Нора Робъртс
Съдружник по неволя (6)

ПЕТА ГЛАВА

Тя не странеше от него. Поне не нарочно. Беше заета и толкоз. Поверените й дела не й оставяха време да се отбива в бара на Зак всяка вечер, за да си побъбри с редовните клиенти. Не че беше започнала да пренебрегва поетото задължение. Беше отскачала един-два пъти, за да поговори с Ник в кухнята. И ако бе успявала да си тръгне, без да се сблъска със Зак, това бе чисто съвпадение.

И здравословен инстинкт за самосъхранение.

Вкъщи не вдигаше телефона, оставяше го на секретар просто защото не искаше да я безпокоят ненужно.

Освен това той пък изобщо не се обаждаше. Нахалник!

Поне по отношение на Ник бе успяла да постигне известен напредък. Той й се беше обадил. Два пъти. Веднъж в службата, веднъж у дома. Реши, че предложението му да идат заедно на кино е добър знак. В крайна сметка ако прекараше вечерта с нея, поне нямаше да се мотае с Кобрите.

След деветдесетминутното преследване с коли, пукотевица и съответната доза насилие, които съставляваха екшъна, избран от Ник, двамата влязоха в приветлива пицария.

— Хайде, Ник, разправяй как въртят нещата. — Отговорът му бе просто свиване на раменете, ала Рейчъл стисна ръката му настойчиво. — Хайде де, за две седмици трябва да си попривикнал. Кажи, какво мислиш?

— Не се оплаквам. — Ник извади цигара. — Не е лошо да имаш някой и друг долар в джоба си, пък и Рио не е нак толкова лош. Вече не ми досажда както в началото.

— Сега Зак ли го замества?

Ник издуха дима право пред себе си. Приятно му бе да я наблюдава през мъглата от пушек. Така тя изглеждаше по-загадъчна, лицето й добиваше екзотични черти.

— Сигурно и той се старае, знам ли. Да вземем например тази вечер. Каза ми, че съм свободен, нали тъй? Ама искаше да му кажа къде отивам, с кого и кога ще се прибера. Ей такива ми ти… — Спря се, преди да изругае. — Нали разбираш. Че аз след месец-два ще стана на двайсет. Нямам нужда от бавачка.

— Той си е такъв, обича да притиска хората — замислено произнесе Рейчъл, като се мъчеше да открие някакво равновесие между съчувствието и строгостта. — И все пак той не само носи отговорност за теб пред закона… Казах ти вече, безпокои се за теб. — Нечленоразделният отговор я накара да се усмихне. — Признавам, малко е груб, но пък намеренията му са добри.

— Та той въздух не ми дава да си поема.

— Сам ще трябва да си го извоюваш. — Тя отново стисна ръката му, за да смекчи прокрадналата се в тона и жестокост. — Какво му каза за тази вечер?

— Казах му, че имам среща и ако обича, да не ми се бърка. — Ник се ухили, доволен, че е успял отново да разсмее Рейчъл. — Аз нали не му се бъркам къде ходи и е кого. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. — Рейчъл доволно въздъхна, съзряла, че пицата им пристига. — А ти какво си решил да правиш с живота си, Ник?

— Ще му мисля, като му дойде времето.

— Нямаш ли амбиции? — Тя си отряза парченце от пицата, без да сваля очи от него. — А мечти?

Нещо в погледа му проблесна, ала той побърза да сведе очи.

— Хич не ми се иска да си изхарвам хляба, като разнасям питиета по масите, това поне е сигурно. Зак да си седи на бара, ако ще. — Ник загаси цигарата си, готов да се заеме с пицата. — Също така няма да ходя и в проклетата флота. Подхвърли ми онзи ден нещо подобно, но аз хубавичко го срязах.

— Очевидно знаеш какво искаш. Това все пак е нещо.

Момчето посегна да пипне малкия сребърен пръстен на ръката й.

— Винаги ли си искала да бъдеш адвокат?

— О, да. По едно време мечтаех да стана балерина като сестра ми. Но тогава бях петгодишна. След първите три урока разбрах, че балетът не е само красиви костюми и копринени пантофки. После реших да стана дърводелец, като мъжете в семейството. Поисках си комплект инструменти за рождения ден. Трябва да съм била осемгодишна. Все пак успях да сглобя една етажерка за книги, преди да се откажа. Мина още известно време, преди да осъзная, че не мога да бъда като Наташа, нито като татко или мама. И се замислих какво искам аз самата.

— И тогава се записа да учиш право.

— Можеш ли да пазиш тайна? — запита Рейчъл с блеснали очи.

— Естествено.

— Пери Мейсън — обяви тя през смях. — Тоя сериал направо ми взе ума. Все се случваше по някое убийство, а Пери се нагърбваше с делото тъкмо когато клиентът му изглеждаше обречен. Лейтенант Траг скалъпва видимо необоримата си версия, а Пери праща Дела и Пол Дрейк да търсят доказателства за невинността на неговия клиент. Следващата стъпка е делото в съда. Куп възражения от страна на обвинението и обичайното: „Ваше благородие, както обикновено защитата на обвиняемия превръща делото в цирково представление.“ Всички настръхват уплашени, че Пери не ще успее да се измъкне. Този път неизменният му противник май ще спечели.

— Хамилтън Бъргър — ухили се Ник.

— Именно. Пери подхваща своята опасна игра, току подхвърля някоя неясна забележка към Дела, ала накрая всички са в пълно неведение. Досещаш се, че на него всичко му е ясно, но нарочно не се издава. Е, миг преди да удари дванайсетият час, той ще тикне убиеца зад банката на свидетеля, дума по дума ще изтръгне истината, додето нещастникът изплюе признанието.

— И едва в епилога ще обясни как му е хрумнало да разплете загадката — сам довърши Ник. — Значи си искала да станеш като Пери Мейсън.

— Дума да няма — кимна Рейчъл и отново се залови с пицита. — Докато осъзная, че нещата не могат да се делят само на черно и бяло, вече бях налапала въдицата.

— Рей Чарлз — замислено рече Ник.

— Моля?

— Просто си спомних как ми се прииска да стана пианист, като слушах Рей Чарлз.

Рейчъл подпря брадичка с дланта си, доловила възможност да спечели доверието на момчето.

— И научи ли се да свириш?

— Всъщност не. Макар че много ми се искаше. Случваше се по цял ден да се мотая в един музикален магазин, додето ме изритат. — Стана му неловко, че е принуден да признае неуспеха си, затова рязко приключи темата: — Скоро желанието ми премина.

Рейчъл обаче не бе от хората, които оставят нещата да им се изплъзнат.

— Аз пък винаги съм мечтала да се науча да свиря. Таша купи на майка ми пиано преди няколко месеца… Всъщност когато разбрахме, че открай време имала желание да свири. В детството ми не си спомням изобщо някога да го е споменавала. Толкова години бяха минали… — Рейчъл тръсна глава, за да не се отплесне. — Сестра ми с омъжена за музикант. Спенсър Кимбъл.

— Кимбъл? — възторжено възкликна Ник. — Композиторът?

— Слушал ди си негови неща?

— Да. — Ник сви рамене и отново надяна отегчената физиономия. Сред връстниците му не бе прието да се говори за друга музика, освен за дългокоси металисти.

Доволна, че е успяла да го заинтригува с нещо, Рейчъл продължи разказа си.

— Бяхме отишли на гости у Наташа и случайно спипахме мама седнала на пианото. Тя ужасно се смути, заповтаря, че било късно вече да се научи. Спенс обаче настоя да й покаже няколко акорда, то си беше ясно, че мама умира да се научи. За Деня на майката бяхме подготвили план как да я измъкнем от къщи за няколко часа. И като се върна, пианото беше вече в дневната. И тя се разплака. — Рейчъл примига, за да разсее влагата в собствените си очи и въздъхна. — Сега взима уроци два пъти седмично и подготвя първия си концерт.

— Браво на нея — промърмори Ник, впечатлен от разказа.

— Наистина добре се получи — усмихна му се Рейчъл. — Което, струва ми се, доказва, че никога не е късно да опиташ. — И му протегна ръка в знак на готовност за приятелство и подкрепа. — Искаш ли да походим пеша, че да разтоварим малко от тия калории?

— О, да. — Ник стисна ръката й с чувството, че е попаднал на седмото небе.

Приятно му бе да я слуша, да усеща как го залива смехът й. Дори лицата на момичетата, появявали се за кратко в живота му, неусетно избледняха. Никоя от тях не можеше да се сравнява с жената, която вървеше до него, стройна, нежна, с неповторимо ухание.

Не само външността й му правеше впечатление. Тя бе и добър слушател. А когато се усмихнеше, веселият блясък в очите й просто го разтърсваше.

Готов беше да крачи до нея с часове.

— Ето тук е.

Ник спря на мястото, където бе стоял брат му преди няколко вечери. Плъзна поглед нагоре по високата тухлена сграда, представи си как би реагирал, ако тя го покани. Ще му предложи кафе, сетне ще изрита обувките си, ще се свие удобно в ъгъла на канапето, за да поговорят.

Той ще бъде много внимателен, дори предпазлив. Само да престанат да треперят ръцете му.

— Радвам се, че намерихме време да излезем — отбеляза Рсйчъл и бръкна в чантата за ключовете. — Надявам се ако пак усетиш нужда да поговориш с някого, ще се сетиш да ми се обадиш. Утре като предам доклада на съдия Бекет, тя сигурно ще остане доволна от развитието на нещата.

— Ами ти? — Ник се вгледа в очите й. — Ти доволна ли си от развитието на нещата?

— Естествено. — Разумът й надаваше плах сигнал за тревога, ала тя го отхвърли като нелепица. — Предприел си крачка в правилната посока, така си мисля.

— Аз също.

Сигналът за тревога продължаваше да звучи.

— Трябва скоро пак да се видим, но сега е време да се прибирам. Утре трябва да ставам рано.

— Окей. Ще ти се обадя.

Рейчъл объркано примига, усетила ръката му да обхваща тила й.

— О, Ник…

Устните му се впиха в нейните, горещи, настойчиви. Тя остана с отворени очи, разширени от изненадата, вдигна ръка, за да го отблъсне. Пръстите на тила й се стегнаха, слабото жилаво тяло се притисна в нейното, преди да успее да се отдръпне.

— Ник — повтори с укор.

— Няма нищо. — Той й се усмихна, прибра косата й зад ухото и този жест мигом извика образа на брат му в съзнанието й. — Ще ти се обадя.

После си тръгна… Всемогъщи Боже, та той крачеше като победител. Напълно объркана, тя най-сетне се озова пред вратата на асансьора.

Ама сега? Сега какво ще прави? Как можа да се държи толкова глупаво? Проклинайки доверчивата си наивност, тя тресна вратата на кабината. Само това липсваше. От толкова време търсеше начин да се сприятели с Ник, а той си е мислел…

Отказа се да формулира какви ще да са били тия мисли.

Без да сваля сакото си, тя взе да крачи напред-назад из жилището. Трябваше да има някакъв разумен дипломатичен начин да се справи със ситуацията, повтаряше си за стотен път. Момчето бе едва деветнайсетгодишно, за него това бе просто мимолетно увлечение, което тя тълкуваше погрешно.

Сетне си спомни пръстите, притиснали тила й, допира на устните, умелото движение, с което я бе притиснал.

Отново грешиш, напомни си Рейчъл и затвори очи. Случилото се съвсем не бе детинщина, а безпогрешна проява на желание у един зрял мъж. Тя се стовари в канапето и зарови ръце в косите си. Трябваше да го предусетиш, каза си. Да го предотвратиш, преди да се е случило. Много неща трябваше да предвидиш.

След двайсетина минути, преминали в тежки самообвинения, тя грабна телефона. Може и да бе затънала в подвижни пясъци, ала нямаше да бъде сама.

— „Спускай платната“.

— Искам да говоря с Мълдун — отсече Рейчъл и се намръщи, доловила смеха и бъбренето в слушалката. — На телефона е Рейчъл Станисласки.

— Ей сега. Теб търсят, Зак. Мацето се обажда.

Маце? — повтори наум Рейчъл и присви очи.

— Маце? — повтори на глас, щом Зак се обади.

— Виж, сладурче, аз не нося отговорност за мненията на барманите тук. — И отпи глътка минерална вода. — Значи най-сетне проумя, че не можеш дълго да страниш от мен.

— Стига, Мълдун. Трябва да поговорим. Днес.

Усмивката му се стопи и той прехвърли слушалката в другата си ръка.

— Някакъв проблем ли има?

— Нямаш представа колко си прав.

— Ник профуча преди няколко минути. Изглеждаше в чудесно настроение.

— Горе в апартамента ли е? — попита тя. — Гледай да не излиза оттам. Идвам веднага. — Затвори телефона преди да я засипал с въпроси.

 

 

Не стана точно както го бях планирал, рече си Зак, като се зае отново с питиетата. Беше намислил няколко дни да не предприема нищо, докато Рейчъл се укроти. По-скоро докато се изчерпи търпението й и тя сама го потърси.

По телефона не беше му се сторила нито самотна, нито копнееща. Звучеше по-скоро гневна като оса.

Вдигна очи към тавана и си представи обстановката в жилището горе. Очевидно проблемът бе свързан с Ник. Къде ли се бе скитал цяла вечер?

Каква ли каша бе забъркал този път? С половин ухо Зак изслуша поръчката за две бири, един коктейл „Маргарита“ с лед и черно кафе. Изобщо не беше предположил, че момчето може да загази тъй скоро. Ник изглеждаше спокоен и дори общителен, когато му се обади на излизане. Зак си спомни как отбеляза предстоящата среща едва ли не като точка в своя полза. А се беше и надявал да научи името на момичето… стига да прояви нужната тактичност.

Не смяташе, че на тия години Ник се нуждае от разяснения за птичките и пчеличките, но хранеше надежда, че ще успее да подхвърли нещо за отговорността, необходимостта от предпазни мерки и взаимно уважение.

Постоянна приятелка, постоянна работа, постоянно жилище. Като че ли всичко си идваше на мястото. И откъде-накъде точно сега…

Някакво раздвижване прекъсна мислите му и той вдигна очи. Рейчъл тъкмо влизаше, с пламнали от студа бузи, със святкащи очи. С бърза стъпка прекоси бара, съблече сакото си и остана по фин вълнен пуловер с цвета на отлежало бургундско и широко деколте, чиято мекота сякаш обещаваше да разкрие изящните й гърди. Пуловерът се оказа блузон, леко надиплен над черния клин, обгърнал плътно дългите стройни крака.

Зак щракна със зъби да не би да му падне ченето от удивление.

Тя спря пред бара само колкото да му се облещи.

— Отиваме в кабинета ти. — И без да дочака отговор тръгна нататък.

— Гледай ти… — Лола проследи как Рейчъл отвори вътрешната врата, след което я затвори с трясък. — Дамата май е намислила нещо.

— Сигурно. — Зак постави последната чаша върху таблата на Лола. Колкото и да си блъскаше главата, не успяваше да отгатне какво го чака. — Ако Ник слезе, кажи му, че… че съм зает.

— Ти си шефът.

— Точно така. — И смяташе скоро това да стане ясно на всички. Заобиколи бара, пое дълбоко дъх да му се проясни мозъка и влезе в кабинета си.

Рейчъл бе захвърлила сакото и чантата си и крачеше напред-назад в тясното пространство. Когато вратата се отвори, тя спря, отметна коса и го прониза с убийствен поглед.

— Никога ли не разговаряш с него? — попита тя. — Никога ли не правиш макар и нищожно усилие да разбереш какво се мотае в главата му? Що за настойник си ти в края на краищата?

— Какво означава това, по дяволите? — Зак възмутено разпери ръце. — Толкова дни не се обаждаш, а когато накрая се появи, от вратата започна да крещиш. Успокой топката, защитник, и си спомни, че не съм нито престъпник, нито свидетел на противната страна.

— Не смей да ми казваш, че трябва да се успокоя — сопна се Рейчъл. Добре се получи, тъкмо ще разсее угризенията и разочарованието си в пряк двубой. — Сега аз ще трябва да се разправям с него. А ти ако му беше истински брат, щеше да се досетиш. Можеше да ме предупредиш.

Все още неуверен в авторитета си на по-големия бряг, Зак избълва някаква ругатня. Рейчъл не му остана длъжна и той я тикна в близкия стол.

— Сега сядай и започни отначало. Доколкото разбрах, ще говорим за Ник.

— За Ник, разбира се. — Тя понечи да се изправи, ала Зак отново я бутна. — С теб няма какво друго да обсъждам.

— Този въпрос временно се отлага. Сега искам да знам какво е трябвало да предвидя, а и да те предупредя на всичкото отгоре?

— Ами че той… — Рейчъл заекна, неспособна да намери подходящите думи. — Че той е започнал да се отнася към мен като към жена.

— Че ти какво очакваше? Да те възприема като рибка в аквариум ли?

— Пак ти повтарям, той ме приема като жена — процеди Рейчъл. — Не съм ли достатъчно ясна?

Челото му рязко се сбърчи, сетне се отпусна и той посегна за цигара.

— Не ставай глупава, Рейчъл. Та той е на деветнайсет. Не казвам, че е сляп или че не е способен да оцени външността ти, но той си има момиче. И тази вечер се срещна с него.

— Ти си пълен идиот. — Тя отново скочи на крака и този път първа го удари с юмрук в гърдите. — Тази вечер беше с мен.

— Бил е с теб? — Зак се намръщи и внимателно се взря в лицето й. — И защо?

— Ходихме на кино, ядохме пица. Исках да си поговорим… не служебно, разбира се… тъй че когато се обади, веднага приех.

— Хайде сега пак отначало. Ник ти се е обадил и те е поканил на среща.

— Не беше среща. За мен това не беше среща. — Нямаше върху кого друг да излее яда си, затова тя отново взе да крачи из стаята. — Реших, че ако помежду ни се получи… приятелство, де — побърза да се поправи. — Че това просто ще улесни нещата.

Замислен, Зак дръпна дълбоко от цигарата.

— Дотук звучи смислено. Значи ходихте на кино, после ядохте пица. И какъв е проблемът? Да не се е сбил, да не те е поставил в неудобно положение? — Изведнъж изтръпна. — Да не сте попаднали на някого от бандата?

— Не, не, не… — Рейчъл вече бе вън от себе си от ярост. — Ти не ме ли слушаш какво говоря? Казах ти, че за него аз вече съм… жена… гадже. Господи… не разбираш ли?! — Останала без сили, тя въздъхна. — Той ме целуна.

Очите на Зак се превърнаха в тъмни таящи опасност цепки.

— Дай определение на тази целувка.

— Чудесно знаеш какво е това целувка. Лепваш устни върху устните на другия. Трябваше да се досетя, но изобщо не ми хрумна какво става. И преди да се усетя, ей ти го на!

— Ей ти го на! — повтори Зак, като се постара да запази спокойствие. На свой ред взе да крачи из стаята, без малко да се блъсне в Рейчъл. — Добре де, ще ти кажа какво мисля. Струва ми се, че от мухата правиш слон. Целунал те е за лека нощ. Това е просто жест. Та той е дете.

— Не — каза Рейчъл и тонът й накара Зак да се извърне срещу нея. — Не е дете.

Гневът заплашваше да вземе превес. И първият признак бе равният спокоен глас.

— Да не би да се е опитал… — започна Зак.

— Не — сряза го Рейчъл. — Разбира се, че не. Той просто ме целуна. Но по такъв начин, че… Виж, Зак, зная разликата между една небрежна приятелска целувка за лека нощ и първия знак за мъжко завоевание. Което, уверявам те, Ник добре е овладял.

— Радвам се да го чуя — процеди Зак.

Внезапно сломена от изтощение, Рейчъл приседна в края на бюрото.

— Просто не знам какво да правя.

— Аз ще го вразумя.

— Как?

— Не знам как — сопна се той и угаси цигарата. — Проклет да съм, ако допусна малкото си братче за съперник.

— Аз не съм ловен трофей, Мълдун.

— Не исках да кажа… — Зак тръсна глава и крачка към бюрото. — Ще повярваш ли, ако ти кажа, че твърде много ми дойде. Мислех си, че Ник е отишъл да се позабавлява с някоя невръстна хубавица, чийто баща е настоял да се прибере преди полунощ, а сега изведнъж се оказва, че ти се е нахвърлил. Ако не ми беше брат щях да го натупам.

— Типична реакция — промърмори Рейчъл.

Той реши да не обръща внимание на забележката, опита се трезво да размисли.

— Може би за него е естествено да изпитва… или да си въобразява, че изпитва чувства към теб. Не мислиш ли?

— Може би. — Тя наклони глава и боязливо изглед Зак. — Не искам да му причинявам болка.

— Аз също. Можеш да се оттеглиш за известно време, все едно си заета… както постъпи с мен.

— Аз действително бях заета. — И тя обидено вирна брадичка. — И сега не говорим за теб. А впрочем обмислих тази възможност, но нали съм негов сънастойник. И не мога да изпълнявам задълженията си от разстояние. На всичкото отгоре тази вечер той за първи път се отпусна, разказа ми за себе си, разкри макар и частица от онова, което се крие под враждебната обвивка. Ако го отблъсна точно сега, когато проявява склонност да ми се довери, може всичко да объркам.

— Но не можеш и да го залъгваш, Рейчъл.

— Това ми е добре известно. — Прииска й се да отпусне глава на рамото на Зак, само за минутка. Засрамена се втренчи в ръцете си. — Трябва да открия начин да му кажа, че искам да му бъда приятелка… просто приятелка… и то без да нараня самочувствието му.

Зак взе ръката й, усети, че тя не се дръпна и препле пръсти в нейните.

— Ще говоря с него. Съвсем спокойно — добави, когато видя как Рейчъл се мръщи насреща му.

— Всъщност исках да те оставя сам да се оправяш, но колкото повече си мисля, толкова повече се убеждавам, че кавото и да му кажеш ти, ще го приеме на нож. Как ще му обясниш, че не искам да му бъда нещо повече от приятел без да му разкриеш, че сме си говорили зад гърба му? — Рейчъл затвори очи. — На мен самата ми е неловко.

— Ти трябваше да ми кажеш.

— Това вече го сторих, а сега ще трябва да измисля какво да правя по-нататък.

Той прокара пръст по кокалчетата на стегнатия й юмрук.

— Това ни е обща грижа, нали не си забравила?

— Нима бих могла? Много скоро между теб и Ник щеше да се получи равновесие, а ето че сега везните отново ще се наклонят, Зак. Най-добре ще е с този проблем да се справя сама. — Лека усмивка разтегна устните й. — Май трябва да поискам извинение, задето нахълтах и те изплаших.

— Важното е, че дойде. Горе главата, ще се справим. — Той вдигна ръката й към устните си, видя как очите й потъмняват и отново застана нащрек. — Ти гледай да му го обясниш по-кротко, пък аз ще го оставя на мен да си изкара яда. В крайна сметка не мога да го упреквам, след като и аз мога да бъда обвинен в същото.

— Едното няма нищо общо с другото. — Рейчъл скочи от бюрото, но той задържа ръката й.

— Радвам се да го чуя. Сега по-добре ли се чувстваш?

— След битка винаги се чувствам по-добре.

— В такъв случай, сладурче, когато най-сетне битката помежду ни завърши, ще се чувстваш на седмото небе. Предполагам, ще откажеш да изчакаш час-два, докато затворя бара.

— Да. — Сърцето й пропусна един удар, развълнувано от фантастично видение. Тъмен бар, от автомата се носят звуците на блус, двамата остават съвсем сами… — Наистина трябва да вървя.

— Не разполагам с достатъчно хора тази вечер, иначе бих те изпратил. Но ще ти повикам такси.

— Мога и сама да си взема такси.

— Добре де. Изчакай минутка. — Сложи ръце на талията й и я вдигна отново на бюрото. — Липсваше ми — промълви, като обсипа шията й с целувки.

Без да се замисля — а той можеше да пропъди всяка мисъл от главата й, стига да пожелаеше, — тя отметна глава, за да се наслади на милувката.

— Бях ужасно заета.

— Не казвам, че не си била заета. — Устните пълзяха нагоре. — Освен това си голям инат. Което ми харесва. В момента дори не се сещам какво в теб не ми харесва, Рейчъл.

Което беше грешка. Всеки миг тя очакваше да си припомни защо е грешка. Всеки миг…

— Ти просто искаш с приказки да ме вкараш в леглото си.

— О, да… — целуна я той с усмихнати устни. Зарови пръсти в косите й, принуди я да се притисне в тялото му.

— И как се справям?

— Създаваш ми все повече трудности.

— Добре. Това е много добре. — Без малко да я повали на бюрото, да превърне в реалност онези фантастични видения, в чиято компания бе прекарал дългите самотни нощи, обсебени от мисълта за нея. Чу я как въздъхва. Този плах знак на безсилие сякаш разкъса душата му. С гневно ръмжене той зарови лице в косите й. — Няма що, много ми върви — изрече мрачно. — Позволиш ли да те докосна, то ще е на тротоара и изневиделица ще връхлети крадец с остър нож или в кабинета ми, а отвън ще долита врявата на шумните ми клиенти. В твое присъствие неизменно се превръщам в хлапак замъкнал гаджето си на задната седалка в паркирания автомобил.

Сякаш с усилие на волята Рейчъл принуждаваше сърцето си да тупти, дробовете — да се изпълват с въздух. Отпусната в прегръдката му, тя неволно приглади косата му, доловила непозната, никога неизпитвана досега топлота.

Права беше да се плаши от подвижните пясъци.

А че нямаше да бъде сама, това също бе ясно.

— Не сме деца — промълви.

— Да, наистина. — Той леко се отдръпна, взе ръцете й в свойте. — Зная, че събитията се развиват твърде бързо, разбирам колко е сложно, но те искам само за себе си. Не можеш да се измъкнеш.

— Знаех, че ако дойда, ще се случи тъкмо това. И все пак дойдох. — И тя поклати глава, за да разсее объркването. — Не знам какво говори това за мен, или за нас двамата. Не е много умно казано, а аз обикновено се държа като умна жена. Най-доброто, което мога да направя, е да изляза през вратата и да си ида у дома.

Както я държеше за ръцете, той я смъкна от бюрото.

— И какво ще направиш?

Рейчъл се поколеба, усетила колко тясно е пространството между изкушението и здравия разум. Виденията замаяха главата й, спряха дъха й. Това заплашваше да промени целия й живот… А последствията направо я плашеха.

— Ще изляза през вратата и ще си ида у дома. — Той не й отговори и тя внимателно изпусна въздуха от дробовете си. — Този път така ще постъпя.

Грабна си сакото и чантата. Когато стигна до вратата, ръката му покри нейната върху дръжката. Трепетно вълнение я разтърси при мисълта, че той просто се кани да превърти ключа.

Ала тя нямаше да го допусне. Естествено, че не.

Нима имаше основание да е толкова сигурна?

— Неделя. — Това бе единствената дума, която произнесе.

Обърканото й съзнание в първия миг не успя да осмисли казаното.

— Неделя?

— Мога да уредя нещата така, че да си взема свободен ден. Искам да бъдем заедно.

Облекчение. Объркване. Буйна радост. И сама не можеше да определи кое чувство взима превес.

— Искаш да прекараш неделята с мен.

— Да. Нали разбираш, да обиколим някой и друг музей, може дори художествена галерия, ще се разходим в парка, ще обядваме някъде по пътя. Досега май сме се срещали само на тъмно.

Странно… Това изобщо не й бе хрумвало.

— Май имаш право.

— А защо да не опитаме в неделя следобед?

— Ами аз… — Не успя да измисли причина да откаже. — Добре. Искаш ли да ме вземеш някъде към единайсет.

— Ще бъда точен.

Тя завъртя топката, сетне го погледна през рамо.

— Музей ли? — попита през смях. — Това сериозно ли беше, Мълдун?

— По една случайност аз съм ценител на изкуството — рече той, като се приведе, за да я целуне лекичко по устните. — А също и на красотата.

Рейчъл побърза да се измъкне. По пътя към ъгъла, където очакваше да хване такси, тя се сети, че още не е измислила как ще оправи отношенията си с Ник. Да не говорим пък за отношенията й с неговия по-голям брат.