Нора Робъртс
Прослава в смъртта (13)

Тринайсета глава

Ив си мислеше, че понякога досадната, рутинна полицейска работа внезапно дава резултат. Също като при игралния автомат, в който пускаш монети с безсмислено упорство и безнадеждност. И затова си безкрайно изненадан, щом джакпотът падне в ръцете ти.

Точно така се почувства Ив, когато Дейвид Анджелини попадна в ръцете й.

Имаше още някои неизяснени подробности около убийството на Кирски. Най-положително беше уточняването до секунда на случилото се в краткия интервал от време между излизането на Луиз от сградата и откриването на трупа.

И така, Надин се отказва от обичайната си почивка. Кирски излиза, минава през пропуска във фоайето приблизително в 23:04. Озовава се на улицата, където я връхлитат проливният дъжд и ножът. Минути след това Морз (вече закъсняващ за работа) пристига с колата си, едва не се препъва в трупа, повръща и хуква в сградата да съобщи за убийството.

Всичко се бе случило много бързо.

За всеки случай Ив се залови да преглежда дисковете от камерите, охраняващи вратите към паркинга на телевизионната станция. Съществуваше теоретична възможност убиецът да е минал през тях. После спира колата, приближава се към изхода в очакване на Надин, заколва Луиз по погрешка, скача в автомобила си и изчезва.

Втората възможност беше нападателят да е прекосил паркинга пеш, точно както е възнамерявала да направи и Луиз. Хората от охраната едва ли са му обърнали внимание, тъй като задачата им е да осигурят на служителите от телевизията свободни места за паркиране.

Ив преглеждаше дисковете по задължение, но и защото тайно се надяваше, че ще открие несъответствие в историята на Морз. Той лесно би разпознал дъждобрана на Надин, освен това знаеше за навика й да излиза сама преди новините в полунощ.

Инстинктивно го ненавиждаше и нищо не би й доставило по-голямо удоволствие от това да го тикне зад решетките.

В този миг забеляза на екрана как някаква двуместна кола италианско производство се промъква като блестяща котка към вратите на паркинга. Беше я виждала и преди, пред дома на командира, когато отиде там след траурната церемония.

— Стоп! — извика тя и кадърът застина на екрана. — Увеличение в сектори двайсет и трети до трийсети. Цял екран. — Апаратът изщрака, сетне задрънча и изображението затрепка. — Ив нетърпеливо скръцна със зъби и удари монитора с длан, при което трептенето престана. — По дяволите, ето до какво води липсата на пари. — След миг на лицето й грейна доволна усмивка. — Я виж, господин Анджелини!

Дълбоко си пое въздух, когато лицето на Дейвид изпълни екрана. Изглеждаше притеснен. Объркан. И нервен.

— Какво търсиш тук? — промърмори тя и погледна към левия ъгъл на екрана, където беше отбелязано времето. — Какво търсиш тук в двайсет и три часа, две минути и пет секунди?

Облегна се назад в стола си и с една ръка зарови из чекмеджето, без да откъсва поглед от екрана. После разсеяно отхапа от шоколадчето, което трябваше да й замени закуската. Още не се беше прибирала у дома.

— Искам копие — нареди тя. — После се върна на нормалния размер и направи още едно копие. — Търпеливо изчака, докато допотопната апаратура с астматично хриптене изпълняваше заповедите й. — Пусни отново диска, скорост — нормална.

Докато гризеше шоколада, видя как скъпата спортна кола профуча извън обсега на камерата. Образът изчезна. Шефовете от Канал 75 можеха да си позволят свръхмодерни охранителни камери, задействащи се от каквото и да било движение. Когато колата на Морз се приближи, броячът отчете, че са изминали единайсет минути.

— Интересно — промълви Ив, после отново даде нареждания: — Копирай диска и прехвърли копието към файл 47833-К — Луиз Кирски. Убита. Препратки към файл 47801-Т — Сисли Тауърс и към 47815-М — Ивон Меткаф. Убити.

Извърна се от екрана и вдигна слушалката на видеотелефона.

— Здравей, Фийни.

— Добро утро, Далас. — Той натъпка в устата си остатъка от парче наденица. — Работя по въпроса. Господи, едва седем сутринта е.

— Много добре знам колко е часът. Слушай, попаднах на нещо много деликатно.

— По дяволите! — По умореното му лице сякаш се появиха нови бръчки. — Изтръпвам всеки път като ми изтърсиш нещо такова.

— Преглеждах охранителните дискове на паркинга пред Канал 75 и се натъкнах на Дейвид Анджелини, който пристига с колата си десетина минути преди да открият трупа на Луиз Кирски.

— Майната му, майната му, Майната му! Кой ще съобщи на командира?

— Аз… но преди това ще разговарям с Анджелини. От теб искам да ме прикриваш. Ще предам всички данни, с които разполагам, но ще си премълча за младия Дейвид. Ти ще занесеш рапорта ми на командира. Съобщи му, че искам няколко свободни часа.

— И той като ще ми повярва.

— Фийни, кажи му, че имам нужда от сън, че си ми заповядал да се прибера у дома и да поспя един-два часа.

Компютърният гений тежко въздъхна.

— Далас, имаш нужда от сън. Ще рапортувам на командира. Прибери се у дома и поспи един-два часа.

— Сега с чиста съвест можеш да му кажеш онова, което те помолих отначало — заяви Ив и прекъсна връзката.

 

 

Подобно на рутинната полицейска работа интуицията на ченгето често дава неочаквано добри резултати. Ив си каза, че Дейвид положително ще потърси опора в семейството си. Ето защо първо се отправи към жилището на Анджелини, намиращо се в богаташки квартал в Ийст Сайд.

Тук сградите от кафеникав камък бяха издигнати едва преди трийсетина години и представляваха точни копия на зданията, проектирани през деветнайсети век и разрушени в началото на двайсет и първи по време на промяната на цялата инфраструктура на Ню Йорк. Повечето от разкошните къщи в този район бяха обявени за непригодни за живеене и разрушени. След дългогодишни спорове тук отново изникнаха сгради, подчиняващи се на архитектурните традиции отпреди близо два века. Традиции, които само най-богатите можеха да си позволят.

След десетминутно обикаляне Ив успя да открие свободно място за паркиране между скъпите европейски и американски коли. Вдигна поглед и забеляза, че три частни мини совалки кръжат в небето и търсят място за приземяване.

Очевидно жителите на този квартал не използваха обществения транспорт, от друга страна, земята тук беше прекалено скъпа, че да я „похабяват“ за построяване на гаражи.

Ив си напомни, че все пак се намира в Ню Йорк и заключи очуканата си полицейска таратайка, преди да тръгне към дома на Анджелини. Покрай нея премина юноша на еърборд. Забелязал, че Ив го наблюдава, той очевидно реши да привлече вниманието й с няколко сложни чупки, завършващи с висок подскок. За да не го разочарова, младата жена одобрително се усмихна.

— Добре се справяш.

— Хванах му цаката — заяви той с мутиращ глас и победоносен поглед. — Опитвала ли си някога?

— Не. Струва ми се много опасно. — Продължи да крачи по тротоара, а момчето кръжеше около нея, балансирайки върху еърборда.

— За пет минути мога да те науча на основните движения.

— Ще си помисля. Знаеш ли кой живее тук, на двайсет и първи номер?

— Естествено, господин Анджелини. Ама ти не си от неговите парчета.

— Защо мислиш така?

— Я не ме занасяй. — Момчето се ухили, разкривайки великолепните си зъби. — Той си пада по нафуканите мадами. И по не толкова млади. — Бързо подскочи върху еърборда и успя да запази равновесие. — Не приличаш и на прислужница. Пък и той предпочита дроиди за домакинската работа.

— Има ли много… „парчета“?

— Виждал съм няколко. Винаги пристигат с частни коли. Понякога остават до сутринта, но по-често си тръгват след полунощ.

— А ти откъде знаеш?

Той се усмихна без капчица смущение.

— Живея хей там. — Посочи къщата от другата страна на улицата. — Обичам да наблюдавам, за да бъда в крак със събитията.

— Тогава ще ми кажеш ли дали някой е идвал снощи?

Момчето се завъртя върху еърборда.

— Откъде-накъде?

— Защото съм от полицията.

Младежът впери разширени от любопитство очи в значката й.

— Уха! Това е върхът! Слушай, мислиш ли, че е пречукал родителката си? Както вече казах, искам да бъда в крак със събитията и прочие, за да не изоставам в учението.

— Това не е тест. Отново те питам — наблюдаваше ли къщата снощи? Между другото, как се казваш?

— Бари. Ами, снощи ме беше хванал един канап, та затова погледах телевизия, послушах музика. Всъщност трябваше да зубря за гадната матура в Компютърното училище.

— Днес нямате ли часове?

— Хей, ти да не си от Комитета за залавяне на ученици, избягали от час? — Продължи да се усмихва, но някак гузно. — Още е много рано. А пък аз уча само три дни в седмицата. Нали знаеш, че сега е най-модерно електронното обучение по домовете.

— Добре. И какво се случи снощи?

— Ами, докато се мотаех, забелязах господин Анджелини да излиза. Сигурно е било към осем. После около полунощ, пристигна някакъв тип с жестока кола. Обаче не излезе веднага от нея. Седеше вътре, сякаш се чудеше какво да прави.

Бари продължи да танцува по дължината на дъската.

— После влезе в къщата, ама вървеше много особено. Казах си, че е обърнал няколко чашки. Та значи влезе без да позвъни, следователно е знаел кода. Не видях кога се е прибрал господин Анджелини. Сигурно вече съм къртел. Нали чаткаш?

— Да, вече си спял. А тази сутрин забеляза ли някой да излиза?

— Не, обаче готината кола още е тук.

— Ясно. Благодаря ти.

— Хей, сигурно е страхотно да си ченге.

— Да, понякога наистина е страхотно. — Ив изкачи няколкото стъпала пред дома на Анджелини и се легитимира, след като скенерът посрещач с леден глас я помоли да стори това.

— Съжалявам, лейтенант, но вкъщи няма никой. Ако желаете да оставите съобщение, то ще бъде предадено при първа възможност.

Ив впери поглед право в скенера и изрече с не по-малко леден глас:

— Предай следното: ако в къщата няма никой, ще се свържа от колата си с управлението и ще поискам разрешение за влизане и обиск. Ще ми отнеме само десетина минути.

Не помръдна от мястото си и след по-малко от две минути Дейвид Анджелини отвори вратата.

— Какво обичате, лейтенант?

— Господин Анджелини, тук ли ще разговаряме или в полицейското. Как предпочитате?

— Влезте. — Той й направи път. — Пристигнах снощи и тази сутрин още не мога да се организирам.

Покани я в просторна всекидневна, където преобладаваха тъмните тонове и учтиво предложи на Ив кафе, което тя любезно му отказа. Беше облечен с прави панталони с тесни маншети, каквито тя беше видяла да носят в Рим, и с копринена риза с широки ръкави в същия кремав цвят като панталоните. Обувките му също бяха в тон и изглеждаха толкова меки, сякаш човек би могъл да ги продупчи с пръст.

Ала очите му шареха неспокойно. Изправи се до креслото и забарабани с пръсти по страничните му облегалки.

— Навярно ще ми съобщите нова информация относно убийството на майка ми?

— Знаете защо съм дошла.

Той овлажни устните си с език и неспокойно се раздвижи. Ив си помисли: „Ето защо не му върви в хазарта.“

— Какво искате да кажете?

Младата жена постави записващото устройство на масата така, че той да го види.

— Дейвид Анджелини, длъжна съм да ви уведомя за правата ви. Не сте длъжен да давате показания. Ако го сторите, те ще бъдат надлежно записани и могат да бъдат използвани срещу вас в съда. Имате право на адвокат или друг представител.

Продължи да изрежда правата му и забеляза, че Дейвид взе да се задъхва, и после попита:

— В какво ме обвинявате?

— Срещу вас все още не са предявени обвинения. Ясно ли ви е какви са правата ви?

— Разбира се.

— Искате ли да повикате адвоката си?

Той тежко въздъхна.

— Засега не се налага. Предполагам, че ще ми обясните защо съм подложен на разпит.

— Нищо по-лесно. Господин Анджелини, къде бяхте между двайсет и три и двайсет и четири часа на 31-и май?

— Преди малко споменах, че снощи пристигнах в Ню Йорк. Дойдох от летището до тук с кола.

— И никъде не сте се отбивали?

— Точно така. Имах среща в късните часове, но я… отмених. — Нервно разкопча яката на ризата си, сякаш не му стигаше въздух. — Или по-точно я насрочих за друг ден.

— Кога кацна самолетът ви?

— Около десет и половина.

— И дойдохте направо тук от летището?

— Да, както вече казах.

— Както вече ме излъгахте. — Тя наклони глава на една страна. — Не умеете да лъжете, Анджелини. Изпотявате се, когато блъфирате.

Той усети вадичката, която се стичаше по гърба му. Опитваше се да й отговори надменно и гневно, ала в гласа му се прокрадна страх.

— Все пак реших да се свържа с адвоката си, лейтенант. Както и с вашия шеф. Питам се дали полицията има право да безпокои невинни хора в собствения им дом?

— И това се случва — промърмори Ив. — Освен това вие не сте невинен. Моля, обадете се на адвоката си, след което отиваме в полицейското управление.

Ала Дейвид не посегна към видеотелефона, а повтори:

— Не съм направил нищо.

— Като начало излъгахте по време на официален разпит. Обадете се на адвоката.

— Почакайте, почакайте. — Той закрачи из всекидневната, като замислено потъркваше устните си с длан. — Струва ми се, че не е необходимо да се стига чак дотам.

— Както обичате. Искате ли да промените предишните си показания?

— Това е деликатен въпрос, лейтенант.

— Странно, винаги съм смятала убийството за жестоко, не за деликатно.

Дейвид продължи да крачи из стаята, нервно потривайки ръце.

— Разбирате ли, в момента работите ми не вървят особено добре. Ако избухне скандал, това ще провали предстоящите ми сделки. След седмица, най-много след две, положението ми ще се стабилизира.

— Предлагате да прекратя разследването, докато разрешите финансовите си проблеми, така ли?

— Щедро ще заплатя за изгубеното време и за мълчанието ви.

— Нима? — Очите й се разшириха. — Каква сума предлагате, господин Анджелини?

— Вероятно ще успея да събера десет хиляди. — Той направи опит да се усмихне. — И да удвоя сумата, ако обещаете повече да не ме безпокоите.

Ив скръсти ръце.

— Моля да бъде записано, че Дейвид Анджелини предложи паричен подкуп на водещата разследването лейтенант Ив Далас и че въпросният подкуп беше отказан.

— Мръсница! — процеди той през зъби.

— И то голяма. Защо снощи отидохте в Канал 75?

— Не съм споменавал подобно нещо.

— Престанете да увъртате. Охранителните камери са ви засекли да влизате с колата си в паркинга. — За да си спести възраженията му, извади от чантата си снимката на лицето му в едър план и я хвърли на маста.

— Господи, как забравих за охраната! — Краката му се подкосих и едва успя да стигне до стола. — Не съобразих… не се досетих. Бях изпаднал в паника.

— Случва се, когато прережеш гърлото на някого.

— Не съм я докосвал. Дори не съм я доближавал. Господи, нима приличам на убиец?

— Виждала съм ги всякакви. И така, не отричате, че сте бил там. — Посегна към пистолета си и извика: — Горе ръцете! Не посягайте към джобовете си!

— За бога, нима смятате, че имам нож? — Той бавно извади носната си кърпа и избърса потта от челото си. — Дори не познавах Луиз Кирски.

— Откъде знаете името й?

— От репортажа по телевизията. — Затвори очи и прошепна: — Видях репортажа по телевизията. Видях и как я убиха.

Ив за малко не подскочи от изненада, но за разлика от Дейвид тя умееше да се владее. Когато заговори, лицето и гласът й издаваха хладнокръвие.

— В такъв случай предлагам да ми разкажете всичко.

Анджелини отново потърка треперещите си ръце, после нервно сключи пръсти. Носеше тежък златен пръстен с диамант и още един — с рубин, които издадоха мелодичен звук, когато се чукнаха един в друг.

— Не искам да ме забърквате в тази история.

— Няма друг начин — спокойно възрази Ив. — Не обичам да се пазаря. Майка ви беше прокурор, господин Анджелини. Би трябвало да знаете, че споразуменията се постигат в нейния кабинет, а не с пазарлъци на четири очи. Вече излъгахте в официалните си показания. — Стараеше се да говори спокойно, непринудено. От опит знаеше, че когато има работа с нервен заподозрян, трябва да го предразположи. — Ще ви дам възможност да промените показанията си, като отново ви напомням, че имате право на адвокат. Но ако желаете да разговаряме, говорете. И за да ви улесня, ще ви задам няколко въпроса. Защо отидохте снощи в Канал 75?

— Действително имах среща, която отмених. Опитваме се… опитвам се да разширя дейността на фирмата. Проявяваме интерес към развлекателната индустрия. Разработили сме проекти за нови програми и за филми, предназначени за домашните видеотеки. Осъществяването на тези проекти до голяма степен зависи от Карлсън Йънг, шефът на отдел „Забавни програми“ в Канал 75. Трябваше да се срещнем в неговия кабинет.

— Не е ли било късничко за делова среща?

— В този бизнес няма определено работно време. И двамата бяхме заети и късният час ни устройваше.

— Защо не уредихте въпроса по видеотелефона?

— В повечето случаи постъпваме така. Но знаехме, че е назрял моментът да се срещнем. Надявахме се — все още се надяваме — есента да осъществим първия си проект. Вече разполагаме с добър сценарий и със снимачен екип. — Той говореше така, сякаш беше забравил за присъствието на Ив. — Подписахме и договори с някои от актьорите.

— Значи е трябвало да се срещнете с Карлсън Йънг от Канал 75 късно вечерта.

— Да. Валеше проливен дъжд, закъснявах. — Дейвид вдигна глава. — Обадих се на Йънг, докато пътувах с колата. Малко преди единайсет му се обадих, защото разбрах, че ще закъснея.

— Естествено ще проверим всичко, господин Анджелини.

— Когато пристигнах пред сградата на телевизията, умът ми беше на друго място, мислех си за… проблемите, свързани с набиране на актьорите. Трябваше да карам към главния вход, но бях доста разсеян и завих към страничния. Когато осъзнах грешката си, спрях колата, за да се върна на заден ход. В този момент забелязах… — Той избърса устните си с носна кърпа. — Забелязах някаква жена да излиза от сградата. После зърнах друг човек — навярно се беше спотайвал в мрака, наблюдавайки изхода. След това всичко стана с мълниеносна скорост. Жената се обърна и за секунда видях лицето й, осветено от лампата над вратата. Непознатият рязко замахна, сетне… О, боже! Видях как кръвта бликна като фонтан. Отначало не можах да повярвам на очите си. Жената се строполи на земята, а онзи побягна като стрела.

— Какво направихте?

— Ами… нямам представа колко време съм седял като вцепенен. По едно време осъзнах, че колата се движи. Шофирах машинално, като насън. Всичко ми се струваше нереално — дъждът… фаровете на колите, минаващи по улицата. После се озовах пред дома си, нямам представа как съм стигнал до тук. Обадих се на Йънг, съобщих му, че съм възпрепятстван да се срещнем и се уговорихме за друг ден и час. Влязох вкъщи, където нямаше никой. Взех приспивателно и си легнах.

За миг Ив остана безмълвна, после бавно изрече:

— Да проверим дали правилно съм ви разбрала. Отивал сте с колата си на среща. Завивате в погрешна посока и ставате свидетел на зверското убийство на една жена. После подкарвате автомобила, прибирате се у дома и телефонирате, за да отмените срещата. След това си лягате.

— Да, точно така беше.

— И не ви мина през ума да излезете от колата и да помогнете на жертвата? Или да повикате по видеотелефона полиция или линейка?

— Бях толкова потресен, че не можех да разсъждавам.

— Не сте бил на себе си. Прибирате се у дома, взимате приспивателно и си лягате.

— Колко пъти да ви го повтарям! — озъби се той. — Трябва да пийна нещо. — С лепкави от пот пръсти натисна копчето и нареди: — Донеси водка. Цялата бутилка.

Ив замълча, оставяйки го да се пържи в собственото си масло. Дроидът донесе бутилка „Столичная“ и ниска чаша. Младата жена мълчаливо наблюдаваше как Анджелини си наля водка и жадно отпи.

— Не можех да направя нищо — промърмори той, очевидно изнервен от мълчанието й, което беше и делата й. — Това не ме засягаше.

— Преди няколко седмици майка ви беше убита по същия брутален начин, който описахте. Но вие твърдите, че случилото си не ви засяга.

— Донякъде в това е проблемът. — Наля си втора водка, отпи голяма глътка и потръпна. — Бях изпаднал в шок и… бях изплашен до смърт. Насилието ме ужасява, лейтенант. Професията на майка ми я сблъскваше непрекъснато с него, не разбирах как може да го понася така хладнокръвно. Тя разбираше същността на насилието — промълви Дейвид.

— А вие не можехте да се примирите с този факт, с мисълта, че майка ви е била силна жена, която не се страхува от насилието и се бори срещу него.

— Обичах я — задъхано произнесе той. — Обичах я много. Ала когато видях как убиват онази жена по същия начин, по който загина майка ми, първата ми мисъл беше да избягам.

Замълча и допи водката си, после продължи:

— Мислите ли, че не подозирах за проучванията ви относно личния ми живот и финансовото ми състояние? Знаех, че съм сред заподозрените. Доколко би се утежнило положението ми, ако ме обвинят в друго убийство?

Ив се изправи и заяви:

— Скоро ще научите отговора на този въпрос.