Нора Робъртс
Съдружник по неволя (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА

— Ей, Рейчъл! — Пит се поизправи на столчето, постара се дори да глътне корема си, щом забеляза Рейчъл да влиза през летящите врати на бара. — Какво ще кажеш, да те черпя едно?

— Може и да приема. — Усмивката й обаче бе предназначена за Зак. Тя окачи палтото си близо до вратата и като прекоси помещението, хвърли многозначителен поглед към блондинката, заела съблазнителна поза на едно от високите столчета, която в момента с мъркащ глас повтаряше поръчката си, галейки нежно ръката на Зак. — Май доста работа се е отворила тази вечер?

Наблизо мина Лола, понесла табла пълни чаши.

— На тази това й е третото питие — подхвърли тихо към Рейчъл. — Да не говорим, че фиксира шефа с тия сини очички вече трети час.

— Най-добре ще е да спре дотук… освен ако не иска да получи по някоя синина и под очите.

— А така, де — одобрително се засмя Лола. — Ей, не виждаш ли, че идвам. — И със сръчност, която неизменно будеше възхищението на Рейчъл, Лола разтовари таблата си, изпразни пепелниците и подмени кошничките чипс. — Забелязваш ли оная брюнетка до автомата?

С присвити устни Рейчъл се загледа в стройното тяло, облечено в опнати джинси, и водопада меднокестеняви коси.

— Само не ми казвай, че и от нея трябва да се пазя.

— О, не. Тази е най-голямата.

— Твоя дъщеря? Тя е прекрасна.

— Нали затова все се тревожа. Обаче Зак нали все ми намеква колко му се иска Ник да се среща с млади хора на неговата възраст. Затова я предумах да се отбие, да хапне от сандвичите на Рио.

— Е, и?

— Ник я забеляза. Всъщност тази вечер с особен ентусиазъм прие да обслужва масите. Обаче дъщеря ми не смее да заговори.

— Е, поне я е забелязал — замислено промълви Рейчъл. — Ти ще имаш ли нещо против, ако я покани да излязат?

— Ник е добро момче. От друга страна, моята Тери умее да се грижи за себе си. — И Лола й намигна. — Прилича на майка си. Изчакай минутка, де — провикна се тя към масата в дъното. — Ей сега идвам.

Рейчъл се настани на столчето между Хари и Пит. На плота вече я очакваше чаша бяло вино.

— Нещо да помогна?

— Дума със седем букви, да означава нещо като захлас — рече Хари. — И да свършва на „з“.

Рейчъл се усмихна, свела лице към чашата си.

— Екстаз — отвърна тя и погледна към Зак.

— Става! — Хари доволно изгледа малкото незапълнени квадратчета. — Само още една дума ми подскажи и край. Безвъздушно пространство.

— Съвършено определение — каза Рейчъл, като отмести поглед към блондинката, провесила над бара огромния си бюст. — Я опитай „вакуум“.

— Дявол да го вземе, много те бива.

— Хари — усмихна му се Рейчъл и с удоволствие забеляза как пламва като варено цвекло, — аз съм страхотна. Пази ми чашата. Отивам да поговоря с Ник.

Пит я сподири с поглед и тежко въздъхна.

— Ако бях двайсет години по-млад, двайсетина килограма по-слаб, ако нямах жена усойница, пък и ако ми бе останала поне малко косица…

— Добре си се насочил. Продължавай да мечтаеш. — И Хари даде знак за нова поръчка.

Щом прекрачи прага на кухнята, Рейчъл пое дълбоко дъх. Тук винаги ухаеше прекрасно.

— Е, Рио, днес какво се получи най-добре?

— При мен винаги всичко се получава. — Едрият мъжага се ухили и избърса ръце в престилката си. — И все пак на първо място слагам пърженото пиле.

— И сигурно си набелязал някое специално за мен. Ей, Ник. — Тук тя се чувстваше като у дома си. Всъщност както в кухнята на майка си, затова се подпря на плота до стойката с чиниите. — Как върви?

— При последното преброяване установих, че съм измил шест хиляди и осемдесет и две чинии. — В тона на Ник нямаше и следа от недоволство. — Зак спомена, че може да се отбиеш. Очаквах те.

Рио й подаде чиния с пържено пиле, пюре от картофи и зелева салата с майонеза.

— Ако взема да се отбивам по-често, много скоро ще започна да се търкалям.

— Я яж — заповяда Рио, вдигнал застрашително голямата лъжица. — Не обичам кльощави жени.

— Ако се сближим, едва ли ще остана дълго кльощава. — Бездруго Рейчъл не можеше да устои на ароматните подправки. — Това определено е най-доброто пиле, което съм вкусвала в живота си — рече тя с пълни уста. И бе възнаградена с радостната усмивка на Рио. — И тъй, за нешо специално ли искаше да ме видиш? — обърна се тя към Ник.

— Не — отвърна той и леко побутна косата й. — Просто исках да те видя.

— Струва ми се…

— Остават само няколко седмици.

— Зная. — Тя се размърда на мястото си, прибута чинията като да беше преграда помежду им. — Всъщност успях да поговоря с областния прокурор, обясних му колко бързо напредваш. И засега не смята да повдига възражение срещу условната присъда и oпределянето на изпитателния срок, които очакваме от съдия Бекет.

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Но не за това си мисля сега.

Рейчъл чудесно съзнаваше за какво си мисли той, пък и достатъчно дълго бе отлагала обяснението помежду им.

— Риo — рече тя, като бутна чинията си встрани, — трябва да поговоря с Ник за минутка. Ще можеш ли да се справиш без него, ако се качим горе?

— Няма проблеми. Само ще трябва да включи на двойна скорост, като се върне.

На път за горния етаж Рейчъл си обеща да запази спокойствие. Обеща си да изтъкне само логични доводи и да не изпуска нервите си.

— Е, Ник — каза, щом прекрачиха в апартамента. И спря дотук, защото той вече я целуваше. — Спри. — Гласи й прозвуча приглушено, но и категорично, а ръцете, които го отблъснаха, подкрепиха думите й.

— Липсваше ми, това е всичко. — Той отхлаби прегръдката си, остави я да се отдръпне. — Отдавна не сме имали възможност да останем насаме.

Притиснала слепоочията си, Рейчъл въздъхна.

— О, Ник. Аз изглежда всичко обърках. — Очите й се бяха разширили от смущение. — Все си повтарях, че нещата ще се решат от само себе си, макар да знаех, че не мога да разчитам на това. — И тя безпомощно отпусна ръце. — Не искам да ти причиня болка.

Познатото болезнено стягане в стомаха. Хората му казваха, че не искат да му причинят боли точно с този тон тъкмо когато се канеха да направят именно това.

— За какво говориш? — успя да попита.

— За теб и за мен… За това, че навярно според теб има нещо повече помежду ни. — Рейчъл се извърнам надявайки се да намери подходящите думи. — И предишния път се опитах да ти обясня, но май не успях. Разбираш ли, в началото просто бях безкрайно изненадана от отношението ти към мен. Не съм искала… — И тя отново се насили да го погледне вочите. — Боя се, че и сега не се изразявам достатъчно ясно.

— А защо просто не ми кажеп какво имаш предвид?

— Аз те харесвам, не само като мой клиент, но и като човек.

Тъй познатата вътрешна светлина озари очите му.

— Аз също те харесвам.

Когато той пристъпи към нея, тя вдигна ръце, с дланите навън.

— Нямах предвид в този смисъл, Ник. В моето отношение няма нищо… романтично.

Видя го как присвива очи, съзря и болката от чувството, че го отхвърлят.

— Ти не се интересуваш от мен.

— Напротив. Интересувам се от теб. И все пак не по начина, по който може би ти се иска.

— Схващам. — В изблик на наранена гордост той пъхна палци в джобовете си. — Смяташ, че съм прекалено млад.

Рейчъл си припомни как я бе целунал само преди минути и бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Аргументът ми се струва не на място. Би могло и така да се каже, но ти не си типичен тийнейджър.

— Тогава каква е причината? Не съм твой тип ли?

Рейчъл положи усилие да потисне смеха си. Ник и Зак реагираха по толкова сходен начин, като да бяха не само братя, но и близнаци.

— Това също не е подходящото обяснение. — С пълното съзнание, че все пак се налага да го нарани, Рейчъл предпочете да каже истината докрай. — Чувствата ми към теб не се различават много тези, които изпитвам към братята си. Много ми е мъчно, че това не съвпада с твоите желания, но с друго не мога да ти отвърна. — Искаше да протегне ръка, да го докосне, но се боеше, че той ще я отблъсне. — Съжалявам, че не ти го обяснях още преди седмици. Като че ли тогава аз самата не знаех как да се изразя.

— Чувствам се като пълен идиот.

— Нямаш право. — Този път не се стърпя, посегна я взе ръката му в своите. — Нямаш никакво основание да се чувстваш по този начин. Беше достатъчно откровен да проявиш чувствата си. А пък аз, независимо че бях ужасно объркана — добави тя, като пропъди поредната усмивка, — бях много поласкана.

— По-скоро изкушена.

— Може би. — Усмивката, огряла лицето й, още повече натъжи измъченото му сърце. — Така трябва да е било, макар и за кратко. Надявам се, няма да се обидиш, че ти го казвам, но аз наистина искам да бъдем приятели.

— Е, поне ми го каза в очите. — Изглежда, трябваше да се примири с това. И тя е жена като всяка друга, направи опит да се залъже. И все пак знаеше, че за него няма друга като Рейчъл. — Не бой се, няма да те намразя.

— Това е добре. — Искаше й се да го целуне, но реши, че най-добре ще е да не го подлага на такова изпитание. Нито пък себе си. Хвана и другата му ръка. — Винаги съм искала да имам по-малък брат.

Ник не се чувстваше готов да възприеме тази роля.

— Защо?

— Че то е ясно. За да мога и аз да тормозя някого. — Когато той се усмихна, тя най-сетне почувства известно облекчение. — Хайде, време е да се връщаш на работа.

Тръгна надолу след него, уверена, че най-сетне е направила някаква крачка в правилната посока. И за да се убеди, че не се лъже, остана за няколко минути в кухнята и си отдъхна, като видя, че Ник поне външно не изглежда напрегнат.

Скоро се измъкна и тръгна да потърси Зак.

— В стаичката е — ухилен оповести Пит. — Отивай право там.

— Благодаря. — Рейчъл се озадачи, доловила бълбукащ смях сред редовните посетителя, но когато се обърна, всички изглеждаха заети със свои си неща и напълно невинни. Прекалено очевидни, за да е истина, каза си Рейчъл, щом отвори вратата към кабинета на Зак.

Той действително беше там, стоеше сред спретнатото бюро. За него като същинска цалофанена обвивка се бе залепила пищна блондинка.

Един поглед бе достатъчен, за да разбера какво става. Блондинката още малко и щеше да запълзи по тялото на Зак. Беше го притиснала към бюрото, а той дърпаше ръцете, обвили врата му. Изражението на лицето му, каза си Рейчъл — нещо средно между изумление и объркване, — си струваше неудобството.

— Виж, мила, предложението ти е повече от трогателно. Наистина. И все пак аз не съм… — Спря насред думата, забелязал Рейчъл.

Това изражение, реши тя, е дори още по-добро от първото. Изненада, неудобство, желание да поиска прошка и всичко това подправено с не малка доза уплах.

— О, Господи. — Успя да свали едната ръка, обвила врата му, опита се да отблъсне жената, ала тя го хвана през кръста.

— Моля да ме извините — шеговито подхвърли Рейчъл. — Виждам, че сте заети.

— Не затваряй вратата, по дяволите. — Очите му без малко да изскочат от орбитите, когато блондинката плъзна ръка и го ощипа по задника. — Я не се занасяй, Рейчъл.

— Това ти ли ми го казваш? — И тя хвърли поглед към редовните клиенти, които вече точеха шии, за да не пропуснат представлението. — Той ми казва да не се занасям — обърна се тя към публиката. Сетне прекрачи прага и приближи странната двойка. — Щом ще бъдем сериозни, кой крак искаш да ти счупя, Мълдун? Или предпочиташ ръката? А може би врата.

— Смили се над мен. — Блондинката вече се кикотеше и дърпаше пуловера му. — Помогни ми да се откопча. Тя е пияна до козирката.

— Голям и силен мъж като теб би трябвало и сам да съумее да се справи.

— Че тя се извива като змиорка — изръмжа Зак. — Хайде, Бабс, пусни ме. Ще ти повикам такси.

Оше малко и нещата ще излязат извън контрол, отбеляза Рейчъл и реши, че е крайно време да поеме нещата свои ръце. Сграбчи русата за косата и рязко дръпна. Болезненият вик й достави огромно удоволствие.

— Навлизаш в чужда територия, скъпа — нежно промълви Рейчъл и подкрепи думите си с повторно дръпване.

— Никъде не забелязах предупредителна табелка — оплака се русокосата.

— Радвай се, че не ти показах звезди посред бял ден. — И Рейчъл повлече пищящото създание към вратата. — Изходът е оттук.

— Аз ще я поема — рече Лола и с ръка обви кръста на пияната жена. — Хайде, сладурче, бледичка ми се виждаш.

— Ама толкова е сладичък — въздъхна Бабс на път за дамската тоалетна.

— Повикай й такси — провикна се Зак. Яростно изгледа ухилените лица на своите клиенти и тръшна вратата. — Виж, Рейчъл… — Изглеждаше не само безкрайно притеснен, но и останал без дъх. — Не е това, което си мислиш.

— Тъй ли? — Рейчъл не устоя на изкушението да удължи забавлението още малко. Приседна в ъгъла иа бюрото и кръстоса крака. — И какво си мисля аз, Мълдун?

— Чудесно знаеш, за Бога! — Той отново въздъхна и пъхна непохватните си ръце в джобовете. — Обърна няколко питиета в повече и това е. Дойдох тук да се обадя по телефона за такси и тя ме последва. — Сключи вежди, забелязал, че Рейчъл внимателно разглежда ноктите ся. — Тя ме нападна.

— Искаш да предявиш обвинение?

— Не ми се подигравай. Аз се опитвах… да се защитя.

— Забелязах, че борбата е оспорвана. Имаш късмет, че остана жив.

— А какво трябваше да направя, да я поваля в безсъзнание ли? — Зак взе да крачи напред-нззад. — Казах й, че не проявявам интерес, но тя не пожела да отстъпи.

— Толкова си сладичък — промълви Рейчъл и запърха с мигли.

— Много смешно — подхвърли той през рамо. — Направо да си умреш от смях. Решила си докрай да ме измъчиш, нали?

— Бинго. — Рейчъл вдигна ножа за отваряне на писма и замислено изпробва острието. — Като адвокат на обвиняемата бих искала да попитам дали смятате, че онези несвързани приказки на бара…

— Аз не говоря несвързано.

— Ще задам въпроса по друг начин. — Рейчъл потупа с острието възглавничката на показалеца си. — Готов ли сте да заявите… Напомням ви, господин Мълдун, че сте положили клетва… Та готов ли сте да заявите пред съда, че нито с дума, нито с жест сте се опитали да съблазните обвиняемата или пък да я наведете на мисълта, че сте на разположение? И дори проявявате готовност?

— Нито за миг… — Като истински моряк Зак знаеше кога е време да пререже въжето. И той скръсти ръце пред гърдите си. — Възползвам се от правото, което ми дава Петата поправка.

— Страхливец.

— Мисли си каквото щеш. — И той враждебно изгледа ножа за писма. — Не смяташ да го използваш за някоя особена чувствителна част от тялото ми, нали?

Рейчъл облиза устни.

— Зависи.

Усмивката се появи бавно, ведно с въздишката на облекчение.

— Всъщност ти не ми се сърдиш, нали, захарче?

— За това, че те заварих в компрометираща поза с тази руса сексбомба? — Рейчъл се засмя и хвана още по-здраво ножа. — Защо да ти се сърдя, захарче?

— По всяка вероятност ти спаси живота ми. — Зак смяташе, че правилно е отгатнал настроението й, ала все пак се държеше предпазливо. — Нямаш представа какво ми наговори тя. — Престори се, че трепери от ужас и я обгърна с ръце, сякаш търсеше опора. — Тя е инструктор по йога.

— Мили Боже! — И Рейчъл го потупа по гърба. — И с какво те заплаши?

— Чакай да си спомня… — Той се наклони и зашепна в ухото й. Чу изненадания смях на Рейчъл. — И после…

— О, не! — едва промълви тя. — Та това противоречи на човешката анатомия!

— Е, може би затова са нужни гумени крайници, но можем поне да опитаме.

Рейчъл отметна глава и прихна да се смее.

— Не ме е грижа какво ще кажеш, Мълдун. Според мен ти просто обичаш да те опипват.

— О, беше направо унизително. — Зак зарови лице в косите й. — Чувствах се толкова… покварен.

— Хайде, хайде, не се жалвай. Нали те спасих.

Последвалата целувка бе гореща и продължителна, ала Зак намери сили да се отдръпне.

— Нямаш представа колко ми е хубаво, Рейчъл.

— Разбирам как се чувстваш. — Тя леко притвори очи и го притисна към себе си.

— Наистина ли?

— Да. Струва ми се… — Остави мисълта си недовършена. Бездруго през последните няколко дни достатъчно си бе блъскала главата. — Според мен просто някои хора са родени един за друг.

Той хвана лицето й в шепи. Тъмни и настойчиви, очите му се впиха в нейните. Тя не знаеше със сигурност какво открива той в тях, ала усети как лудо заблъска сърцето й.

— Ние си подхождаме, Рейчъл. Добре си спомням твърдението ти, че не искаш да се обвързваш. Че степенуваш желанията и амбициите си.

— Казвала съм ти и много други неща. — И тя сключи пръсти около китките му.

— Искам да дойдеш при мен, Рейчъл. — Забеляза изненадата в очите й и побърза да я прекъсне: — Зная, че не искаш да си усложняваш живота. Такова беше и моето желание. Но това, което ти предлагам, не е усложнение. Ще ти дам време да размислиш. Бездруго трябва да изчакаме решеноето за Ник. Просто искам да знаеш колко много ми се ще да бъдем заедно… а не да откраднем по някой и друг час.

— Това е сериозна стъпка — колебливо произнесе Рейчъл.

— А ти не вършиш нищо прибързано. — И той леко погали устните й със своите. — Помисли си. Просто искам да си помислиш — прошепна и впи устни в нейните, докато й внуши, че всяка мисъл за отказ е невъзможна.

— Зак, трябва да… — Ник връхлетя в кабинета и ето че застина на място. Видя Рейчъл да прегръща брат му, заровила пръсти в косата му, с разнежени замъглени очи.

Погледът й просветна и след миг в него се четеше тревога, желание да поиска прошка. Ала повечето нюанси убягваха на Ник, в главата му кънтеше само една дума: предателство.

Той се хвърли напред, преди Рейчъл да успее да го спре. Зак видя вдигнатия юмрук, остави го да попадне в целта. Усети вкуса на кръв в устата си. Инстинктивно сграбчи Ник за китките, за да предотврати следващия удар, ала момчето се измъкна пъргаво като змия и се приготви за истинската схватка.

— Престанете! — Нехаеща за надвисналата опасност, Рейчъл застана помежду им. — Това не е изход.

С ледеио спокойствие Зак я вдигна и я отмести встрани.

— Стой настрана. Тук ли искаш да се състои първият рунд? — попита той Ник. — Или предпочиташ да излезем навън?

— Нима…

— Където кажеш — тутакси отвърна Ник. — Гаден кучи син. Все ти ще ми тровиш живота. — Понечи да нанесе удар и само болката в очите му попречи на Зак да отвърне. — Ти винаги искаше да бъдеш пръв, нали? — Задъхан от възмущение, той бутна Зак към стената. — Затова ли ме залъгваше с ония приказки за семейство. Нали се сещаш къде можеш да завреш проклетите си съвети, братле.

— Моля те, Ник. — Рейчъл вдигив ръка, ала се отдръпна, съзряла бушуващия в очите му гняв.

— Ти да мълчиш. И на твоите глупости се наслушах там горе. Не мога да отрека, много те бива, без малко да се хвана. Знаеше как се чувствам, а през цялото време си ме мамила.

— Това не е истина, Ник.

— Лъжлива кучка.

Главата му се отметна назад, тъй силен бе ударът на Зак под брадичката. Сега и двамата усещаха вкуса на кръв.

— Ако искаш да се биеш с мен, давай. Но на нея така няма да говориш.

Стиснал зъби, Ник обърса кръвта от устните си. Искаше да изпитва омраза. Имаше потребност от омразата,

— Върви по дяволите. И двамата вървете по дяволите.

Рязко се обърна и се втурна навън.

— О, Господи. — Рейчъл покри лицето си с ръце, ала нищо не бе в състояние да заличи болката, която бе съзряла в очите на Ник. — Ама че бъркотия. Отивам да го настигна.

— Остави го.

— Аз съм виновна — рече тя изнемощяла от отчаяние. — Трябва да опитам.

— Казах ти, остави го на мира.

— По дяволите, Зак…

— Извинете.

Някой почука на отворената врата. Рейчъл се обърна и без малко да простене.

— Съдия Бекет.

— Добър вечер, адвокат Станисласки. Господин Мълдун, отбих се да изпия един от прочутите ви коктейли „Манхатън“. Предполагам, ще ми го приготвите, докато си поговоря с адвоката на брат ви.

— Ваше благородие, моят клиент.

— Видях вашия клиент да изхвърча оттук. Устата ви кърви, господин Мълдун. — Сетне се обърна и погледна Рейчъл. — Е, защитник?

— Избрахте най-подходяшия момент — промърмори Рейчъл. — Ще се опитам да обясня — каза тя на Зак. — Не се тревожи. На Ник му е нужно малко време да се поукроти…

— И смяташ, че ще се върне усмихнат? — довърши Зак. Гневът му бързо се топеше, ала на негово място нарастваше чувството за вина. — Аз не мисля така. И освен това вината не е твоя. — Безкрайно съжаляваше, че не може дв й предложи нищо повече от собственото си чувство, че отново е претърпял провал. — Той е мой брат. И аз нося отговорността. — Поклати глава, за да й попречи да възрази. — Отивам да приготвя питието.

Рейчъл понечи да го спре, ала дръпна ръката си. Каквото и да кажеше сега, нямаше да намали болката. Съществуваше, макар и минимална възможност, поне да разсее най-мрачните опасения на съдията.

Откри я на една от закътаните маси в дъното. Елегантните сини панталони и бял пуловер не бяха отнели дори частица от властното излъчване, което тази жена придобиваше, облечена в черната съдийска тога.

— Седнете, защитник.

— Благодаря.

Бекет се усмихна и затрополи с розови нокти по ръба на масата.

— Долавям как зацепват колелцата. Каква част от истината да й кажа, каква част да се опитам да прикрия? Винаги ми е приятно да ви видя в съдебната зала, адвокат Станисласки. Не ви липсва стил.

— Благодаря — повтори Рейчъл. Питиетата пристигнаха и тя се възползва от промеждутъка, докато им сервират, за да събере мислите си. — Боя се, че съществува напълно основателна вероятност погрешно да изтълкувате онова, на което станахте свидетел.

— Тъй ли? — С усмивка съдия Бекет опита питието си. Потърси погледа на Зак и кимна одобрително. — И какви според вас е моята преценка?

— Нима не е очевидно, Ник и брат му спореха разгорещено.

— Биеха се — поправя я Бекет и разбърка питието с набодената черешка, преди да я захапе. — При спорове човек използва думи. И макар думите понякога да оставят белези, не може да се каже, че предизвикват кървави следи.

— Вие нямате братя, нали, ваше благородие?

— Права сте, нямам.

— Аз пък имам.

Бекет леко вдигна едната си вежда и отново отпи от чашата.

— Добре, този аргумент се приема. Та за какво спореха те?

Рейчъл реши по възможност да избегне най-парливият проблем.

— Това беше просто недоразумение. Не мога да отрека, и двамата са избухливи и при такъв темперамент едно недоразумение често може да прерасне в…

— Спор? — подхвърли Бекет.

— Да. — В желанието си да бъде по-убедителна Рейчъл се наклони напред. — Ник има невероятен напредък, съдия Бекет. В началото, когато ме определиха за негов защитник, бях готова да си съставя прибързаното заключение, че е поредният неудачник от улицата. И все пак нещо ме накара да поправя преценката си.

— Една жена е склонна по този начин да изтълкува блуждаещият поглед в очите.

Изненадана, Рейчъл примига.

— Да, така е.

— Продължавайте.

— Стори ми се толкова млад, а открих, че е загубил вяра в себе си, както и във всички останали. После се запознах със Зак, научих някои подробности за миналото на Ник и реших, че нещата имат своето обяснение. В живота на това момче никой не се е задържал достатъчно дълго, той на никого не е могъл да разчита или да се довери. А по отношение на Зак той имаше такова желание. Макар непрестанно да се преструва на отегчен, лишен от чувства бунтар. Който е прекарал с тях достатъчно дълго, ще се увери, че те имат нужда един от друг.

— А какви са взаимоотношенията ви с другия сънастойник?

С безизразно лице Рейчъл се отпусна в стола си.

— Според мен въпросът е неуместен.

— Тъй ли? Да го оставим тогава. — И тя махна с ръка. — Продължавайте.

— Близо два месеца вече Ник се държи напълно прилично. С отговорност се отнася към задълженията, с които го товари Зак. Развива и другите свои интереси. Свири на пиано.

— Така ли?

— Когато научи за влечението му към музиката, Зак му купи пиано.

— Това не ми се струва основателен повод за размахване на юмруци. — Лека усмивка заигра на устните на съдията, когато тя разклати питието в чашата си. — Избягвате основния въпрос, защитник.

— Искам да разберете, че този изпитателен срок преминава успешно. Случилото се тази вечер е последица от недоразумение и избухливост. То е по-скоро изключение, отколкото правило.

— Не се намирате в съда.

— Да, така е, ваше благородие, нo не бих искала онова, което видяхте да навреди на клиента ми, когато се срещнем в съдебната зала.

— Дадено. — Доволна от изявата на Рейчъл, а и от чутото, съдия Бекет разклати кубчетата лед в чашата си. — Обяснете случилото се тази вечер.

— Стана по моя вина — заяви Рейчъл и отмести чашата си встрани. — Погрешна преценка от моя страна, която наведе Ник на мисълта, че изпитва… нещо.

Бекет сви устни.

— Май започвам да разбирам. Той е здрав млад мъж, а вие — привлекателна жена, която е проявила интерес към него.

— И после всичко развалих — упрекна се Рейчъл с горчивина. — Мислех си, че съм овладяла нещата. Бях повече от сигурна, че всичко е под мой контрол.

— Познато ми е това чувство. — Бекет замислено посегна към ядките в купичката. — А сега неофициално. Започнете отначало.

С надеждата собствената й вина да облекчи положението на Ник, дори това да й струва отстраняването от делото, Рейчъл обясни. Бекет не я прекъсна, само кимаше с глава.

— И когато влезе в кабинета и ни видя двамата със Зак — завърши Рейчъл, — единственото, което съзря, бе предателство. Зная, че нямах право да се обвързвам със Зак. А извинението с нищо няма да помогне.

— Рейчъл, вие сте прекрасен адвокат. Което не пречи да имате личен живот.

— Но когато застрашава взаимоотношенията ми с даден клиент…

— Не ме прекъсвайте. Допускам възможността в този случай да сте направили грешна преценка. Допускам също така, че човек не винаги е в състояние да подбере времето, мястото или дори обстоятелствата, при които ще се влюби.

— Не съм казала, че съм влюбена.

— Забелязах това — усмихна се Бекет. — По-лесно е да се самообвинявате, като си повтаряте, че любовта няма нищо общо в случая. Не възразявате ли, защитник? Толкова по-добре, защото не съм свършила. Бих могла да кажа, че сте загубили обективността на преценката, но това вече ви е известно. Пък и не съм напълно сигурна дали обективността винаги дава най-правилния поглед. Съществуват толкова много нюанси между доброто и лошото. А за откриването на най-правилния път ние се борим всеки ден. Вашият клиент се опитва да намери своя път. А вие може и да не е успеете да му помогнете.

— Не искам да го разочаровам.

— Най-добре е да се постараете да му попречите сам на себе си да измени. Понякога се получава, друг път не. Ще откриете колко често се лъжем в очакванията си, когато на свой ред седнете на съдийската скамейка.

Съчувствието в очите на Бекет накара Рейчъл да посегне към виното.

— Не знаех, че е толкова лесно да разгадае мислите на човек.

— Стига човек сам да е извоювал това място, а и да е прекарал на този пост достатъчно дълго, не е трудно да отгатне амбициите ви. — Развеселена, съдия Бекет чукна чашата в тази на Рейчъл. — Още няколко години, защитник, и от вас ще се получи доста добър съдия. Нали това е вашето желание?

— Да. — Рейчъл срещна очите на Бекет. — Това е, което искам.

— Добре. А сега тъй като привърших с питието, а и се чувствам някак размекната, ще ви призная нещо… неофициално. Преди около трийсет години аз бях като вас. Дори не можете да си представите колко голямо е сходството. С тази разлика, че тогава за жени в нашето положение беше много по-трудно, отколкото сега. Не казвам, че условията са вече съвършени — добави тя, — но поне част от битките са вече зад гърба ни. Неведнъж съм била принудена да избирам. Поставена съм била пред дилемата професионален или личен живот, пред която мъжете твърде рядко се изправят. Семейство ли да създам, или да изградя кариера? Не съжалявам, че избрах кариерата.

Жената хвърли поглед назад към бара, където стоеше Зак, и въздъхна.

— По-точно казано, рядко се случва да съжалявам. И все пак времената се менят и не винаги амбициозната жена е принудена да избира между двете крайности. Може да има и двете, стига да е умна. А вие правите впечатление на умна жена.

— Приятно ми е да го чуя — промълви Рейчъл. — Ала бих казала, че не разсейва страховете ми.

— Тъкмо тези страхове правят живота интересен. Не мисля, че ще допуснете страхът да ви попречи, защитник. Изобщо не мисля, че нещо ще ви спре. А междувременно се погрижете клиентът ви да бъде готов да се яви в съда.

Бекет понечи ла се изправи и Рейчъл тутакси скочи на крака.

— Съдия Бекет, исках да ви обясня за тази вечер.

— Отбих се за едно питие. Приятно заведение. Чисто и уютно. Що се отнася до решението ми, то ще зависи от онова, което ще видя и чуя в съдебната зала. Ясно ли се изразих?

— Да. Благодаря ви.

— Предайте на господин Мълдун, че превъзходно умее да приготвя коктейли.

Все още в плен на бурните чувства, Рейчъл проследи Бекет до вратата.

— Загазихме ли? — попита Зак, застанал зад нея.

Рейчъл просто поклати глава и хвана ръката му.

— Твоето питие й хареса. — Обърна се към него и го прегърна, за да го успокои. — Струва ми се, току-що открих още една интелигентна жена, която има слабост към лошите момчета. Всичко ще бъде наред.

— Ако Ник не се върне…

— Ще се върне. — Рейчъл имаше нужда да вярва в тези свои думи. Трябваше да накара и Зак да повярва. — Ужасно е ядосан, обиден е, но не е глупав. — Стисна леко ръката му и му се усмихна. — Твърде много прилича на теб.

— Не биваше да го удрям.

— Разумът ми е готов да се съгласи с теб, ала темпераментът… Толкова пъти съм гледала как братята ми се бъхтят един друг, та не мога да допусна, че с едно сбиване настъпва краят на света. Трябва да вървя. — Леко го целуна по наранената подута устна. — Като се върне, най-добре ще е да не ме завари тук. От теб обаче искам да ми се обадиш, щом се появи, независимо колко е часът.

— Не ми е приятно, когато се прибираш сама — каза Зак и я последва към закачалката в ъгъла.

— Ще взема такси. — Фактът, че той не възрази, показваше колко объркани са мислите му. — Ще се справим с това, Зак. Повярвай ми.

— Добре. Ще ти се обадя.

Рейчъл излезе навън и тръгна към ъгъла, за да хване такси. Повярвай ми, беше му казала. И можеше само да се надява, че заслужава това доверие.