Дейвид Балдачи
Обикновен гений (67)

67

Подчинявайки се на естественото си желание да бъде близо до водата, Мишел се насочи към пристана с намерението да направи една лека тренировка. Това винаги й помагаше да мисли, а освен това искаше да огледа отблизо подстъпите към базата. Допълнителната информация нямаше да е излишна, особено ако все пак се решат да проникнат там. Видя каяка на понтона и рязко спря.

Как е попаднал тук? — недоумяващо се запита тя.

Половин час във водата беше достатъчен за оглед на базата от различни страни. Мрежестата ограда не представляваше трудност, но после? За пръв път си зададе въпроса какво ще стане с тях, ако наистина ги заловят. И какво могат да открият сред хилядите декари девствена, покрита с гори местност? Нима си заслужаваше да рискуват живота си? Шон очевидно се колебаеше, но какво щеше да стане, ако все пак решеше да действа? Щеше ли да остане с него, или щеше да постъпи по-логично и да се откаже? Ами ако отидеше сам? Ами ако нейното присъствие би могло да го спаси? Как ще живее с тази мисъл?

Мрачните й мисли бяха прекъснати от воя на сирена, прозвучала съвсем наблизо. Тя се огледа и видя лодката, която се носеше с пълна скорост към нея. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд по къси панталони и бяла тениска, изпъната от мускулестата му гръд. На главата си имаше бейзболна шапка с емблемата на „Янките“, а на лицето му грееше приятелска усмивка.

С майсторска маневра голямата лодка се изравни с каяка, моторът тихо забоботи на празен ход. Мишел опря греблото в борда й, за да стабилизира каяка.

— Иън Уитфийлд — протегна ръка той.

Мишел се опита да скрие изненадата си.

— В сравнение с вчера днес времето е далеч по-подходящо за гребане — небрежно добави той.

— И вас ви застигна бурята, така ли?

— За малко. Открих каяка надолу по течението и го прибрах. Случило ли се е нещо?

— Една моя приятелка се преобърна във водата, но, слава богу, успяхме да я извадим.

— Чудесно, защото течението на Йорк е доста коварно, мис…

— Мишел Максуел или просто Мишел — отвърна тя и хвърли поглед към отсрещния бряг. — Как са нещата на другия бряг?

— Не си спомням да съм споменал, че идвам оттам.

— Говорят се разни неща, а аз умея да слушам. Преди време служех в Сикрет Сървис, но вие без съмнение вече го знаете.

Очите му продължаваха да се реят над водата.

— Голямата ми мечта беше да играя стопер в отбора на „Янките“, но не ми достигна талант. Затова реших да служа на родината, което не се оказа толкова лош избор.

Мишел се изненада от лекотата, с която бе направено признанието.

— Най-високата чест за мен беше да летя на Еър Форс Едно и да пазя първия човек на страната — промълви тя, замълча за миг и добави: — Познавам няколко момчета от „Делта“, които са служили във Виетнам. — Спокойно издържа изпитателния му поглед и сви рамене. — Нали ви казах, че умея да слушам?

— Беше отдавна — каза той.

— Но вие не сте го забравили.

— Някои успяват, но аз не съм от тях — отвърна с лека въздишка Уитфийлд и посочи Бабидж Таун. — А как вървят нещата от вашата страна на реката?

— Бавно.

— Често се питам защо изобщо се настаниха там.

— Искате да кажете точно срещу вас?

— Вие сте тук заедно с партньора си, нали? — пренебрегна въпроса й той.

— Да.

— Смъртта на Мънк Тюринг беше нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли заслужава официално разследване.

— Казали сте на партньора ми, че става въпрос за самоубийство.

— Не. Казах му, че в района около Кемп Пиъри станаха четири други самоубийства. И че заключението на ФБР е, че Тюринг се е самоубил.

— Но не съм сигурна, че все още вярват. Особено след смъртта на Лен Райвест.

— Според местния вестник той е бил много пиян и се е удавил в собствената си вана. Не звучи чак толкова злокобно.

— Двама души обаче умират толкова бързо един след друг.

— Хората непрекъснато умират, Мишел, и то по най-различни начини.

Този човек май знае какво говори, помисли си Мишел.

— Звучи почти като предупреждение.

— Не мога да контролирам начина, по който възприемате думите ми — небрежно отвърна той и посочи отсрещния бряг. — Тук се радваме на внушително федерално присъствие, което включва и представители на Военноморския флот. Хора, които работят за родината и нерядко рискуват живота си за нея. Вие би трябвало да разбирате това, защото също сте рискували живота си за родината.

— Разбирам го — кимна Мишел. — Но не разбирам накъде биете.

— Просто не искам да забравяте, че тази част на река Йорк крие много опасности. А сега ще ви пожелая приятен ден.

Мишел прибра греблото си и Уитфийлд включи на заден ход. Лодката тромаво се обърна и започна да се отдалечава. Мишел завъртя каяка така, че да може да наблюдава придвижването й към пристана на Кемп Пиъри. Уитфийлд не се обърна нито веднъж.

Когато лодката изчезна от погледа й, тя бавно обърна каяка и загреба към Бабидж Таун. Иън Уитфийлд й даде много храна за размисъл. И достатъчно основателни причини за страх.