Дейвид Балдачи
Обикновен гений (9)

9

По-късно вечерта Мишел лежеше по гръб на матрака, а гранясалата подметка, наречена стек „Солсбъри“, изгаряше стомаха й. За да се отърве от нея, трябваше или да предизвика повръщане, или да излезе на разходка. Поради доброволното постъпване в клиниката тя се радваше на относително свободно придвижване и в момента беше по-склонна да се поразходи, вместо да прегръща тоалетната чиния. Малко бяха пациентите, които се радваха на свобода. Наблизо имаше усамотена и строго охранявана сграда, която хората от персонала наричаха „Кукувичето гнездо“.

В мига, в който се готвеше да излезе, вратата се отвори и на прага се появи съквартирантката й Черил. В това заведение не се използваха фамилни имена. Черил беше мършава, около четирийсет и пет годишна, с посивели кичури коса, обрамчили изпосталялото й лице. В ръката си държеше сламка за пиене, която час по час поднасяше към устните си. Мишел не знаеше защо е в клиниката, но предполагаше, че престоят й има нещо общо с анорексията.

Черил седна на леглото си и засмука сламката.

Нищо чудно, че имам кошмари, мрачно си помисли Мишел.

— Как си, Черил?

Засмукващите звуци стихнаха за миг, после отново започнаха.

Мишел нетърпеливо закрачи напред-назад. Много й се искаше да звънне на Шон, но не знаеше какво да му каже.

Може би: Съжалявам за оная история в бара, вече съм добре, ела да ме вземеш…

Обзета от отчаяние, тя се обърна към жената на леглото и подхвърли:

— Ама и тоя стек на вечеря си го биваше, а? Имам чувството, че съм погълнала автомобилна гума!

Черил й обърна гръб и засмука сламката още по-звучно.

Мишел въздъхна, излезе в коридора и се насочи към малкия гимнастически салон. По очевидни причини всички уреди бяха заключени. Те можеха да се използват само под строго наблюдение от страна на персонала. Все пак на пода тъмнееше голяма гумена топка, която беше останала навън вероятно поради липса на място. Тя легна върху нея и започна серия упражнения за корема и бедрата. След трийсет минути се почувства по-добре. Беше й приятно отново да използва мускулите си. Но нощта беше дълга.

Тръгна обратно към стаята си. В коридора се размина с други двама пациенти, придружавани от медицинска сестра. След завоя се сблъска с един от яките санитари, който спря и я огледа.

— Имаш ли нужда от помощ, Мишел?

Беше на около петдесет, с късо подстригана руса коса и добре оформено коремче. Под зелената му престилка проблясваха три дебели златни верижки, а на табелката на ревера му пишеше „Бари“.

Тя не хареса тона, с който беше зададен въпросът, но това вероятно се дължеше на враждебното й отношение към околните. Той протегна ръка и докосна лакътя й.

— Може би се нуждаеш от помощ, за да се прибереш в стаята си. Няма да е трудно да уредим един извънреден сеанс на съквартирантката ти…

— И сама ще се оправя! — дръпна ръката си тя и забърза по коридора. На ъгъла отметна коса и се обърна, усетила погледа му. Бари наистина я гледаше и се усмихваше.

Изтича обратно, влезе в стаята и затръшна вратата след себе си. Черил продължаваше да смуче сламката. Мишел легна на своя матрак и заби очи във вратата. Тук стаите не се заключваха, вероятно за да се попречи на пациентите да се барикадират. Което означаваше, че всеки можеше да влезе, включително и хора като Бари.

Час по-късно осветлението угасна, но очите на Мишел останаха заковани във вратата. Напрягаше слух да долови прокрадващите се стъпки на човек с лоши намерения. Някъде към един след полунощ тя най-сетне тръсна глава. Той само докосна ръката ти, по дяволите! Подхвърли някакво смътно предложение! Дали към другите й здравословни проблеми не се прибавяше и параноята? Не, въздъхна тя. Аз нямам здравословни проблеми!

В два сутринта се събуди от стъпки в коридора. Бавно се надигна до седнало положение и хвърли поглед към леглото на Черил. Смукачката на сламки спеше дълбоко. Мишел отметна завивките и бързо обу маратонките си. Миг по-късно вече беше в коридора. През нощта в клиниката дежуреха малко хора, а фирмата за охрана нямаше особено желание да обхожда огромния периметър.

Тя тръгна подир заглъхващите стъпки в съседния коридор. Някъде пред нея се отвори врата, която тихо се захлопна. Тя безшумно се промъкна напред и напрегна слух. После изведнъж замръзна от друг звук, който се разнесе зад нея. Обърна се и светкавично се шмугна в съседния коридор.

Няколко секунди по-късно покрай нея се прокрадна Бари — санитарят със златните ланци на шията. Без да я забележи в мрака, той се насочи към стаята, чиято врата се захлопна преди малко. Мишел се обърна и хукна към стаята си.