Дейвид Балдачи
Обикновен гений (23)

23

Хорейшо Барнс нае кола и напусна летището на Нашвил. Час по-късно, озовал се в сърцето на провинциален Тенеси, той продължаваше да търси градчето, в което беше живяла шестгодишната Мишел Максуел. Откри го четирийсет минути по-късно, след няколко погрешни отбивки и досадно връщане. В крайна сметка успя да се добере до западналия център, потърси помощ от собственика на малко магазинче за железария и продължи в югозападна посока. Потеше се обилно, вероятно защото парите, които плати за колата, не включваха климатик.

Кварталът, в който беше живяла Мишел, очевидно помнеше и по-добри времена. Къщите бяха стари и неподдържани, със занемарени дворове. Хорейшо проследи номерата, изписани върху пощенските кутии. Някогашната къща на семейство Максуел се оказа по-навътре в двора от съседните. В дъното на големия двор се издигаше стар разкривен дъб с орязани клони. На едно от оцелелите разклонения висеше автомобилна гума. Встрани от къщата бяха разхвърляни стари градински столове, зад които се виждаше кола на трупчета. След известно колебание Хорейшо стигна до заключението, че е форд, пикап от 60-те години. По протежение на предната ограда стърчаха изсъхналите останки от жив плет.

Боята по дървената фасада беше олющена, а мрежата от входната врата беше паднала на верандата. Не беше ясно дали някой все още живее тук, или къщата е необитаема. От външния й вид личеше, че някога е била стопанска сграда, по-късно преустроена в жилищна. Вероятно първите собственици бяха продали земята на някой предприемач, който бе имал амбицията да построи малък жилищен квартал и бе започнал именно с тази къща. Но как ли бе живяла тук Мишел само с родителите си, след като момчетата си бяха отишли? Хорейшо се питаше дали зачеването на Мишел е било случайност и дали това бе повлияло на отношението на родителите й към нея.

Той спря наетата кола на посипаната с чакъл площадка, слезе и избърса изпотеното си лице с носна кърпа. Явно в квартала липсваха обичайните клюкарки, тъй като никой не му обърна внимание. Може би защото зад порутената ограда нямаше нищо за крадене.

Хорейшо се обърна и тръгна по чакълестата алея, очаквайки всеки момент иззад ъгъла да изскочи някой злобен пес е оголени зъби, но нищо подобно не се случи. Никой не го посрещна. Изкачи стъпалата към верандата и надникна през разбитата врата. Къщата или беше изоставена, или обитателите й бяха безкрайно непретенциозни.

— Мога ли да ви помогна? — обади се висок и безкомпромисно твърд глас зад гърба му.

Хорейшо бързо се завъртя и видя млада, ниска и трътлеста жена с избеляла рокля и бебе в кенгуру над лявото й бедро. От влагата тъмната къдрава коса беше залепнала на челото й.

— Надявам се — кимна той и тръгна към нея. — Опитвам се да открия хората, които някога са живели тук.

— Кои хора? — погледна над рамото му тя. — Скитниците, наркоманите или проститутките?

— О — проследи погледа й той. — Такива ли живеят тук?

— Господ да ги убие тези грешници!

— Предполагам, че споменатите грешници се появяват само вечер — промърмори Хорейшо.

— Но вечер и ние сме на крак, нали? Няма закон, който да ни вкарва в леглото веднага след като се мръкне. По тази причина ставаме свидетели на злото!

— Много съжалявам. Но аз нямах предвид, хм, злото… Интересувам се от семейство Максуел, което е живяло в тази къща преди трийсетина години.

— Не знам нищо за него, защото ние сме в нея само от пет години.

— А дали някой друг ще си спомни за тях?

Дебелият показалец на жената се стрелна към къщата.

— Никой не се задържа дълго. А старите жители отдавна ги няма.

Бебето се оригна и от устата му потече тънка ивица слюнка. Майка му небрежно го избърса с мръсна кърпа, която измъкна от джоба си.

Хорейшо й подаде визитната си картичка.

— Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да ми помогне.

Очите й пробягаха по картичката, главата й рязко се вдигна.

— Ти психоаналитик ли си?

— Нещо такова.

— От Ва-шинг-тон?! — натъртено попита тя. — Но това тук е Тенеси!

— Имам доста пациенти.

— Защо се интересуваш от Максуел?

— Тези неща са поверителни, но все пак ще ти кажа, че се опитвам да помогна на една моя пациентка.

— Как по-точно?

— Нали уж не ги познаваше? — втренчено я изгледа Хорейшо.

— Познавам една жена, която може би ще ти каже нещо за тях. Баба ми ни остави тази къща и се премести в старчески дом. Живее в него вече четирийсет години, а дядо е погребан ей там, в задния двор.

— Това е добре.

— Гробът му отдавна е обрасъл с трева и тръни.

— О, сигурно. Значи баба ти е във въпросния старчески дом. Близо ли е?

— Държавно сиропиталище, на около час път оттук. Тя не можеше да си позволи друго. Прехвърли ни къщата, за да получи помощ от правителството. Ако знаеха, че притежава собственост, нямаше да я приемат.

— Защото трябваше да плати за престоя си ли?

— Точно така. Държавата ни прецаква всеки ден от седмицата, с изключение на неделя. Трябва да се борим със зъби и нокти за жалките трохи, които ни подхвърля. Сигурна съм, че след още няколко години тук ще командват мексиканците. — Вдигна очи към небето и прошепна: — Моля те, господи, прибери ме, преди това да се случи!

— Внимавай с молбите към господ, защото той чува всичко. Мислиш ли, че тя ще пожелае да говори с мен?

— Може би. Тя има добри дни, но има и лоши. Опитвам се да й ходя на свиждане поне два пъти месечно, но освен бебето имам още четири, които вече ходят на училище. А и бензинът не е евтин. — Очите й отново пробягаха по лицето му. — Важно ли е това за теб?

— Зависи какво ще ми каже — усети се най-после Хорейшо, помълча за миг и добави: — Ако ми даде важна информация, ще й платя сто долара.

— На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!

— Добре — усмихна се Хорейшо. — Ще ми уредиш ли среща?

— Ще дойда с теб — отсече жената. — Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.

— Кога можем да тръгнем?

— В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.

— Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?

— Да ти приличам на луда? — презрително го изгледа тя. — Ще караш след мен, а когато пристигнем, ще те заведа в стаята й.

— Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?

— Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…

Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.

— Искаш да кажеш деменция?

— Точно така. Моли се да имаме късмет.

— Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?

— Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.

— Аз съм Хорейшо.

— Ама че шантаво име.

— Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото, Линда Сю, малкото вързопче току-що повърна върху обувката ти.

След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.