Алън Кол, Крис Бънч
Стен (2)

Глава 2

Представете си Вулкан.

Сметище, увиснало сред чернилка и студен блясък. В средата му — хаос от цилиндри, гъби, тръби и блокове, наблъскани един в друг като по приумица на някакво дете-идиотче.

Представете си изкуствения живот на Вулкан. Струващата мегамилиарди кредити сърцевина на Компанията. Последната дума на човешкия гений, напълно машинизиран свят, фабрика и супермагазин.

Корабите на Компанията се стичаха на потоци към Вулкан с натъпкани с руда трюмове. Тук се извършваше рафинирането, производството на детайли и в много случаи — окончателното сглобяване на крайния продукт, доставян от Компанията до половината галактика. За една империя, основана на принципите на бизнеса, чудовищният вертикален тръст бе нещо съвсем допустимо.

Преди шестстотин години дядото на Торесен бе окуражен от Вечния император да построи Вулкан. Окуражаването включваше един танкер от клас С, пълен с Антиматерия2, която бе отворила за човека пътя към галактиката.

Работата беше започнала с изграждането на заострения цилиндър с размери осемдесет на шестнадесет километра, който трябваше да приюти административните и поддържащи системи на новия свят.

Двигателни механизми придвижиха това ядро на разстояние от двадесет светлинни години, за да го разположат сред една мъртва, но богата на минерали звездна система.

Факториите с пълен производствен цикъл, многобройни огромни, кръжащи в пространството цилиндри, бяха предварително произведени и комплектовани в други звездни системи и след това — прикачени към ядрото на новия свят. Заедно с тях бяха пренесени десетки хиляди животоподдържащи системи, от отсеците за живот, през хидропонните сектори, чак до услугите за отдих.

На компютърните проекции безименният тогава изкуствен свят изглеждаше впечатляващо: извисяващ се в космическото пространство свръхефикасен колос, предназначен за най-ефикасната експлоатация на труд и материали. Това, което компютърът така и не успяваше да отчете, беше човекът.

През годините често се беше оказвало, че е по-просто да се затвори една фактория, след като е произвела продукта, за който е предназначена, отколкото да се преустройва. Според нуждата се прилепваха нови цехове, складове и поддържащи куполи. В един свят, в който гравитацията се поддържаше от генераторите Маклийн, понятията за „горе“ и „долу“ бяха въпрос на уговорка. Двеста години по-късно Вулкан вече наподобяваше метална скулптура, която спокойно можеше да се нарече „Боклук, търсещ своя заварчик“.

По едно време на върха на целия този невъобразим сбиротък монтираха Окото — щаба на Компанията, свързан с първоначалното цилиндрично ядро. По времето на Стен широката шестнадесет километра гъба беше само на двеста години след централизирането на Компанията.

Под Окото се разполагаше зоната за зареждане с товари, поначало запазена за корабите на самата Компания. Независимите търговски фрегати акостираха извън света и бяха принудени да се примирят с допълнителните разходи от прехвърлянето на товар и пътници от космическите лихтери на Компанията.

Под пристана се намираше Куполът за посетители. Съвсем обичаен открит космодрум, само дето всеки кредит, похарчен в Купола от търговец или от някой от екипажа му, влизаше директно в приходните сметки на Компанията.

Смътни слухове се носеха из галактиката за Вулкан, но никога не бе назначавана Имперска комисия по правата. Защото Компанията произвеждаше.

Чудовищният Левиатан доставяше всичко, от което Империята имаше нужда за векове напред. И вътрешните мерки за сигурност на Компанията пазеха сектора безмълвен.

Вечният император беше доволен. Толкова доволен, че удостои дядото на Торесен с благородническа титла. И Компанията процъфтя.

Всеки чудовищен гигант е склонен да се разгръща по строгите закони на инерцията, независимо дали става дума за Персийската империя, за древния „Дженеръл Мотърс“ или за раздуващия се „Конгломерат“ от по-новата история. До време. Дори и някой по времето на Стен да беше забелязал, че от сто години Компанията не е направила нито един пробив в производството и че личен състав не е окуражил нито едно нововъведение или изобретение, то това не бе сведено до вниманието на барона.

Но дори и някой да беше проявил достатъчно смелост или глупост, за да го направи, от това едва ли щеше да има смисъл. Самият барон Торесен се тревожеше, че изграденото от неговия дядо постепенно рухва. Обвиняваше за това баща си, колеблив бъзльо, позволил на бюрократите да яхнат инженерите. Но дори третият Торесен да бе човек с въображение, все пак сигурно щеше да се окаже невъзможно да постави под контрол многоглавото чудовище, създадено от дядо му.

Баронът беше отраснал с вродения кураж и възхитата към кървавата битка — физическа или социална, — присъщи на дядо му, но беше лишен от вродената честност на стареца. Когато баща му внезапно се изпари от света — и повече не го видяха, — нямаше никакъв спор, че младокът е единственият, който може да оглави управителния съвет на Компанията.

Сега той бе изпълнен с решимост да реализира онова, чието начало бе поставил дядо му. Но не като разтърси Компанията и я преобърне с главата надолу. Торесен искаше много повече. Бе обсебен от идеята да нанесе майсторски удар.

Проект „Браво“.

Оставаха само няколко години до узряването му.

Под барона се намираше бордът на директорите и по-дребните изпълнителни органи, Екзекутивите на Компанията, или така наречените „екзеци“. Живеещи и работещи изцяло в Окото, те бяха обвързани с Компанията не само с железни договори и високо заплащане, но и чрез най-сладката примамка — почти неограничена власт.

Под екзеците по ранг стояха техниците или „теховете“ — висококвалифицирани и добре платени специалисти. Техните договори бяха със срок между пет и десет години.

Когато му изтечеше договорът, един тех можеше да се върне у дома си като богат човек и да се заеме с личен бизнес — с Компанията, разбира се, разполагайки с изключителни права за дистрибуция на всеки нов продукт, който можеше да се появи — или да се пенсионира.

За един екзек или тех Вулкан твърде много се доближаваше до представата за индустриален рай.

За мигрантите, или мигритата, той беше пъкъл.

За отбелязване е, че спечелилият конкурса на Компанията „Най-доброто име на нашия свят“ интелигентен работник от неквалифицираните мигрита бе използвал паричната награда, за да откупи трудовия си договор и да духне колкото се може по-надалеч от Вулкан.

Фелахи, ратаи, бачкатори — винаги щяха да се намерят скитащи в търсене на каква да е работа мигранти, готови да вършат най-черния труд. Но също както фелахите от древния Египет биха се изумили от механичните умения на своите потомци, така и неграмотната евтина работна ръка от двадесети век би изпитала благоговение към хора като Амос Стен и подобните нему.

За Амос един свят никога не беше достатъчен. Готов да свърши каквото и да е, за да си напълни корема, да се натъпче здраво и да му останат пари за билет за заминаване, той можеше да ти оправи омнито, да накара допотопния ти жътвар отново да проработи и да раздуе мощността на новия ти бот така, че да скочи на шест етажа височина.

След което — отново да тръгне по пътя си.

Жена му Фрийд беше рожба на селско семейство от един затънтен свят, също така изпълнена със страст да види какво може да й донесе поредното кацане на нова планета. Все някога, предполагаха и двамата, щяха да си намерят някой свят, който да им допадне и в който да уседнат. Някъде, където нямаше да има прекалено много хора и на един мъж и една жена нямаше да им се налага да се потят заради чужди интереси. И докато го търсеха, всяко ново място се оказваше по-добро от предишното.

Докато не се озоваха на Вулкан.

Офертата на наелия ги агент им прозвуча идеално.

Двадесет и пет хиляди кредита годишно за него. Плюс безкрайни бонуси за талантлив мъж като него. Дори договор за десет хиляди за Фрийд. И възможност да работят с най-напредналите технологии в галактиката.

И агентът не ги беше излъгал.

Цехът, в който работеше Амос, беше нещо много по-сложно от всяка друга машина, която беше виждал. В недрата на машината постъпваха три потока с различни метали, които моментално се обработваха и свързваха електронно. Допустимото отклонение за композита — на Амос бяха нужни цели две години, докато проумее какво точно се произвежда — бе една милионна от милиметъра, плюс-минус една хилядна от милионната.

А длъжността на Амос беше майстор-машинист.

Но работата му беше една-единствена — да изчегъртва и прочиства налепите, които цехът изхвърляше в отворите за отпадък и които прочистващите тръби не успяваха да засмучат. Всичко останало беше автоматизирано и управлявано от компютър, намиращ се на половин свят разстояние от завода.

Заплатите също така не бяха лъжа. Но наелият ги агент не бе споменал, че един комплект работен комбинезон струва сто кредита, порция соева храна — десет, нито че наемът за трите им мизерни стаички е хиляда кредита годишно.

Докато Амос и Фрийд се мъчеха да измислят как да се измъкнат, срокът до изтичането на договора непрекъснато нарастваше. А се появиха и децата. Непредвидени, но добре дошли. Компанията окуражаваше създаването на деца. Те представляваха следващото поколение работна ръка, спестявайки й разходите по наемане и транспортиране.

Амос и Фрийд се противопоставяха, доколкото можеха, на възпитателния процес, наложен в Компанията спрямо децата. Но беше трудно да обясниш какво означава открито небе и да крачиш по непознати пътища на същества, родени и отрасли сред сиви заоблени куполи и безкрайни транспортни ленти.

След дълга и изтощителна битка с Амос Фрийд бе удължила договора си с още шест месеца срещу един живипан с размери колкото стена, изобразяващ заснежен пейзаж на повърхността на далечна гранична планета.

Почти осем месеца бяха минали, откакто снегът бе престанал да се сипе върху самотния грозд от куполи и вратата с топлото огнище зад нея бе престанала да се полюшва зад гърба на изнурения, завърнал се у дома работник.

Стенописът говореше много повече на Амос и Фрийд, отколкото на Стен. Но въпреки че Карл нямаше никаква представа какво означава да живееш в свят, в който не си обкръжен отвсякъде от стени, на ръка разстояние, той все пак бе научил, че единствената цел в живота му, каквото и да му струва това, е да се измъкне от Вулкан.