Нора Робъртс
Съдружник по неволя (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Без малко да се обади на Алекси, щом се прибра, но се страхуваше, че ако брат й разпита тук-там макар и неофициално, Ник още повече ще се вбеси.

Оставаше й единствено да чака. И то да чака сама.

Странен триъгълник бяха образували, рече си тя, както се щураше безцелно из апартамента, понесла чаша чай. С характерната за младостта враждебност, Ник съзираше навсякъде измама и предателство, макар самият той отчаяно да търсеше свое място в този свят. Зак, тъй великодушен по природа, с пламенна страстна натура, безкрайно уязвим, станеше ли дума за брат му. И тя самата, обективен, придържащ се към логиката, амбициозен адвокат, който неочаквано се бе влюбил в двамата. Навярно трябваше да се захване да пише сапунени опери, каза ся Рейчъл, като се отпусна на канапето. Подви крака под себе си, стиснала чашата с две ръце. Ако притежаваше нужното въображение, поне щеше да успее за себе си да намери изход от ситуацията.

Как се стигна дотук? — питаше се тя, като затвори уморени очи. Нали бе успяла тъй спретнато да подреди нещата в своя живот. Нали от край време се гордееше, че зне накъде се е упътила и как ще стигне дотам. Всяка възможни пречка бе отдавна обмислена и претеглена. Всички възможни варианти, всички странични неизбежни отклонения бяха пресметнати.

Абсолютно всички.

С изключение на Закари Мълдун.

Беше го допуснала в живота си, остави се чувствата да я направляват и ето че обърка всичко. Не бе изключено Ник, измъчван от болка и отчаяние, да се забърка в някоя нова каша още преди да е настъпило утрото. Колкото и голямо да бе разбирането и съчувствието от страна на съдия Бекет, ако Ник нарушеше условията на изпитателния срок, тя щеше да бъде принудена да издаде присъда.

Дори присъдата да бе от най-леките, нима тя щеше да бъде в състояние да си прости? Нима Зак щеше да й прости провала? А най-голяма опасност криеше реакцията на Ник, когато се почувства отхвърлен за пореден път и обществото в лицето на съда го тикне зад решетките.

Искаше да вярва, че той ще се върне при Зак. Все още ядосан, да… враждебно настроен, без съмнение… може би дори готов за нова юмручна схватка. Всичко това можеше да намери своето разрешение, стига само да се върне.

Да, но ако не се прибере… Стресна я звънецът на домофона. С пълното съзнание, че отдавна е минало полунощ, тя се изправи. Единствената й надежда бе това да е Зак, който идва да й каже, че Ник е в безопасност.

— Да?

— Искам да се кача. — Това бе гласът на Ник, раздразнителен, настойчив. Рейчъл потисна победоносния вик на облекчение.

— Заповядай — изрече с престорено безгрижие и натисна копчето. — Хайде, влизай.

Притисна с пръсти очите си, за да спре напиращите сълзи. Глупаво бе да се поддава на чувствата си. Нали логиката подсказваше, че той рано или късно ще се върне. Нима не бе казала същото и на Зак?

Щом чу припряното почукване, тя тутакси отвори вратата, думите потекоха от само себе си.

— Да знаеш само колко се разтревожих. Без малко да тръгна да те търся, но дори не знаех откъде да започна. О, Ник, толкова съжалявам. Ужасно ми е мъчно!

— Съжаляваш, че те изобличих на място? — Той влезе и блъсна вратата с гръб. Първоначално не бе възнамерявал да дойде тук, но толкова време се скита без посока, без ясна мисъл в главата. И ето че в един момент му хрумна, че единствено тук може да дойде. — Съжаляваш, че влязох ненадейно и ви заварих двамата със Зак?

Агонията не бе свършила, осъзна Рейчъл. Изразът в очите му бе не по-малко опасен от настървението с което нападна Зак в кабинета му.

— Съжалявам, че те нараних.

— Съжаляваш, че разкрих каква си всъщност. Оказа се обикновена лъжкиня.

— Някога не съм те лъгала.

— Напротив, достатъчно бе да си отвориш устата. — Не мърдаше от вратата, стоеше с прибрани до тялото ръце, свити в юмруци с побелели кокалчета. — Ти и Зак. През цялото време, додето се преструваше на загрижена за мен, ти си била с нето.

— Но аз наистина се безпокоя за теб… — започна Рейчъл, но той я прекъсна.

— Сега разбирам колко много сте се забавлявали за моя сметка. Горкият неудачник Ник, лута се като слепец, а всички му завиждат, задето му се е паднала такава готина адвокатка. Лежали сте си в леглото вие двамата и сте се кикотили до прилошаване.

— Не. Изобщо не е било така.

— Нима ще ми кажеш, че не си спала с него?

Съзря верния отговор в очите й, преди и тя да си изпусне нервите.

— Това няма нищо общо. Пък и аз нямам намерение да обсъждам…

Изневиделица той сграбчи реверите на робата й, завъртя я в кръг. Гърбът й се удари във вратата. Първата точица страх заседна в гърлото й, когато Ник приближи лице на сантиметри от нейното. Тя виждаше само очите му, яркозелени, хвърлящи гневни искри.

— Защо го направи? Защо бе нужно да се подиграваш с мен? Защо избра тъкмо брат ми?

— Ник. — Беше хванал китките й и тя направи усилие да се измъкне. Гневът обаче вливаше допълнителни сили в това жилаво тяло.

— Представяш ли си какво изпитвам, като знам, че докато съм си мечтал колко хубаво ще ни бъде заедно, ти си била с него? А той е знаел. Знаел е.

— Причиняваш ми болка — промълви Рейчъл.

Беше си въобразявала, че думите ще прозвучат спокойно, дори авторитетно. А ето че гласът й затрепери, издаде неистовия ужас. Миг-два очите на Ник останаха безизразни, след което се вторачиха в ръцете му. А пръстите се впиваха в раменете на Рейчъл. Отвратен, той се отдръпна и я изгледа невиждащо.

— Отивам си.

Има моменти, когато човек реагира импулсивно. Ето че сега, без да се замисли, Рейчъл се облегна на вратата за опора.

— Недей. Моля те. Не искам да си тръгваш по този начин.

Личеше си, че Ник се отвращава от себе си.

— Никога преди не съм използвал сила срещу жена. Та аз не съм негодник, за Бога.

— Не си ме наранил. Нищо ми няма.

Ала той забеляза, че лицето й е мъртвешки бледо.

— Цялата трепериш.

— Добре де, треперя. Не може ли да седнем за минутка поне?

— Не биваше да идвам тук, Рейчъл. Не биваше да те нападам по този начин.

— Радвам се, че дойде. Засега и това е достатъчно. Моля те, хайде да седнем.

Уплашен, че тя няма да отстъпи, ако той не изпълни молбата й, Ник кимна.

— Иска ти се да заемеш по-удобна позиция, та да ме замериш с някой тежък предмет. Предполагам, трябва да ти го позволя. — Накрая се поддаде на изкушението и се стовари на канапето с увиснали рамене. — Предполагам, ще поискаш да те отстранят от делото.

— Това няма нищо общо. Освен това нямам пoдобно намерение. — Понечи да си вземе чашата изстинал чай, но се уплаши, че ръцете й още не са спрели да треперят. — Това е нещо лично, Ник. Аз обърках нещата. Трябваше да бъда предпазлива. И сега нищо не е в състояние да ме оправдае. — Поемайки дълбоко дъх, тя сплете пръсти. — Онова, което се случи между Зак и мен, не бе предвидено, да не говорим, че противоречи на професионалната етика.

Ник презрително изсумтя.

— Още малко и ще ми кажеш, че не си могла да устоиш.

— Не — тихо промълви Рейчъл. — Можех. Човек винаги има възможност за избор. Аз просто не пожелах да се овладея.

Думите, тонът, с който бяха изречени, го накараха да се намръщи. Когато й позвъни, беше сигурен, че тя ще избере най-лесния път за отстъпление.

— И тъй, ти избра него.

— Стана тъй внезапно… — Не беше сигурна, че действително съществуват думи, които да опишат случилото между нея и Зак. — И все пак можех да попреча. Или поне да го отдалеча във времето. Не го направих и вината е изцяло моя. Фактът, че и двамата бяхме определени за твои временни настойници, допълнително утежнява вината ми, но… — Тя поклати глава. — Никакво но… Аз се провалих. — Очите й срещнаха неговите с молба да й повярва. — Никога не сме те смятали за неудачник. И изобщо не сме ти се присмивали. Каквото и да мислиш за мен, не позволявай това отново да развали отношенията ти със Зак.

— Той най-подло ме измести.

— Ник. — В гласа й се долавяше търпение и съчувствие. — Това не истина. И ти го знаеш.

Дълбоко в себе си той действително го знаеше, питаше се кога бе проумял, че онова между него и Рейчъл е плод единствено на въображението му. Ала дори да признаеше колко отдавна бе прозрял истината, това нямаше да намали обидата.

— Аз те харесвах.

— Зная. — Очите й отново се напълниха, сълзите потекоха по бузите й. — Съжалявам.

— За Бога, Рейчъл. Недей. — Имаше чувството, че повече няма да издържи. Отначало я бе уплашил, а ето че сега я разплака. — Моля те, недей.

— Добре, няма. — И тя рязко избърса сълзите, но не спря да плаче. — Разбери, чувствам се ужасно. Обърна ли поглед назад, откривам десетки други начини, по които съм могла да постъпя. Аз обикновено добре се владея. — Изхълца в усилието да възвърне самообладанието си. — Мразя се, действително се мразя за това, че застанах между двама ви.

— Я стига. — Ник бе изпаднал в пълно объркване. Изправи се с чувството, че се е държал като истински подлец. — Успокой се, де. — И неловко я потупа по рамото. — Не ми е за пръв път да ми бият шута.

Рейчъл затърси из джобовете на робата си забравена носна кърпичка.

— Не искам да насочиш омразата си към него.

— Не можеш да очакваш чудеса.

— О, Ник, ако можеше през всичките му погрешни ходове да прозреш колко си му скъп.

— Без лекции, ако обичаш. — Стори му се, че очите й са сухи и едва забележимо въздъхна. — Държиш се, сякаш си влюбена в него. — Остана зашеметен от изражението в очите й — нещастен измъчен поглед миг преди сълзите отново да го замъглят. — О, Господи! — Тя избухна в ридания и това като че ли даде нова насока за мисълта на Ник. — Искаш да кажеш, че не става въпрос само за секс?

— Така трябваше да бъде. — Той плахо я прегърна и тя отпусна глава на рамото му. — Господи, как можах да допусна това? Не искам да съм влюбена в когото и да било.

— Трудна работа. — Ник осъзна, че я е прегърнал силно като истински закрилник. Та той възприемаше терзанията й почти като неин брат. Досега не беше му се случвало някой да плаче на рамото му или да търси подкрепа от него. — Ами той? И той ли го е закъсал като теб?

— Не зная. — Рейчъл изхълца, издуха носа си. — Не сме говорили за това. Пък и няма какво да говорим. Всичко това с абсолютно нелепо. А аз съм направо смешна. — Засрамена от себе си, тя лекичко се отдръпна. — Да приемем, че тази вечер просто всеки от нас е изпуснал нервите си. Моля те, не му казвай какво сме си говорили.

— Това зависи най-вече от теб.

— Прав си. Благодаря ти. — Рейчъл избърса нова издайническа сълза с опакото на ръката си. — Постарай се да не ме мразиш прекалено много.

— Аз не те мразя. — Ник се облегна назад, внезапно почувствал залялото го изтощение. — Не зная какво чувствам. Навярно съм си мислел, като дойда тук тази вечер, да ти докажа, че аз съм по-добрият. Глупава работа.

— И двамата сте невероятни — увери го Рейчъл. — Иначе откъде-накъде разумна жена като мен ще залети и по двамата едновременно?

Ник вяло се усмихна.

— Няма що, подходящ избор.

— Така си е. — И тя докосна бузата му. — Кажи ми, че ще се върнеш при него.

Устните на Ник се извиха в упорита тънка линия.

— Къде другаде бих могъл да отида?

Но тя очакваше друг отговор.

— Кажи ми, че ще се върнеш там и ще поговориш с него, за да оправите нещата.

— Единствената ти грешка е, че си хлътнала не по когото трябва.

— Може и да си прав — обнадеждена призна Рейчъл. — И все пак май ще е по-добре да дойда с теб.

— Както искаш. Но няма да е зле преди това да си измиеш лицето. Очите ти са червени.

— Добре тогава. Дай ми пет минути.

Оставаше половин пресечка до бара, когато Рейчъл усети как Ник започва да се напряга. Раменете му бяха приведени, веждите — свъсени ниско, ръцете — пъхнати в джобовете.

Типична реакция, рече си тя. Звярът мъжкар с настръхнала козина оголва зъби, за да покаже на противника колко е силен.

Премълча си това свое наблюдение, защото знаеше, че на никой от двамата не би било приятно да го чуе.

— Чуй как виждам нещата — рече тя, като спря пред вратата. — Днес без друго нямаше много клиенти, пък и вече минава един. Ще изчакаме барът да затвори и после ти ще кажеш каквото си намислил. Аз ще бъда само посредник.

Ник се запита дали тя си дава сметка колко ще му е трудно.

— Както кажеш — въздъхна примирено.

— И ако някой ще размахва юмруци — добави Рейчъл, като дръпна вратата, — то това ще бъда аз.

Думите й предизвикаха вяла усмивка, която се стопи още щом влязоха.

Рейчъл излезе права. Заведението бе полупразно, както често се случваше в средата на седмицата. Повечето от редовните клиенти вече си бяха тръгнали. На бара седяха само няколко души, които Зак обслужваше сам. Лола почистваше масите. Тя само вдигна очи, погледна одобрително Рейчъл и отново се залови с работата си.

Зак надигна бутилка минерална вода. Рейчъл срещна погледа му, не й убягна облекчението, проблеснало миг преди той да сведе очи.

— Ей, барман — пошегува се тя, като се настани на едно от високите столчета, — да ти се намира кафе?

— Естествено.

— Нека бъдат две — каза Рейчъл, като отправи многозначителен поглед към Ник.

Момчето не каза нищо, но седна на столчето до нея.

— Знам една стара украинска традиция — отново поде Рейчъл, когато Зак постави чашите на плота. — Нарича се семейно събиране. Готов ли си за подобно нещо?

— Да. — Зак с жест посочи брат си. — Ще мога да го понеса, струва ми се. Ами ти?

— Тук съм — изръмжа Ник.

— Ей! — провикна се някакъв мъж, който май отдавна бе превишил дозата си. — Ще ми се донесе ли тук още една чаша бърбън?

— Няма да стане. — Зак приближи към човека с каната в ръка. — За утеха ти предлагам безплатно кафе.

Мъжът облещи насреща му кръвясали очи.

— Ти за какъв се мислиш, бе, да не си социален работник?

— Нещо такова.

— Казах вече, жаден съм по дяволите.

— Тук повече няма да получиш.

Пияният протегна ръка и сграбчи пуловера на Зак. Като гледаше хилавото му телосложение, Рейчъл реши, само пиянската смелост го кара да се заяжда със Зак.

— Това тук бар ли, или църква?

Нещо проблесна в очите на Зак. Рейчъл остана с впечетлението, че първа го е доловила и тъкмо се канеше да слезе от столчето си, когато Ник хвана ръката й.

— Той сам ще се справи — рече момчето.

Зак сведе поглед към ръцете, смачкали пуловера му, сетне изгледа недоволния клиент право в лицето. Когато заговори, гласът му звучеше с удивителна кротост.

— Странно е това, дето питаш. Познавах навремето симпатяга, от Ню Орлийнс трябва да беше. И той обичаше бърбън. Една нощ тръгнал от бар на бар, после ги повтаря и накрая едва се държал на краката си. Разправят, че бил толкова пиян, че накрая влязъл в църква, а си мислел, че е поредният бар. И се изтъпанил отпред… там дето е олтарът, де. Ударил с юмрук и поискал едно двойно. И после паднал и умрял. — Зак внимателно разтвори пръстите, сграбчили дрехата му. — Та си мисля, де, ако изпиеш толкова много бърбън, че да забравиш къде се намираш, нищо чудно да паднеш мъртъв в някоя църква.

Мъжът изруга и грабна чашата с кафе.

— Много хубаво си знам къде съм.

— Това е добра новина. Тук не обичаме да се разправяме с трупове.

Рейчъл чу приглушения смях на Ник.

— Това истина ли е, или лъжа? — прошепна тя.

— По малко и от двете. Той винаги знае как да се оправя с пияниците.

— С блондинката обаче не успя да се справи.

— Каква блондинка?

— Това е друга история — каза Рейчъл и се усмихна. — Друг път ще ти я разкажа. Ако смяташ, че ще е по-удобно горе да поговорите… — Спря насред думата, чула невероятна пукотевица откъм кухнята. — Господи, имам чувството, че Рио събори хладилника. — В следващия миг застина. Вратата на кухнята се отвори с трясък. Отвътре, клатушкайки се, с рана на челото, от която се стичаше кръв, се показа Рио. Зад него пристъпваше някакъв мъж, надянал чорап на главата. Човекът бе опрял дулото на огромен пистолет във врата на Рио.

— Време е да се позабавляваме — изрева непознатият и избута напред едрия мъжага.

— Появи се изневиделица — отвратен обясни Рио, като пристъпи към бара. — Май слезе от горния етаж.

Чу се кикот, появиха се още двама въоръжени, и те с прикрити лица.

— Никой да не мърда. — Думите бяха подкрепени от изстрел по посока на корабния звънец, който глухо издрънча.

— Заключи предната врата, бе скапаняк. — Заповедта дойде от първия. — И никой да не стреля. Всички изпразнете джобовете си на бара. И не ми губете времето. — Той направи знак на третия от бандата да застане така, че всички да са на прицел. Портфейли, бижута, всичко. Ей, ти! — И той вдигна пистолета си към Лола. — Изтърси бакшишите, скъпа. Като те гледам, май добре печелиш.

Ник не се помръдна. Нямаше сили да се помръдне. Този глас му бе познат. Маските не му пречеха да разпознае кои са тримата въоръжени. Неприятният кикот на Ти Джей, размъкнатата му походка. Окъсаното яке на Кеш. Белегът върху ръката на Рийс, оставен от ножа на вражеската банда.

Това бяха неговите приятели. Неговото семейство.

— Какво правите, по дяволите? — поиска да знае той, като видя как Ти Джей събира плячката в торба за пране.

— Пребъркай ги — заповяда Рийс.

— Вие сте се побъркали.

— Веднага. — Рийс насочи оръжието към Рейчъл. — И никой да не се обажда.

Ник се подчини, но не изпускаше Рийс от поглед.

— Ти беше дотук, човече. Чашата преля.

Скрит зад маската, Рийс се ухили.

— Лягайте на пода! — кресна той. — По корем, ръцете зад главата. Ти не — обърна се той към Зак. — Ти опразни касата. А ти… — Дръпна Рейчъл за ръката. — От теб ще излезе чудесна застраховка. Ако някой вземе да се прави на много умен, като едното нищо ще я осребря.

— Не смей да я докосваш…

— Ник! — С тих, нетърпящ възражение глас го спря Зак. — Дръпни се. — Сетне започна да изпразва касата, като се стараеше да държи Рийс под око. — Тя не ви е необходима.

— Да, но ми харесва.

Рейчъл мъчително преглътна, усетила пръстите да се забиват в ръката й.

— Крехко месце — провикна се Рийс и примлясна. Ти Джей се изкикоти в отговор. — Май най-добре ще е да дойдеш с нас, хубавице. Да видиш как умеем да се забавляваме.

Рейчъл прехапа устни, за да възпре напиращите гневни думи. Забиваш ток в кокалчето на крака му, рече си тя. С лакътя уцелваш адамовата ябълка да му изкараш въздуха. Можеше да го направи и самата мисъл раздвижи кръвта в тялото й. Но това означаваше останалите мигом да започнат да стрелят.

Ник пристъпи напред и ето че Рийс подпря с юмрук брадичката на Рейчъл.

— О, миячът на чинии се кани да опита нещо ново. — Зъбите му проблеснаха в зловещо предизвикателство. — Хайде, де. Ядосай ме.

— Кротко, де. — Очевидно начинът, по които Рийс се отнасяше към жената, изнервяше Кеш. — Нали дойдохме за парите. Само за парите.

— Ще взема каквото си искам — обяви главатарят. И проследи как Ти Джей изсипва в торбата съдържанието на касата. — Другите къде са?

— Нямаше много клиенти — обясни Зак.

— Я не ме будалкай. В офиса има сейф. Отвори го.

— Заповядай тогава. — Зак бавно тръгна напред. Трябваше да овладее желанието да размаха юмруци, да сграбчи кикотещия се нищожник и да превърне лицето му в кървава пихтиеста маса. — Ще го отворя, щом я пуснете.

— Оръжието е в мен — напомни му Рийс. — Заповедите ги раздавам аз.

— Ти държиш пистолет — съгласи се Зак. — Аз пък зная комбинацията. Щом искаш да получиш съдържанието на сейфа, пусни я.

— Хайде, де — не се стърпя Кеш. Ръцете му, стиснали оръжието, вече се потяха. — Мацката не ни е притрябвала. Пусни я.

Под студения поглед на Зак, Рийс усети как губи първоначалното преимущество. А той искаше да ги накара да треперят. Всички. Искаше да ги чуе да пищят и да се молят. Та той бе главатар на Кобрите. Той ги държеше в ръцете си. И никой нямаше право да му противоречи.

— Отваряй — процеди през стиснати зъби. — Да не ти отворя аз дупка в челото.

— Така нищо няма да получиш. — С крайчеца на окото Зак зърна Рио, който леко се поизправи. Огромният му приятел бе готов да се бие до смърт. — Заведението е мое — додаде Зак. — И не искам никой тук да пострада. Пусни дамата и тогава ще получиш каквото искаш.

— Я да поразтребим — викна Ти Джей и насочи пистолета към чашите, наредени над бара. Разхвърчаха се стъкла и той доволно се изкикоти. — Няма да е интересно, ако не си направим купона. — Грабна чаша водка и я изля в гърлото си. Сетне, ръмжейки, тресна чашата в пода.

Сладките звуци на разрушението, приглушените писъци на заложниците, налягали по пода, раздвижиха адреналина в тялото на Рийс.

— Тъй, де, тая дупка бездруго на нищо не прилича. — Глух за плахите възражения на Кеш той стреля в екрана на телевизора. — Ей тъй ще направя и със сейфа. Дoри жената не ми е нужна. — Блъсна Рейчъл, тя загуби равновесие и падна. — Не си ми притрябвала.

Тутакси насочи оръжието към Зак и доволно примлясна. Предстоеше му да отнеме човешки живот, а това бе съвсем ново усещане. При това не само злокобно, но и безкрайно вълнуващо.

— Ей така се разпореждам аз.

Още преди Зак да скочи, Ник се изправи на крака. Като същински спринтьор, застанал на старта, той се втурна напред към брат си миг преди да изтрещи пистолетът в ръцете на Рийс.

Последваха писъци, безброй нечленоразделни викове на ужас. Рейчъл сграбчи някакъв стол и замахна. Усети, че е попаднала в целта, защото й отвърна болезнено стенание. Зърна как край нея профучава огромното тяло на Рио. Ала тя самата вече летеше към Зак и Ник, чиито тела изглеждаха безпомощно отпуснати на пода.

Видя кръвта. Подуши я. Ръцете й бяха целите в кръв. Помещението й заприлича на лудница. Викове, пукот, бягащи стъпки. Чу някой да плаче. Някой друг повръщаше.

— О, Господи, моля те, Господи! — Тя притисна ръце към гърдите на Ник и в същия момент Зак се поизправи, тръсна глава, додето съзнанието му се проясни.

— Рейчъл. Ти си… — И ето че видя брат си, проснат на пода, с мъртвешки бледо лице, а кръвта бързо мокреше ризата му — Не! Ник, не! — Изпаднал в паника, Зак го сграбчи, отблъсна Рейчъл, която се опитваше да притисне раната.

— Спри веднага, чуваш ли! Слушай какво ти говоря… Сложи ръцете си ето тук. Помъчи се да спреш кръвта. Отивам за кърпа. — Редейки безмълвни молитви, тя скочи на крака и се втурна зад бара. — Повикайте линейка — извика. — Кажете им да побързат. — Овладя собствения си безумен ужас и отново коленичи до Зак. Отблъсна ръцете му и притисна нагънатата кърпа върху раната на Ник. — Той е млад. Силен е. — Сълзи се стичаха по лицето й, додето тя трескаво търсеше пулса на Ник. — Няма да го оставим да си отиде.

— Зак — повика го Рио и също коленичи. Изплъзнаха ми се. Съжалявам. Отивам да ги догоня.

— Не. — В очите на Зак припламваше жажда за отмъщение. — Ще ги догоня аз. Но не сега. Донеси одеяло да го покрием, Рио. И още кърпи.

— Ето, ето. — Отнякъде притича Рейчъл, подаде кърпите, погали Зак по косата. — Той е герой, Зак. А ние не оставяме героите да умрат.

— Препречи се в последния момент — сломен изрече Зак. — Проклетото хлапе открай време ми се пречка. — Погледна Рейчъл, сетне покри ръцете й, притиснали гърдите на брат му. — Не искам да го загубя.

— Няма да го загубиш. — В този момент тя чу далечния вой на сирени и си поотдъхна. — Няма да го загуим.

 

 

Безкрайни часове в чакалнята, безброй цигари, безброй чаши горчиво кафе. Зак все още виждаше бледото лице на Ник, когато количката се втурна в асансьора, отвеждащ към спешната операционна.

Безпомощен. Болниците открай време го караха да се чувства напълно безпомощен. Едва година бе изминала от деня, когато видя баща си да умира. Бавно, неизбежно и толкова тъжно.

Това не биваше да се случи с Ник. Имаше нужда отново и отново да си повтаря тази мисъл. Ник беше млад, а когато човек е млад, смъртта не е непременно неизбежна.

Ами кръвта… Беше загубил толкова много кръв.

Погледна ръцете си, върху които все още виждаше разплискан живота на брат си. Да умре в ръцете му. Това той никога нямаше да си прости. Животът на Ник в ръцете му и той да не може да му помогне.

— Зак. — Рязко се изправи, усетил Рейчъл да приближава. — Искаш ли да се поразходим? Да идем за малко на въздух?

В отговор той само поклати глава. Тя не настоя. Беше безполезно да му казва, че има нужда от почивка. Нямаше сили да стори това. Очите й горяха, ала знаеше, че ако ги затвори, ще види запечатаната картина на онзи безумен миг. Пистолетът се насочва към Зак. Ник се втурва напред. Изстрел. Кръв.

— Отивам да потърся храна. — Рио с усилие се надигна от мекото канапе. Бялата превръзка искреше на челото му. — А вие двамата ще изядете каквото ви донеса. Това момче скоро ще има нужда от грижи. А ако се разболеете, няма кой да се грижи за него. — Сетне Рио стисна устни и тръгна към изхода.

— Направо е луд по това момче — каза Зак като че ли на себе си. — И сега не може да си прости, че сам не се е справил с тримата въоръжени.

— Ще ги открием, Зак.

— Помислих, че онзи се кани да те нарани. Видях го в очите му. — Никоя маска не може да скрие такава свирепа злоба. Той искаше да нарани някого, когото и да е, а ти беше в ръцете му. За Ник дори не помислих.

— Ти нямаш вина — отсече Рейчъл, когато усети как той се отдръпва от нея. — Няма да позволя да се измъчваш по този начин. Много хора имаше в бара и ти правеше всичко възможно да защитиш всеки един от тях. А Ник пострада, защото искаше да защити теб. И няма да ти позволя да превърнеш един жест на обич в самообвинение.

Този път, когато тя понечи да го прегърне, той не я отблъсна.

— Трябва да говоря с него. Боя се, че не ще мога да се съвзема, преди да поговоря с него.

— Скоро ще разполагаш с достатъчно време за разговори.

— Ужасно съжалявам. — На вратата стоеше Алекси и колебливо пристъпваше от крак на крак. Целият трепетеше още от мига, когато научи за случилото се. — Рейчъл, добре ли си?

— Добре съм. — Извърна се, без да пуска рамото на Зак — Става дума за Ник…

— Зная. Когато постъпи съобщението, поисках аз да поема случая. Мислех, че така ще е най-добре за всички. — Отмести очи и погледна Зак право в лицето. — Ти имаш ли нещо против?

— Не. Благодаря ти. Говорих вече с няколко ченгета.

— Защо да не поседнем? — Той изчака Зак да се отпусне в един от столовете и запали нова цигара. — Знае ли се нещо ново за състоянието на брат ти?

— Откараха го в хирургията. Още нищо не са ни казали.

— На мен може да ми кажат. А ти можеш ли да опишеш тримата бандюги?

— Носеха маски от чорап — уморено въздъхна Зак. — Черни дрехи. Единият беше с джинсово яке.

Рейчъл хвана ръката на Зак.

— Онзи, който стреля по Ник, беше висок някъде към метър и седемдесет — добави тя. — Черна коса, кафяви очи. На лявата ръка има белег. Отстрани на китката, около четири-пет сантиметра. Носеше войнишки обуща с изядени токове.

— Умно момиче. — Не за пръв път Алекси се убеждаваше, че от сестра му би излязло добро ченге. — Ами другите двама?

— Онзи, който даде идеята да изпотрошат всичко в бара, се кикоти като побъркан — припомни си Зак. — Такъв един истеричен. И много мършав.

— Висок около метър и седемдесет и пет — вметна Рейчъл. — Около шейсет килограма. Не го разгледах много добре, но има светла коса. Пясъчноруса, струва ми се. Третият иа ръст е горе-долу същият, но по-набит. Видът на пистолетите ужасно го изнервяше. Потеше се през цялото време.

— Някакви догадки за възрастта?

— Трудно е да се каже. — Тя погледна въпроси към Зак. — Млади. Не повече от двайсет и няколко.

— Горе-долу толкова — рече Зак. — Какви са шансовете да ги пипнем?

— Щом разполагам с някакво описание, поне има откъде да започна. — Алекси затвори бележника си. — Не искам да ви лъжа. Няма да е лесно. Ако са оставяли отпечатъци и ако разполагаме с техни отпечатъци в архива, това също ще помогне. Но ще ни трябва време. Захващам се, и то веднага. Аз съм заинтересована страна, и то не само служебно — додаде.

— Така е — кимна Зак и погледна към Рейчъл.

— Не само заради нея — рече Алекси. — Аз също съм заложил на това хлапе. Искам поне от време на време да получавам уверение, че системата работи, Мълдун.

— Господин Мълдун? — В чакалнята влезе около петдесетгодишна жена в зелен операционен екип. Зак понечи да се надигне, но тя го спря с жест. — Аз съм доктор Марковиц, хирургът, който прие брат ви.

— Как… — Гласът му изневери, но той опита отново: — Как е той?

— Държи се. — Жената се подпря на страничната облегалка. — Да ви засипя ли с медицински термини, или просто ви интересува как се чувства?

— Говорете, моля ви — уплашено настоя Зак.

— Състоянието му е критично. Момчето е страхотен късметлия, не само защото аз го поех, но и защото рядко се случва куршум, изстрелян почти в упор, да не засегне сърцето. В момета според мен шансът да се оправи е седемдесет и пет процента. Ако късметът не му изневери, до двадесет и четири часа този процент значително ще нарасне.

Кафето в стомаха на Зак заплашваше да изригне.

— Искате да кажете, че ще се оправи?

— Искам да ви кажа, че не обичам тъй дълго и старателно да работя върху някой, дето ще го изтърва. Засега ще го оставим в реанимацията.

— Мога ли да го видя?

— Ще пратя някой да ви съобщи, когато излезе от упойка. — Жената потисна прозявката си и мислено отбеляза, че още веднъж бе посрещнала изгрева на слънцето в операционната зала. — Да ви кажа ли сега, че още няколко часа няма да бъде в съзнание, че и да отидете при него, той няма да ви познае, а за вас ще е най-добре да се приберете вкъщи и да си отпочинете?

— Не, благодаря.

Жената разтърка очи и се усмихна.

— И аз така мисля. Той е хубаво момче, господин Мълдун. С нетърпение очаквам да си поговорим.

— Благодаря. Много ви благодаря.

— Ще го държа под око, не се тревожете. — Жената се изправи, разкърши тяло и се взря в очите на Алекси. — Ченге?

— Да, госпожо.

— От километър ги надушвам — обяви лекарката и си тръгна.

 

 

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

 

Отвъд замайването, отвъд благодатната безчувственост на упойката се усещаше тегнеща болка. Всеки път, когато тя станеше по-осезаема, Ник я опипваше със сетивата си, сетне отново се потапяше в приятния пашкул на безсъзнанието. Опитваше се да проговори, ала думите излизаха несвързани, лишени от смисъл.

Чу тревожно пиукане, дразнещо и настойчиво, ала не успя да схване, че това е собственият му пулс, отразен на монитора. Проскърцването на обувки с гумени подметки по настлания с плочки под оставаше заглушено от несекващото бучене в ушите му. Поредното бодване и опипване бе нищо в сравнение с плътната тъмна пелена, която току го заливаше.

От време на време усещаше някой да докосва ръката му. Чуваше и шепот — някой му говореше. Ала не успяваше да събере сили да се вслуша в думите.

Присъни му се морски ураган, насред стихията се видя как скача от палубата надолу в непрогледен мрак. Така и не достигна дъното. Просто продължи да се носи нанякъде безпомощно.

Спогодиха го и други сънища. Зак, застанал зад него пред флипера, движеше ръцете му в правилната посока, смееше се при всяко издръмчаване, бележещо нови точки.

Появи се и Кеш, почти излегнал се върху подобна машина, пушекът от смачканата му цигара скриваше лицето.

Видя също и Рейчъл, която му се усмихваше насред яркоосветена стая, а навред миришеше на подправки за пица и чесън. Очите й блестяха ярки, заинтригувани. Красиви.

Сетне плувнаха в сълзи. И молеха за прошка.

Старецът крещи насреща му. Изглежда немощен, сякаш всеки миг ще рухне, ще се затъркаля надолу по стълбите. От теб никога нищо няма да излезе. Разбрах го още първия път като те видях. Сетне лицето се преобразява, добива онова объркано изражение и той започва да скимти. Къде беше досега? Къде е Зак? Ще си дойде ли скоро?

Ала Зак беше далеч, деляха ги стотици километри. И нямаше към кого да се обърне за помощ.

Рио, застанал пред тиган цвъртящи картофки, се смее над собствените си шеги. И Зак, всеки сън го връща към Зак, който просто минава през кухнята. Всичката ли печалба ще излапаш, хлапе? Добродушна усмивка, приятелско шляпване и той отново тръгва нанякъде.

Излъсканото до блясък пиано… неговата най-съкровена мечта… а наблизо стои Зак и се хили глуповато. Сетне проблясващо пламъче на заредено оръжие. И отново Зак…

С вик на недоволство той пропъди съня, направи опит да се надигне.

— Ей… Давай по-кротко, хлапе. — Зак скочи от стола до леглото и нежно сложи ръка върху рамото на Ник. — Всичко е наред. Няма закъде да бързаш.

Той се опитва да хване на фокус околната обстановка, ала образите се застъпват един друг като неясни сенки.

— Какво става? — Гърлото му е като посипано с пясък, боли. — Болен ли съм?

— Имал си и по-добри дни. — Което мога да кажа и за себе си, помисли си Зак, като се постара да укроти треперещата си ръка, повдигнала пластмасовата чашка. — Казаха, че можеш да пийнеш от това, ако се събудиш.

Ник смукна глътка вода през сламката, сетне още веднъж, но за трета не намери сили. Е, поне погледът му се проясняваше. Внимателно изгледа Зак. Тъмни кръгове около уморените очи насред бледо, леко брадясало лице.

— Приличаш на пират.

Зак се ухили и потърка наболата си брада.

— И ти не си много за гледане. Ще повикам някоя сестра.

— Сестра. — Ник поклати глава едва забележимо, сетне се намръщи, съзрял маркучето, прикрепено към иглата в ръката му. — В болница ли съм?

— Да не мислиш, че си в хотел „Риц“. Боли ли те?

Ник обмисли въпроса и поклати глава.

— Не знам. Чувствам се, замаян.

— То си е така. — Почувствал огромно облекчение, Зак докосна Ник по бузата, сетне смутено дръпна ръка. — Много си луд, ще знаеш.

Ник бе твърде замаян, за да усети вълнението в гласа на Зак.

— Злополука ли? Аз… — И ето че най-сетне му просветна. Споменът изпълни съзнанието му. — В бара. — Ръката му сграбчи завивката. — Рейчъл? Рейчъл добре ли е?

— Добре е. Час по час се отбива. Накарах Рио да я принуди да хапне нещо.

— Ами ти… — Ник го погледна внимателно още веднъж, за да бъде сигурен. — Не успя да те застреля.

— Не, глупчо. — Гласът му изневери. — Той стреля по теб.

Зак усети как краката му омекват и отново седна, зарови лице в шепи. Ръцете му също трепереха. Безкрайно изумен, Ник се вгледа как този човек, който за него винага бе олицетворение на самообладанието, се бори сам със себе си.

— Можеха да те убия, задето ме изплаши така. Ако не беше паднал, сигурно сам щях да те поваля с един удар.

Ала тези обиди и заплахи, изречени с тъй треперлив глас, не звучаха правдоподобно.

— Ей. — Ник вдигна ръка, ала сякаш не знаеше какво да прави с нея. — Ти наред ли си?

— Не, не съм наред — сопна се Зак, изправи се и се обърна към прозореца. Постоя така миг-два, додето се овладее. — Хубаво де, добре съм. Както изглежда, май и ти ще се оправиш. Лекарите казват, че ще те преместят долу, някъде в отделенията, ако показателите ти са добри.

— А къде съм сега? — Ник с любопитство огледа стаята. Стъклени стени, примигващи пиукащи машинки. — Виж ти, пълно е с техника. Откога съм изключил?

— На няколко пъти без малко да дойдеш в съзнание. Тук разправят, че нямало да си спомниш. Доста бълнува.

— Гледай ти. И за какво?

— Флипери. — Зак отново приближи до леглото. — И за някакво момиче, Марси или Марли. Припомни ми по някое време да те нашляпам по тоя повод. — Стана му приятно, като видя лека усмивка да разтегля устните на Ник. — Поиска и пържени картофи.

— Какво да се прави? Те са ми слабост. Получих ли си ги?

— Не. Може по-късно да успеем да ти доставим някоя порцийка. Гладен ли си?

— Не зная. Не ми каза колко време е минало.

Зак посегна за цигара, спомни си къде се намира и въздъхна.

— Около дванайсет часа откакто свършиха да те кърпят. Ако беше те гръмнал в главата, вместо в гърдите, отдавна да си избягал. — И той лекичко чукна с кокалчета челото на Ник. — Твърдо като камък. Много съм ти задължен, тъй да знаеш.

— Нищо не ми дължиш.

— Ти ми спаси живота.

Ник уморено притвори клепачи.

— Същото е, като да скочиш от кораб насред бурно море. Просто не мислиш. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да.

— Зак?

— Тук съм.

— Искам да говоря с някое ченге.

— Трябва да си почиваш сега.

— Трябва да говоря с някое ченге — настоя Ник. — Онези ги познавам.

Зак се взира в лицето му, додето заспи, и понеже наблизо нямаше никой, нежно отметна косите от челото брат си.

 

 

— Казал ви, че състоянието му се подобрява — повтори доктор Марковиц. — Вървете си у дома, господин Мълдун.

— Няма да стане. — Зак се подпря на стената до вратата. Чувстваше се далеч по-добре откакто изведоха брат му от реанимацията, ала все още не бе готов да се върне на своя кораб.

— Господ да ме пази от твърдоглави ирландци. — Жената застрашително изгледа Рейчъл. — Госпожо Мълдун, вие имате ли някакво влияние върху този човек?

— Аз не съм госпожа Мълдун, а отговорът на въпроса ви е не. Струва ми се, ще успеем да го примамим навън, стига да се увери, че при Ник всичко е наред. Брат ми не бива да се застоява прекалено дълго.

— Онова ченге е ваш брат? — Жената въздъхна и поклати глава. — Добре тогава. Давам ви пет минути и след това да ви няма. Ще повикам охраната и ако се наложи, ще наредя да ви изхвърлят.

— Да, госпожо.

— Това се отнася и за онзи гигант, дето ме преследва като привидение из коридорите.

— И двамата ще ги заведа у дома — обеща Рейчъл и бързо се огледа, забелязала вратата да се отваря. — Алекси?

— Свършихме. — Не можеше да скрие огромното си задоволство. — Доста работа ми се отваря.

— Посочи ли кои са? — поиска да знае Зак.

— И тримата. Освен това изглежда е готов да свидетелства.

— Бих искал…

— Никакъв шанс — бързо-бързо изрече Алекси, забелязал Зак да свива ръце в юмруци. — Хлапето само избра най-правилния път, Мълдун. Поучи се от него. Помогни и ти с каквото можеш, Рейчъл.

— Ще се опитам — отвърна тя. — Ако наистина се каниш да говориш с него, съветвам те да се стегнеш, Зак.

— Оня кучи син стреля по брат ми.

— За което ще си плати.

Зак рязко кимна и влезе в стаята на Ник. Застана пред леглото, пристъпвайки от крак на крак.

— Как се чувстваш?

— Добре съм. — Чувстваше се изтошен след разговора с Алекси, но нямаше да си го признае. — Исках да поговорим. Да ти разкажа всичко. Да ти обясня.

— Това може да почака.

— Не. Нали аз съм виновен. Всичко стана по моя вина. Това бяха Кобрите, Зак. Знаели са кога да дойдат и как да проникнат вътре, защото аз им казах. Всъщност не знаех… Кълна ти се, не знаех какво се готвят да направят. Макар че не очаквам да ми повярваш.

Миг-два напрегнато очакване и едва тогава Зак се опомни.

— Защо да не ти повярвам?

Ник стисна очи, додето клепачите го заболяха.

— Ужасна каша забърках. Както винаги. — И сетне разказа за случайната си среща с Кеш в клубчето за електронни игри. — Мислех, че просто иска да си поговорим. А той през цялото време ме е цедил за информация. За да те накисна.

— Ти си му вярвал. — Зак мина от другата страна на леглото и хвана ръката на Ник. — Мислел си, че е твой приятел. Това не означава, че си забъркал каша, Ник, то просто означава, че се доверяваш на хора, които не го заслужават. Ти не си като тях. — Когато Ник отново отвори очи, Зак още по-крепко стисна ръката му. — Объркал си единствено себе си, и то защото дълго време си се опитвал да бъдеш като тях. Но сега с тях е свършено.

— Няма да ги оставя да се измъкнат.

— Ние няма да ги оставим. Тази каша ще оправим заедно.

— Добре — въздъхна Ник. — Както кажеш.

— Всеки миг ще ме изритат оттук, за да те оставя на мира. Утре ше дойда пак.

— Зак — повика го Ник тъкмо преди да отвори вратата. — Не забравяй пържените картофки.

— Имаш ги.

— Е? — попита Рейчъл отвън.

— Всичко е наред. — Сетне я вдигна на ръце и я притисна. Стори му се дребна и тъничка, ала устойчива като желязна котва в буйно море. — Ела с мен у дома моля те — прошепна, притиснал лице в косите й. — Остани при мен тази нощ.

— Да вървим. — Тя го целуна по бузата. — Пътем мога да си купя четка за зъби.

 

 

Доста по-късно, когато го обори сънят, тя остана да лежи будна до него. Чудесно знаеше, че в продължение на четирийсет и осем часа не бе подвивал крак за повече от пет минути. Странно, помисли си тя, загледана в лицето му на меката светлина, процеждаща се през спуснатите щори. Никога преди не беше й хрумвало, че е толкова приятно да се грижи за някого. И все пак не можеше да отрече какво огромно удовлетворение изпита, когато му помогна да се отърси от напрежението и умората на изминалите дни, преди да потъне в обятията на съня.

Колкото са по-големи… каза си тя, но дори наум не довърши мисълта си, а просто го целуна по челото.

Тя самата се чувстваше безкрайно изморена, ала не успяваше да заспи. Колкото и неприятно да бе, трябваше да признае, че за първи път в живота си изпитва неувереност каква трябва да бъде следващата й стъпка.

А любовта не следваше обичайната логика. Тя не се подчиняваше на прости правила или стари амбиции. И все пак броени дни оставаха до мига, когато връзката помежду им щеше да се скъса. Щяха да влязат в съда и да изчакат официалното решение.

А сега трябваше да предвиди по-нататъшното развитие на събитията и да се примири с него.

Зак я бе помолил да се пренесе при него. Рейчъл се обърна по гръб, загледана в сенките, играещи по тавана. Това може би бе достатъчно смела стъпка. Или дори прекалено смела. В момента въпросът бе да реши с какво може да се примири и с кое не може да се раздели.

Боеше се, че на първо място трябва да превъзмогне потребността да се събужда до него.

Мъжът до нея потръпна, от гърдите му се изтръгна сподавен вик и ето че той се събуди. Рейчъл тутакси посегна да го успокои.

— Шшшт. — Докосна бузата му, погали го. — Всичко е наред. Не се тревожи.

— Урагани — като в несвяст промърмори той. — Някой път ще ти разкажа.

— Добре. — Тя сложи ръка на сърцето му, сякаш за да го укроти. — Хайде, заспивай, Мълдун. Ти просто си изтощен.

— Хубаво е, че си тук. Много ми е хубаво.

— И на мен ми харесва. — В следващия миг усети как той плъзва ръка нагоре по бедрото й и вдигна вежди. — Не започвай нещо, което не ще бъдеш в състояние да завършиш.

— Искам само да ми върнеш фланелката. — Той плъзна ръце под меката материя, додето прелестните й гърди изпълниха шепите му. Утеха. Възбуда. Съвършенство. — Точно както и предполагах. Това тяло е направо неуправляемо.

— Играеш си с огъня — предупреди го Рейчъл.

— Присъни ми се онзи стар сън. — Умората просто забавяше движенията му, придаваше сластна нежност на всяка въздишка. Без да се усети, Рейчъл вдигна ръце, сякаш понесена от спокойни води. — Сънят ме накара да си спомня какво е да прекараш месеци наред в морето, без да видиш жена. — Той приближи устни до нейните, очерта ги с език. — Без да я вкусиш.

Рейчъл блажено въздъхна.

— Разказвай ми още.

Устните му отново посрещнаха нейните, сладостно меки, мамещи.

— Когато се събудих, усетих уханието на косата ти, на кожата ти. Седмици наред се събуждам с желанието да си до мен. А сега мога да се събудя и да съм сигурен, че ще бъдеш моя.

— И смяташ, че ще е толкова лесно?

— Да. — Той вдигна глава и й се усмихна. — Много лесно ще бъде, ще видиш.

Някак замислено тя го погали по гърба.

— Имам само още нещо да ти кажа, Мълдун.

— И какво ето?

— Всички на палубата! — И като избухна в смях, тя се претърколи и застана отгоре му.

И оттам нататък всичко тръгна като по вода.

 

— Държиш се просто неразумно — подхвърли тя към Ник на път към съдебната зала, придържайки ръката му. — При тези обстоятелства най-лесно е да поискаме отлагане.

— Искам най-сетне да се сложи край — повтори Ник и хвърли поглед през рамо към брат си.

— С теб съм, хлапе.

— Изобщо не си мисля, че мога да надвия двама ви едновременно — с негодувание призна Рейчъл. — Обаче ако залитнеш…

— Не съм инвалид.

— Преди два дни излезе от болницата.

— Доктор Марковиц му даде зелена светлина — вметна Зак.

— Не ме интересува какво му е дала доктор Марковиц.

— Рейчъл. — Леко задъхан от изкачването по стьлбите, но все още напълно спокоен, Ник бутна ръката й. — Престани да играеш на разтревожена майка.

— Чудесно. — Тя рязко вдигна ръце, сетне побърза да оправи връзката на Ник, изтупа невидими прашинки от якето му. Забеляза ухилената физиономия на Зак и му се облещи насреща. — Млъквай, Мълдун.

— Слушам, сър.

— Мисли се за много интересен, като ми се прави на моряк. — Отстъпи крачка назад да огледа клиента си от глава до пети. Лицето му все още бе твърде бледо, но иначе ставаше за пред хора. — Сигурен ли си, че помниш всичко, което ти обясних?

— Рейчъл, това упражнение го повторихме поне десет пъти. — И той отново се обърна към брат си. — Можеш ли да ни оставиш за минутка насаме?

— Естествено. — Зак се обърна, но в последния миг хвърли поглед през рамо. — Долу ръцете, ей.

— Знам, де. — Не за пръв път си разменяха подобни реплики, ала сега от озлоблението и горчивината нямаше и следа. — Виж, Рейчъл, първото, което ще ти кажа… Е, много ми стана приятно, когато семейството ти дойде на посещение в болницата. Майка ти… — Пъхна неспокойните си ръце в джобовете, сетне отново ги извади. — Надонесе куп сладки и какво ли още не. Баща ти пък беше се приготвил да играем на дама…

— Не мисли, че са дошли по задължение.

— Да, но… Е, беше много приятно. Дори получих картичка от Фреди. А ченгето… Абе и него си го бива.

— Алекси е голям чешит.

— Опитвам се да ти кажа, че каквото и да се случи днес, ти направи страшно много за мен. Може би още не зная накъде ще тръгна, но поне съм сигурен, че старите пътеки не ме привличат. И всичко това дължа на теб.

— Не, не е така. — Уплашена, че може и да заплаче, Рейчъл заговори рязко, отсечено. — Мъничко може би, но причината е ето тук. — И тя го почука с пръст по гърдите. — От теб може и да излезе нещо, ЛеБек.

— Благодаря. И още нещо. — Огледа се, за да се увери, че Зак не ги чува. — Знам, че ти създадох куп ядове. Зак разправя, че може и да се съгласиш да се преместиш. Просто искам да знаеш, че няма да ви преча.

— Още не съм решила как ще постъпя. Освен това ти с нищо няма да ни попречиш. Ти си от семейството. Ясно ли е?

— Ясно ми е, разбира се. — Усмивка трепна в ъгълчетата на устните му. — Ако решиш да го чупиш, аз съм насреща.

— Ще го имам предвид. — И тя за последен път подръпна якето му. — Да вървим.

Няма причина да нервничиш, каза си тя, като поведе Ник към масата на ответника. Изявлението й бе добре подготвено, а на съдийската банка щеше да седне приятелски настроен човек.

И все пак умираше от страх.

Изправи се на крака едновременно с останалите, когато в залата влезе съдия Бекет. Преглътна буцата в гърлото си и се усмихна окуражително на Ник.

— Е, господин ЛеБек — поде Бекет, като скръсти ръце. — Колко бързо лети времето. Едно птиченце ми каза, че наскоро сте претърпели злополука. Чувствате ли се напълно възстановен?

— Ваше благородие. — Озадачена от това отклонение от обичайната процедура, Рейчъл се изправи.

— Седнете, моля. — И Бекет махна с ръка. — Господин ЛеБек, попитах ви как се чувствате.

— Добре съм.

— Хубаво тогава. Ако правилно са ме информирали, успели сте да идентифицирате тримата бандити, нахълтали в бара на господин Мълдун. Тримата членове на Кобрите — групичка, с която доскоро сте били свързан, струва ми се… и които в момента са задържани в очакване на съдебния процес.

— Ваше благородие, в последния си доклад… — Поредният опит от страна на Рейчъл.

— Прочетох го, благодаря, защитник. Свършили сте чудесна работа. Предпочитам да чуя разказа на господин ЛеБек. Въпросът ми е, защо изобличихте същите тези хора, чиито имена предишния път решително отказахте да ми съобщите?

— Изправи се — прошепна Рейчъл.

Ник се намръщи, но се подчини.

— Госпожо?

— Разбрахте ли въпроса? Да го повторя ли?

— Няма нужда, разбрах го.

— Чудесно. Вашият отговор?

— Нахълтаха при брат ми.

— Аха. — Също като учителка, доволна от бързия напредък на свой ученик, Бекет се усмихна. — И това напълно променя нещата.

Забравил всички наставления на Рейчъл, Ник зае обичайната поза. Агресивно враждебна.

— Вижте, те нахълтаха с взлом, сцепиха главата на Рио, взеха да тормозят Рейчъл, а на всичкото отгоре размахваха пистолети. Нямаха право на това. Може би ще речете, че съм доносник, щом ги предавам, но знайте, че Рийс щеше да застреля брат ми. А такова нещо няма да допусна да му се размине.

— По-скоро си мисля, ЛеБек, че за кратко време сте се превърнали в трезвомислещ и способен да поема отговорности зрял човек, който не само умее да прави разграничение между добро и лошо, но и разбира какво е това преданост, което е дори още по-ценно качество. Твърде вероятно е отново да се случи да сгрешите, но се съмнявам, че провинението ви ще ви доведе обратно в моята съдебна зала. А сега, струва ми се, областният прокурор има да ми каже нещо.

— Да, ваше благородие. Щатът оттегля всички обвинения срещу Никълъс ЛеБек.

— Страхотно — неволно възкликна Рейчъл и скочи на крака.

— Свърши ли? — попита Ник.

— Още не — заяви Бекет и отново привлече всички погледи. Сетне удари с чукчето. — Е, сега вече свърши.

Рейчъл буйно прегърна Ник.

— Ти победи — прошепна му тя. — Искам да го запомниш. Ти сам победи.

— Няма да отида в затвора. — До този момент не бе допуснал никой, дори самия себе си, да прозре колко го плаши подобна възможност. За последен път прегърна Рейчъл сетне се обърна към Зак. — Отивам си у дома.

— Точно така. — Зак протегна ръка. Сетне изруга и привлече Ник в мъжката си прегръдка. — Ако правилно изиграеш картите си, хлапе, аз пръв ще покача мизата.

— Ще покачиш, друг път. Аз се готвя за съдружник.

— Ще ви помоля да ме извините, господа, чакат ме други клиенти. — Рейчъл ги дари със служебна целувка.

— Трябва да отпразнуваме случая. — Зак хвана ръцете я. Не знаеше какво да й каже. — Седем часа в бара. Не закъснявай.

— За нищо на света.

— Рейчъл — провикна се Ник след нея, — няма по-добра от теб.

— Има — отвърна тя през смях. — Макар че скоро смятам да елиминирам конкуренцията.

 

Рейчъл не успя да стигне навреме. Не стана по нейна вина. Откъде можеше да знае, че ще й натресат въоръжено нападение точно в шест часа?

Две години в службата за обществена защита, напомни си тя и леко се усмихна, като бутна вратата.

Когато чу да я приветстват, застина на място. Гирлянди, балони, глуповати на вид шапчици. А на стената в дъното висеше надпис.

„С Рейчъл не може да се мери дори Пери Мейсън!“

С замах Рио я покачи на раменете си и я отнесе до бара. Когато я пусна, някой тикна в ръката й чаша шампанско.

— Страхотно празненство.

Зак я дръпна за косата и не я пусна, додето не получи целувка.

— Постарах се да ги възпра, да ги накарам да те изчакат…

— Ей сега ще ги настигна… — започна Рейчъл и в следващия миг усети как зяпва от изумление. — Мамо?

— Вече хапваме от ребърцата на Рио — обяви Надя. — А баща ти ме е поканил на танц.

— Може по-късно и с теб да изкарам един танц — рече Юри и поведе Надя в ритъма на полка.

— Поканил си родителите ми. — Рейчъл поклати глава от изумление. — А онзи там, дето се тъпче с кюфтета, трябва да е Алекси.

— Частно празненство — рече Зак и чукна чашата си в нейната. — Ник сам изготви списъка. Погледни.

Рейчъл се привдигна на пръсти и го забеляза на една от далечните маси.

— Това там не е ли дъщерята на Лола?

— Направо се шашна, като разбра, че е прострелян.

— Един от най-добрите десет начина да направи впечатление на една жена.

— Ще го имам предвид. Искаш ли да танцуваме?

Рейчъл отпи от шампанското.

— Залагам седмичната си заплата, че не знаеш как се танцува полка.

— Губиш — заяви Зак и грабна ръката й.

Празненството се проточи с часове. А Рейчъл загуби представа за времето, додето опита всички специалитети на Рио, отпивайки от хубавото шампанско. Танцува, додето краката й започнаха да туптят, а накрая дори се съгласи да попее украински песни в дует със своя подпийнал баща.

— Хубаво празненство — обяви Юри, макар леко да се клатушкаше, докато си облече палтото.

— Да, папа.

Старецът се усмихна и се наклони към дъщеря си.

— А сега си отивам у дома да зарадвам майка ти.

— Само си приказваш. Ще захъркаш още в колата.

— Ами тогава ти ще ме събудиш.

— Може, може. — Надя целуна дъщеря си. — Гордея се с теб, моето момиче.

— Благодаря ти, мамо.

— Умно момиче си ти, Рейчъл. Ще ти кажа нещо, което вече сигурно и сама си открила. Намериш ли добър мъж, грабни го, нищо няма да загубиш, а изпуснеш ли го, губиш всичко. Разбра ли ме?

— Да, мамо. — Рейчъл погледна към Зак. — Мисля, че да.

— Това е хубаво.

Рсйчъл ги проследи как си тръгват, хванати ръка за ръка.

— Страхотни са — избоботи Ник някъде зад нея. — А и брат ти си го бива… за ченге, де.

— O, аз съм доста привързана към него. — Рейчъл въздъхна и измъкна някаква цветна лентичка от косите си. — Май празненството скоро ще приключи.

— Това тук, да. — И Ник тръгна да помогне на Рио да сложат малко ред в бъркотията. И ако той действително добре познаваше брат си — както впрочем започваше вече да се убеждава, — до края на вечерта Рейчъл щеше да получи още една изненада.

Зак издържа да надзирава екипа по почистването цели двайсет минути, преди да заповяда на Рио да си върви у дома, а на Ник — да си ляга. Ако в следващите пет минути не успееше да остана насаме с Рейчъл, просто щеше да експлодира.

— Другото ще довършим утре.

— Ти си шефът. — Рио намигна на Рейчъл и намъкна палтото си. — Засега.

Зак посегна към някаква полупразна бутилка.

— Останало е още малко шампанско. Искаш ли да ти налея?

— Ще се справя, струва ми се. — Тя се настани пред бара и протегна чашата си. — Черпи ме едно, моряче.

— С удоволствие. — Зак напълни чашата й и плъзна бутилката встрани. — Едва ли някога ще мога да ти се отплатя.

— О, не започвай пак.

— Искам да знаеш колко съм ти признателен.

— Аз просто си свърших работата най-добросъвестно. За което никой не ми дължи благодарност.

— По дяволите, Рейчъл, остави ме да ти обясня какво изпитвам.

В този момент през вратата на кухнята връхлетя Ник.

— Ако това е най-доброто, на което си способен, брат ми, ще имаш нужда от помощ.

С един-единствен поглед Зак без малко да го изпепели.

— Върви да си лягаш.

— Натам съм тръгнал. — Ала наместо по стълбите, той тръгна към автомата и пусна няколко монети. Поигра си с копчетата, сетне се обърна към тях. — Ама и вие двамата сте тежък случай. Послушайте човек, който достатъчно добре познава слабостите ви, и стига сте бягали един от друг. — С тези последни думи Ник намали осветлението и излезе.

— Как трябва да разбирам това, по дяволите?

— Не питай мен. Слабости ли? Та аз нямам слабости.

— Аз също — ухили се Зак насреща й. — Но музиката е хубава.

— Наистина — съгласи се Рейчъл и се отпусна в обятията му.

— Напоследък събитията се развиха твърде бързо.

— О, да…

— Исках да поговорим за онова, което ти предложих преди време. Да се преместиш тук.

Рейчъл затвори очи. Вече бе решила, че отговорът ще бъде „не“. Безкрайно трудно й бе да откаже, ала тя не бе човек, който приема половинчати предложения.

— Моментът може би не е много подходящ.

— Скоро едва ли ще имам друг случай. Въпросът е, Рейчъл, че не искам да се местиш тук.

— Ти… — Тя застина, сетне го блъсна и без малко наистина да го събори. — Добре тогава.

— Исках да кажа…

— Пет пари не давам какво искаш — сопна му се тя. — Бас държа, че винаги постъпваш така. Оправих ти бъркотиите и сега си готов да ме отпратиш.

— Не е истина…

— Млъквай, Мълдун. Сега ще говоря аз.

— Нима някой може да те спре?

Токчетата й зачаткаха по пода, когато тя започна да крачи нервно напред-назад, за да укроти гнева си.

— Ти направо не си наред, капитане. Колко време те оставих да ми се натрапваш. Но ти просто не си свикнал да ти отказват.

— Че ти не си ми отказала — напомни й той.

— Това няма нищо общо. — Застанала срещу него, тя сложи ръце на кръста си. — И тъй, значи не искаш да се места тук. Чудесно. Бездруго отговорът ми щеше да бъде „не“.

— Страхотно. — Той пристъпи напред и кресна в лицето й: — Не си въобразявай, че ще се примиря да дойдеш на гости, за да си поиграем на гаджета. Искам да се омъжиш за мен.

— О, ако си въобразяваш… О, Господи! — Рейчъл усети как се люшва назад, сетне напред, подпря се с ръка на гърдите му, за да не изгуби равновесие. — Трябва да седна за малко.

— Ами сядай тогава. — Той я хвана през кръста и я вдигна да седне на бара. — А сега ме слушай внимателно. Добре си спомням как си обещахме да не се обвързваме задълго. Такова беше твоето желание, а и моето. Днес обаче обръщаме нова страница, Рейчъл, и правилата стават съвсем други.

— Зак, аз…

— Не. Не ще успееш да ме въвлечеш в спор. — Без съмнение тя щеше да спечели, а този път той бе твърдо решен да не се предаде. — Всичко съм премислил. Знам, че имаш амбиции или както там наричаш онези важни за теб неща. — Сграбчи ръцете й, стисна ги здраво, за да бъде по-убедителен. Рейчъл реши да отложи за по-късно прегледа за счупени стави. В момента единственото, което усещаше, бе изумление. — От теб се иска едно-единствено нещо, да добавиш едно име към списъка от приоритети. Моето. Не влизаше в плановете ми да се влюбя в теб, но сега това е факт, с който ще трябва да се примириш.

— Мога да кажа същото за себе си — промълви Рейчъл, но той сякаш не я чу.

— Може би ще кажеш, че в живота ти няма място… — Прегърна я още по-силно, забелязал, че изхълца. — Какво каза?

— Казах, че за мен е почти същото.

— Кое е същото?

— Нали ти твърдиш, че не влизало в плановете ти да се влюбиш, а аз ти казах, че при мен е същото… — Рейчъл бавно въздъхна, усетила как ръцете му се изплъзват от нейните. — Но сега това е факт, с който ще трябва да се примириш.

— Тъй ли?

— Тъй. — Както седеше на бара, тя обви ръце около врата му и опря чело в неговото. Направо невероятно, рече си тя. Та той беше уплашен не по-малко от нея. — Ти ме принуди да ти го кажа, Мълдун. Готвех се да откажа предложението ти, тъй като прекалено много те обичам и не бих се примирила с половинчато завоевание. Вече дни наред ходя като замаяна.

— Седмици. — И той опря устни до нейните. — Бях намислил съвсем деликатно да поставя въпроса, но просто не се стърпях. Дори с баща ти споделих какви са моите намерения.

Рейчъл се колебаеше дали да се засмее, или просто да изкрещи.

— Не си го направил.

— Все пак най-напред го напоих с водка, за всеки случай. А той ми заяви, че искал още внуци.

Рейчъл усети как запърха сърцето й.

— И аз не искам да го разочаровам — заяви тя.

Нещо стегна гърдите на Зак, в следващия миг той усети как му олеква.

— Не се ли шегуваш?

Това е то, помисли си Рейчъл, взряна в очите му. Нова страница, нови правила. Нов живот, който да започнат заедно.

— Не се шегувам. Искам да имаме семейство. Искам всичко от теб. И това е мой избор.

Той обгърна лицето й с ръце.

— Ти си всичко, за което съм мечтал, а никога не съм се надявал да получа.

— Ти си всичко, за което съм мечтала — повтори в отговор Рейчъл. — Макар да се преструвах, че изобщо не те искам. — Когато приближи устни към неговите, усети в гърлото й да напират сълзи. — Няма сега да се разкисваме, нали, Мълдун?

— Кой, ние ли? — Зак се ухили и я грабна в обятията си. — За нищо на света.