Алън Кол, Крис Бънч
Стен (3)

Глава 3

— Трябва да запомниш, момчето ми, зависи как гледаш на мечката.

— Тате, а какво е мечка?

— Знаеш. Онова, за което ходи на лов Имперската гвардия. Виждал си я на живино.

— А, да. Прилича на Съветника.

— Малко… Само дето е малко по-космата и не е толкова тъпа. Все едно, когато си вътре в ловната кола и гледаш мечка, не ти се струва толкова лоша. Но когато мечката се изправи срещу теб…

— Не разбирам.

— Тази мечка е като Вулкан. Ако си горе в Окото, сигурно ще ти се струва много добре. Но когато си мигри тук долу…

Амос Стен кимна замислено и си наля още половин литър наркобира.

— Всичко, което трябва да запомниш за борбата с мечката, Карл, е никога да не ти хрумва да отстъпваш. А най-важното, да гледаш преди всичко да не допуснеш мечката изобщо да те докопа.

Този урок Стен вече го беше научил. От Елмор. Елмор беше старо мигри, което държеше самостоятелен апартамент в края на коридора. Но повечето си време след смяната Елмор прекарваше в игралния отсек за децата и им разказваше истории.

Бяха до една невероятни, изпълнени с чудеса приказки, част от устната традиция, която индустриалната селяния от хиляди светове беше донесла на Вулкан, създавайки си собствен нелегален фолклор.

„Беглецът, който се заселил на Ардмор“. „Призрачният кораб на Капелла“. „Селянинът, който станал крал“.

И легендите на самия Вулкан. „Отрепите, които спасили Компанията“. Страшните, разказвани шепнешком истории за складове и куполи на фактории, неизползвани от човешки същества от поколения… но сред тях все още нещо живеело и се движело.

Любимата на Стен беше онази, която Елмор разказваше най-рядко — как един ден нещата щели да се променят. Как някой щял да дойде от друг свят и да поведе мигритата нагоре, към Окото. Денят на възмездието, в който рециклиращата система щяла да изплюе кръвта на екзеците. Най-доброто в нея беше финалът, когато Елмор тържествено заявяваше, че мъжът, който щял да поведе мигритата, сам щял да бъде мигри.

Родителите от коридора нямаха нищо против Елмор. Напротив, бяха му благодарни, че се занимава с децата им, за да не им се пречкат в краката, и всяка година в Деня на Основателя събираха пари, за да купят подарък на Елмор. Дори и някой от тях да знаеше, че повечето от историите, разказвани от Елмор, са насочени срещу Компанията, не коментираха нищо. А и не ги интересуваше.

Все пак краят дойде неизбежно. Някое хлапе разказало на неподходящия човек. Като Съветника например.

И след една работна смяна Елмор не се върна. Всички се зачудиха какво ли му се е случило. Но темата скоро стана отегчителна и постепенно всички го забравиха.

Освен Стен. Веднъж той отново видя Елмор, в Реда. Старецът беше измършавял и залиташе тромаво зад една машина, почистваща улицата. Спря до Стен и го погледна.

Устата на Елмор се отвори и той понечи да заговори. Но езикът му увисна безпомощно и от устата му излязоха нечленоразделни, гърлени звуци. Машината изсвири и Елмор покорно се обърна и се затътри след нея. Думите изпълзяха в ума на Стен: изгаряне на мозъка.

Разказа на баща си какво е видял. Амос му отвърна с гримаса.

— Запомни добре един много прост съвет, момчето ми. Когато те са на заг, ти трябва вече да си на зиг.

 

 

— Какво ти казах за зиг-ването, синко?

— Не можах, татко. Те бяха четирима и всичките — по-големи от мен.

— Много лошо, момчето ми. Но ще има много по-неприятни неща, отколкото можеш да си представиш сега. Е, и как ще се оправиш тогава?

Стен помисли за миг.

— Ами, те няма да са толкоз големи откъм гърба, нали, татко?

— Това е ужасна мисъл, Карл. Ужасна. Най-вече защото е вярна.

Стен се изправи.

— Къде тръгна?

— Ами… отивам да поиграя.

— А, не. Първо ще изчакаш да ти се махне тази синина на окото. И да накараш хората да забравят.

 

 

Две седмици по-късно едно от четирите хлапета се катереше по въже по време на час по физическо. Въжето изведнъж се скъса и момчето се стовари от двадесет стъпки височина върху стоманената палуба.

Три дни по-късно други двама от същата групичка проучваха някакъв недостроен коридор. Сигурно беше само въпрос на лош късмет, че бяха застанали под една стенна плоча тъкмо когато стегите й се скъсаха. След като изписаха момчетата от болницата, Съветникът нахока родителите им.

Главатарят на бандичката, която бе нападнала Стен, също извади лош късмет. След комендантския час някой му скочи откъм гърба и го повали в безсъзнание. След разследването Съветникът заяви, че вероятно е дело на някой отреп — член на някоя от онези подивели банди, които вилнееха в изоставените сектори на Вулкан под непрестанната заплаха да бъдат заловени и да им бъде изгорен мозъкът.

Въпреки официалните обяснения, така или иначе след тези случки Стен най-сетне бе оставен на мира.

 

 

— Карл. Трябва да поприказвам с теб.

— Да, татко?

— Извикан съм с тайфата на среща със Съветника.

— О, така ли?

— Чудиш се какво може да го интересува?

— Ами… да.

— И нямаш никаква представа, нали?

— Съвсем не, сър.

— Аха. Този спрей мирише на… е, като когато изгърмя рециклирът на боклука в Коридор осемнайсет-четиресет и пет. Спомняш ли си?

— Да, сър.

— Нещо сме кротки тази вечер, а? Все едно. Значи някой е отишъл и е пръснал това нещо на Съветника и четиримата му помощници. Пръснал го е в гащите им, на седалищните части. Това, дето се мъчиш да прикриеш, да не би да е смях?

— Не, сър.

— Не съм и допускал. Съветникът искаше всички ние, родителите, да разберем кой от нас е отгледал антисоциално дете, за да го превъзпита.

— Какво ще направиш, татко?

— Вече го направих. Намерих микрофайловете. Майка ти си побъбри с библиотекарката, докато проверявах кой е чел книги по химия.

— О!

— Да. О. За нещастие, забравих да им върна записите.

Стен не каза нищо.

— Баща ми веднъж ми каза: „Преди да тръгнеш да палиш пожар, първо гледай да си сигурен, че около теб има поне още шестима души с кибрити в джобовете.“ Схващаш ли какво искам да кажа?

— Да, сър.

— Дано да схващаш.

 

 

Един от най-хубавите моменти беше онзи, за който Стен винаги си мислеше като за свободното от работа време с ксипакито.

Ксипаките бяха неописуемо гадни малки месоядни твари, открити на някакъв адски свят от корабите-сонди на Компанията. Никой не разбра защо екипажът е донесъл екземпляри от тези дребни психопатични влечуги. Така или иначе, бяха ги донесли.

Високи не повече от двадесет сантиметра, ксипакитата проявяваха склонност да забиват острите си нокти и зъби във всяко същество, надвишаващо ръста им дори до сто пъти. Един от учителите на Стен, произхождащ от Първичния свят, твърдеше, че ксипакитата приличали на малки тиранозаври, каквото и да означаваше това.

Ксипакитата наистина мразеха с еднаква страст всички други същества, но в онази твърда част на организма им, която трябваше да мине за сърце, се таеше особена злоба към другите екземпляри от собствения им вид. Освен по време на краткия им размножителен цикъл ксипакитата най-много от всичко обичаха да разкъсват на късчета някой свой себеподобен. Което ги правеше идеални животни за двубои със залагане.

Амос тъкмо бе получил награда от Компанията заради откритието, че цехът му може да функционира допълнително хиляда часа между два основни ремонта, ако сметопроводът не излиза точно над охладителната тръба на компютърната система. С подобаващо пищна церемония заличиха цяла година от трудовия договор на бащата на Стен.

Амос, който поначало си беше хазартен тип, използва едногодишния кредит, за да купи ксипаки.

Стен намрази влечугото още отначало, когато едно мълниеносно щракване на челюстите на миризливата твар едва не му коства кутрето на лявата ръка.

Поради което Амос му обясни:

— И на мен тая гадина никак не ми харесва. Хич не си падам нито по вида й, нито по миризмата й, или по начина, по който се храни. Но тъкмо тя ще ни осигури билета за измъкване от Вулкан.

Думите му изглеждаха убедителни. Амос смяташе да пуска ксипакито само в малки състезания, като залага дребни суми.

— Ще печелим по малко — месец от договора тук, седмица там. Но рано или късно тази твар ще ни осигури билета за измъкване оттук.

Дори майката на Стен, изглежда, се съгласяваше, че в думите на Амос има нещо рационално.

А Стен, на неговите петнадесет години, също желаеше да напусне Вулкан повече от всичко друго. Заради това хранеше ксипакито с удоволствие, понасяше гадната му воня и се мъчеше да не врещи прекалено силно, когато не успяваше да дръпне достатъчно бързо ръката си при хранене.

И за известно време изглеждаше, че планът на Амос ще подейства. До нощта, в която на двубоите със залагания не се появи самият Съветник — в един неизползван коридор на няколко Реда встрани от жилището им.

Стен вървеше след баща си и носеше към арената клетката с ксипакито.

От другата страна на ринга Съветникът ги забеляза и се забърза към тях.

— Е, Амос — каза той сърдечно, — не знаех, че си кси-фен.

Амос кимна предпазливо.

Съветникът изгледа с любопитство съскащия убиец под мишницата на Стен и каза:

— Животинчето ти никак не изглежда зле. Какво ще кажеш да го пуснеш срещу моя на първия мач?

Стен погледна през ринга към тлъстото, щедро хранено ксипаки, оставено на грижите на един от помощниците на Съветника.

— Татко — намеси се той. — Не можем. То ще…

Съветникът го изгледа изпод вежди.

— Амос, нима ще оставиш хлапето да ти казва какво да правиш?

Амос поклати глава.

— Тъй де — продължи Съветникът. — Ще им покажем на всички, че сме най-добрите спортсмени. Ще покажем на другите коридори, че толкова са ни омръзнали техните гущери, че предпочитаме да си пускаме наште да се бият, нали тъй?

Изчака. Амос вдиша дълбоко няколко пъти и накрая попита:

— Предполагам, че все още не сте решили за прехвърлянията в жичния цех, нали, сър?

Съветникът се усмихна.

— Не съм.

Дори Стен знаеше, че работата с дългите една миля намотки нажежен до бяло метал е една от най-смъртоносните в смяната на баща му.

— Ние — аз и момчето ми — ще сме горди да се бием с вашето кси, господин съветник.

— Чудесно, чудесно — отвърна Съветникът. — Дай да им покажем ние с теб на какво му се вика истински бой.

И се забърза обратно към импровизирания ринг.

— Татко — промълви Стен, — ама неговото кси… то е два пъти по-голямо от нашето. Нямаме никакъв шанс.

Амос кимна.

— Вярно, че така изглежда, нали? Но нали помниш какво ти казах преди време — да не правиш нещата тъй, както хората очакват от теб? Е… вземи ми сега картата, изтичай до онзи соев щанд и купи всичко, което можеш да скриеш под туниката си.

Стен грабна кредитната карта на баща си и се шмугна в тълпата.

Съветникът беше твърде погълнат от фукни пред приятелите си на какво е способно неговото кси, за да забележи Стен, който подхвърляше пръчици сурова соя в клетката на ояденото му ксипаки.

След още няколко минути пъчене, хвалби и залагания клетките с двете ксита бяха донесени в центъра на ринга, обърнати и бързо отворени.

Преялото до пръсване ксипаки на Съветника се измъкна с олюляване от клетката си, прозя се, легна на ринга и се уви за дрямка. Докато успее да се сепне и събуди, ксипакито на Амос вече го беше смляло наполовина.

Настъпи мъртва тишина. Амос си беше придал възможно най-покорен вид.

— Да, сър. Вие излязохте прав, сър. Наистина им показахме, че сме най-добрите спортсмени, нали?

Съветникът не отвърна нищо. Обърна се и си запробива път през тълпата.

След тази случка Амос не можеше повече да включи ксипакито си в нито един двубой, срещу какъвто и да било залог. Никой не тъгуваше особено, когато след около месец-два ксипакито умря — заедно с всички останали. Липса на необходимите им обменни вещества, обясни някой.

По това време Амос вече бе погълнат от нови кроежи как да измъкне семейството си от Вулкан.

И продължаваше да крои, до момента, в който Торесен не изпусна въздуха от Реда.