Алън Кол, Крис Бънч
Стен (37)

Глава 37

Свърши се. Всички следи, отвеждащи към проект „Браво“, бяха заличени. За пръв път от часове Торесен се почувства в безопасност.

Сипа си пиене, за да се поздрави. Странно, мечтата му лежеше в руини, но въпреки това той се чувстваше горд. В края на краищата беше надвил Императора. Единственото, което му оставаше да направи, бе да изчака офицерите на Гвардията да прекрачат прага му, да им благодари, че са го спасили от мигритата, и да се предаде в ръцете им.

Какво можеше да направи Императорът? Да го изправи на съд? За какво? Доказателства нямаше. Освен това Императорът едва ли би пожелал с охота да признае публично, че може да има алтернатива за неговия монопол над АМ2.

Най-вероятно Торесен щеше да трябва да се примири с някоя по-низша позиция в управлението на Компанията. Той сви рамене. Това щеше да му отнеме няколко години, но той пак щеше да се върне на върха. И тогава щяха да видят те. Всички щяха да видят.

Внезапно осъзна, че съвсем се е побъркал. Разсмя се. Колко странно — да осъзнаеш собствената си лудост. Като че ли си някоя друга личност, отвън, и наблюдаваш самия себе си. Взимаш си бележки за мисли и действия. И ги наблюдаваш така, както някой тех наблюдава поведението на микроб. Нещо пропълзя в дъното на мозъка му. Дали Стен наистина беше мъртъв? Тази експлозия?… Не беше точно това, което очакваше. Беше някак си по-различно. Торесен се усети, че всъщност му се иска Стен да е жив. Пръстите му се сгърчиха, като си представи как ги впива в мекото гърло на мигрито. „Стен — помисли си той. — Стен. Ела при мен.“

Зад гърба му се чу звук. Торесен се усмихна и се обърна.

Стен бавно крачеше към него. С нож, проблясващ в ръката му.

— Благодаря ти — каза Торесен. — За точността.

Стен се поколеба. Изглеждаше озадачен.

— Ти ме познаваш?

— Да. Лично. Аз убих семейството ти.

Ръката с ножа изсвистя към гърлото на барона. Торесен изпъшка, когато върхът на ножа перна рамото му и остави кървава диря. Изрита и по кожата му пропълзя тръпка на удоволствие, като чу сухия пукот на счупената ръка на Стен. Ножът падна в тревата.

Стен пренебрегна болката, извърна се да избегне удара и замахна със здравата си ръка. Торесен отстъпи. Стен се присви, очаквайки атака. И осъзна, че баронът не го напада. Зад него, само на няколко метра, беше оръжейната му колекция. Торесен отстъпваше, за да се докопа до оръжие.

Стен скочи към стената и сграбчи старинен мускет с рязан приклад. Торесен грабна един уилигън — и откри огън. Стен залегна и извъртя пушката нагоре. Стреля. Куршумът разби осветителното тяло на купола. Мрак. Стен се претърколи. Куршумите АМ2 засвистяха около него.

Пропълзя зад някакво дърво. Буци пръст и парчета дърво се пръснаха около него. Тишина. Стен се вслуша. Чу лекото шумолене на крачещия в мрака Торесен. Стори му се, че се приближава. Стегна се, готов за скок.

Щракване. Дълго скрибуцане. И Торесен отвори клетките.

И тигрите изскочиха — два огромни бенгалски мутанта. Заръмжаха и замятаха опашки. Торесен натисна един команден бутон. Леко щипене по металните гривни на шиите им и те му обърнаха гръб и тръгнаха да търсят друга жертва.

Стен се сниши в храстите. Къде беше Торесен? Защо не идваше? Чу шумолене. Меко тупане на животински лапи. В следващия миг тигърът скочи. Огромен скок, право срещу него.

Той падна по гръб, сви крака и изрита право нагоре, с всички сили. Стъпалата му улучиха и тигърът политна над него. Приземи се и се загърчи. Опита се да се изправи, но рухна. Мъртъв, с прекършен гръклян.

Стен се изправи, преодолявайки болката в безполезната си китка. Болката пропълзя до стомаха му. Ето там! Звук. Торесен, беше сигурен в това.

Светлините на купола грейнаха. Стен за миг замръзна, заслепен от блясъка им. После уилигънът отново затрещя и той се хвърли зад друго дърво. Колко изстрела? Не беше чул Торесен да презарежда. Амунициите му трябваше да са на изчерпване. Стен диво се озърна, търсейки някакво оръжие.

И видя втория тигър. Присвит за скок. Звярът изрева, за да го накара да замръзне на място.

Стен се разсмя с лудешки, почти истеричен смях и извика:

— Вторият е мой, Торесен.

Баронът стреля с уилигъна. И улучи тигъра тъкмо когато той скачаше. Звярът рухна мъртъв на тревата. Торесен продължи да стреля. После се чу сухо изщракване — пушката беше празна. Стен изскочи от храстите.

Торесен отчаяно затърси нов пълнител. Нямаше. Бързо отстъпи назад и грабна първото оръжие, което му попадна подръка. Сабя. Острието й блесна, когато я измъкна от стената и замахна.

Върхът на оръжието порна Стен през ребрата и той изпъшка от болка. Посегна назад да сграбчи някакво оръжие. Каквото и да е.

Торесен нападна и рапирата извистя нагоре. Силен трясък на срещналите се остриета. Стен изви китката си и сабята се плъзна настрани. Той скочи напред, усети как върхът на рапирата пробожда мекото тяло на Торесен, а след това оръжието почти отхвърча от ръката му — Торесен политна назад.

Торесен пристъпи крачка напред. Усмихваше се.

„Никакъв шанс“ — прецени Стен. Сабята на Торесен беше тежка и добре укрепена при дръжката, докато той се сражаваше с някакво тънко парче подострена на върха стомана. Огъваща се стомана. Изведнъж осъзна, че това може да се използва като предимство. Гъвкавостта. Колкото и силно да удряше Торесен, той можеше да отмята оръжието му.

Торесен отново нападна. Оръжията се срещнаха. Рапирата се изви като змия, уви се около сабята и Стен използва нейната инерция, за да я отхвърли встрани. И се понесе напред, усети как върхът на рапирата се забива в плът, чу стона на Торесен.

Отстъпи назад тъкмо когато сабята политаше към него. Пауза. Торесен стоеше на място, дишаше тежко и от няколкото рани по тялото му струеше кръв. Но още се държеше.

После нападна отново, удряйки с все сила. Стен се опита да парира, но тънкото оръжие в ръцете му се отметна и той усети как сабята се вряза дълбоко в ръката му.

Торесен разбра, че Стен вече е в ръцете му, пристъпи напред и замахна да отсече главата му.

И изкрещя от болка, когато върхът на рапирата го прониза над лакътя. Сабята падна. Стен хвърли рапирата и замахна, изпънал пръсти. Усети как ребрата на Торесен изпукаха като сухо дърво.

Удари пак, право нагоре, с всичка сила. Под ребрата. Костта поддаде. Поддаде, поддаде. Мека влага.

Торесен изкрещя от болка.

И Стен изтръгна сърцето му.

В един ужасен, замръзнал в пространството миг, Торесен се втренчи в него. И рухна.

Стен погледна тъпо кървящото в юмрука му сърце. После го запокити в храстите, където лежаха тигрите.

Внезапно чу някакви викове и се обърна. Присви очи. Някой тичаше към него. Опита се да замахне…

Беше Бет. Прегърна го, докато падаше.