Дейвид Балдачи
Обикновен гений (92)

92

Седмица по-късно Шон и Мишел проведоха среща с Джоун Дилинджър в нейния офис. На нея присъства и още един човек, който отказа да се представи. Той съобщи, че собствениците на Бабидж Таун им благодарят за свършената работа, и им връчи чек. Един бърз поглед на сумата беше достатъчен на Шон да прецени, че ще могат да решат неотложните си финансови проблеми, след което ще им останат малко пари и за кратка ваканция, от която и двамата се нуждаеха.

— Надявам се, че сте намерили заместници на Чамп и Алиша, които несъмнено са били ценни за вас — обади се Шон.

— О, да, намерихме — небрежно отвърна мъжът без име. — А благодарение на вас те вече няма да бъдат под електронно наблюдение.

След тези думи непознатият се насочи към изхода, а Шон не се стърпя и подхвърли:

— Но защо изразходвате толкова време и средства за нещо, което ще блокира прогреса в световен мащаб?

— Кой ви каза, че в Бабидж Таун се работи върху подобни проекти? — рязко се обърна онзи.

— Един-двама истински гении.

— Дори да допуснем, че в думите ви има известна доза истина, нещата са далеч по-сложни — отвърна непознатият.

— Но вие сте готови да хвърлите заровете, така ли? — възкликна Шон. — Да рискувате бъдещето на човечеството?

— Ако не го сторим ние, ще го направи някой друг.

— Писна ми от гении — въздъхна Мишел, след като непознатият напусна кабинета.

— Добра работа свърши, Шон — усмихна се Джоун. Поколеба се за момент и добави: — Вие също, Максуел. Доколкото съм осведомена, Шон не би могъл да се справи без вас.

Тя не знаеше нито за изтезанията, на които ги бе подложила Валъри Месълайн, нито за договорката им с правителството. И никога нямаше да узнае.

Двете жени неохотно си стиснаха ръцете.

 

 

Вкараха колата в подземния паркинг на жилищния блок и отвориха багажника да си вземат нещата. В същия момент до тях спря лимузина, от прозореца на която надникна Иън Уитфийлд.

— Качвайте се! — сухо заповяда той.

Те се настаниха на седалките срещу него.

— Съжалявам, че не можах да ви освободя по-рано — рече Уитфийлд.

— Как изобщо успя да обърнеш всичко срещу шефката си? — полюбопитства Шон.

— Разбрал си, че продава част от наркотиците за своя сметка, нали? — неочаквано се намеси Мишел. — С това си я заковал.

— Как стигна до подобно заключение, Максуел? — отвърна с въпрос той.

— На летището ми направи впечатление, че част от балите не бяха натоварени на самолета на Чамп. По всяка вероятност именно те бяха делът на Валъри. Един възрастен държавен служител ни уведоми, че ЦРУ е поело грижата за унищожаването на дрогата, но Хейс и Вернис се оплакваха, че районът е наводнен с наркотици.

— Въпреки връзките си Валъри не би могла да организира сама подобен канал! — отсече Уитфийлд.

— Това обяснява редовната й поява из местните заведения — щракна с пръсти Шон. — На практика не е флиртувала с клиентите, а е пласирала дрогата.

— В крайна сметка успях да накарам част от хората й да пропеят — кимна Уитфийлд. — С тяхна помощ разкрих плановете й, а вашият арест свърши останалото.

— Но защо рискувахте да изнесете наркотиците със самолета на Чамп, като спокойно бихте могли да ги унищожите на територията на Кемп Пиъри? — попита Мишел.

— Там не разполагаме с такива съоръжения. Когато ти разкри съучастието на Чамп, нямахме възможност и време за друга реакция.

— Ясно — бавно промълви Шон. — А какво стана със скъпата Вал и нейната кръвожадна помощничка Алиша?

Вместо отговор Уитфийлд му подаде последния брой на „Уошингтън Поуст“. На шеста страница имаше кратко съобщение за смъртта на две служителки на Държавния департамент при автомобилна катастрофа в околностите на Пекин. Под него бяха поместени и снимките на жертвите.

— По дяволите! — възкликна Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. — Дори не съм си помислил, че могат да ги ликвидират.

— А какво очакваше? Да ги изправим пред съда, за да разкажат с подробности за деянията си? Включително и за свръхсекретните програми, по които работеха? — Уитфийлд погледна снимката на Алиша. — Бях с нея в бронирана кола в Ирак, когато попаднахме на мината. Аз я измъкнах. Тогава пострада кракът ми. Тя беше добър агент, но явно в даден момент е кривнала от правия път.

— Какво ще стане със съкровището? — попита Шон.

Уитфийлд извади някакви документи от вътрешния си джоб и му ги подаде.

— Условията ти са изпълнени — отвърна той. — Разделено е на три равни части, освободени от данъци. — Замълча за миг, после добави: — Добър жест. Малцина биха проявили подобна щедрост.

— А Виджи? — намеси се Мишел.

— След малко ще ви отведа при нея. Тя е добре. Извади късмет, че Валъри беше прекалено заета с вас, за да се занимава с нея.

— Иън, ти застана на наша страна и се обърна срещу своите — приведе се напред Шон. — Защо все още си жив и здрав и дори не си арестуван?

— Аз бях шеф само формално, но базата се управляваше от Валъри — мрачно отвърна Уитфийлд. — Благодарение на отличната си работа тя направи главозамайваща кариера в ЦРУ. Когато поемах поста, не бях уведомен за състоянието на нещата и просто трябваше да се примиря. Но твърде скоро разбрах, че беше грешка, защото тази жена започна да превишава правомощията си. Първата й работа беше да поеме командването на няколкото специални части, разположени на територията на базата. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам благоприятен момент, макар че не хранех особени надежди. — Замълча за момент и заби очи в лицето на Шон. — Доколкото ми е известно, тя е направила всичко възможно да те вкара в леглото си.

— Не ми беше трудно да откажа — отвърна почти искрено Шон.

— Постъпил си правилно — кимна Уитфийлд. — В противен случай сега нямаше да си жив. Това беше причината да се появя на брега тогава. Знаех, че тя иска да разбере докъде е стигнало разследването ти. Проследих я и влязох в ролята на ревнив съпруг. Тя се вбеси, че ти дадох шанс да се измъкнеш.

— Значи отново си ми спасил живота? — смаяно го погледна Шон. — Благодаря ти.

— Длъжен съм да закрилям гражданите на тази страна, дори и на поста, който заемам.

— Питам се защо Валъри не ни уби и двамата още на плажа — замислено промърмори Шон.

— Защото искаше да ти отмъсти за намесата в плановете й. Но не и без да разбере докъде си стигнал.

— Но кой уби Лен Райвест?

— Мога да ти кажа само едно: интересът на Алиша към него съвсем не беше романтичен.

— И присъствието й в Бабидж Таун заедно с Чамп не е било случайно, така ли?

— Чамп и Алиша са били вербувани от ЦРУ преди много години. Внедрени са в Бабидж Таун още от самото начало на проекта. Между другото, и двамата имат висока репутация в научните среди.

— А задачата им е била да откраднат разработките, свързани с квантовия компютър, така ли? — попита Мишел.

— Да кажем, че са били заинтересовани наблюдатели. Истинската им дейност в Бабидж Таун беше свързана с разработката на устройство, което да противодейства на квантовия компютър.

— Какво? — вдигна вежди Мишел.

— В научните среди са наясно, че рано или късно квантовият компютър ще се появи на пазара. Собствениците на Бабидж Таун работят върху създаването на такъв с единствената цел да създадат уред, който може да му се противопостави.

— Значи те самите са се страхували от квантовия компютър? — вдигна вежди Шон.

— И можем да ги търсим сред банките и международните корпорации? — добави Мишел. — Онези с дълбоките джобове?

— Именно — кимна Уитфийлд. — Можете да си представите какво ще се случи с банките и фондовите пазари, когато квантовият компютър влезе в употреба. Но ЦРУ не можеше да позволи да се случи подобно нещо, при това под носа му. Не бих казал, че сме се интересували конкретно от някакви антиуреди. Все пак сме шпиони и нашата работа е друга.

— И докъде стигнаха в опитите си да спрат прогреса? — пожела да узнае Шон.

— Ако съм на ваше място, още днес ще започна да плащам в брой и да си държа парите под възглавницата — сви рамене Уитфийлд. — А за кореспонденцията си ще използвам писалка и хартия.

— Съвпадение ли е фактът, че Бабидж Таун действа в съседство с най-голямата секретна база на ЦРУ? — попита Шон.

Уитфийлд поклати глава.

— ЦРУ е собственик на мястото посредством фирма фантом. Купили са го именно защото е в съседство с Кемп Пиъри. Чамп е успял да убеди собствениците на Бабидж Таун да го вземат под наем.

— Като между другото е изпълнявал ролята на пилота, който е пренасял дрогата — добави Мишел.

— Нека бъдем наясно — мрачно я погледна Уитфийлд. — Чамп е добър агент, който само изпълняваше заповеди. Точка по въпроса. Не е работил нито за Валъри, нито за Алиша. — Замълча за миг, после добави: — Помоли ме да ти предам, че съжалява за развоя на събитията.

— Съжалява значи! Но това не му попречи да ме простреля в ръката!

— Ако е искал да те убие, бъди сигурна, че вече щеше да си мъртва.

— Виджи беше в самолета му. И нея ли щеше да убие?

— Не. Целта ни беше да спасим момиченцето от Валъри. Но точно в този момент ти реши да се намесиш!

— О, боже! — отчаяно въздъхна Мишел.

— Чамп ме помоли да ти предам и още нещо — добави след кратка пауза Уитфийлд. — Първо, че на света има много неща, за които си заслужава да живееш, и второ — да не си и помисляш някога отново да опитваш да управляваш самолет. Не съм много сигурен, че съм го разбрал…

Мишел сведе очи.

— Значи Чамп е добре, така ли? — тихо попита тя.

— Да. Получи ново назначение, също като мен.

— Защо отвлякоха Виджи? — вдигна глава тя.

— В нотите на песента имаше закодирано послание, което Алиша успя да разчете, разбира се, с помощта на мощните компютри в Бабидж Таун. Оказа се, че в него е използван немският шифър „Енигма“ от времето на Втората световна война.

— Знаех си аз! — горчиво поклати глава Шон. — Идеята за „Енигма“ й я подхвърлих аз, а след това тя излъга, че не е успяла да разкодира посланието. А ключът към него е самата Виджи. Един жив ключ.

— Много ни помогна и заглавието на песента — добави Мишел. — „Шенандоа“.

— Вярно — кимна Шон.

— А какво научихте от разшифрованата песен?

— В нея се описват голяма част от нещата, които Мънк Тюринг е открил в Кемп Пиъри. Което беше достатъчно за Валъри да заповяда отвличането на детето.

— Алиша ли го е направила? — извика Мишел.

Уитфийлд кимна.

— Предполагам, че не е кой знае какво в сравнение с останалата й дейност, но тя ни помогна да качим Виджи на самолета. Предполагам, че е изпитвала силна привързаност към нея, защото операцията беше свързана с огромен риск.

— Вероятно е така — призна Шон.

— Едно нещо не мога да разбера, Иън — въздъхна Мишел. — Как можеш да работиш за хора, които се занимават с трафик на наркотици?!

Уитфийлд сви рамене.

— За да се направи опиум, е нужно маково семе. А за да се направи хероин е нужен опиум. В момента икономиката на Афганистан се крепи единствено на реколтата от мак. Ако ние не изкупуваме тази реколта, ще го сторят терористите. А огромната печалба от търговията с наркотици ще използват за нападенията си срещу нас. Понякога се получава така, че сме принудени да изберем по-малката от двете злини.

— Но тя си остава злина! — тръсна глава Мишел. — А Валъри вършеше чисто престъпление!

— Валъри беше истински престъпник — съгласи се Иън. Може да ви прозвучи налудничаво, но аз съм сигурен, че след изтезанията тя щеше да ви ликвидира — ей така, от злоба. Била е убедена, че ще й се размине. Смяташе, че ролята й в ЦРУ е доста по-различна от моята.

— Искам да те попитам и още нещо, Иън — погледна го в очите Шон. — По какъв начин е проникнал в базата Мънк Тюринг?

— Мисля, че ви дължа тази информация — кимна след кратко колебание Уитфийлд. — Прекосил е реката, използвайки специален уред за придвижване под вода. Открихме го в близост до брега.

Шон погледна Мишел.

— Не, това е…

— Всъщност открихме два — побърза да добави Уитфийлд. — На втория се натъкнахме през онази ужасна нощ. — Очите му подозрително пробягаха по лицата им: — Да знаете нещо по въпроса?

— Умните хора винаги мислят еднакво — усмихна се Шон.

Лимузината забави ход и спря.

— Пристигнахме — отвори вратата Уитфийлд. — Не бързайте, аз ще ви почакам отвън.