Алън Кол, Крис Бънч
Стен (20)

Глава 20

Стен надигна няколкото халби бира и ги понесе от щанда. Тресна ги на масата, пресуши едната и грабна втора преди някой от останалите обучаеми да се добере до нея.

— А бе, началник, новобранец-ефрейтор Стен, кво мислиш?

— Абсолютно същото, като на скапания свят, от който дойдох. Всеки път, когато те повишат, приключваш с черпене. Разликата е само, че тук ти вземат кредите сега, вместо по-късно.

— Долавям упадъчни настроения, боец — каза Моргхан и отпи яка глътка.

Стен изля още една доза в гърлото си и се замисли. Упадъчни настроения? Едва ли. Той все още се чувстваше доста щастлив, въпреки всичките усилия на Ланцота и компания. Може и да беше затънал в Гвардията. Но щеше да е само за няколко години. И каквото и да направеше, не можеха да удължат договора му.

Също така тук Стен си имаше, ако не приятели, то поне хора, с които да може да си приказва. Макар да прекарваха повечето от свободното си време в размишления за това от коя ли помийна яма е изпълзял Ланцота, тук той поне не беше сам. Жаргонът, който използваха тук, не беше много по-различен от говора на мигритата.

Той бързо отхвърли спомена за Бет и се обърна към Моргхан, кльощавия наемник, за когото беше сигурен, че няма да се справи в последните седмици физическо натоварване на този свят с гравитация три пъти по-силна от нормалната.

— Адски си прав за лошото отношение. Не съм ги молил за нашивки. Не ми плащат повече, за да ви казвам кога да лъскате, скапаняци такива, нали така?

— На твое място — тихо каза Бялстред — щях да съм горд. Това значи, че началниците мислят за теб. Показва, че ще те направят истински герой-гвардеец.

Стен изсумтя към Бялстред. Не можеше да си представи това момче от земеделски свят в цивилизацията. Никой не можеше да е толкова тъп. Или можеха? Не че това имаше значение. Стен сви рамене и изсипа останалата бира в скута на Бялстред.

Той изрева и се хвана за слабините.

— Стажантите нямат право да действат обучаемите. Ти не чу ли правилата? Искаш ли да излезем навън?

Стен се изправи.

— След теб.

— А, не. Ти излез и почни без мене. Аз ще ти изпия бирата, докато те няма.

Моргхан ги прекъсна.

— Аре стига. Ето ти. Тая е на Грегър. Той май няма да се появи.

Пресушиха халбите и Стен кисело извади още няколко кредита.

— Аз плащам, друг пазарува.

Бялстред се запъти към автомата.

— Имаш ли някаква представа що ти ги дадоха тия нашивки? — попита Моргхан.

Стен поклати глава.

— Не съм се натягал на Ланцота. Сигурно мислят с тия рангове да ометат слабаците, като почнат да ни тренират сериозно.

— Не се връзва.

— Що не? Два месеца само помпаме мускули, а вече отпаднаха… колко?

— Останахме седемдесет и трима. От сто.

— Било много високо, така ми разправя Карудърс. От всеки набор завършвали само десет. Вика, че досега трябвало да разкарат поне четирийсет процента. И че много скоро щели да ни поставят всички на място.

— И кво? Тъй или иначе могат да те оправят, ако решат.

— Сигурно искат да го пробват по-нависоко — съгласи се Бялстред: тъкмо се бе върнал с новите халби. — Като говорим за високото, ето ви го и самия лорд Грегър.

Грегър се отпусна на свободния стол.

— Май си загазил нещо със задника — изгледа го Моргхан. — Кой беше?

— Ланцота.

— Цял час? Ама следите от пръчките не ти личат много.

Грегър се усмихна криво.

— Не съм аз тоя, дето ще го бият. Виж, Ланцота обаче ще си го получи.

Стен изчака.

— Сам си отишъл при него?

— Позна. Да му кажа, че изпращам писмо до баща ми.

— Бас държа, че му е било много интересно — заяви тържествено Бялстред. — Много е важно младият обучаем да пише на семейството си.

— Беше заради тази скапана работа със стажантските нашивки.

Стен изгледа Грегър над пяната на бирата си.

— Още ли се чувстваш прецакан, че не те повишиха?

— Естествено. По дяволите, аз заслужавам поне толкова шанс, колкото и всеки друг. Нали казват, че тия тъпашки нашивки са, за да подберат потенциални командири. Защо не аз?

— Може би си мислят, че си потенциална бърсалка — предположи Моргхан.

— Що не ме пробваш, а? — изръмжа Грегър.

— О, я млъкнете и двамата — намеси се Стен преди Моргхан да е успял да се наежи. — Седим си тук, пием си кротко бирата и празнуваме това, че вече можем да излезем за два часа от бараката и да изплакнем гърлата.

— Началството достатъчно ни юрка, че да си измисляме нови мъки — съгласи се Бялстред.

Моргхан се оригна шумно и отиде за още бира.

— Аз не се дуя — каза Грегър. — Знаете, че баща ми има влияние. Искам просто справедливост. Знаеш ли какво ще ти кажа. Виждам, че на теб ти дадоха само двойни нашивки. Тъй като ние с теб сме единствените в тази компания с малко повече интелигентност…

— Много съм признателен за тази мисъл — обади се Бялстред. — Направо съм ви благодарен, че двама флотски адмирали са решили да си поделят бирата с един смотаняк като мене.

— Нямах предвид това — отвърна Грегър раздразнено. — Двамата със Стен просто сме единствените, които разбират колко зависи цялата ти военна кариера от това, което става сега тук, по време на обучението.

— Военна кариера — обади се Моргхан, току-що върнал се с новата партида. — Нещата тук взеха да стават сериозни.

— Остави го да довърши — каза Стен.

— Така че ще напиша на баща ми да се обърне направо към Имперския двор. Да направят разследване. Откъде накъде Гвардията трябва да хаби най-добрия си потенциал само защото инструкторите не могат една пикня от космически ботуш да излеят, ако петата му не е подпечатана?

— Хайде, Грегър. Ти спомена и мойто име. Какво общо имам аз с всичко това?

— Ще те използвам за пример. Ти получи само две нашивки. А трябваше да те направят поне стажант взводен командир. Или повече. Ако вече не бях тренирал, щях да призная, че си почти толкова добър боец, колкото мене.

— Охо!

— Така че ще те спомена в писмото си. За да стане по-убедително. И когато баща ми се заеме със случая, можеш да си сигурен, че и на теб ще ти помогне.

Стен отвори уста да му отговори, но реши да изчака няколко секунди, докато откопчи пръстите на Моргхан от дръжката на една халба и да я пресуши.

— Не мисля, че искам това — каза после толкова спокойно, колкото можеше. — Ще се оправя и сам, благодаря.

— Но…

— Грегър. Това е, и точка, както сам казваш. Край на програмата.

Грегър го зяпна, после кимна.

— Както искаш. Но правиш грешка.

— Грешка — не грешка, моя си е.

Грегър се изправи.

— Както и да е. Имам да пиша писмо.

И си тръгна.

— Обучаем ефрейтор Стен?

Стен се обърна. Бялстред беше застанал мирно.

— Имате разрешение да говорите, обучаем задник Бялстред.

— Моля компютърен анализ плюс-минус на последното. Край.

— Остани на подслушване. Изчислявам. Вариант 1 — някой или ще стане обучаем флотски генерал, или ще чисти Гвардейския дренаж още трийсет години, докато завърши. Не знам. Вариант 2 — ще се пръсна. Холстед каза, че истинските тренировки започват утре сутринта, а това е повече, отколкото мога да понеса дори и без махмурлук.

Три халби дръннаха тържествено.

 

 

— Такаа — обяви Карудърс с почти човешки тон. — Това, с което сега ще бъдете запознати, е най-грижливо конструираното устройство за убиване, известно на човека. Имперските инженери са го конструирали така, че дори и пълни олигофрени като вас да не могат да го прецакат. Което е почти невероятно.

— Трябва ми някой идиот за доброволец. Ти. — Тя махна на Стен. — Пост.

Стен се изправи от скамейката, затича се на позиция пред ниската катедра и зачака мирно.

Зад Карудърс се простираше дългото хиляда метра пространство на стрелковия полигон, обрасло с дървета и храсти, ограничено с чакълеста ивица в другия край.

Карудърс отвори капака на лекционната катедра и извади от нея някакво оръжие. Гладък черен триъгълник оформяше дръжката на магазинния пистолет, дългата му седемдесет сантиметра цев завършваше с обърнат навътре дебел конус.

Карудърс хвана с респект оръжието и го вдигна пред очите им.

— Вие сигурно сте виждали това и дори сте го държали на живино. Това е щурмова пушка Марк-Х1. Наричаме я „уилигън“. Изобретена е преди повече от хиляда години от един оръжеен конструктор, Робърт Уили.

— Конструкцията му била съвършена — продължи Карудърс. — Единственият проблем бил, че по онова време лазерите не били много добри, а със сигурност никой не знаел как да се оправя с късчетата антиматерия, което именно прави това оръжие толкова смъртоносно.

Тя докосна една издатина на приклада и от него се отдели дълга тръба.

— Това е пълнителят. Антиматерия Две — АМ2 — същото вещество, което захранва двигателите на звездолетите. Една магазинна тръба съдържа хиляда и четиристотин заряда. Самият куршум представлява топчица АМ2 с диаметър един милиметър, изолирана в Имперско покритие, което е единственото нещо, способно да предпази целия магазин от взривяване, когато се допира до обикновена материя. Веднъж изчислихме, просто от любопитство, че една от тези тръби съдържа достатъчно енергия да захрани разузнавателен кораб за обиколка на тази звездна система на пълна двигателна мощност… Не ти ли е интересно, Бялстред?

Задрямалият Бялстред се сепна и се събуди.

— Нали не спиш по време на лекцията ми, Бялстред?

— СЪВСЕМ НЕ, ЕФРЕЙТОР.

— Това е добре. Много добре. Но защо не дойдеш тук, да легнеш в позиция за лицеви опори и да ни увериш, че наистина не ти се спи? Е, както и да е. Казахме, хиляда и четиристотин заряда. Ако Империята започне да продава тези пушки на свободния пазар, което тя никога няма да направи, всяка една от тези мънички топчици АМ2 би струвала колкото триседмичната заплата на един гвардеец. Разбирате ли колко добра е Империята към нас?

Карудърс изчака.

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР — отекна хорово строят.

— Радвате ли се, че дойдохте да се запишете в Гвардията?

— ТЪЙ ВЯРНО, ЕФРЕЙТОР.

— На второто ми прозвучахте малко по-слабо — изръмжа Карудърс. — Щурмова пушка Марк XI. Имате два ключа. Единият е за избор на режим предпазител/единична/автоматична стрелба, другият е спусъкът. Имате индикатор, тук на приклада, който ви показва заряда на енергийните батерии. Всяка батерия осигурява на лазера достатъчно енергия за около десет хиляди заряда, в зависимост от атмосферното налягане, ако има такова, и от времето.

— Тези частици антиматерия се изстрелват с помощта на лазера — продължи тя. — Това означава, че единственото, което виждате, е този мерник. Не е необходимо да се тревожите за траекторията, за полета на куршума или за други такива глупости, които са толкова важни при едно конвенционално оръжие. Което именно прави уилигъна толкова специален. Ако успеете да засечете нещо с мерника му, улучваме това нещо.

— Демонстратор!

Стен се качи на платформата. Карудърс му връчи пушката. Стен я пое с любопитство. Лека. Почти съвсем лека, като играчка. Карудърс му се ухили.

— Не става за подарък на малкото ти братче в Деня на Империята — каза тя, сякаш прочела мислите му.

Карудърс отново отвори катедрата и извади от нея някакъв предмет, увит в пластмаса, с размери около петдесет на петдесет сантиметра. Скочи от катедрата и отиде до една ниска маса на десетина метра разстояние, след което разви пакета.

— Това тук е месо — поясни тя. — Онова, на което би трябвало да миришат соевите говна, които ви дават в столовата. Има почти същата плътност като човешкото.

Карудърс постави кървавия къс на масата и се върна на катедрата.

— Застреляй тази смъртоносно нападаща телешка мръвка, обучаеми — изкомандва тя.

Стен неловко опря приклада на оръжието в рамото си и се прицели. Дръпна спусъка. Не последва нищо.

— Нямаше да е зле първо да освободиш предпазителя — изсумтя Карудърс.

Стен дръпна ключа малко над спусъка, прицели се отново и стреля. Чу се тих пукот и въздухът се йонизира.

Очите му се отвориха широко, а полузадрямалите по скамейките новобранци се сепнаха и се събудиха. Миниатюрната частица беше улучила месото. Телешкото като че ли се беше взривило, кръвта се беше пръснала на няколко метра.

— Иди да го огледаш отблизо — заповяда Карудърс.

Стен слезе от платформата и се приближи до масата. От месото бяха останали само няколко късчета. Стен зяпна оплисканата маса и кръвта около нея, после се върна на мястото си.

— Кара те да се замислиш — каза Карудърс — колко здрав ще остане всеки, който бъде улучен. Отговорът е — довърши тя, извисявайки глас — че няма да остане. Улучите ли с това какъвто и да било хуманоид или нещо близо до хуманоид, и те са мъртви. Ако самият куршум не пробие достатъчно широка дупка, за да си проврете юмрука през нея, то ще го направи ударната вълна.

Карудърс помълча, оставяйки думите да попият в съзнанието им.

— Струва си да се замисли човек, нали? — добави тя ведро. После кресна: — Е, ДОБРЕ, МЪРЗЕЛИВЦИ ТАКИВА, ДОСТАТЪЧНО ПОСЕДЯХТЕ. ТАКА ЧЕ СЕГА СИ ВДИГНЕТЕ КИРЛИВИТЕ ЗАДНИЦИ ОТ ТЕЗИ ПЕЙКИ И ОФОРМЕТЕ БОЕН ФРОНТ. Днес ще ви дадем възможност да простреляте няколко мишени.

Карудърс изчака, докато новобранците се построят, и добави тихо:

— Досега очистихме по-малко от една трета от вас, смотаняци такива, и ги върнахме в родните им говнярници. От днес вече почваме да режем повече мъртва тъкан.

— Деца — продължи тя, — никога не е имало войник, който да не може да стреля. Ако някоя армия му е позволявала такова нещо, то тази армия е съществувала много отдавна. А Имперската гвардия я има от хиляда години. Сега вече почваме да режем сериозно. Което значи, че или ще се квалифицирате с уилигъна, или сте аут. Просто и ясно. Усвоите ли го по-добре, ще имате файда. По-голямо заплащане и по-добре обучение. Но първо гледайте добре да го усвоите. Защото напоследък чувам, че хвърлят тиловите батальони в тераформиране. Аз лично бих предпочела да ме хвърлят в първи ешелон. Мисля, че там рискът е по-малък.

— Сега. ПЪРВА РЕДИЦА, КРАЧКА НАПРЕД. ПО ЕДИН НА ПОСТ. БЕГОМ… МАРШ!

 

 

Десет от новобранците, въпреки изключителните им лични усилия и минималните ругатни от страна на обучаващите, не успяха да усвоят оръжието. На другия ден дюшеците им бяха завити и наровете опразнени.

Стен така и не можа да разбере защо за някои е толкова трудно. Карудърс беше права. Прицелваш уилигъна и улучваш. Всеки път.

След като курсът с оръжието приключи, Стен отново беше повишен с един ранг — СТАЖАНТ-СНАЙПЕРИСТ.

Това му осигури повече кредити, първата лентичка и по-натоварени тренировки.

— Хвана ли мишената? — избоботи Карудърс до него.

— Тъй вярно, ефрейтор.

Карудърс докосна контролната кутия пред себе си. Целта се стрелна встрани, извън окуляра, и се скри зад каменната стена на хиляда метра от Стен.

— Така. Сега фокусирай стената. Кръстчето на мерника ти е извън фокус, нали? Използвай първото лостче на визьора си. Извий го, докато фокусираш мерника.

Стен изпълни указанията.

— Готов ли си? Сега използвай лостчето под визьора и го завърти, докато кръстчето застане там, където мислиш, че се намира целта, макар и да не я виждаш. Готово? Стреляй.

Стен натисна спусъка.

Снайперската пушка на Стен от Четиридесети век беше по същество с твърде елементарно устройство. Зарядът все още представляваше частица АМ2, обвита в защитно покритие. Но вместо за изхвърлянето й да се използва лазер, в случая около цевта имаше линеен ускорител. Мерникът служеше да се изчисли точното разстояние до целта и след това, когато обхватът се настроеше така, че да фиксира невидимата цел, ускорителят, ако се наложеше, „завърташе“ заряда така, че траекторията му да очертае ъгъл от деветдесет градуса.

Пушка, която можеше да поразява противник, скрит зад ъгъла.

Стен чу взрив и видя, че стената се огъва.

— Попадение.

Карудърс го плесна по гърба.

— Знам, боецо. Ако продължаваш така, Първи гвардейски може наистина да получи от нас един не лош воин.

И неизвестно защо Стен се почувства много горд от себе си.

 

 

Стен стовари кофата със смет върху боклука и я обърна. Беше достатъчно чиста. Напъха дулото на ултразвуковата чистачка до дъното и докосна спусъка. После разтърси кофата още няколко пъти върху бетона и я понесе обратно към столовата. Повечето ръчна работа в Гвардията се поверяваше или на цивилни, или на наряди от тиловите батальони. Освен най-мръсната работа. Гвардията беше резервирала най-мръсните и тежки дейности по почистването и поддържането на реда за наказание на обучаемите. Това изобщо не притесняваше Стен. При всички случаи беше по-добре и от най-леката работа на Вулкан.

Освен това не можеше и да си представи как би могъл да го избегне.

А сега се чувстваше достатъчно щастлив, седнал на пясъка и загледан в Холстед и Ланцота.

— Ние не създаваме техници — беше заявил Ланцота. — Вече съм ви го казвал. Ние създаваме убийци. Трябват ни хора, които искат да чуят пукота на изхвърчащите очни ябълки от черепите на противниците, които искат да видят какво става, след като разкъсаш нечие гърло със собствените си зъби.

Стен огледа останалите обучаеми. Повечето изглеждаха умерено слисани. Стен изписа на лицето си равнодушие. Това го помнеше много добре, благодаря, сержант.

— Трябва ни демонстратор.

Тишина. Взводът вече знаеше много добре какво чака всеки, ако се натегне за доброволец. А после някой се обади.

— Ефр’ Стен.

Стен знаеше много добре, че е Грегър, но това не го притесни. Беше се постарал много добре да се направи на невидим. Ланцота чу гласа и викна:

— Стен!

Стен изпъшка, плесна с юмрук дланта си и затича напред.

— Слушам, ефрейтор.

Холстед бързо отстъпи две крачки назад. Обаче се откри ниско долу.

— Стажант ефрейтор Стен. Този човек е твоят най-опасен враг. Твоята задача е да му влезеш и да го унищожиш!

Стен тръгна предпазливо напред. Протегна ръце в поза, която се надяваше, че изглежда нападателна, и скочи. Превъртя се, изпъна се и залитна назад, щом стъпалата му докоснаха земята, после политна напред и заби лице в пясъка.

Това трябваше да мине. Но чу шепота на Ланцота в ухото си.

— Преструваш ми се, стажант-ефрейтор. Сега искам да се изправиш, без другите ти колеги-смотаняци да разберат какво правиш, и наистина да нападнеш ефрейтор Холстед.

Стен не помръдна.

— Алтернативата е три дни непоряд в чистене на боклука.

Стен въздъхна и се изправи.

Холстед тръгна напред, протегнал ръце да го сграбчи. Слабо, прецени Стен, и се претъркули върху пясъка. Краката във въздуха, бедрата на Холстед — в ножица.

Холстед падна и Стен стегна, използвайки инерцията му, за да изправи гръб. Холстед се претъркули и Стен влезе с рамо под кръста му.

Холстед излетя във въздуха. Стен имаше достатъчно време да прецени дали да прекъсне орбитата на началника, и се задвижи. Холстед рухна по гръб и Стен го изрита два пъти в ребрата.

Холстед остана да лежи неподвижен на пясъка.

Стен се изправи и се обърна.

Обучаемите бяха зяпнали в няма възхита. Стен погледна Ланцота, който въздъхна тежко и посочи с палец.

— Слушам, сержант!

Стен вдигна кепето си от пясъка и затича обратно към столовата.

Ето, това е. Гонка, ако се справиш, гонка, ако не се справиш. Стен грабна баките и ги помъкна към столовата.

Интендантът му се ухили, когато мина покрай малкия му кабинет.

— Май ще се радваш много да се върнеш утре на тренировки, а?

Стен поклати глава.

— Да не би да ти харесва тук?

— Съвсем не, сержант.

— Тогава какъв ти е проблемът, новобранец?

— Утре почваме тренировки с нож, сержант.

— И кво?

Аха! И кво? Стен изведнъж се разсмя и помъкна баките към стелажите. Кво пък толкова? Все пак беше по-добре, отколкото на Вулкан.

 

 

Дори на Стен му прилоша малко, докато гледаше как медикът ловко обработва зейналите рани. Тялото беше разкъсано от шрапнели и от раните шуртеше кръв.

— Процедурата не се е променила от хиляди години — говореше медицинският инструктор. — Първо накарваш ранения отново да диша. Второ, спираш кървенето. Трето, премахваш шока.

Той завърши, покри хуманоидния манекен с изолиращ чаршаф и се изправи. Огледа класа.

— И тогава започвате да крещите колкото ви глас държи за медик. Стига някой гадняр да не е решил, че ние сме най-важната му цел, която трябва да срази, и някой от нас все още да е останал жив.

— И тогава какво? — попита дебеличкият Печ.

— Ако няма професионални медици, които да го поемат, използвате личния си медицински пакет. Ако кървенето спре и вътрешностите са си горе-долу на място, антисептикът в комплекта би трябвало да задържи приятелчето ви да не опъне петалите.

Той се засмя.

— Разбира се, ако сте на някой свят, където не знаете нищо за буболечките, най-доброто, което можете да направите, е да се помъчите да оставите един труп в прилична форма. — Лекарят погледна Печ, който напоследък бързо стопяваше тлъстините. — Което в твоя случай ще бъде доста трудно, Печ.

Стен и останалите се изкискаха. Медикът беше първият инструктор досега, който поне в малка степен се отнасяше с тях като с мислещи същества.

Медикът отвори голям шкаф и даде знак на Стен, който му помогна да вдигне и изнесе друг манекен. Този беше облечен в боен скафандър.

— Виж, в скафандъра нещата са по-различни — каза медикът. — Медпакетът би трябвало вече да се е активизирал в скафандъра и да действа автоматично. Понякога това се случва.

Нов къс смях от страна на медика.

— Но ако костюмът е продупчен, единственото, което можете да направите, е да го запушите и да донесете ранения до лазарета. Това ще го тренирате повече при гонката със скафандрите. А сега ми трябва някой заек… искам да кажа, доброволец.

Той огледа публиката и очите му се спряха на Печ.

— Ела тук, боец.

Печ изтича до катедрата и застана мирно.

— Свободно, отпусни се. Така ме изнервяш. Окей. Тоя фалшификат тук е най-добрият ти приятел. Двамата сте се обучавали заедно. Преследвали сте… — Направи се, че оглежда Печ оценяващо — ъъ, амебоиди. Значи, ръката му е току-що откъсната. Какво ще направиш?

Медикът отстъпи назад. Печ помръдна нервно.

— Давай, войнико. Най-добрият ти приятел е ранен смъртоносно. Действай!

Печ колебливо пристъпи напред, медикът натисна ключа, скрит в шепата му, и ръката на куклата под рамото избухна. „Кръв“ оплиска Печ и катедрата.

Печ замръзна.

— Действай!

Печ затършува объркано в медпакета на колана си и се приближи още повече. Още пулсираща „кръв“ оплиска лицето му. Печ успя да разкопчае пакета и измъкна стягащия бинт.

— Четирийсет и четири, четирийсет и пет, четирийсет и шест, четирийсет и седем… остави, боец.

Печ, изглежда, не го чу и продължи да се бори с рулото бинт, за да стегне раната. Най-сетне швиртящата струя „кръв“ секна.

— Твоят приятел току-що умря — обяви медикът. — Стани!

Печ се олюля и се изправи. Изглеждаше зашеметен. Медикът огледа втренчено останалите обучаеми, за да се увери, че са схванали мисълта му. След което се обърна към Печ.

— Боята, използвана в тази „кръв“, няма да се измие две денонощия. Може би това ще ти помогне да си помислиш добре как би се чувствал, ако това чучело наистина беше твоят най-добър приятел и съекипник.

Печ така и не можа да се съвземе след инцидента. Няколко седмици по-късно, след серия от гафове, той изчезна. Ометен.

 

 

Стен примигна, след като светът около него отново застана на фокус. Той и петимата останали новобранци се спогледаха тъпо. Холстед вдигна светлинния визьор на противоударния си щит и попита:

— Колко време беше аут?

Стен сви рамене.

— Секунда-две, ефрейтор?

Холстед вдигна пръста си с часовника. Бяха минали два часа. Откопча от колана си още една от малките бестерови гранати.

— Моментална загуба на чувството за време. Не знаете какво се е случило с вас и не смятате, че е станало нещо лошо. Това са едни от най-ефективните оръжия за проникване в тила на противника, които ще използвате. Следващият курс на взвода е по сръчност. Докладвай на ефрейтор Карудърс.

Стен отдаде чест и новобранците затичаха след него по плаца.

 

 

Стен не можеше да разкара непознатия от ума си. В целия инцидент нямаше нищо необичайно, но по неизвестни нему причини образът на офицера продължаваше да изплува от паметта му в странни моменти.

Беше неговият ден за дежурство по подразделение и той бе задрямал зад бюрото. Дори не беше чул, когато вратата се отвори и след това се затвори.

— Гвардеец, само ти ли си тук?

Стен се сепна и скочи.

Мъжът, изправил се пред него, беше висок и тънък. Стен примигна и се усети, че се е втренчил в униформата му. Почти недоловимо тя променяше цвета си, сливайки се със стената. На главата на мъжа имаше барета от същата странна материя. Беше килната небрежно над едното му око.

На баретата се виждаше забодена емблема — крилата кама. Единствените други отличителни знаци по униформата бяха капитанските звезди на едното рамо, а на другото — черните очертания на някакво неизвестно насекомо.

Неясно защо, Стен усети, че заеква.

— Ъъ… тъй вярно, сър… те са… всички са на полево учение.

Офицерът му връчи запечатан пакет.

— Това е за сержант Ланцота. Лично е, така че се погрижи да го предадеш направо на него.

— Слушам, сър.

И онзи изчезна.

Седмица по-късно Стен имаше възможност да попита Карудърс кой е този мъж. Ефрейторката подсвирна, щом Стен й описа униформата му.

— Това е секция „Богомолка“!

Стен я изгледа тъпо.

— Искаш да кажеш, че не си чувал?

Стен поклати глава и се почувства като идиот от някой първопроходен свят.

— Това е най-отвратителната сган в Имперската армия — поясни Карудърс. — Истински елит. Действат сами — хуманоиди, извънземни. Империята подбира най-доброто от Гвардията и после изчезват в корпус „Меркурий“ — Разузнаването.

Стен се сети за Махони и кимна.

— Богомолките носят тези скъпи троп-камуфлажни униформи, когато ги виждаш. В повечето случаи изобщо не ги виждаш и е най-добре да се надяваш нещата да си останат такива.

— Защо?

— Ако видиш някое от тези момченца на бойното поле, можеш да си сигурен, че те очаква голяма беда. Всеки от тях има в тефтера си по две-три хиляди мъртви противници.

Карудърс се усмихна с много странна усмивка. Нищо друго не обичаше повече от бойните истории.

— Спомням си един път на Алтаир V. Бяха ни спуснали с един полк на умиротворителна мисия, но не знам как се получи така, че ни обкръжиха. Пищяхме за помощ по всички радиочестоти, до които можехме да се доберем, и се мъчехме да удържим. Вече бяхме решили, че следващото, което може да ни се случи, бе доста от нас да изгинат.

Карудърс се разсмя. Стен реши, че това сигурно е някаква нейна шега, и също се засмя.

— И така, една нощ оная жена се появява в командния пункт. Боец от секция „Богомолка“. Беше преминала през вражеските линии, през нашите заграждения, през поддържащите линии и изведнъж я виждаме цъфнала в щабната палатка, седи и вечеря с Оперативния. Когато свърши, поиска няколко пълнителя АМ2 и бестерови гранати, и отново се покри. И не знам кво направи, но след дванайсет местни часа се появиха шест Имперски разрушителя и ни измъкнаха задниците.

Карудърс изгледа Стен много гневно, което го накара да се почувства много по-добре. Не мислеше, че много държи да свикне с една смееща се Карудърс.

— Но в повечето случаи не става така — каза му тя. — Видиш ли още веднъж някой от тия типове, боец, гледай най-добре да пропълзиш под нещо. Щото е толкоз сигурно, колкото че гъзът ти е там, дето би трябвало да е главата ти, че те чака нещо ужасно гадно — просто го запомни това от мен, чу ли ме?

Стен я чу много добре.

 

 

— Вие всички ще изучите бойния скафандър — обяви Ланцота. — Много е възможно някои от вас да издъхнат в него. И ще разберете, както съм го разбрал и аз, че този скафандър ще ви убие по-бързо и от противника, в повечето случаи.

В този момент Стен и останалите превключиха мозъците си на режим „дрямка“. Смятаха, че Ланцота вече им е станал ясен. Всяка от малките му лекции беше структурирана по един и същи начин. Най-напред — увод. След това — любимата част на Ланцота — урок по история. Последван от информацията, която наистина трябваше да усвоят. В този момент те отново се сепваха и се събуждаха.

— Този предмет най го обичам — продължи Ланцота. — Всъщност лично съм проучвал костюма. Защото точно в тази екипировка техниците са достигнали абсолютните висини на абсурда.

Щрак. Пляс. Всеки новобрански мозък потъна в още по-голяма степен на безсъзнателност. Ланцота даде знак на Холстед, който пристъпи до терминала и натисна няколко клавиша. Чу се остро стържене на метал в метал, дрънчене и всички обучаеми се събудиха, когато сред лекционната зала запълзя трансмисионна лента с дълга окачалка, отрупана с бойни скафандри.

Стен погледна костюмите и за разлика от друг път, не му се наложи да се преструва на заинтригуван. Повечето от тях разпозна по това, което беше виждал във виртуалните бойни „живина“. Представляваха огромни бронирани туловища със смътно хуманоидни очертания. Някои бяха снабдени с неща, които можеха да минат за ръце и крака, но повечето бяха на вериги.

Първото, което забеляза, бе, че като че ли бяха подредени по размери. В началото на задвижваната от механични зъбци окачалка костюмите бяха малки и някак по-леки. След това ставаха все по-големи и по-големи, все по-сложни на вид, някъде докъм две трети от редицата. След това отново започваха да стават по-дребни, но още по-издръжливи на вид.

Ланцота закрачи покрай редицата костюми и спря пред най-масивния.

— Ето тук, както мога лично да свидетелствам, теховете наистина надминаха себе си. Нали разбирате, изглеждаше толкова логично. За всеки друг, но не и за един гвардеец. Те правеха куршуми, следователно трябваше да създадат и противокуршумни облекла.

Ланцота огледа групата, като че ли очакваше някой да зададе въпрос. Никой обаче не беше чак толкова тъп.

— Сега, няма да ви обяснявам какво представлява куршумът — каза Ланцота. — Освен да ви кажа, че това е малък летящ предмет, на който е придадена достатъчно скорост, за да пробие в теб дупка, голяма поне колкото на уилигъна. Ако не и по-лошо.

По начина, по който Ланцота се ухили, Стен разбра, че сержантът наистина има предвид нещо „по-лошо“.

— Колкото по-голямо беше противопехотното оръжие — продължи Ланцота, — толкова повече броня прибавяха теховете. Докато най-накрая, с този тук костюм, ние можехме да поемем всичко. Лазери, атомари, буболечки, или нулеви бомби, ако искате. Бяхме почти неуязвими.

Стен вече очакваше да го поведат към целта — кое му е сбърканото на костюма.

— Преди около петдесет години имах голямото удоволствие да изпитам лично този костюм в действие. Заедно с още две хиляди мои другари по оръжие.

Ланцота се засмя. Тук вече дойде моментът новобранците да се напрегнат. Дали и те трябваше да се засмеят? Той очевидно смяташе, че си прави майтап. Но Карудърс и Холстед стояха до него с каменни лица. Те не смятаха, че е смешно. Ланцота довърши агонията им, като се направи, че не забелязва нищо, и продължи:

— Заповедта беше да потушим въстание на една забравена от бога планета, наречена Морос. Бяхме снабдени с всичко, известно до този момент на съвременната военна наука — включително с последния модел боен костюм.

Стен се вгледа в модела по-внимателно. Беше най-големият неверижен екземпляр на окачалката. От всички страни имаше всевъзможни тръби, жици, минивидеоекрани, лостчета и бутони. Изглежда, че тежеше около петстотин кила и че за да се задейства, има нужда от цяло отделение техове.

— Обичам този костюм — обяви Ланцота. — Той може да направи всичко. Зареден е с АМ2 и е снабден с пневматична мускулна система. Всеки, напъхан вътре, може да се равнява по сила на трийсет обикновени същества. Малко отделение, облечено в такива костюми, би могло да настъпи през всякакъв огън, който врагът хвърли срещу него. Устойчив е почти на всичко и в него можеш да преживееш няколко месеца без никаква външна поддръжка.

Ланцота тъжно поклати глава пред цялото това чудо.

— Разбира се, никой не се беше сетил да поговори с туземците на Морос. Никой не им беше обяснил колко храбри и жестоки воини сме ние. Те дори не познаваха световната технология, така че какво ли можеха да измислят?

— Приземихме се, и те побягнаха в джунглата — продължи той. — Ние настъпихме под техния огън — предимно копия и бамбукови духалки — и опожарихме селата им. А после, един ден, на тях просто им омръзна да бягат.

Ланцота отново се разсмя. Но този път Стен и останалите бяха твърде погълнати от разказа му, за да забележат.

— Това, което те бяха открили, беше следното: да, ние бяхме големи и силни войници, с огнева мощ колкото на един малък танк. Но не можехме да маневрираме. И бяхме откъснати от обичайната си среда. Затова ни погодиха следния прост малък номер. Изровиха ями, замаскираха ги и след това побягнаха пред нашия щурм. Разбира се, мнозина от нас изпопадаха. Ямите бяха покрити с мрежи, които ни задърпаха нагоре.

Ланцота вече не се смееше.

— И докато се мъчехме да се отскубнем от мрежите, те притичваха до ямите и забиваха големи дълги копия през отходните тръби на костюмите. Копията пробиваха големи дупки в намиращия се вътре боец. И естествено, екскрементите проникваха в тялото. Раната гноясваше толкова лошо, че медпакетът блокираше — и мнозина от нас изгниха и издъхнаха.

Ланцота поклати глава.

— Загубихме две трети от гвардейците, участвали в тази атака. И повече при следващия десант. Най-накрая единственото решение беше да се ометем от планетата и да погледаме как Морос се пръсва.

Ланцота потупа костюма.

— Унищожаването на планети не се приема за изискана мярка сред дипломатическите кръгове. Императорът беше много нещастен.

Ланцота отново се ухили, стигайки до финала.

— Новите техове — каза той — започнаха да реконструират костюма.

 

 

Стен съжали, че няма някое място, в което да се скрие. Ако се съдеше по лицето на Ланцота, то трябваше да е доста дълбоко и направено от нещо достатъчно здраво, поне от титан.

— Това е гнусен грях пред очите на Всевишния — пенеше се Смадърс. — Беше мой дълг да ви докладвам за поведението им.

Ланцота се втренчи в него, а после в двамата мъже, застанали мирно наблизо. Стен пренебрегна — засега.

— Колрад, Рнарак, това, което той, каза, истина ли е?

— ТЪЙ ВЯРНО, СЕРЖАНТ.

Ланцота въздъхна и се обърна към Смадърс.

— Смадърс, имам една малка изненада за теб. На Гвардията не й пука какво правят съществата едно с друго, когато са в почивно време, стига всички да са в строя на следващата сутрин.

— Но…

— Но ти идваш от свят, заселен от ордена на Плимутските братя. Чудесно. От същества, които споделят твоята вяра, са излизали много добри гвардейци. Но всички те са разбирали, че собствените им морални възгледи са неприложими към никой друг, освен към тях самите. И откога си позволяваш да прекъсваш своя сержант?

Смадърс заби поглед в пода.

— Моля за извинение, сержант.

— Извинението ти е прието. Но ти самият бил ли си някога в легло с мъж?

Смадърс изглеждаше ужасен.

— Разбира се, че не.

— След като не знаеш нищо по въпроса, не си ли се замислял някога, че нещо ти липсва? — каза Ланцота.

Очите на Смадърс се изцъклиха.

— Тъй или иначе — заяви Ланцота делово — си губиш времето да се занимаваш с нещо, което не е твоя работа. И след като толкова обичаш да бърникаш в чужди говнярници, струва ми се, че имаме нужда от един доброволец, който да изчисти този на казармата. Приет си.

— Нали няма да…

— Няма да — съгласи се Ланцота. — Сега изчезвай.

Смадърс излезе от бараката и тръгна към тоалетните. Ланцота се обърна към Колрад и Рнарак.

— Въпреки че Гвардията не се интересува какво правите или не правите помежду си, все пак трябва да уважаваме вярата и на другия боец. Много съм разтревожен от факта, че вие двамата не сте се погрижили да намерите някое уединено място за своите удоволствия, а вместо това сте нарушили съня и щастието на други обучаеми. Марш да му помогнете да изчисти лайнарника.

Двамата бавно се изнизаха с изчервени от срам лица. Най-после Ланцота обърна внимание и на Стен.

— Стажант-ефрейтор Стен!

— Слушам, сержант.

— Защо не сте се справили сам с този случай?

— Опитах се, сержант. Смадърс настоя да се срещне с вас.

— Което е негово право. Особено когато се е озовал пред един стажант-ефрейтор, който е неспособен да се справи с най-елементарен казармен спор в бараката си.

— Тъй вярно, сержант.

— Първо, ще махнеш тези нашивки.

— Слушам, сержант.

— Второ, ще се присъединиш към онези тримата да почистите клозетите.

— Слушам, сержант.

— Свободен си.

Стен последва другите трима навън. Следващия път щеше да спести на останалите куп неприятности и просто да разкъса Смадърс на две.