Дейвид Балдачи
Обикновен гений (38)

38

Навлязоха в чистото университетско градче със спретнати тухлени къщички и Шон хвърли кос поглед към Хейс. Доблестният шериф се беше привел над волана и го стискаше толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели от напрежение.

— Не го стискай толкова, Мърк — посъветва го Шон. — Ще го счупиш и няма да можем да се приберем.

Хейс поруменя и отпусна пръстите си.

— Май не се представям като професионален представител на реда, а? — въздъхна той.

— Не са много ченгетата, които са призовани от големия лош вълк в разгара на следствието.

— За какво ли ме вика?

— Едва ли е за нещо приятно. Например ще ти кажа, че в Управлението не си падат по сътрудничеството.

— Е, денят се очертава да бъде страхотен! — възкликна Хейс.

— Ти говори ли с Алиша?

— Длъжен бях — кимна шерифът. — Особено след като научих от теб, че е имала връзка с Райвест.

— Сериозна ли е била?

— Поне тя мисли така.

 

 

Скоро стигнаха на адреса, който беше получил Хейс. Оказа се триетажна тухлена сграда, която по всичко приличаше на обикновен жилищен блок.

Във фоайето ги посрещна мъж с памучна риза и панталони в цвят каки. Явно беше бодигардът на Иън Уитфийлд. Беше малко по-нисък от Шон и без очебийни мускули, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина, а през ризата му се очертаваха коремните плочки. Приличаше на човек, който може да ти види сметката по десетина различни начина, без да пролее капчица пот.

Първата му работа беше да им покаже служебната си карта, а втората — да прибере пистолета на Хейс. После претърси Шон, без да промълви нито дума.

Взеха асансьора за третия етаж и не след дълго вече седяха около овалната маса в приемната на ъгловия апартамент. Посрещачът им изчезна за миг, след което се появи в компанията на друг мъж, облечен по същия начин и в почти същата добра физическа форма. С малката разлика, че косата му беше посивяла, изглеждаше на около шейсет и накуцваше с десния крак.

Кос поглед към посрещача беше достатъчен. В ръката на Уитфийлд, тъй като Шон предположи, че това бе той, се появи картонена папка.

Домакинът седна на масата и потъна в четене. Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. После той вдигна глава и ги огледа.

— През последните двайсет и седем месеца в района около нашето съоръжение са регистрирани четири самоубийства — обяви той.

Шон трепна изненадано, Хейс — също.

— По неизвестни причини ние се превръщаме в притегателно място за депресирани хора със склонност към самоубийство. Подозирам, че на първо място сред тези причини е желанието за слава и предизвикването на неприятности. Излишно е да добавям, че тези каскади започват да ми омръзват.

— Отнемането на човешки живот едва ли може да се нарече каскада — възрази Шон, а Хейс пребледня. — Все още не са изяснени обстоятелствата около смъртта на Мънк Тюринг. Не знаем дали става въпрос за самоубийство или за предумишлено убийство.

— Всички факти сочат, че става въпрос за самоубийство — почука папката пред себе си Уитфийлд и спря поглед на Хейс. — Нали така, шерифе?

— Ами… Би могло да се каже — запелтечи Хейс.

— Няма доказателства, че Мънк е бил в депресия, водеща към самоубийство — възрази Шон.

— Всички гении страдат от депресия — отсече шефът на базата.

— А вие откъде знаете, че Тюринг е бил гений?

— Новите съседи винаги предизвикват любопитство.

— Това означава ли, че сте били там? — настоя Шон.

Уитфийлд отново насочи вниманието си към Хейс.

— Надявам се, че бях ясен. Четири самоубийства, към които сега се прибавя и пето. Търпението ми започва да се изчерпва.

— Умрял е човек! — натъртено отвърна шерифът, очевидно раздразнен от пренебрежителния тон на домакина.

— Всеки може да прескочи оградата и да си пръсне мозъка.

— Може да не е точно така, дори и вие да го твърдите — подхвърли Шон.

Очите на Уитфийлд останаха заковани в лицето на шерифа.

— Предполагам, че този човек е свързан по някакъв начин с вашето разследване — мрачно изръмжа той.

— Съжалявам, но май забравих да се представя — побърза да вметне Шон. — Аз съм Шон Кинг и работя съвместно с шериф Хейс по разследването. Предполагам, че вие сте Иън Уитфийлд, началник на базата на ЦРУ Кемп Пиъри. Ако не сте, няма смисъл да си губим времето.

— ФБР приключи своето разследване със заключението, че става въпрос за самоубийство.

— Което няма да е първото им погрешно заключение, нали? Освен това имаме убийството на Лен Райвест, началник на охраната в Бабидж Таун.

— То не е моя грижа — отсече Уитфийлд.

— Вероятно ще стане, ако се окаже, че има връзка със смъртта на Тюринг.

— Силно се съмнявам.

— Нали затова е цялата тази игра? — вдигна вежди Шон. — Вашето мнение просто няма значение.

Уитфийлд леко се извъртя и погледна към вратата. В следващата секунда горилата с коремните плочки изви ръката на Шон в желязна хватка и го помъкна към изхода. А може би и към покрива!

Във фоайето Хейс получи служебното си оръжие обратно, а бодигардът изви ръката на Шон за последен път и го побутна към вратата.

— Абе ти луд ли си да говориш по-този начин? — изпъшка Хейс, докато вървяха към колата.

— Сигурно — сви рамене Шон.

— Хайде, стига! Направи всичко възможно, за да го накараш да си изпусне нервите! Защо?

— Защото е гадняр!

— За четирите самоубийства е прав — добави Хейс.

— Което не означава, че и Мънк е сложил край на живота си. На мен ми прозвуча по-скоро като сигнал, че убиецът му е направил всичко възможно да го представи като самоубийство.

— Тук си прав.

— Благодаря. Ще ми се да се оказвам прав поне веднъж на ден.

— Значи се връщаме в Бабидж Таун, а?

— Първо искам да проверя нещо — отвърна Шон и седна зад волана.

Поставен пред свършен факт, шерифът намръщено зае дясната седалка.

— Не съм сигурен, че правилникът ти дава право да караш тази кола — вметна той.

— Вече е късно да провериш — отвърна Шон, включи на заден и изкара колата от мястото за паркиране пред входа. — Нека онези си помислят, че се оттегляме.

— А какво ще правим всъщност?

— Нещо, на което му викат наблюдение. Надявам се, че си чувал за подобна дейност.

— Кого ще наблюдаваме, по дяволите? Самият шеф на Кемп Пиъри?

— Защо, забранено ли е?

— Много вероятно е да е забранено, мамка му!

Петнайсет минути по-късно пред входа спря кола, от която излезе жена на около трийсет години. Беше висока, руса и красива, с дълги загорели бедра, които привличаха неудържимо погледа. Миг по-късно от вратата излезе Уитфийлд, следван от охраната си. Двамата размениха няколко думи, след което шефът се обърна и закуцука към паркираната наблизо черна лимузина. Горилата го изпревари, седна зад волана и запали двигателя. Жената остана да гледа след тях с недоумение.

— Интересно — обади се Шон. — Ако не е съпругата му, тази хубавица трябва да е любовницата му.

— Или приятелката му — добави Хейс.

— Едва ли, той носеше халка.

Русокосата се качи в колата си и потегли. Шон включи на скорост и бавно подкара след нея.

— Какво правиш, за бога? — учудено го погледна Хейс.

— Следя я.

— Ще загазим, Шон — мрачно въздъхна Хейс.

— Аз вече съм загазил — отвърна детективът.

Шерифът не отговори и примирено се облегна назад.

— Хей, ти май вече съжаляваш, че ми предложи партньорство, а? — усмихна се Шон.

— И още как!

— Чудесно. Значи започваме да се сработваме като екип. — Това го подсети, че след няколко часа Мишел щеше бъде тук. При нормални обстоятелства щеше да се радва на предстоящата среща с истинския си партньор, но предупрежденията на Хорейшо отново изплуваха в главата му. Мишел би могла да бъде опасна, главно за самата себе си. Би трябвало да не напуска клиниката, защото не бе напълно излекувана, а не да идва при него. Само господ знаеше какво предстои да се случи.