Алън Кол, Крис Бънч
Стен (12)

Глава 12

— Искам да гледкам живино, мамии, искам живино.

Сестрата в Яслите се затича към момченцето, с топла усмивка на лицето. Прегърна го и натисна един бутон. Стената просветна, превърна се в екран и по него заскачаха нарисуваните герои. Четиринадесетгодишното момченце се закиска от възторг.

 

 

Родителите на Бет я бяха продали на Компанията преди няколко цикъла. Цената: договорите им бяха скъсани и двойката мигрита бе освободена да напусне Вулкан. И двете страни смятаха сделката за успешна.

Обикновено Компанията предпочиташе децата на мигритата да отрасват в средата на мигрита. Но имаше и изключения. Психът — психиатърът на Компанията — чак подсвирна, когато видя индекса на природна интелигентност на Бет. Представители на Компанията се обърнаха към родителите на момичето и ги убедиха, че ще отиде на много по-добро място. Те я целунаха и я поставиха в леглото. Бет се събуди в детските Ясли на компанията, обкръжена предимно от по-малки от нея деца. Компанията обикновено ги взимаше петгодишни, но индексът на Бет беше впечатляващ. И решиха да рискуват с осемгодишно дете.

За пръв път в живота си Бет беше буквално задушена от любов и внимание. Майките в Яслите я прегръщаха, целуваха я и й даваха какви ли не играчки. Много малко постъпки носеха наказания или суров укор. Въпреки това Бет не се доверяваше на Майките нито за миг. Никой обаче не го разбра, тъй като Бет още от малка се беше научила да се държи кротко, да отговаря само когато я попитат и да прави всичко, което поискат от нея.

На Бет й беше нужно време, докато разбере какво толкова я ужасява тук. Бяха другите деца… другарчетата й.

 

 

Стен пристъпи край Бет и надникна надолу към склада. Беше точно според модела на Орон. Извисяващи се редици с подредени един върху друг сандъци и товарни тръби, пълни с какво ли не — от облекла до луксозни хранителни продукти, предназначени за теховете и екзеците. Място, където хора не стъпваха, тъй като цялата работа беше поверена на роботи, от дребните инвентаризиращи чиновници до гигантските, с мозъци на идиоти товарачи.

Бет и още един отреп се заеха да оглеждат алармената система.

Орон им бе описал плана си и после попита имат ли предложения.

— Не, Стен — бе възразил той, след като го изслуша внимателно. — По този начин… няма никакво… измъкване. Виж.

Пръстите му проследиха модела на вътрешността на склада.

— Да се блокират изходите със сандъци. Но дори да сте сигурни, че са блокирани, все пак трябва… да допуснете, че някой ще може да проникне. Трябва да сте подготвени… да му се противопоставите. Да си подсигурите друга… — Той замърда нервно с пръсти, за да намери подходящата дума. — Тактика… За да бъдеш добър отреп, трябва да познаваш тактики. Дори когато планът ти е… съвършен… трябва да допускаш, че може да се провали. Никога не трябва да се набутваш в ситуация, от която няма никакъв… изход.

Стен кимна. И Орон започна да му обяснява как да подсигурят гърба си.

— Тук ще осигурим резервен изход… поставяме… наблюдатели… тук… и тук.

Бет намери първото алармено устройство и го обезвреди. Друг отреп вече сваляше филтърния екран. Надолу се плъзна въже и мигове след това всички от групата се озоваха на пода на склада.

Бет даде знак на Стен да я последва към един компютърен терминал. Останалите трима започнаха да проверяват за други скрити алармени устройства.

— Не бива да оставяме никакви следи, че сме били тук — прошепна му момичето.

Пръстите й зашариха по клавиатурата на терминала. Най-напред тя извика програмата УКАЗАНИЯ ПО СИГУРНОСТТА и заповяда на детектора на човешки тела да пренебрегне присъствието им. После извика СКЛАДОВА ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ. Проучи я внимателно, отбеляза си нещо и въведе промени в списъка.

— Можем да вземем ето тези неща. Никой няма да забележи липсата им.

Даде знак на останалите и те почнаха да събират плячката.

Тъкмо когато мъкнеха последния сандък към скупчената под отвора на тръбата готова за изнасяне плячка, се чу скърцащ звук. Всички скочиха да си намерят укритие.

Охраняващият бот се затъркаля на завоя, с изпънати встрани пипала на сензорите, готови да засекат човешки форми на живот. Отрепите затаиха дъх, когато пипалата се залюляха във въздуха. Най-сетне те се прибраха в металното туловище и ботът се затъркаля към изхода.

Но изведнъж изскърца и се закова на място. Един от отрепите тихо изстена — когато се бе хвърлил да се скрие, беше оставил един сандък насред пътеката. Бръмченето на мотора на охраняващия автомат се усили. От металното тяло се изпружи зашеметяваща палка и сензорите на бота щръкнаха и се завъртяха, за да открият причинителя на това безредие. Алармите мълчаха. Машината все още не беше сигурна. Макар да бе невероятно, някой от ботовете товарачи можеше да е оставил сандъка неподреден.

Бет даде знак на Стен — посочи му нагоре, към върха на подредените покрай стената сандъци. Измъкнаха се безшумно от скривалището си и се прилепиха до редицата. Тя стъпи на ръцете на Стен и се закатери по накамарените сандъци. Стигна догоре и се сниши по корем — и изведнъж един от сандъците под нея изпука силно.

Ботът се завъртя към източника на звука.

Бет грабна един от сандъците и го хвърли върху него. Зашеметяващата палка на бота щръкна нагоре и сандъкът се натресе в нея. Целият склад се изпълни с най-ужасната воня, която Стен бе помирисвал. От разбития сандък върху бота се заизлива течност и той започна да се върти безпомощно на място.

Стен подхвана Бет, която скочи долу. Ботът спря лудешкото си въртене и немощно изпружи зашеметяващата си палка.

Стен погледна Бет. Тя му се ухили и храбро излезе пред сензорите на машината. Автоматът изобщо не я забеляза. Стен я последва. Останалите също излязоха и започнаха да пъхат сандъците с плячка в тръбата. Зад тях ботът немощно размахваше оръжието си.

 

 

Бет мразеше куклата си. Беше мекичка, гушкаща се и програмирана да е най-добрият възможен приятел за едно малко момиче. Когато я допираше до себе си, кожата й настръхваше.

По това време беше вече десетгодишна и я бяха преместили в Отделение Б за втория курс на обучението й. Майките на Яслите продължаваха да я даряват с любов, но вече като награда за индивидуални занимания — тук децата се окуражаваха да прекарват повече време сами. И да гледат живино, вместо да си играят.

Бет никога не се издаде какво изпитва към куклата. Беше видяла как наказват други деца, които малтретираха куклите си или не им обръщаха внимание. Изглежда, това беше единственият грях, който децата можеха да извършат. Все още не знаеше защо изпитва омраза. Куклата й беше досущ като тази на останалите — малко момиченце (момчетата имаха мъжки кукли) с тънички, източени крачка и ръчички и голяма глава. На лицето й бе изписана неизменна широка усмивка, за която Бет реши, че е идиотска.

Но една нощ просто не можа да понесе, докато изкуственото същество се мушкаше в леглото й, шепнейки в ухото й, молейки я да й сподели малките си момичешки тайни. Във внезапен изблик на гняв тя я запокити на пода. И мигновено я обзе ужас. Какво бе направила?

— Кукличке, Кукличке, моля те, не умирай…

Куклата отвори очи и тихо затананика. После попита:

— Бет, нали сме щастливи?

Бет кимна.

— Искаш ли да се гушна до теб, да ме прегърнеш и да си разказваме… да разказваме… да разказваме приказки.

— Да, Кукличке.

И си легнаха.

След тази случка куклата изглеждаше наред, само дето често заекваше и малко се повтаряше.

Всъщност куклите бяха сложни дистанционни сензори на програмата на главния компютър на Яслите, устройства за пълно и непрекъснато следене на физическите и емоционални реакции на възпитаниците. Теснообхватен детектор осигуряваше възможност на компютъра и обслужващите го хора да знаят винаги дали детето не е извън обсега на куклата си. А през нощта беше особено важно всяко дете да гушне куклата си — само тогава устройството можеше да приложи инжекциите. Инжекции, предназначени да затъпяват възприемчивостта на децата, да увеличават емоционалната им зависимост и да забавят физическото им, и, най-важното — емоционално-половото им развитие.

Когато Бет блъсна куклата си в стената, беше изкарала сензорите й леко извън строя. Те продължаваха да отчитат и докладват за нея като за същество с духовно и физическо развитие на равнището на десетгодишна, така че по някое време я класифицираха като индивид с рязко нарастващ процес на забавяне на развитието и количеството инжекции бе сведено до минимум.

След две години Бет вече можеше да долови промените у другите деца. Момчетата си оставаха със закръглени бузки и недоразвити. Момичетата продължаваха да се кикотят и да си играят елементарни игрички.

Бет се бе научила винаги да остава сама в банята, когато гърдите й и половото й окосмяване започнаха да се оформят. За щастие, узряваше достатъчно бавно, и все още нямаше мензис.

Но Бет разбираше, че тук има нещо ужасно порочно. Ужасно грешно по отношение на другите деца и порочно от страна на Майките в Яслите. Усещаше, че нещата стигат до някакъв ужасен край, но не можеше да направи нищо.

 

 

Стен реши, че Бет и Фейдал прекаляват. Бяха облечени като джойгърли и се закачаха с един мургав тех. Стен надникна от скривалището си и поклати глава. Не беше заради това, което правеха — това беше част от плана, — а от представата им как изглеждат джойгърлите. Подаде се още малко и се вслуша.

— А бе момиченца, вие май сте още мънички? — Техът облиза устни и ги огледа.

— Не се безпокой. Двете със сестричката ми вече имаме доста опит.

— Сестричката, а? Виж, това е интересно. Ама сигурни ли сте, че татето ви няма да… ако взема, че проявя интерес?

— Че защо? Той ни праща. Казва, че така ще му съкратят поне две години от договора, с всичките кредити, които ще му донесем.

— Той ви праща, а? Е какво пък, чувал съм, че хлапетата на мигрите растат бързо, ама си мислех, че са само приказки.

Бет и Фейдал се вкопчиха в ръцете му и го помъкнаха към празния апартамент.

— Хайде, ела. Ела да се позабавляваме.

След минута Стен изрита вратата и нахълта вътре. Техът се беше разсъблякъл.

— Какво става тук, по дяволите!

Техът едва не получи сърдечен удар. Мъчеше се да прикрие слабините си с едната ръка и да вдигне гащите си с другата.

— А бе… ти… ти кой си?

Стен размаха гаечния ключ.

— Тия двете са ми сестри бе! Разбра ли?

Извърна се към Бет и Фейдал, които се бяха сгушили на кревата и се преструваха на изплашени.

— Марш вкъщи!

Двете бързо изхвърчаха през вратата. Стен затвори и пристъпи към теха.

— Със сестрите ми ще се гавриш, а?

— Ама… чакай… те казаха, че…

— Те да не са ти джойгърли? Сега ще те… — И надигна ключа, готов да го стовари върху оплешивяващото теме на теха.

— Чакай бе… Не можем ли да се разберем?

Стен леко свали ключа.

— Какво имаш предвид?

Техът затършува из джобовете си и измъкна кредитната си карта.

— Тук имам много кредити… много. Само си кажи цената.

Стен се ухили. Орон се оказа прав. Това бяха лесни пари.

 

 

Гласове. Бет се размърда в креватчето и се събуди. Приспивателните, които й даваше куклата, вече не бяха достатъчно за дванадесетгодишното й тяло. Присви очи в полутъмната спалня на Яслите. Светлини. Тихо мърморене. Смъкна се от леглото и погледна куклата. Поколеба се. Куклата „знаеше“ кога са я прегърнали. Но можеше ли да разбере кой?

Отгърна одеялото на съседното легло. Все едно, Сузи никога не й бе харесвала особено. Напъха куклата си под мишницата на Сузи, облече се и застъпва тихо по пътечката.

Полузабранената за децата врата към коридора се оказа отворена. Всички деца бяха потънали в дълбок сън, упоени от дозите дрога. Бет си пое дълбоко дъх и прекрачи прага. Централният коридор се оказа ярко осветен. В единия му край забеляза отворен прозорец към нещо, което приличаше на лаборатория. Притисна се до стената и се промъкна до него.

Гласовете се чуха отново. Единият беше висок и писклив, като че ли принадлежеше на малко дете.

— Днес направих всичко както трябва, нали, татенце? Придвижих големия лайнер съвсем самичък, чак до кея. Нали бях добричък?

Чу се вторият глас. По-дълбок.

— Разбира се, Томи. Ти се справи най-добре от всички. Казах на доктора и той обеща, че ще ти даде нещо допълнително за това.

— Бонбонче? Ще ми дадат бонбонче? Обичам мента. Нали знаеш, че обичам мента, татенце? Татенце, нали ще ми дадеш още ментичка?

— Ще видим, синчето ми. Ще видим.

Бет надникна предпазливо през прозореца. И едва не изкрещя. Върху инвалидна количка седеше хилаво телце на мъж. Приличаше досущ на куклата й. С огромна глава, полюшваща се върху дълга тънка шия. Около нея се виеха захранващи кабели. Главата беше без косми, някак раздута, и лицето беше като на малко момче.

— Видях някои от онези мигрита, за които ми разказа, татенце. И наистина се радвам, че Компанията не ме е оставила да израсна като тях. Те трябва да ходят, и миришат лошо. Никога няма да разберат какво означава да са като мен. Един ден ще стана товарен кран, а след това ще се окажа зад контролния пулт на боен бот. О, толкова са добри към мен!

— Разбира се, Компанията е добра към теб, Томи — отвърна вторият глас, глас на нормален човек, облечен в бяла престилка на лабораторен тех. — Точно затова те взеха в Яслите и затова сега ти помагаме. Ние те обичаме.

— И аз те обичкам. Ти си най-доброто татенце на света.

Бет безшумно забърза по коридора. Затича се. Не знаеше накъде бяга, но продължи да тича, докато не се изтощи. Озова се в прашен, отдавна неизползван коридор, сгуши се, опряла гръб в стената, и най-сетне даде воля на сълзите си. После спря и се огледа. Забеляза, че коридорът прекъсва пред решетка на вентилаторна тръба на пода. Дръпна я и бавно надигна капака. Вмъкна се в шахтата под решетката и я затвори. Седна и се сгъна на две. Хлиповете й замряха и тя потъна в сън.

Когато се събуди, в нея се взираше полумъртвото, добродушно лице на Орон.

 

 

Длъгнестият отреп надникна през отвора на тръбата и махна с ръка на следващите го. Други шестима членове на бандата скочиха безшумно и се озоваха на пода на търговския коридор.

Последва дълго изсвирване; отрепът се извърна и погледна назад. Стен се надвеси от отвора на вентопровода и посочи набелязания за грабеж магазин. Отрепът се прокрадна като плъх сред сенките и бавно се приближи до него.

Стен се отдръпна и продължи да наблюдава.

Беше в бандата на Орон вече от девет месеца. Орон го учеше добре и Стен бързо напредна до положението на негов доверен нападател, а сега бе получил правото сам да планира и ръководи собствените си нападения. Гордееше се, че при нито един от набезите му бандата не беше дала жертви и че всички те много рядко завършваха, без участниците в тях да се върнат тежко натоварени с плячка.

Въпреки това си даваше сметка, че този късмет няма да продължи вечно. Рано или късно отрепите щяха да бъдат засечени от помитащите отряди на охраната и щяха да бъдат унищожени. Такъв беше животът. Веднъж, по време на разузнаване, неволно стана свидетел на резултата от една такава „метла“. Социопатрулите дори не се бяха постарали да приберат труповете. Въпреки че останките бяха почернели и се бяха превърнали почти в скелети, можеше да прецени, че отрепите не бяха загинали лесно. Особено момичетата.

Това го накара да си помисли за Бет. Тя все още беше — въпреки приятелството му с Орон — единствената причина, която го привързваше към бандата. Стен я обичаше. Въпреки че не му стигаше кураж да й го каже. Тя беше… беше просто… Той се отърси от моментния си блян и отново се съсредоточи върху наблюдението.

Отрепите бяха стигнали до входа на магазина. Засвистяха малки ръчни горелки и решетките паднаха. Длъгнестият — Рабет — замахна с опакото на горелката и разби стъклото на витрината. Отрепите се скупчиха и започнаха да пълнят широките джобове на комбинезоните си с изложените на витрината изделия.

Стен се озърна назад по коридора. Очите му се разшириха. По коридора към тях се носеше социопатрул, стиснал зашеметяващата си палка.

Стен облиза устни и се присви в отвора. Социопатрулът се плъзна и се озова точно под него. Стен се засили по хлъзгавата тръба и се стовари върху гърба на едрия мъж, краката му се увиха около врата му. Социопатрулът рухна на палубата и палката отхвърча от ръката му.

Въпреки че патрулът бе едър и дебел, реакциите му се оказаха бързи: той успя почти мълниеносно да се изправи и откопча ръчната си граната за борба с безредици. Стен се извъртя, скочи и го изрита и с двата си крака в главата, докато пръстите му още опипваха пръстена на предпазителя на гранатата.

Вратът на патрула се скърши с глух пукот. Докато мъжът падаше, Стен направи салто във въздуха, приземи се, закова се за миг и се извъртя, вече с ножа в ръката.

Нямаше повече работа за него.

Отрепите само погледнаха мъртвия социопатрул, после припряно заприбираха останалите стоки по витрината по джобове и торби. Накрая се затичаха към вентилационната тръба.

Когато Рабет изпълзя нагоре по тръбата, за миг спря до Стен и ухилен го поздрави с два вдигнати пръста.

 

 

Стен се извърна неудобно в койката си. Не можеше да заспи. Не преставаше да мисли за социопатрула, когото беше убил, както и за отдавна мъртвите трупове на избитата банда отрепи. Трябваше да се маха от Вулкан. Трябваше да отведе Бет със себе си. Но как? Главата му гъмжеше от планове. Всички бяха грижливо обмисляни преди. И всички водеха до пълен провал. Но трябваше да има някакъв начин.

Нещо край него изшумоля. Обърна се и видя Бет, която се шмугна под завесата и влезе в стаичката му.

— Какво пра…

Меката й длан запуши устните му.

— Чаках всяка нощ. Теб. Не мога повече да чакам.

Много бавно тя отдръпна ръката си, после взе неговата и я приближи до колана на комбинезона си. Миг след това надигна костюма над раменете си и го свали. Отдолу беше гола.

Приближи се до Стен и пръстите й заопипваха токата на колана му. Той хвана ръката й и я отмести.

— Почакай. — И измъкна нещо изпод възглавницата. Малък пакет. Разтърси го и изсипа съдържанието му. Беше дълга, изтъкана от стъклени нишки роба. Дрехата затанцува на оскъдната светлина и заблестя в калейдоскоп от цветове. — За теб. Подарък.

— Откога я имаш?

— От отдавна.

— О… Ще я пробвам. По-късно. — После тя се озова в прегръдките му и двамата потънаха в леглото.

 

 

Бет последва Стен по вентопровода. Стесняваше се на две места и им се наложи да се промъкнат с усилие. Момичето нямаше никаква представа къде отиват. Стен й беше казал само, че е изненада. Завиха и тръбата завърши с плоска метална стена.

— Това не е никаква изненада — промълви тя. — Тръбата просто е задънена.

— Ще видиш. — Джобната му горелка засвятка и той започна да реже. След няколко мига беше прорязал „вратичка“ и само къса ивица метал все още я задържаше на място. — Сега си затвори очите.

Бет се подчини и чу съскащия звук на горелката, която отново започна да реже, след което последва глух тътен — „вратичката“ падна на пода.

— Вече можеш да ги отвориш.

И Бет за пръв път в живота си се оказа „навън“. Леко спускаща се към мъничко езерце морава. Високи зелени неща, за които си помисли, че сигурно трябва да са дървета, а на ръба на езерото — малка — дали не беше дървена? — къщичка, построена по обичая на древните. Комин, с къдрещ се от него пушек, и всичко останало. Стен я подкани и тя го последва зашеметена.

Вдигна очи нагоре и видя яркосиньо изкуствено небе. Неволно се присви притеснена и се дръпна. Беше така… открито. Стен я прегърна през рамо и тя се отпусна.

— За миг си помислих, че ще пропадна… надолу… или навън.

Стен се разсмя.

— Така си свикнала.

— Но къде сме?

— Това е частната зона за отдих на помощник-кадровия директор на Компанията Гайтсън. Днес замина на двуциклова обиколка по външни светове за наемане на персонал.

— Ти откъде разбра?

— Поиграх си малко с компютъра. Доста добър съм в тези работи.

Бет беше озадачена. Беше хубаво, разбира се, но… тя се огледа…

— Какво ще грабим?

— Нищо. Тук сме на почивка.

— Почивка ли? Но това е…

— През следващите два цикъла няма да правим абсолютно нищо, освен да се наслаждаваме на всички неща, които Гайтсън е оставил тук. Ще ядем най-хубавото, ще пием от най-хубавото и ще се любим. Никакви грабежи. Никакви патрули. Никакви грижи. Нищо.

Стен поведе Бет към езерото. Измъкна се от комбинезона и бавно пристъпи към брега.

— Е, добре, аз смятам да си взема баня.

Бавно преплува няколко метра. Бет го гледаше разтревожено, очаквайки нещо да се случи. Стен се обърна и й се ухили.

— Е?

— Как е там?

— Мокро.

Бет се усмихна. После се изкикоти. И се разсмя. Високо, гръмко. Цялото й тяло се затресе от смях. Така, както се смееше, когато беше още дете. Преди Яслите. Съвсем не като сред отрепите.

Посегна към токата на колана си.

 

 

— Стен?

— Мммм?

— Буден ли си?

— Мммм… да.

— Просто си мислех…

— Да?

— Не искам никога да напусна това място.

Дълго мълчание.

— Трябва да го напуснем. Скоро.

— Знам. Но просто ми се струва толкова… толкова…

Той я прегърна и я притисна до гърдите си. Изтри сълзата й с длан.

— Аз се махам — каза той.

— Махаш се? Какво искаш да кажеш?

— От Вулкан.

— Но това е невъзможно.

— Колкото и животът ми като отреп.

— Но как?

— Все още не знам. Но ще измисля начин.

Бет хвана ръката му. Задържа я.

— Искаш ли ме с теб?

Стен кимна.

— Винаги.

А после я притисна към себе си и двамата не се отделиха един от друг цялата нощ.