Дейвид Балдачи
Обикновен гений (61)

61

Хорейшо благодари на Фрийман и пое към квартирата си. Не след дълго влезе в стаята и се зае да проверява съобщенията на телефонния секретар. Бяха много, но само едно от тях моментално привлече вниманието му. Набра номера и притисна слушалката до ухото си.

— Ало?

— Мисис Роуз? Хейзъл Роуз?

— Задръжте така. Тя е на съседното легло.

Хорейшо нетърпеливо зачака прехвърлянето на слушалката, после в ухото му бръмна плътен глас с южняшки акцент.

— Ало? Кой се обажда?

— Мисис Роуз, аз съм Хорейшо Барнс. Току-що прослушах съобщението ви.

— О, да, мистър Барнс. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Преместиха ме в дома, за който говорихме. Просто не мога да повярвам на очите си. Тук имат библиотека с истински книги, а не само списания.

Ентусиазмът на Хорейшо бързо се стопи. Беше се надявал, че възрастната жена си е спомнила още нещо за детството на Мишел.

— Много се радвам — отвърна в слушалката той. — Сигурен съм, че там ще се почувствате много по-добре. Благодаря, че се обадихте.

— Задръжте малко. Не се обадих само за да ви благодаря.

— Така ли?

— Спомних си нещо. Не знам дали ще ви помогне, но реших да ви го кажа.

— Отлично, мисис Роуз. Всичко ще ми бъде от полза.

Гласът на Хейзъл Роуз се сниши до шепот вероятно заради другата жена в стаята.

— Нали помните какво ви казах за Франк Максуел? Ходеше на вечерно училище, за да получи дипломата, която щеше да му позволи да заеме по-висок пост в полицията…

— Да, помня. Мишел вероятно се е чувствала доста самотна, защото по онова време братята й вече са били далеч от семейното гнездо.

— Така е. Но според мен тя не беше единствената самотна душа в онази къща.

— В смисъл?

— Не сте го чули от мен, да знаете!

— Заклевам се! Хайде, говорете!

В слушалката прозвуча тежка въздишка.

— Горе-долу по времето, за което говорихме, на улицата се появяваше една кола. Веднъж седмично, винаги малко встрани от къщата.

— Каква кола?

— Честно казано, аз почти не й обръщах внимание, особено в началото. Освен това сутрин, когато мъжът ми отиваше на работа, колата я нямаше. Знам го със сигурност, защото ставах да му приготвя закуската.

— А разбрахте ли чия е колата?

— Не. Но веднъж я видях и на друго място — паркирана пред „Деъри Куин“.

— Видяхте ли кой я караше?

— Да. Един хубавец в униформа.

— Каква униформа?

— Военна.

— Имаше ли казарма наблизо?

— Не, но в града действаше база за набиране на професионални войници.

— Значи този мъж е работил в нея, така ли?

— Може би. Никога не си направих труда да проверя, защото не ми влизаше в работата.

— Но защо мислите, че колата е имала някаква връзка с дома на Максуел?

— По онова време тя беше единствената къща край пътя, ако не броим нашата. А в останалите мъжете нощуваха у дома си.

— За разлика от Франк Максуел, така ли?

— Точно така. Но когато той си беше у дома, колата я нямаше.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— И това просто ви направи впечатление, а? — скептично промърмори той.

— Направи ми впечатление едва след като дойдохте да си поговорим. Но има ли смисъл да се ровим в това след толкова години? Каква полза?

— Защо тогава решихте да го споделите с мен?

— Защото доста мислих и стигнах до заключението, че истината, каквато и да тя, може би ще помогне на Мишел. Тогава тя беше малко момиченце и едва ли има вина за случилото се, каквото и да е то.

— А според вас какво се е случило, мисис Роуз?

— Не мога да кажа, мистър Барнс. Това вече е ваша работа. Надявам се да ви бъде от полза. Поздравихте ли Мишел от мен?

— Разбира се. Тя ви помни много добре.

Гласът на старицата видимо трепна.

— Желая всичко хубаво на това момиче, нищо повече.

Хорейшо й благодари, остави слушалката и се облегна.

Току-що получената информация поставяше нещата в съвсем различна светлина, а това никак не му се нравеше.