Мишел сякаш се вкамениха. Мълчанието се проточи цяла минута. После тя попита много тихо:

— Защо е ходил до Тенеси?

— А ти как мислиш?

— Не обичам да си играят с мен, най-малко пък ти!

— Добре, ще бъда откровен. Хорейшо е ходил до Тенеси, за да види къде си израснала.

— Не вярвам на тези глупости!

И двамата не забелязаха любопитно извърнатите глави от околните маси.

— Брат ти твърди, че на шестгодишна възраст неочаквано си се променила напълно.

— Била съм дете!

— Стига, Мишел. Кажи ми какво се случи.

— Нищо! Ти помниш ли какво ти се е случило, когато си бил шестгодишен?

Шон изведнъж осъзна ситуацията. С поведението си в този момент той рушеше всичко. Навлизайки в територията на Хорейшо, беше задал на Мишел изключително личен въпрос безкрайно нетактично и в присъствието на непознати.

— Не помня — въздъхна той. — Извинявай.

Разкаянието му моментално се отрази на Мишел, която успя да се овладее. Очите им едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше уплашено. Мишел стана, отиде да седне при нея и я прегърна през раменете.

— Всичко е наред, Виджи — успокоително прошепна тя. — Малко поспорихме, нищо повече. Ние често го правим. — Обърна глава към Шон и подхвърли: — Нали?

— Да, ние постоянно спорим — отвърна Шон и побърза да се присъедини към тях.

Виджи беше облечена в обичайните джинси, а вързаната на две опашки коса я правеше да изглежда още по-малка. Мишел сведе поглед към изгризаните й до кръв нокти.

— Тя трябва да ходи на училище — каза Шон. — Тук има частно училище за децата на служителите. Помещава се в другия край на сградата. — Понижи глас и добави: — Уредих един от охраната да я наглежда, а ние ще се върнем преди последния час.

— Къде отиваме?

— Ела и ще видиш.