Нора Робъртс
Прослава в смъртта (6)

Шеста глава

На следващата сутрин рамото я болеше така, че й идваше да закрещи като Мейвис при най-вдъхновеното й изпълнение. Дългите часове след края на работното време с Фийни, както и неспокойната нощ, която бе прекарала сама в леглото, не й помогнаха да се разтовари. Мразеше лекарствата, но все пак взе микроскопична доза болкоуспокояващо, преди да се облече за траурната церемония.

С Фийни бяха открили нещо крайно любопитно. През последните шест месеца Дейвид Анджелини на три пъти теглил големи суми от сметките си, чийто сбор възлизаше на един милион шестстотин трийсет и два долара.

Това представляваше близо три четвърти от личните му спестявания, като сумите били изплатени в безименни кредитни жетони и в брой.

Все още очакваха допълнителна информация за Рандал Слейд и за Мирина, но до този момент не бяха открили нищо подозрително. Двамата изглеждаха щастливи млади хора пред прага на женитбата.

„Бог знае дали хората, на които предстои сватба, са толкова щастливи“ — мислеше си Ив, докато ровеше в гардероба за сивия си костюм.

По дяволите, така и не беше зашила проклетото копче! Внезапно си спомни, че бе останало в Рурк, който го носеше като талисман. Когато се запознаха на една погребална церемония, тя носеше същия костюм.

Среса се и побърза да излезе от апартамента, навяващ й толкова много спомени.

 

 

Когато пристигна в „Сейнт Патрик“, катедралата беше претъпкана. Униформени полицаи обграждаха района в периметър от няколко километра. Имаше и почетна стража за служителката на закона, спечелила уважението на ченгетата. Уличният и въздушният трафик, обикновено оживени, бяха отклонени, а журналистите се тълпяха на тротоара срещу катедралата.

След като я спря трети униформен полицай, Ив прикрепи значката към ревера си и вече необезпокоявана от колегите си, влезе в древната катедрала, където звучеше траурна музика.

Не обичаше църквите. Караха я да изпитва чувство за вина и тя предпочиташе да не мисли за породилите го причини. Миризмата на восък и на тамян беше нетърпима. Като седна на дървената пейка, младата жена си помисли, че някои ритуали са вечни като луната. Осъзна, че тази сутрин не ще може да разговаря със семейството на Сисли Тауърс, затова се настани по-удобно, за да наблюдава „представлението“.

През последното десетилетие католическите служби се извършваха на латински. Навярно това им придаваше допълнителна загадъчност и тържественост. Древният език изглеждаше напълно подходящ за Меса за мъртвите.

Мощният глас на свещеника отекваше сред високите сводове, последван от гласовете на паството. Ив безмълвно оглеждаше присъстващите. Видни политици и прочути личности седяха със сведени глави. Беше избрала такова място, че да наблюдава семейството на покойната. Когато Фийни се настани до нея, тя наклони глава и прошепна:

— Ето го Анджелини. Жената до него навярно е дъщеря му.

— А годеникът е вдясно от нея.

— Ъ-хъ. — Ив огледа двойката — млади, привлекателни хора. Жената беше слабичка, със златистата коса на майка си. Черната й рокля беше закопчана догоре, с дълги ръкави и пола, която стигаше до глезените й. Не носеше воал, нито черни очила, за да прикрие подпухналите си зачервени от плач очи. Непресторената й скръб сякаш я обгръщаше с ореол.

Рандал Слейд, застанал до годеницата си, стърчеше с една глава над нея. Беше я прегърнал през рамо. Поразителното му лице с почти жестока красота, бе добре познато на Ив от изображенията, които бе виждала на екрана на компютъра си: квадратна челюст, дълъг нос, очи, прикрити под тежки клепачи. Общо взето външният му вид действаше заплашително, но това впечатление се опровергаваше от нежността, с която подкрепяше годеницата си.

От другата страна на Анджелини, на известно разстояние от него, стоеше синът му. Позата му подсказваше, че между двамата има разногласия. С безизразно лице Дейвид се взираше право пред себе си. Беше малко по-нисък от баща си и тъмнокос, за разлика от Мирина. „Този човек е самотен — помисли си Ив. — Много самотен.“

Джордж Хамет стоеше редом с роднините на покойната. Зад тях бяха командирът, съпругата и семейството му.

Ив знаеше, че Рурк е тук. Беше го видяла от другата страна на пътеката, седнал до просълзена блондинка. Сега, когато отново погледна крадешком към него, забеляза, че той се наведе към жената и й прошепна нещо, което я накара да се притисне в него.

Ревност жегна сърцето й и разгневена от тази проява на слабост, Ив извърна очи. Отново заоглежда присъстващите. Зяпна от изумление, когато зърна Си Джей Морз.

— Как този педераст е успял да се промъкне тук?

Фийни, възпитан като благочестив католик, потръпна от неприличната дума, изречена в църквата.

— Кой?

— Морз. Ето го там.

— При тази навалица нищо чудно някой по-ловък и нахален да се провре през охраната — отвърна Фийни, след като забеляза репортера сред тълпата.

Ив се изкушаваше да накара да го изхвърлят, сетне реши, че това ще насочи вниманието на хората към него, което беше истинската цел на Морз.

— Майната му!

Фийни изстена като човек, когото са ударили.

— За Бога, Далас, намираш се в църква!

— Щом Бог продължава да създава гадни порове като Морз, ще трябва да търпи и оплакванията на хората.

— Прояви малко уважение!

Ив се обърна пак да изгледа Мирина, която закри очите си с длан.

— Проявих уважение и то голямо. — Заобиколи Фийни и се отправи към изхода.

Когато той я настигна, Ив приключваше нарежданията си към един униформен полицай.

— Какво ти стана?

— Задушавам се. — Трудно понасяше църковната миризма на покойници. — Освен това реших да скроя мръсен номер на онзи пор. — Доволно усмихната тя се обърна с лице към Фийни. — Полицаите ще го издебнат на излизане и ще му конфискуват всички записващи устройства. Нали разбираш, за нарушаване закона за право на личен живот.

— Само ще го амбицираш повече.

— Прекрасно. Защото и той ме амбицира. — Въздъхна дълбоко, вперила поглед в тълпата репортери на отсрещния тротоар. — Ненавиждам твърдението им, че обществеността има право да знае всичко. Но поне тези репортери спазват правилата и проявяват към семейството на покойната уважението, за което ми говореше преди малко.

— Да разбирам ли, че си тръгваш?

— Нямам повече работа тук.

— Мислех, че ще седиш до Рурк.

— Сбъркал си.

Фийни замислено кимна и бръкна в джоба си за пликчето с бадеми, сетне си спомни, че се намира в черква.

— Това ли те яде, малката?

— Не разбирам за какво намекваш. — Закрачи, без да знае къде отива, после спря и се обърна към Фийни: — По дяволите, коя беше блондинката, дето се натискаше с Рурк?

— Нямам представа. — Той подсвирна. — Но беше страхотна мадама. Искаш ли да му смачкам фасона?

— По-добре си затвори устата. — Тя нервно пъхна ръце в джобовете си. — Съпругата на командира каза, че устройва скромно траурно събиране в дома си. Колко мислиш, че ще продължи това допълнително представление?

— Минимум един час.

— Връщам се в управлението. Ще се срещнем след два часа в дома на командира.

— Както наредиш, шефе.

 

 

Поканените на „скромното“ траурно събиране бяха повече от сто души. Поднасяха се закуски, навярно с цел да успокоят опечалените, и питиета — да замъглят съзнанието на скърбящите. Щом забеляза Ив, идеалната домакиня Ана Уитни тръгна към нея. Заговори й шепнешком, като продължаваше да се усмихва любезно.

— Лейтенант, нима трябва да го направите сега?

— Госпожо Уитни, ще бъда максимално дискретна. Бързото приключване на разпитите е гаранция за по-скорошното залавяне на убиеца на прокурор Тауърс.

— Децата й са покрусени. Бедната Мирина не е на себе си. Смятам, че ще бъде много по-уместно да…

— Ана! — Командир Уитни постави ръка на рамото на жена си. — Остави лейтенант Далас да си върши работата.

Тя се обърна, без да каже нищо и се отдалечи.

— Не й се сърди, Далас. Днес се сбогувахме с много скъпа приятелка.

— Разбирам, шефе. Ще гледам да приключа колкото е възможно по-бързо.

— Внимавай с Мирина. В момента е много уязвима.

— Да, сър. Може би е по-добре първо да разговарям с нея и то на четири очи?

— Ще се постарая да го уредя.

Когато шефът й се отдалечи, Ив тръгна към салона и се сблъска с Рурк.

— Лейтенант!

— Здравей, Рурк. — Погледна чашата вино в ръката му и заяви: — Не мога да пия, тук съм по служба.

— Така си и мислех. Виното не е за теб.

Ив го видя да поглежда към мястото, където седеше блондинката.

— Ясно. — Струваше й се, че е позеленяла от яд чак до мозъка на костите си. — Виждам, че не си губиш времето.

Отгатнал намерението й да избяга, той я хвана за ръката.

— Сузана е моя приятелка, както и на Сисли. Съпругът й беше полицай, загина при изпълнение на служебния си дълг. Сисли успя да вкара убиеца зад решетките.

— Сузана Кимбал — промълви Ив засрамено. — Мъжът й беше добро ченге.

— И аз съм чувал същото. — С едва забележима усмивка, той я изгледа от глава до пети. — Надявах се, че си изгорила този костюм. Сивият цвят не ти подхожда, лейтенант.

— Не съм на модно ревю. А сега ме извини…

Той стисна още по-силно ръката й.

— Съветвам те да обърнеш внимание на комарджийските дългове на Рандал Слейд. Дължи крупни суми на няколко души. Същото се отнася и за Дейвид Анджелини.

— Потвърдена ли е информацията ти?

— Абсолютно. Аз съм един от потърпевшите кредитори.

Ив го стрелна с поглед.

— И внезапно си решил, че това може би ме интересува?

— Току-що разбрах за моите загуби. Оказа се, че Слейд е задлъжнял с огромна сума към едно от моите казина на Вегас Две. Да не забравяме и скандала, избухнал преди няколко години на малък сателит за хазартни игри в сектор 38. Намекваше се за измами на рулетка, за червенокоса жена и за смъртен случай.

— Разкажи ми подробно.

— Ти си ченгето — усмихна й се Рурк. — Открий си ги сама. — С тези думи я заряза и отиде да утешава съпругата на полицая.

— Мирина е в кабинета ми — прошепна командирът. — Обещах й, че няма да я разпитваш дълго.

— Добре. — Опитвайки да преглътне гнева си, породен от нахалството на Рурк, тя последва шефа си по коридора.

Макар кабинетът в дома му да не бе така спартански на вид както служебния, очевидно командир Уитни не беше позволил на жена си да го обзаведе по неин вкус. Стените бяха в бежово, килимът — в малко по-тъмни тонове, а удобните столове бяха боядисани в кафяво.

Работният плот и командното табло се намираха в центъра на стаята. Загърната в траурните си одежди, Мирина Анджелини стоеше до прозореца. Уитни пръв се приближи до нея, прошепна нещо и стисна ръката й. Сетне излезе, като хвърли предупредителен поглед към подчинената си.

— Госпожице Анджелини — започна Ив, — познавах добре майка ви и се възхищавах от нея. И аз скърбя за сполетялото ви нещастие.

— Всички скърбят — отвърна Мирина беззвучно и още повече пребледня. Очите й бяха тъмни, почти черни. — Само не и убиецът. Предварително моля да ме извините, ако не успея да ви окажа голяма помощ, лейтенант Далас. Не издържах на напрежението и взех приспивателно. Всички знаят, че смъртта на мама ме съсипа.

— Изглежда двете с нея сте били много близки.

— Тя беше най-прекрасната жена на света. Как да се преструвам на спокойна и равнодушна, след като я загубих така внезапно?

Ив се приближи и седна до нея.

— Не би трябвало да се срамувате от чувствата си.

— Баща ми иска да изглеждаме силни пред хората. — Мирина се обърна с лице към прозореца. — А пък аз го излагам. За него е важно какво ще кажат хората.

— А майка ви беше ли важна за него?

— Да. Бяха обвързани и делово, и емоционално. Разводът им не промени това положение. Татко е сломен. — Тя изхълца. — Но не го показва от прекалена гордост. Обичаше я. Всички я обичахме.

— Госпожице Анджелини, опишете ми в какво настроение беше майка ви, когато се видяхте за последен път, какво и за кого говореше?

— В деня преди смъртта й разговаряхме по видеотелефона час, час и нещо. Обсъждахме планове за сватбата. — Сълзи обляха бледото й лице. — Имахме стотици идеи. Бях й изпратила скици на тоалетите — на булчинската рокля и тези на шаферките, на нейния костюм. Бяха по проект на Рандал. Разговаряхме за тях. Не ви ли се струва глупаво, че в последния си разговор с майка ми сме обсъждали модата?

— Не. Показва, че с нея сте били не само майка и дъщеря, а и добри приятелки, че сте се обичали.

Мирина притисна длан към устните си.

— Така ли мислите?

— Да.

— А вие за какво разговаряте с майка си?

— Нямам майка. Никога не съм я познавала.

Мирина премигна и отново се втренчи в нея.

— Колко странно. И какво изпитвате?

— Аз… — Нямаше думи, с които да опише истината. — Едва ли ще ме разберете, госпожице Анджелини — промълви Ив. — Когато разговаряхте за последен път, майка ви спомена ли, че нещо или някой й създава неприятности?

— Не. Но ако е било свързано с професията й, тя нямаше да го сподели. Рядко обсъждахме работата й. Тя знаеше, че не ме интересува. Беше щастлива, радваше се, че ще й гостувам няколко дни. Смяхме се много. Знам, че я смятате за изключително сериозна, но това беше… служебната й маска. Насаме с мен и с другите от семейството тя беше по-нежна и даваше воля на чувствата си. Взех я на подбив заради отношенията й с Джордж. Подметнах й, че Ранди може да ушие булчинска рокля и за нея.

— А тя как реагира?

— Засмя се. Мама често се смееше — промълви сънено тя, очевидно приспивателното бе започнало да действа. — Каза, че не иска да разваля удоволствието си от факта, че е майка на младоженката. Беше привързана към Джордж и мисля, че взаимно се наслаждаваха на компанията си. Ала смятам, че не беше влюбена в него.

— Така ли?

— Точно така. — По устните й заигра лека усмивка, очите й леко се изцъклиха. — Когато обичаш някого, искаш непрекъснато да бъдеш с него, нали? Да бъдеш част от живота му. Майка ми не търсеше това в отношенията си с Джордж. Нито с когото и да било.

— А господин Хамет? Той какво е търсел?

— Не зная. Известно ми е само това, че не правеше нищо, за да промени създалото се положение… Извинете, започвам да се унасям. Имам чувството, че съм някъде далеч.

Тъй като искаше да зададе още няколко въпроса на Мирина, Ив отиде до командното табло и поиска вода, сетне тикна чашата в ръката на събеседницата си.

— Връзката й с Хамет създаваше ли проблеми между него и баща ви? Между нея и баща ви?

— Положението беше неудобно, но те не се чувстваха неловко. — Тя отново се усмихна. Всеки момент можеше да заспи права. — Навярно ще си помислите, че си противореча, ала не познавате баща ми. Той не обръща внимание на неприятностите и винаги се преструва, че те не съществуват. Още е приятел с Джордж.

Погледна чашата в ръката си, сякаш едва сега я забеляза, и отпи малка глътка.

— Не знам как би се почувствал, ако двамата биха му сервирали една женитба, но сега тази опасност вече не съществува.

— Разбрах, че работите в компанията на баща ви.

— Да, в бранша за дрехи. Отговарям изцяло за зареждането на бутиците в Рим и Милано, одобрявам износа за магазините ни в Париж и Ню Йорк и така нататък. Понякога пътувам, за да присъствам на модни ревюта, но това не ми допада особено много. Мразя да напускам Земята, а вие?

Ив усети, че младата жена всеки миг ще заспи, но отвърна:

— Никога не съм го правила.

— Ужасно е, макар на Ранди да му харесва. Казва, че било истинско приключение. За какво говорех? — Докосна прекрасната си златиста коса и Ив побърза да хване чашата, преди да се е разбила на пода. — А, да. Харесва ми да купувам дрехи. Другите аспекти на бизнеса изобщо не ме интересуват.

— Родителите ви и господин Хамет са акционери в компания, наречена „Меркурий“.

— Да. Компанията обслужва експортната ни дейност. — Очите й вече се затваряха. — Доволни сме, защото работят експедитивно и можем да им се доверим изцяло.

— Знаете ли за някакви проблеми в „Меркурий“ или в друга компания, чиито акционери са хората от семейството ви?

— Не.

„Дявол да го вземе, трябва бързо да сменя подхода“ — каза си Ив.

— Майка ви знаеше ли за комарджийските дългове на Рандал?

За пръв път Мирина се сепна и в светлите й очи проблесна гняв. В миг сънливостта й изчезна.

— Дълговете му засягат само него и мен. Постепенно ще ги изплатим.

— Значи не сте й казали за тях?

— Нямаше смисъл да я безпокоя излишно за нещо, с което можех да се справя сама. Страстта на Рандал към хазарта му донесе много неприятности, но той успя да я преодолее с помощта на психоаналитик. Вече не играе комар.

— Разбрах, че дължи значителни суми.

— Изплащането на дълговете е вече уредено — беззвучно изрече Мирина.

— Майка ви е била много богата. Ще наследите част от състоянието й.

Сънотворното или огромната скръб очевидно бяха притъпили сетивата на Мирина и тя като че не схвана намека.

— Вярно е, но мама вече няма да я има. Когато се омъжвам за Рандал, тя няма да бъде до мен. Няма да бъде до мен — повтори и тихо зарида.

 

 

За разлика от сестра си, Дейвид Анджелини не изглеждаше душевно сломен. Открито изразяваше нетърпението си, примесено със зле прикрита ярост. Даваше да се разбере, че е жестоко обиден, задето ще го разпитва някакво ченге.

Когато Ив седна срещу него в кабинета на Уитни, той отвръщаше на въпросите й с леден тон.

— Очевидно убиецът е маниак, за чието осъждане е спомогнала майка ми. Професията й беше прекалено свързана с насилието.

— Да разбирам ли, че не сте я одобрявали?

— Не проумявах защо толкова я обичаше, какво намираше в нея. — Той отпи от чашата, която си беше донесъл. — Факт е, че в края на краищата това я уби.

— Кога се видяхте за последен път?

— На рождения ми ден, осемнайсети март.

— След тази дата контактувахте ли с нея?

— Разговаряхме по видеофона седмица преди смъртта й. Не минаваше седмица, без да се чуем.

— В какво настроение беше тя?

— Напълно обсебена от сватбата на Мирина. Майка ми никога не претупваше нещата. Подготвяше сватбата не по-малко методично от обвинителните си речи. Надяваше се и аз да се заразя.

— Не ви разбирам.

— Да се заразя от „сватбената треска“. Под маската на безпощаден прокурор майка ми криеше романтична натура. Надяваше се да се влюбя в някое момиче и да създам семейство. Омръзна ми да й обяснявам, че засега предпочитам да остана „женен“ само за работата си.

— Заемате важен пост в „Анджелини експорт“. Следователно са ви известни финансовите затруднения на компанията.

Лицето му помръкна.

— Те са само временни, лейтенант. Незначителни препятствия, които не пречат на работата.

— Според информацията, с която разполагам, става дума за нещо доста по-сериозно от незначителни препятствия.

— Компанията е повече от солидна. Налагат се само известни реорганизации и разширяване на дейността, което е вече в ход. — Махна небрежно с фината си ръка и златните му пръстени проблеснаха. — Неколцина служители, заемащи ключови постове са допуснали грешки, които могат и ще бъдат поправени. И това няма нищо общо с убийството на майка ми.

— Задължена съм да разследвам всички възможности, господин Анджелини. Майка ви е била много богата. Баща ви, както и вие ще наследите значителни суми и акции.

Дейвид скочи на крака.

— Ако подозирате, че някой от семейството би убил майка ми заради материални облаги, командир Уитни е допуснал огромна грешка като ви е възложил разследването.

— Играете ли комар, господин Анджелини?

— Какво ви засяга?

Ив се изправи и застана срещу него.

— Въпросът е елементарен.

— Да, играя от време на време. Така се разтоварвам.

— На каква сума възлизат дълговете ви?

Той стисна чашата така, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Мисля, че при този обрат на разговора майка ми би ме посъветвала да отговарям в присъствието на адвокат.

— Това е ваше право. Не ви обвинявам в нищо, господин Анджелини. Известно ми е, че сте бил в Париж, когато майка ви е била убита. — Известен й беше и фактът, че совалките пътуват на всеки кръгъл час между Европа и Щатите. — Трябва да имам съвършено ясна представа за ситуацията. Не сте длъжен да отговаряте на въпросите ми. Но ви уверявам, че много лесно мога да получа тази информация.

Той стисна зъби, сетне процеди:

— Приблизително осемстотин хиляди.

— Не сте ли в състояние да ги платите?

— Не съм мошеник, нито просяк, лейтенант Далас — надуто заяви той. — Скоро ще уредя дълговете си.

— Майка ви знаеше ли за тях?

— Не съм дете, което тича при майка си всеки път, щом си ожули коляното.

— Играл сте комар заедно с Рандал Слейд, така ли е?

— Да. Обаче сестра ми не одобряваше „хобито“ му, поради което той го заряза.

— Но не и преди да затъне в дългове.

В очите му, досущ като бащините, проблесна гневно пламъче.

— Това не ми е известно. Не възнамерявам да обсъждам с вас делата му.

„О, ще ги обсъждаш, и още как!“ — каза си Ив, но реши временно да промени темата.

— Какво ще кажете за скандала в сектор 38, разиграл се преди няколко години?

— Сектор 38 ли? — Лицето му изразяваше престорено недоумение.

— Сателит с казина.

— Често прескачам до Вегас Две в края на седмицата, но не си спомням да съм посещавал казино в този сектор. Нямам представа за какъв скандал говорите.

— Играете ли на рулетка?

— Не, това е за глупаците. Ранди си падаше по рулетката. Аз предпочитам блек джек.

 

 

Рандал Слейд нямаше вид на глупак. По-скоро приличаше на човек, способен с лекота да отстрани всяко изпречило се на пътя му препятствие. Изобщо не отговаряше на представата й за моден дизайнер. Носеше семпъл черен костюм, неукрасен с модните в момента полускъпоценни камъни и нашивки.

— Надявам се да бъдете кратка — заяви той с тон на човек, свикнал да дава заповеди. Ив забеляза, че големите му ръце подхождат повече на работник, отколкото на художник. — Мирина почива в спалнята. Не искам задълго да я оставям сама.

— В такъв случай да не губим време. — Ив не възрази, когато Слейд извади златната си табакера, съдържаща десет тънки, черни цигари. По правило можеше да го стори, но все пак го изчака, докато запуши. — Какви бяха отношенията ви с прокурор Тауърс?

— Приятелски. Скоро щеше да ми става тъща. И двамата много обичахме Мирина.

— Очевидно е одобрявала избора на дъщеря си?

— Нямам повод да мисля обратното.

— Напреднал сте много в кариерата благодарение на връзката ви с „Анджелини експорт“.

— Вярно е. — Изпусна облаче дим с леко ухание на лимон. — Но също така е вярно, че компанията имаше полза от взаимното ни сътрудничество. — Критично огледа сивия костюм на Ив и отбеляза: — Кройката и цветът изобщо не ви отиват. Предлагам да разгледате тоалетите, които предлагам в нюйоркския си бутик.

— Може би ще го направя, благодаря.

— Изпитвам ужас, когато видя красива жена, облечена в неподходяща дреха. — Усмихна се и Ив беше поразена от чара му. — Трябва да избирате тоалети с по-ярки цветове и с по-изчистени линии. Много по-подходящи са за жена с вашето телосложение.

— И други са ми го казвали — промълви тя, мислейки за Рурк. — Предстои ви брак с много богата жена.

— Ще се женя за момичето, което обичам.

— Какво щастливо съвпадение, че е богато!

— Права сте.

— А вие имате нужда от пари.

— Като всеки, нали? — Той отново се усмихна, без да покаже, че е засегнат от думите й.

— Имате дългове, господин Слейд. Дължите огромни суми, чието изплащане може да ви създаде големи главоболия. Ако го забавите — добави тя.

— Сведенията ви са точни. — Слейд дръпна от цигарата си. — Известно ви е, че съм пристрастен комарджия, лейтенант. Но с помощта и подкрепата на Мирина се отказах от този „занаят“. Не съм играл комар от два месеца и пет дни.

— Обичате рулетката, нали?

— Боя се, че е така.

— Каква е приблизителната сума, която дължите?

— Петстотин хиляди.

— А на колко възлиза наследството на годеницата ви?

— Ще получи сума приблизително три пъти по-голяма от дълговете ми. Дори повече, като се вземат предвид акциите, които не могат да бъдат превърнати в кредитни жетони и пари. Убийството на майката на годеницата ми би могло да разреши до голяма степен материалните ми проблеми. — Той замислено смачка цигарата в пепелника. — Но също и договорът, който подписах за продажбата на есенната си колекция. Парите не са толкова важни за мен, че да извърша убийство.

— Но комарът е важен, нали?

— Хазартът е като красива жена. Съблазнителна, възбуждаща и капризна. Налагаше се да избирам между „нея“ и Мирина. Готов съм на всичко, за да задържа годеницата си.

— На всичко ли?

Той схвана намека й и кимна.

— Да, на всичко.

— Тя знае ли за скандала в сектор 38?

Самодоволната му усмивка угасна и той пребледня.

— Това се случи преди повече от десет години и няма нищо общо с Мирина.

— Значи тя не знае за неприятната случка.

— Тогава не се познавахме. Бях млад и глупав и платих за грешката си.

— Ще обясните ли по-подробно за инцидента?

— Скандалът няма нищо общо със случая, който разследвате.

— Все пак ви моля.

— По дяволите, нима ще плащам до края на живота си за онази фатална нощ? Бях пил прекалено много, отгоре на всичко взех и дрога. Жената се самоуби. Беше доказано, че сама си е инжектирала свръхдозата.

„Интересно“ — помисли си Ив, сетне реши да блъфира.

— Но вие сте бил с нея, нали?

— Бях откачил. Загубих на рулетка по-голяма сума, отколкото можех да си позволя, и се скарах с онази жена. Повтарям, че бях млад и не умеех да се владея. Обвиних я, че ми носи лош късмет. Може би действително съм я заплашвал, но честно казано, не си спомням нищо. Скарахме се на публично място, тя ме удари, отвърнах й със същото. Повярвайте, че се срамувам от постъпката си. Не си спомням какво се случи след това.

— Сигурен ли сте, господин Слейд?

— Както казах и пред следствието, дойдох на себе си в някаква мръсна стаичка. С онази жена бяхме голи в леглото, но тя беше мъртва. Все още съзнанието ми беше замъглено. Появиха се хора от охраната — навярно самият аз съм ги повикал — и заснеха всичко. След време ме уведомиха, че случаят е приключен, снимките са унищожени и че съм оправдан. Та аз почти не я познавах! — разгорещено възкликна той. — Свалих я в бара — или поне така си мисля. Адвокатът ми откри, че била професионална компаньонка без разрешително, търсеща клиенти в казината. — Затвори очи и продължи: — Нима мислите, че ще искам Мирина да разбере, че съм бил обвинен, макар и несправедливо, в убийството на някаква проститутка?

— Убедена съм, че не — отвърна Ив. — И както вече споменахте, господин Слейд, не бихте се спрели пред нищо да я задържите.

 

 

Когато излезе от кабинета на командира, видя, че Хамет я чака. Страните му бяха още по-хлътнали, лицето му — мъртвешки бледо.

— Може ли да поговорим насаме, лейтенант… Ив?

Младата жена го покани с жест да влезе в кабинета, направи му път и внимателно затвори вратата след себе си, изолирайки гласовете на опечалените гости.

— Тъжен ден, нали, Джордж?

— Да. Искам да те попитам, да разбера… научи ли нещо? Каквото и да било?

— Разследването продължава. Не мога да ти кажа нищо повече от онова, което ще научиш от пресата и от телевизията.

— Сигурно си открила нещо! — Той несъзнателно повиши глас, но се овладя. — Някаква важна подробност.

Макар Джордж да беше сред заподозрените, за миг младата жена изпита съжаление към него.

— Полагаме максимални усилия, това е всичко.

— Разпита Марко, децата й, дори Ранди. Имам право да узная дали са ти казали нещо, което да помогне на разследването.

„Гузен ли е? — запита се Ив. — Или пък е съкрушен от скръб?“

— Нямаш никакво право — тихо изрече тя. — Не мога да ти съобщя информация, получена по време на интервю или разпит.

— Убита е жената, която обичах! — изкрещя Джордж и по бледото му лице избиха трескави червени петна. — Ами ако вече ми беше съпруга?

— Възнамерявахте ли да се ожените, Джордж?

— Няколко пъти сме обсъждали този въпрос. — Прокара длан по лицето си и Ив забеляза, че ръката му трепери. — Обсъждали сме го — повтори той, а трескавата му руменина отстъпи място на мъртвешката бледост. — Но Сисли непрекъснато беше претрупана с работа — нови и нови дела, подготовка на обвинителни речи. Казвахме си, че времето е пред нас. — Сви длани в юмруци и се извърна. — Извини ме, задето ти се развиках. Не съм на себе си.

— Няма нищо, Джордж. Безкрайно съжалявам.

— Мъртва е — промълви той с треперещ глас. — Мъртва е.

Тъй като не можеше да го утеши, Ив го остави насаме със скръбта му. Затвори вратата и разтри напрегнатите мускули в основата на врата си.

Съгледа Фийни и му направи знак да я последва. Докато вървяха по коридора към външната врата, побърза да му нареди:

— Налага се да поразровиш старите съдебни файлове. Интересува ме нещо, случило се преди десетина години на един от сателитите за хазартни игри в сектор 38.

— С какви подробности разполагаш, Далас?

— С никакви. Знам само, че става дума за скандал, секс и може би за самоубийство, извършено по непредпазливост.

— Да му се не види! — изпъшка Фийни. — Тъкмо се канех довечера да гледам баскетболния мач по телевизията.

— Това ще ти бъде не по-малко интересно.

Тя забеляза как Рурк настанява блондинката в колата си и след миг на колебание се доближи до него.

— Благодаря за съдействието, Рурк.

— Няма защо, лейтенант. Довиждане, Фийни.

Той кимна и се качи в колата.

Когато автомобилът се отдалечи, Фийни леко подсвирна.

— Ама той наистина ти е адски сърдит.

— Не забелязах — промърмори Ив и отвори вратата на колата си.

— Страхотна детективка си, няма що — изсумтя колегата й.

— Открий всичко възможно по делото. Обвиняем е бил Рандал Слейд. — Тръшна вратата и се намръщи.