Нора Робъртс
Съдружник по неволя (8)

СЕДМА ГЛАВА

Той разкъса блузата й. Не само страстта го подтикваше. Не можеше повече да понася гледката на тази дреха върху тялото й, кървавите петна върху яркосинята коприна.

И все пак звукът на разкъсана коприна, отекнал в пръстите му, нейният приглушен вик на внезапна възбуда запалиха огъня в гърдите му.

— Първия път, когато те видях… — Дишаше шумно и учестено, додето успее да захвърли омразната дреха. — Още от първата минута исках тъкмо това. Исках теб.

— Зная. — Тя протегна ръка към него, удивена от дълбочината и настойчивия копнеж за близост. — Аз също. Това е лудост — прошепна с устни, допрени в неговите. — И двамата сме полудели. — Трепетни вълни пробягаха по раменете й, когато той свали презрамките на бельото й само за да постави устни върху образувалите се бледи следи.

Готова най-сетне да отпъди задръжките, тя се изви към тялото му като дъга, щом усети жадните му груби ръце да милват гърдите й. И в следващия миг устата му — гореща и ненаситна — откри чувствителното зърно, целуна го с благоговение. Побързай, това бе единствената мисъл, останала в съзнанието й, а ноктите й, сякаш добили собствена воля, се забиваха в тялото му.

Да изчезнат всички прегради, плътта й да прилепне към неговата, това искаше тя. Усещаше ситни капчици да покриват кожата й, ала вместо да я охладят, още по-силно подклаждаха огъня. Почувствала устните му върху бумтящото си сърце, тя зарови пръсти в косата му, притисна го още по-близо. Ала желанието й нарастваше все повече и повече. Бурята в нея бушуваше вече с пълна сила, но тя все по-възторжено посрещаше ласките, болката, настойчиво искаше още и още.

Вкопчи се в широките му рамене, когато го усети да обсипва цялото й тяло с целувки, оставяйки ново горящо пламъче на всяко открито местенце. И сетне с трескаво нетърпение се потапяше в страстта, изпивайки с устни нейните.

Нямаше сили да укроти своята ненаситност. Безброй пъти си бе представял как ще я люби мъчително бавно на някое огромно меко легло, ала неистовото желание, което бе успял да разпали у нея, надминаваше и най-съкровените му фантазии.

Той бе нейно притежание. Роб на страстта й. Дори митична сирена не би могла тъй всецяло да завладее ума и душата му.

Опита се рязко да дръпне полата й, отхвърча забравено копче. А той имаше чувството, че окончателно ще загуби разсъдък, ако мигом не отстрани всички пречки, за да я има, каквато си я бе представял. Без остатък.

Пленник на своята лудост, той бавно смъкна чорапите й, сетне и копринения колан. Някъде отвъд грохота, изпълнил мозъка му, той чу приглушения й вик в отговор на милувката по бедрото. В безпаметната борба със самия себе си той си позволи да се дръпне за миг, за да я погледне — стройно тяло със златиста кожа, с разрошени коси, с потъмнели до загадъчност очи.

Тя го последва, неспособна да чака дори миг повече. Този път тя го целуна първа, дръпна колана на джинсите му.

— Нека аз — прошепна дрезгаво.

— Не. — Той плъзна ръка по гърба й, положи я нежно на пода. — Остави на мен.

Вулканът изригна още при първото докосване. Тръпка разтърси тялото й, с всеки нов тласък все по-мощна. Той не бе в състояние да откъсне очи. Това не бе отстъпление. Макар повлечен от собствения си лудешки вихър, той разбираше, че това не е отстъпление. То бе забрава, лишена от задръжки жажда за удоволствие. За всяка наслада тя се отплащаше стократно, телата им вече се понасяха отвъд разума и чувствата, дори отвъд въображението.

Откъде можеше да знае тя, че страстта е тъй изпепеляваща, опасна като самата смърт? Откъде можеше да предположи, че тя, тъй самоуверена, тъй предпазлива във всяко свое действие, ще заглуши гласа на разума, втурнала се към опасната примамка на удоволствието? О, тя, ще изпита всичко докрай. Той трябва да й принадлежи изцяло. Да й даде всичко, на което е способен. И ето че тя сключи крака над бедрата му, притисна го силно към себе си.

Усети надигналото се в гърдите му стенание, чу как я изпълва. Срещна очите му, добили цвета на кобалт, изпълнени с безумно обожание. Следващото движение бе негово и тя го последва без колебание. Изгубена в безпаметния вихър, тя вече чуваше единствено вика на собственото си сърце.

 

 

— Колкото са по-едри… — промърмори Рейчъл след време.

— Моля?

Усмихната на себе си, тя вдигна ръката на Зак, сетне я пусна и проследи как тупна на килима.

— Толкова по-трудно е да ги повалиш. — Тя се претърколи и опря лакти в гърдите му. Ако не го познаваше достатъчно добре, би си помислила, че спи… или е изпаднал в безсъзнание. Дишането му се бе поукротило, а очите му бяха все тъй затворени. — Знаеш ли, Мълдун, имаш вид на шампион след десетата обиколка.

Устните му се извиха в ъгълчетата. В момента сякаш нямаше сили за друго движение.

— Без малко да ме нокаутираш, сладурче.

Наместо да му се скара Рейчъл го ухапа по рамото.

— Не ме наричай „сладурче“. Но ако трябва да бъдем честни, и твоето представяне не беше лошо.

— Не беше лошо? — Зак се насили и отвори едното си око. — Та аз без малко щях да те разтопя на желе.

Което е самата истина, мислено си призна Рейчъл.

— Бих казала, че има нещо невероятно привлекателно в твоя груб стил. — И прокара пръст нагоре по гърдите му. — И все пак трябва да признаеш, че първата крачка беше моя. — Това го накара да отвори и другото си око. — Не казвам, че имам нещо против — продължаваше да бъбри тя. — Нямах друг неотложен ангажимент за този следобед.

— Ти си направила първата крачка?

— Фигуративно казано.

— А не искаш ли да повторим пътешествието, шампионке?

— Когато кажеш — изпърха с мигли Рейчъл.

— Тук и сега.

Той я претърколи под себе си, ала бълбукащият смях премина в болезнен писък, когато неволно я удари по наранената скула.

— Извинявай.

— Стига де — усмихна му се тя, за да разсее тревогата в очите му и да върне отново смеха. — Та аз само се шегувах.

Зак извърна главата й така, че да разгледа отблизо белега.

— Трябваше да ти сложа лед. Кожата не е разкъсана, но…

Тя усещаше растящото напрежение, ала вместо да го пропъди с милувка, здравата го ощипа.

— Виж какво, ние в нашия род сме издръжливо племе. И по-страшни рани съм получавала от битките с братята ми.

— Ако някой ден се измъкне от затвора…

— Спри дотук. — Тя докосна с длани страните му. — Не казвай нищо, за което може да съжаляваш. Не бива да забравяш, че съм служител на съда.

— Изобщо няма да съжалявам. — Той я привдигна да седне до него. Наоколо бяха пръснати останките от дрехите й. — За това тук също няма да съжалявам. Макар че на един от двама ни му липсваше известен финес.

Рейчъл възмутено изпусна въздуха от дробовете си.

— Виж какво, ако не разбираш от шега, крайно време е да се научиш.

— Поне изчакай да свърша и тогава ме нападай. Господ ми е свидетел, бърза си като тайфун. — Прибра косата й зад ушите и я целуна. — Бездруго нямах намерение да остана. Имам предвид днес. Не съм си въобразявал, че това ще е най-добрата терапия след опита на онзи идиот да те удуши.

— Не беше чак толкова страшно…

— Сега ти не решаваш кое е страшно и кое не — прекъсна я той. — Знаеш, че те желая от първия миг, Рейчъл. И никога не съм го крил. Само дето днес беше разстроена и уязвима, а аз като че ли се възползвах от състоянието ти.

Близо минута Рейчъл изобщо не успя да проговори.

— Не ме карай да се ядосвам, Мълдун — изрече накрая. — И не ме обиждай.

— Исках само да кажа… Дявол да го вземе, не зная какво съм искал да кажа. — Сетне опита отново: — Е, поне можех да разтегна тъпото канапе, вместо да те поваля на пода.

Присвила очи, тя доближи лице до неговото. Очите й бяха придобили цвета на златни монети.

— На мен ми харесва на пода. Ясно ли е?

Зак определено се чувстваше по-добре. Сам знаеше, че няма склонност към прекалено крехките мекушави създания. Ала тази упорита, понякога твърдоглава жена, бе тъкмо по вкуса му. Без да отмества очи, той вдигна парче от разкъсаната блуза.

— Разкъсах ти дрехите.

— Гордееш ли се с това?

Зак захвърли блузата в ъгъла.

— Да. Мога да изчакам, ако искаш да си облечеш още нещо. Сетне и това ще накъсам.

Рейчъл захапа долната си устна, ала не успя да скрие усмивката си.

— Тоя костюм бездруго е съсипан. А следващия път ще ми платиш щетите. Бюджетът ми е ограничен.

Зак прихна да се смее и бутна с пръст обицата й.

— Луд съм по теб, Рейчъл.

Сърцето й пропусна един удар и тя потръпна. Признанието бе прозвучало романтично като тихо прошепната клетва.

— Ей, да не вземеш да се разплачеш.

— Не се стеснявам да го призная, наистина съм луд — повтори той, удивен и зарадван от леката руменина, избила по страните й. — А споменах ли, че тялото ти ме кара да подивея?

Това вече по-лесно можеше да приеме.

— Не — рече тя, като наклони глава настрани. — Защо не ми го кажеш?

— От носа до кърмата — добави Зак, ала ръцете му говореха по красноречиво от думите. — И по целия корпус.

— Всемогъщи Боже — престорено въздъхна Рейчъл. — Какви приказки само. Май ще се влюбя в един бивш моряк. — И тя шеговито го млясна по устните. — Ще ми кажеш ли още нещо, моряче?

— Давай.

— Къде се намира кърмата?

— Ще ти покажа. — И нежно допря с устни синината на шията й. — Май ще е по-добре все пак да разтегнем канапето, преди нещата да излязат от контрол.

— Както кажеш. — Вече не успяваше да сдържи вълнението си, грубата милувка на ръката му по бедрото й отново я влудяваше. — Щом така предпочиташ.

Навярно идеята не беше лоша, ала канапето сякаш се намираше безкрайно далеч.

— Може да го оставим за по-късно — предложи Зак. — Знаеш ли, ако кажеш нещо на украински, тутакси ще забравя, че се намираме на пода. Обещавам ти и ти да забравиш къде си.

— Защо е нужно да ти казвам нещо, което не разбираш?

— Защото това ме влудява.

— Ти да не ме будалкаш?

— Опитай, ако не вярваш. — Езикът му направи кръг по очертанията на устните й. — Хайде. Кажи първото, което ти хрумне.

Рейчъл лекичко въздъхна и обви ръце около врата му. Прошепна думите в ухото му и тихо се засмя, като чу нечленоразделния отговор.

— Какво значи това? — поиска да знае той.

— Свободен превод ли? Нарекох те огромно глупаво прасе.

— Ами?… А не беше ли това признание, че изгаряш от желание?

— Не. Това сега ще го усетиш.

Ала преди да изпълни намерението си докрай, той вече бе поел нещата в свои ръце.

 

 

В тъмното той я притегли към себе си. Все пак бяха успели да разтегнат леглото. И сега лежаха сред обърканите завивки. Следобедът бе преминал във вечер, вечерта в тъмна нощ.

— Иска ми се да остана — тихо промълви той.

— Зная. — Глупаво е, рече си тя, да ми става мъчно при мисълта, че ще си отиде. Обикновено ревниво пазеше самотните си нощи. — Не можеш, разбираш ли. Още е рано да оставяш Ник тъй дълго сам.

— О, ако нещата се бяха развили по-друг начин… — По дяволите, не бе очаквал, че толкова лесно ще се ядоса. — Бих искал да дойдеш с мен у дома. Бих искал тази нощ да прекараш в моето легло, а когато се събудя, отново да си до мен.

— Той също още не е готов. — Макар че Рейчъл и за себе си не знаеше дали е готова. — Преди да успея да изгладя недоразумението помежду ни, да го накарам да разбере, може би ще е най-добре да не знае, че сме…

Всъщност каква бе подходящата дума? И двамата едновременно си зададоха този въпрос. Ала никой не го изрече на глас.

— Права си. — Пружината изскърца под тялото му. — Искам пак да бъдем заедно, Рейчъл. И не е задължително това да стане в леглото. — Погали изящните очертания на скулите й. — Нито пък на пода.

— И аз искам да бъда с теб. — Тя погали с пръсти ръката му. — Хубаво беше. И стига вече сме го обсъждали.

— Отново си права — призна неуверено. — Мога да се освободя по някое време в сряда. Искаш ли да си устроим ранна вечеря?

— С удоволствие. — И двамата замълчаха, но Рейчъл първа се окопити. — По-добре е да си вървиш — рече тя, като въздъхна.

— Зная.

— Може би в неделя ще ви поканя с Ник на вечеря у родителите ми. Веднъж ти споменах, нали си спомняш?

— Хубаво би било. — Той отново я целуна, дълго, като в забрава. — Само още веднъж.

— Да. — Тя го прегърна. — Само още веднъж.

 

 

Рейчъл премести слушалката на другото си ухо, взе да дращи по разтворения пред нея тефтер, хвърляйки невярващ поглед към папките на бюрото си.

— Да, госпожа Масети, разбирам. Необходими са ни един-двама благоприятно настроени към сина ви свидетели. Вашия пастор например или пък някой учител. — Заслушана в дългата тирада на развален английски, тя се запита дали би успяла да привлече вниманието на някой от потъналите в работа колеги и дали той би я съжалил дотолкова, че да й донесе чаша кафе. — Това не мога да ви кажа, госпожо Масети — продължи в кратката пауза. — Съществува не малък шанс за условна присъда и пускане под гаранция, понеже Карл не е бил на волана. Но от друга страна, той е бил в открадната кола и… — Рейчъл внимателно отгърна изписаната страница. — Както ви обясних, много трудно ще бъде да убедим когото и да било, че не е знаел, че колата е крадена, и то след като се докаже, че ключалките са били избити и моторът е бил включен от кабелите. — Доволна от измайстореното хартиено самолетче, тя го хвърли към вратата. Все едно да пуснеш в морето бутилка с писмо. — Не се съмнявам. Че е добро момче, госпожо Масети. В лоша компания е попаднал, да. Да се надяваме, че този случай ще го държи на разстояние от бандата. Госпожо Масети… Госпожо Масети! — каза Рейчъл с твърд глас. — Правя всичко което е по силите ми. Опитайте се да гледате по-оптимистично на нещата и ще се видим в съда другата седмица. Не… Не, наистина. Аз ще ви се обадя. Да, обещавам. Дочуване. Да, абсолютно. Дочуване.

Рейчъл затвори телефона и отпусна глава на бюрото си. Десет минути разговор с тази беснееща майка на шест деца бяха по-изтощителни и от цял работен ден в съда.

— Труден ден ли имаш?

Рейчъл вдигна глава и забеляза Ник да се подпира в рамката на вратата. В едната си ръка държеше нейното хартиено самолетче, в другата голяма хартиена чаша.

— По-скоро тежък месец. — Не можеше да откъсне очи от горещата течност в чашата. — Кажи ми, че това е кафе.

— Слабо, без захар. — Ник направи крачка и й поднесе чашата. — Писмото звучеше повече от отчайващо. — Забеляза как жадно отпи Рейчъл и се ухили. — Както си вървях по коридора, удари ме право в гърдите. В добра форма си.

Оше една глътка и Рейчъл почувства кофеинът да навлиза в кръвообращението й.

— След като спася живота ми, кажи какво мога да направя аз за теб.

— Просто минавах оттук. Реших, че ще намериш врема да хапнем по нещо.

— Съжалявам. Ник. — И тя посочи бъркотията на бюрото си. — Затънала съм до гуша.

— Не ти ли позволяват да се храниш? — Изглежда, беше му приятно да я наблюдава, затънала в изтощителната борба за справедливост, защото небрежно приседна в крайчеца на бюрото й.

— O, от време на време ни хвърлят по някой къс сурово месо. — Господи, та той флиртуваше с нея, осъзна Рейчъл. Присви очи срещу натрупаните папки, опита се да пресметне с колко време разполага преди срещата с областния прокурор, с когото имаше да обсъжда поне десетина дела. Нямаше да бъде лесно. — Всъщност искам да поговоря с теб, ако разполагаш с няколко минути.

— Смяната ми е довечера от шест до два, тъй че разполагам с минути колкото искаш.

Рейчъл се изправи, мина край момчето и посегна да затвори вратата. В момента, в който се обърна, разбра, че Ник погрешно бе изтълкувал жеста. Ръцете му бяха на талията й. За кратък миг я споходи мисълта, че след няколко години това съчетание от ловки движения и груби маниери ще опустошава сърцата на безброй жени. В следващия миг успя да отстъпи встрани.

— Ник… — поде тя колебливо. — Седни. — Изчака го да се настани във вехтия стол и сама седна зад бюрото. — Минаха вече три седмици. Бих искала да знам как се чувстваш.

— Добре съм си.

— Искам да кажа, като се изправим отново пред съдия Бекет, твърде вероятно е тя да ти определи срок под гаранция… освен ако междувременно не си допуснал някоя голяма грешка.

— Нямам такива планове. — Ник залюля скърцащия стол на задните крака. — Напоследък имам все по-малко желание да попадна в затвора.

— Радвам се да го чуя. Съдията обаче може да попита какви са плановете ти. Може би е време да се замислиш върху този въпрос, пък и за отношенията ти със Зак.

— Зак ли? — нервно се изсмя младежът. — 3а това нищо не мога да ти кажа. Най-вероятно е да пожелая да живея сам. Ние със Зак… Е, може и да се погаждаме малко по-добре, но той ужасно ме дразни. Не мога да си поканя мадама и да се ослушвам дали по-големият ми брат няма да връхлети. — Зелените очи проблеснаха насреща й. — Разбираш ли какво имам предвид?

Ето една възможност, каза си Рейчъл.

— Имаш ли си момиче?

Усмивката, разтегнала устните му, бе усмивка на мъж при това много привлекателна.

— Повече се интересувам от жени. Жени с големи кафяви очи.

— Ник…

— Знаеш ли, като тръгвах насам, взех да си мисля какъв голям късмет извадих с тоя неочакван арест. — Той вдигна ръката й, прокара палец по кокалчетата, взе да си играе с пръстите й. А очите му не се откъсваха от нейните. — Иначе изобщо нямаше да ми е необходим толкова привлекателен адвокат.

— Аз съм на двайсет и шест години, Ник. — Това не бяха думите, които бе възнамерявала да му каже, нито пък бе улучила верния тон.

— Тъй ли? И какво?

— И това, че съм определена от съда за твой сънастойник.

— Интересна ситуация наистина. — Усмивката му стана още по-широка. — Ангажиментът ти изтича след около пет седмици.

— И тогава пак ще бъда със седем години по-възрастна от теб.

— По-скоро шест — поправи я Ник. — Но кой ли обръща внимание?

— Аз. — Отчаяна от безсилието си, тя понечи да се изправи, сетне осъзна, че по-добре ще е да остане зад бюрото, което поне отчасти крепеше авторитета й. — Аз те харесвам, Ник, много. И не те излъгах, когато ти казах, че искам да ти бъда приятел.

— Не вярвам разликата във възрастта да те притеснява, миличка. — Той се изправи и тя си даде сметка, че оставането зад бюрото е погрешен ход. Когато той заобиколи и отново седна на ръба, тя се озова в капан между него и стената.

— Притеснява ме, разбира се. Била съм вече в колежа, когатo ти си навлизал в пубертета.

— Е, вече го изкарах. — Ник се ухили и прокара пръст по страната й. Очите му се присвиха. — Това рана ли е?

— Блъснах се — кратко обясни Рейчъл и отново върна разговора на предишната тема. — Въпросът е, че съм твърде стара за теб.

Още цяла минута Ник се взира в подутината, сетне вдигна очи.

— Аз не мисля така. Нека погледнем нещата от друг ъгъл. Смяташ ли, че една жена не бива да се обвързва с мъж, който е шест години по-голям от нея?

— Това е нещо съвсем друго.

— Лицемерка — заяви той. — Пък аз си мислех, че си готова да се биеш за равноправие.

— За равноправие съм, разбира се, но…

— Пипнах те.

— Независимо от възрастта… — Рейчъл реши да опита с друг аргумент. — Аз съм твой настойник и би било напълно погрешно, да не кажа неетично, да те карам да си мислиш, че отношенията ни биха могли да се развият в друга насока. Не ми е безразлично какво ще се случи с теб, но ако съм създала впечатлението, че помежду ни може да има нещо повече от приятелство, наистина съжалявам.

— Ти май прекалено сериозно се отнасяш към работата си — рече замислено Ник.

— Да, така е.

— Това го разбирам. Да не залитаме, тъй ли?

Рейчъл въздъхна от облекчение.

— Именно. — Тя се изправи и стисна ръката му. — Ти си разбран човек, Ник.

— Ти също. — И двамата се стреснаха от внезапния пронизителен звън на телефона. — Тогава ще те оставя да служиш на справедливостта — додаде той, сетне вдигна ръката й към устните си, с което направо я зашемети. — Пет седмици не са чак толкова дълъг срок. Човек може да изчака.

— Да, но…

— Пак ще се видим. — И той си тръгна с бодра крачка, като остави Рейчъл да се пита дали ще реши проблема, ако си удари главата в стената.

 

 

Ник се чувстваше страхотно. Разполагаше с целия ден, имаше пари в джоба си, мисълта за една невероятна жена изпълваше сърцето му. Ухили се, като си припомни как я бе смутил. Не беше си давал сметка колко е приятно да усетиш как можеш да изкараш от равновесие някоя жена.

Що за глупости, мацка като Рейчъл да се тревожи за възрастта си. Клатейки глава в недоумение, Ник се затича надолу по стълбите на метрото. Беше си представял, че е година-две по-млада, но това бездруго нямаше значение. Всичко в нея му пасваше съвършено.

Чудеше се как ли ще реагира Зак, като види Ник ЛеБек някоя вечер да влиза в бара с Рейчъл под ръка. И тогава Зак едва ли щеше да посмее да го нарече хлапе, когато всички видят, че е забил парче като Рейчъл Станисласки.

Грешка, каза си той, като се метна на влака по посока към Таймс Скуеър. Не биваше да говори така за една благовъзпитана дама. Тяхното щеше да се нарича доброволно обвързване. Нехаещ за тракането и скърцането на колелата, Ник потъна в мечти за бъдещето.

Не се съмняваше, че ги очакват вечери, дълги разходки, тихи разговори. Щяха да ходят заедно на концерти, също и на танци. От време на време щяха да прекарват по някоя ленива вечер, сгушени пред телевизора.

Ник реши, че знак за готовността му да се обвърже, е фактът, че не постави секса на първо място в своя списък.

Окрилен от мечтата си, той се сля с тълпата на Таймс Скуеър и реши да похарчи шепа дребни монети на флипера.

В клубчето беше шумно, гръмките звуци на рок заглушаваха дрънченето и пиукането, отмерващо точките на загуба и победа. Макар да му липсваше свободата да се упъти към автомата, щом пожелае, неволно си призна колкo е приятно да похарчиш пари, които сам си изкарал.

Не е нужно да се вмъкваш крадешком, не е нужно на всяка крачка да те преследва чувство за вина. Никой от бандата не беше наблизо, ала ето че не се чувстваше тъй самотен, както бе очаквал.

Подобно нещо не би признал на глас, но действително му бе приятно да се суети в кухнята при Рио. Онзи дебелак знаеше цял куп интересни истории и много от тях бяха свързани със Зак. Като ги слушаше, Ник имаше чувството, че и сам е участвал.

Каквото и да си мислиш, не си бил там, напомни си Ник. Струваше му се повече от невъзможно да обясни колко нещастен се бе почувствал след заминаването на Зак. Та той отново бе останал съвсем сам. Майка му бе положила невероятни усилия да запълни празнотата, ала тя бе по-скоро сянка, отколкото присъствие в неговия живот.

Усилията да осигурява всекидневно храна и дрехи за сина си поглъщаха цялата й енергия. И сякаш за нищо друго не й оставаха сили.

След това се бе появил Зак.

Ник все още добре си спомняше първата среща със своя доведен брат. В кухнята на бара. Възкачен на плота, Зак се тъпчеше с чипс. Висок и мургав, с ведра усмивка и невероятно великодушно поведение. И ето че когато Ник събра кураж и тръгна по петите му, Зак дори не направи опит да го отблъсне.

Зак пръв го бе завел и в клубчето с електронни игри, беше му показал как може да накара сребърните топки да танцуват под пръстите му.

Зак пръв го бе завел на панаир. Зак бе имал търпението да го научи да завързва обувките си. Зак здравата го бе натупал, когато хукна да си гони топката сред колите.

И отново Зак бе този, който едва година по-късно го остави с болната му майка и пастрока тиранин. Картичките и подаръците така и не успяха да запълнят празнотата.

Може би Зак иска по някакъв начин да заличи част от миналото, помисли си Ник и сви рамене. Сетне изруга, съзрял топката да се изнизва. А може би дълбоко в себе си самият Ник бе готов да му прости.

— Ей, ЛеБек. — Ударът по рамото без малко да стане причина да загуби и следващата топка. — Къде се криеш толкоз време?

— Тук съм си. — Ник хвърли бърз поглед към Кеш, преди отново да се съсредоточи в играта. Запита се дали Кеш ще каже нещо, задето не го вижда с якето с емблемата на Кобрите.

— Тъй ли? Аз пък си мислех, че са те затрили завинаги. — Кеш се подпря на машината и както обикновено с благоговение загледа умелите движения на Ник. — Да му се не види, още те бива.

— Всичко е от ръцете. Питай мадамите.

Кеш изпръхтя и взе да пали фаса си. Нямаше други цигари. След онзи грабеж Рийс им бе оставил не повече от десет цента на долар, тъй че делът на Кеш отдавна се бе стопил.

— Само да зърнат грозната ти мутра, мацките хич няма и да ти гледат ръцете.

— Бъркаш твоя задник с мойта мутра — отвърна Ник, като се изправи на токовете на обувките си, доволен от резултата, а и от допълнителната игра бонификация. — Искаш ли да изиграеш тая?

— Дадено. — Кеш застана зад машината и започна играта. — Още ли си при брат си?

— Ами да, остават още няколко седмици и пак ще се явяваме съда.

Кеш изгуби първата топка и натисна копчето за следващата.

— Кофти късмет, Ник. Истина ти казвам. Мъчно ми е за теб, тъй да знаеш.

— Знам.

— Пак ти казвам… — Потънал в откровения, Кеш се разсея и изтърва топката. — Ние изкофтихме нещата, ти обра пешкира.

Донякъде успокоен, Ник просто сви рамене.

— Ще се оправя.

— А, сигурно. Май не е чак толкова зле да работиш в бар. Пада пиячка колкото щеш, а?

Ник се усмихна. Нямаше никакво намерение да признае, че за последните три седмици е изпил не повече от две-три бири. А Зак ако научеше и за тях, здравата щеше да си изпати.

— Май там падат парички, а? — не млъкваше Кеш. — Тъй де, има си клиентела и всичко.

— Горе-долу.

— А кой знае какви секси парчета се отбиват да хванат по някой на въдицата.

Всъщност клиентите на бара бяха по-скоро чиновници и техните семейства, ала Ник не искаше да разсейва заблуждението на приятеля си.

— Бъкано е с мадами. Да се чудиш коя да избереш.

Кеш се изхили доволно и ето че изтърва и последната си топка.

— Някой път да излезем четворка, а?

— Защо не? — Ник бръкна в джоба си за жетони. — А какво става с бандата?

— Всичко си е постарому. Старецът на Ти Джей го изхвърли от къщи, та сега е при мен. Ама хърка като дъскорезница.

— На мен ли ми го разправяш. Миналото лято и аз му сърбах попарата.

— Някакви от Мексиканчетата без малко да ни заграбят от територията. Ама ги разкарахме.

Ник добре знаеше, че това означава юмручен побой, може би с вериги и бутилки. Понякога и ножове. Колко странно, помисли си той, ала всичко това сега му изглеждаше далечно, далечно и безсмислено.

— А, хубаво… — бе единственият отговор, който успя да измисли.

— Има хора, дето никога няма да се научат, тъй да знаеш. Да ти се намира цигара? Здравата съм закъсал.

— В горния джоб. — Ник навъртя още десет хиляди точки, додето Кеш запали цигарата си.

— Ей, имам връзки в един стриптийз бар в центъра. Мога да те вкарам.

— Ами? — разсеяно отвърна Ник, загледан в топката.

— Да, бе. Искам да ти се реванширам по някакъв начин, за оная работа, де. Може някоя вечер да мина да те взема да бръмнем самички.

— Остави.

— Сериозно, бе. И пиячката аз ще платя. Не ми казвай, че ЛеБек Котарака не може да се измъкне.

— Мога да се измъкна, щом пожелая. Просто излизам през кухнята.

— Отзад ли?

— Ами да. Обикновено Зак не може да мръдне от бара преди три. В неделите свърша по-рано. Рио мога да го избудалкам стига да поискам. Мога и през противопожарното стълбище.

— На горния етаж апартаментче ли е спретнато?

— Ъхъ.

Смениха си местата и Кеш продължи да го разпитва, съвсем небрежно на пръв поглед. Парите събирали и заключвали в сейф в кабинета. В сряда оживлението утихвало някъде към един. Вътре можело да се влезе от три места. Предната врата, задната и през апартамента на горния етаж.

Додето Ник го изчака да изиграе трите допълнителни игри. Кеш вече разполагаше с необходимите сведения. Скалъпи някакво извинение и тръгна да търси Рийс.

Не му беше приятно, че ще изпорти Ник. И все пак той се числеше към Кобрите.