Нора Робъртс
Прослава в смъртта (12)

Дванайсета глава

Таблетките на Мейвис се оказаха с магическо въздействие. Когато спря колата си пред високата, сребриста сграда на Канал 75, Ив чувстваше странна горчивина в устата си, но беше напълно трезва.

Сградата на телевизионната станция беше построена през двайсетте години, когато медийният бум беше добил такива астрономически размери, че се бе превърнал в златна мина. Постройката, една от най-внушителните на Броудкаст авеню, се извисяваше върху солидни основи и в нея работеха седем хиляди души. Разполагаше с пет свръхмодерни студия, включително новото на Източния бряг, и с отлична техника, благодарение на която излъчваните програми достигаха до всяко кътче на планетата и нейните орбитални станции.

Източното крило, към което насочиха Ив, беше с изглед към Трето авеню, където се намираха модерни многоетажни жилищни сгради, проектирани специално за работещите в телевизионната индустрия.

Ив забеляза, че над зданието кръжат като лешояди многобройни летателни апарати, което означаваше, че новината за поредното убийство вече се е разчула. Следователно я очакваха проблеми. Когато насочи колата си към страничния вход, се свърза с диспечера и поиска да осигурят въздушна защита и полицейски кордон около мястото, където беше открит трупът. Стигаше й, че трябва да отговаря на куп неудобни въпроси заради убийство, извършено едва ли не в самата телевизионна станция; можеше да си спести поне набезите на любопитни зяпачи, окупирали въздушното пространство над сградата.

Стисна зъби, опита да се овладее и поне за миг да забрави чувството на вина, което не й даваше покой, тя слезе от колата и тръгна към мястото на престъплението. Изпита известно облекчение, когато установи, че униформените полицаи са си свършили съвестно работата. Бяха накарали всички да напуснат района и бяха запечатали външната врата. Естествено репортерите и снимачните им екипи вече бяха тук. Не можеше да ги изгони, но поне нямаше да й се мотаят из краката и да й пречат.

Закачи значката на якето си и без да обръща внимание на пороя, тръгна към мястото, където лежеше трупът. Някой се беше досетил да опъне специален навес над него и дъждът барабанеше върху призрачния найлон.

Ив позна дъждобрана и усети, че й се повдига, но успя да запази самообладание. Попита дали всичко е сканирано и заснето на филм и след като й отговориха положително, приклекна до трупа.

Посегна към качулката, закриваща лицето на жертвата и с удивление установи, че ръцете й не треперят. Без да обръща внимание на локвичката кръв пред краката си, отметна качулката, изтръпна и едва успя да сподави вика си, когато съзря непознато женско лице.

— По дяволите, коя е тази жена?

— Жертвата беше предварително идентифицирана като Луиз Кирски, работеща като монтажистка в Канал 5. — Униформената служителка на полицията извади бележник от джоба на лъскавия си черен дъждобран. — Била е открита приблизително в единайсет и петнайсет от някой си Си Джей Морз. Този тип се издрайфа хей там — рече тя с едва прикрито пренебрежение към мекушавия цивилен. — Влетял през тази врата, като крещял колкото му глас държи. Хората от охраната на сградата проверили какво се е случило и се обадили в полицията. Диспечерката регистрирала обаждането в единайсет и двайсет и две. Бях на местопрестъплението в единайсет и двайсет и седем.

— Пристигнала сте много бързо, полицай…?

— Пийбоди. Бях наблизо. На Първо авеню, където е районът ми. Убедих се, че става дума за убийство, запечатах външната врата и се обадих да изпратят още униформени полицаи и следовател.

Ив кимна към сградата.

— Успяха ли да заснемат всичко?

Пийбоди стисна устни.

— Когато пристигнах, на местопрестъплението вече имаше телевизионен екип и аз им наредих незабавно да напуснат. Но съм сигурна, че са успели да заснемат доста материал, преди да обградим района.

— Добре. — Ив огледа трупа, напръска ръцете си със специалния спрей и започна да го претърсва. В джобовете на ризата откри няколко кредитни жетона и дребни монети. Скъпият мини видеотелефон, прикачен към колана на мъртвата, също не беше докоснат. Липсваха рани, получени при съпротива от страна на жертвата, нямаше следи от борба.

Докато диктуваше на записващото устройство тази информация, умът й работеше трескаво. Завърши първоначалният оглед и се изправи, мислейки си, че този шлифер й е много познат. Сетне се обърна към Пийбоди:

— Влизам в сградата. Очаквам капитан Фийни. Моля веднага да го изпратите при мен. Патологът може да вземе трупа.

— Слушам.

— Вие останете тук, Пийбоди — нареди тя. Допадаше й начина, по който униформената се справяше с положението. — Дръжте репортерите настрана. — Кимна към хората от медиите, без да обръща внимание на подвикваните въпроси и на насочените към нея фотоапарати и видеокамери. — Не коментирайте, не давайте никакви изявления.

— Нямам какво да им кажа.

— Точно така. Продължавайте в този дух.

Ив свали печатите от вратата и когато я затвори след себе си, отново ги постави, фоайето беше безлюдно. Пийбоди или друг полицейски служител беше отстранил всички, освен служителите, чието присъствие беше наложително. Тя се обърна към човека, отговарящ за охраната на сградата:

— Къде мога да намеря Си Джей Морз?

— Студиото, в което работи, се намира на шесто ниво, осма секция. Видях, че хората ви го отведоха в тази посока.

— Очаквам един колега. Предайте му къде съм. — Ив се обърна и стъпи върху ескалатора.

Тук-там забеляза хора от телевизията, някои събрани на групички, други стояха пред видео декори и говореха напрегнато, обърнати към камерите. Усети миризмата на прегоряло кафе и вонята на застоял въздух, характерни и за полицейския участък. При други обстоятелства тази прилика би я накарала да се усмихне.

С изкачването на ескалатора нарастваше и шумът. Ив слезе на шесто ниво и се озова в новинарската стая, където цареше трескаво оживление.

Бюрата бяха едно зад друго, като помежду им имаше тесни пътечки за минаване. В телевизията, както и в полицията, работата продължаваше по двайсет и четири часа в денонощието. Дори сега, макар че минаваше полунощ, шест-седем станции излъчваха своите програми.

Ала както забеляза Ив, за разлика от преуморените полицаи със смачкани дрехи, понякога дори вонящи на пот, телевизионните водещи и репортери изглеждаха прекрасно, готови всеки момент да застанат пред камерата. Дрехите им бяха елегантни, бижутата — подбрани така, че да изглеждат добре на екрана, лицата им — грижливо гримирани.

Напрежението не спадаше нито за миг, всички новинари бяха погълнати от работата си. Едни говореха по видеотелефоните си — навярно предаваха информацията по сателитите. Други крещяха на компютрите си, които им отвръщаха със същото, докато се изписваха и получаваха данни, препращани на желания източник.

Картината изглеждаше напълно нормално, само че миризмата на долнопробно кафе се смесваше със зловонието на страха.

Един-двама души забелязаха Ив и понечиха да се изправят, вперили в нея изпитателни погледи. Студенината в очите й ги отблъсна като стоманен щит.

Тя се обърна към видеостената. Тъй като в сградата на Рурк имаше подобна стена, Ив знаеше, че всеки екран може да се използва за отделно изображение или в различни комбинации. Сега върху цялата видеостена се мъдреше Надин Фарст, седнала в студиото, на фона на познатата триизмерна картина, изобразяваща нюйоркските небостъргачи.

Надин също изглеждаше така, сякаш току-що е излязла от фризьорския салон и от гримьорната. Когато Ив се приближи до екрана, за да я чуе по-добре, очите на репортерката сякаш се впиха в нейните.

— Тази нощ отново бе извършено нелепо убийство. Луиз Кирски, служителка на тази телевизионна станция, беше заклана само на няколко крачки от сградата, откъдето предавам този репортаж.

Ив дори не изруга, когато Надин съобщи още няколко подробности и се обърна към Морз, който седеше до нея. Беше го очаквала.

— Една най-обикновена делнична вечер — произнесе Морз с отличната дикция на репортер. — Една дъждовна нощ в Ню Йорк. Но ето че, въпреки усилията на полицията за опазване на реда, отново е извършено убийство. Случайно се озовах на местопрестъплението, поради което най-достоверно мога да разкажа за това потресаващо деяние, отнело още един човешки живот.

Замълча театрално, за да прикове вниманието на зрителите, а камерата показа лицето му в едър план. — Открих окървавеното тяло на Луиз Кирски на стъпалата пред сградата, където двамата с нея сме работили толкова нощи и дни. Гърлото й беше прерязано, кръвта й шуртеше върху тротоара. Не се срамувам да призная, че се стъписах, че изпитах отвращение, сякаш миризмата на смъртта ме задушаваше. Стоях вцепенен, взирах се в нея и не можех да повярвам на очите си. Нима е мъртва жената, която не само познавах, но с която бяхме приятели, жената, с която понякога имах удоволствието да работя. Възможно ли е да лежи бездиханна под дъжда?

Бледото му, сериозно лице изчезна от екрана и беше заменено от ужасяващо натуралистична фотография на трупа.

„Не се спират пред нищо“ — с отвращение си каза Ив и гневно се обърна към човека зад най-близкото бюро:

— Къде е студиото?

— Моля?

— Попитах къде е проклетото студио? — Тя посочи към екрана.

— Ами…

Побесняла от гняв, младата жена се наведе и постави ръце от двете страни на бюрото му.

— Да не би да искаш набързо да наредя да закрият тази станция?

— Дванайсето ниво, студио А.

Ив се обърна и бързо тръгна към ескалатора, където се сблъска с Фийни. Побърза да го скастри:

— Докато се натуткаш, може и вече да не си ми нужен.

— Хей, идвам чак от Ню Джърси, бях да видя нашите. — Той не я заразпитва, а мълчаливо закрачи редом с нея.

— Трябва ми заповед за спирането на този репортаж.

— Трудна работа. — Фийни се почеса по главата. — Най-вероятно е да разрешат конфискация на материала, заснет на местопрестъплението. — Забелязал погледа й, той сви рамене. — Хвърлях по едно око на телевизора в колата, докато пътувах насам. — Те ще си го приберат обратно, но положително ще ги забавим с няколко часа.

— Захващай се за работа. Необходими са ми абсолютно всички сведения за жертвата. Тук навярно имат досието й.

— Елементарна задача.

— После ги прехвърли в компютъра ми. След малко ще бъда в кабинета си.

— Готово. Нещо друго?

Ив намръщено впери поглед в звукоизолираната бяла врата на студио А.

— Не си тръгвай. Възможно е да ми потрябваш.

— На твое разположение съм.

Вратата беше заключена, над нея светеше надпис „В ефир“. Ив изпита непреодолимо желание да извади пистолета си и да стреля в заключващото устройство, ала се въздържа и с всичка сила натисна алармения бутон.

— Канал 75, в момента се излъчват новини на живо — произнесе мелодичен електронен глас. — Моля, съобщете какъв е проблемът.

— Полиция! Спешно! — Тя вдигна картата си към малкия скенер.

— Лейтенант Далас, моля изчакайте, докато преценим дали да удовлетворим молбата ви.

— Това не е молба — спокойно заяви Ив. — Веднага отворете вратата, в противен случай ще бъда принудена да вляза със сила, съгласно точка 83-Б от закона.

Разнесе се тихо бръмчене и съскане, сякаш компютърът размишляваше, след което изрази раздразнението си. После обяви:

— Отварям вратата. Моля, пазете тишина и не престъпвайте бялата линия. Благодаря ви.

Температурата в студиото беше поне с десет градуса по-ниска. Ив измарширува до стъклената преграда, откъдето се виждаха Надин и Морз, седнали пред камерите, и почука толкова силно, че режисьорът пребледня от притеснение. После отчаяно й направи знак да пази тишина. В отговор Ив му показа значката си.

С очевидно нежелание той отвори вратата и я покани вътре, след което се сепна:

— Предаваме на живо! — Отново се зае с работата си и нареди: — Насочи трета камера към Надин. На заден план снимка на Луиз. Маркирай.

Роботите моментално изпълниха нарежданията му. На контролния монитор се появи усмихнатото лице на Луиз Кирски.

— По-бавно, Надин, не бързай толкова. Си Джей, след десет секунди е твой ред.

— Прекъсни за реклама — заповяда му Ив.

— По време на новините не са предвидени реклами.

— Прекъсни, или ще наредя да прекратят излъчването.

Режисьорът сбърчи вежди и се изпъчи.

— Хей, слушай…

— По-добре ти слушай! — Ив грубо заби показалеца си в гърдите му. — Веднага освободи свидетеля ми. Прави каквото ти казвам, иначе конкуренцията ще обере всички точки, когато им съобщя как хората от Канал 75 пречат на полицията да разследва убийството на собствената им служителка. — Режисьорът се поколеба, при което тя повдигна вежди. — Освен това нищо чудно да ми се стори, че изглеждаш подозрително. Хей, Фийни, този тук не ти ли прилича на хладнокръвен убиец?

— Взе ми думите от устата. Май ще е по-добре да го приберем на топло и да си побъбрим. Но първо ще го съблечем гол и ще го претърсим основно.

— Почакайте, почакайте! — Режисьорът избърса устните си и реши, че едно деветдесетсекундно рекламно прекъсване няма да навреди никому.

— След десет секунди пускаш рекламата за Зини. Си Джей, приключвай. Музика. Първа камера, дай общ план. Стоп. — Пое си дълбоко въздух и заяви: — Ще подам официално оплакване.

— Гледай да не забравиш. — Ив тръгна към дългото, черно бюро, където седяха Морз и Надин.

— Имаме право да… — започна Морз.

— Сега ще ти кажа какви са ти правата — прекъсна го тя. — Имаш право да се обадиш на адвоката си да те чака в полицейското управление.

Репортерът пребледня като платно.

— Значи ме арестуваш. Боже господи, да не си откачила?

— Ти си единственият свидетел, педераст такъв. И докато не дадеш показания пред мен, изрично забранявам да информираш когото и да било. — Ив хвърли унищожителен поглед към Надин и обяви: — Налага се сама да довършиш загубения си репортаж.

— Ще дойда и аз. — Надин се изправи, коленете й се огънаха. За да заглуши яростните крясъци от апаратната, тя изтръгна слушалката от ухото си и я запрати на пода. — Аз сигурно съм последният човек, с когото Луиз е разговаряла.

— Добре. Да тръгваме. — На излизане тя се ухили иронично на режисьора в апаратната и извика: — Вместо новините пусни онзи стар филм за нюйоркската полиция. Истинска класика.

 

 

— Е, какво се получи, Си Джей? — Макар да беше в отвратително настроение, Ив се съблазни да подразни репортера. — Най-сетне ми падна в ръцете. Удобно ли ти е?

Макар все още да беше много бледен, той критично огледа помещението и злобно отбеляза:

— Няма да е зле поне да пребоядисате.

— Опитваме се да го вместим в бюджета си. — Тя се настани на масата и задиктува: — Първи юни. Божичко, кога си отиде май? Обект на разпита: Си Джей Морз. Разпитът се провежда в помещение В от лейтенант Ив Далас относно убийството на Луиз Кирски. Час: 00:45. Господин Морз, уведомен сте за правата си. Желаете ли адвокатът ви да присъства по време на този разпит?

Репортерът посегна към чашата с вода и отпи една глътка.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— В момента — не.

— Да продължаваме тогава.

— Си Джей, спомни си какво се случи и го опиши подробно.

— Добре. — Той отпи още една глътка вода, сякаш гърлото му беше пресъхнало. — Открих я, когато се канех да вляза в сградата. Заедно с друг колега трябваше да представя късните новини.

— Кога дойде на работа?

— Мисля, че беше единайсет и четвърт. Тръгнах към входа за източното крило — повечето от нас го предпочитат, тъй като от там пътят към новинарската стая е по-кратък. Валеше проливен дъжд, затова изскочих от колата и се затичах към сградата. Видях нещо в подножието на стълбите, но отначало не разбрах какво е.

Млъкна, закри лицето си с длани и силно потърка страните си. После продължи:

— Не можах да различа какво е до мига, когато се приближих до него. Помислих си… всъщност не знам какво си помислих. Май това, че някой здравата се е изтърсил по стълбите.

— Не позна ли жертвата?

— Ами… качулката — и той вдигна безпомощно ръце — беше закрила лицето й. Наведох се и понечих да я отметна. — Той потръпна. — Тогава видях кръвта… гърлото й беше… Имаше много кръв — повтори и закри очите си с длан.

— Докосна ли тялото?

— Не съм сигурен… не, не посмях. Гледах я как лежи с прерязано гърло. Очите й бяха страшни. Не посмях да я докосна. — Отпусна ръка и с огромно усилие се овладя. — Прилоша ми и повърнах. Вероятно се присмиваш на слабостта ми, а, Далас? Пропускаш факта, че някои реакции са присъщи на нас, обикновените хора. Локвата кръв, очите на мъртвата… Господи! Разтреперих се от страх, повърнах, после се втурнах в сградата. Видях човек от охраната и му съобщих какво съм видял.

— Познаваше ли жертвата?

— Разбира се. Луиз работеше предимно с Надин, но сътрудничеше както на мен, така и на други колеги. Беше много способна, успяваше да долови и най-малката подробност. Бе една от най-добрите монтажистки. — Посегна към каната на масата. Ръката му трепереше толкова силно, че водата се разплиска. — Господи! Защо е била убита? Не беше сторила зло никому!

— Виждал ли си я и друг път да напуска сградата през този изход и по същото време?

— Не… нямам представа… По това време би трябвало да е в монтажната — ожесточено заяви Морз.

— Бяхте ли близки, имам предвид в личен план?

Той рязко вдигна глава и присви очи.

— Опитваш се да ми го лепнеш на мен, така ли? Умираш от желание да ме изкараш убиец.

— Отговори на въпроса ми, Си Джей. Бяхте ли любовници?

— Луиз си имаше приятел. Все разправяше за някакъв си Бонго. С нея бяхме само колеги, Далас.

— Дошъл си на работа в единайсет и петнайсет. Къде беше преди това?

— У дома. Преди нощна смяна гледам да подремна няколко часа. Нямаше да излъчват мой материал, поради което не ми се налагаше да се подготвям по-специално. Просто щях да направя обзор на случилото се през деня. Около седем вечерях с приятели, прибрах се вкъщи приблизително след час и си легнах. — Сложи лакти на маста и подпря глава на ръцете си. — Будилникът иззвъня в десет. Малко преди единайсет потеглих с колата си към службата. Казах си, че трябва да тръгна по-рано заради лошото време. Господи! Господи! Защо се случи това!

Ако не го беше видяла как хладнокръвно говори пред камерата минути, след като бе открил тялото, Ив можеше и да го съжали.

— Видя ли някого на местопрестъплението или в близост до сградата?

— Само Луиз. По това време улицата е безлюдна. Почти никой не влиза и излиза от сградата. Не видях никого. Само Луиз. Само Луиз.

— Добре, Си Джей, засега това е всичко.

Морз остави обратно чашата, която поднасяше към устните си.

— Свободен ли съм?

— Да. Искам да ти напомня, че ако в качеството си на свидетел си укрил или си пропуснал да съобщиш информация, ще бъдеш обвинен в съзнателно затрудняване на разследването. — Усмихна му се сияйно и добави: — Моля да ми съобщиш имената на приятелите, с които си вечерял. Не предполагах, че изобщо имаш такива.

Когато изведоха Морз, Ив остана замислена на мястото си, преди да влезе Надин. Очакванията й се бяха оправдали, убиецът действаше по един и същ сценарий. Отново я обзе чувството за вина. Отвори папката и се загледа в ужасяващите снимки на трупа. Когато вратата се отвори, побърза да ги обърне наопаки.

Сега Надин нямаше нищо общо с елегантната, прекрасно гримирана и фризирана жена, която преди малко стоеше пред камерите. Лицето й беше мъртвешки бледо, очите й — подпухнали, устните й потръпваха в нервен тик. Ив безмълвно й направи знак да седне и й наля вода в чиста чаша. После язвително отбеляза:

— Много бързо успяхте да излъчите репортажа.

— Това ми е работата. — Надин не докосна чашата, а сключи пръсти и ги отпусна в скута си. — И двете изпълняваме задълженията си.

— Точно така. Служим на обществото, нали?

— В момента изобщо не се интересувам от мнението ти за мен, Далас.

— Толкова по-добре, защото в момента направо те ненавиждам и презирам. — Тя отново включи записващото устройство и продиктува необходимата първоначална информация. — Кога за последен път видя жива Луиз Кирски?

— Работехме в монтажната, подготвяйки репортаж за новините в дванайсет. Работата ни отне по-малко от предвиденото време. Луиз беше много способна. — Надин тежко въздъхна и продължи да се взира в стената зад Ив. — Поговорихме няколко минути и тя сподели, че с мъжа, с когото ходи, искали да заживеят заедно. Беше спокойна, щастлива. Луиз си беше такава — със слънчев характер и при това много умна.

Прекъсна за малко, задушавана от напиращите ридания. С усилие на волята си наложи да вдишва и издишва. Сетне продължи:

— По едно време установи, че е свършила цигарите. Обичаше да пуши по време на кратките почивки. Всички се преструваха, че не забелязват нарушението, дори когато тя се промъкваше в някоя стаичка и я задимяваше. Помолих я да купи и няколко цигари за мен, дадох й жетони. Слязохме заедно и аз се отправих към новинарската стая, защото трябваше да се обадя на едно-две места. Само като си помисля, че ако я бях придружила, сега щеше да бъде жива…

— Често ли излизахте заедно преди излъчването на новините?

— Не. По време на кратката почивка обикновено излизам сама да изпия чаша кафе в едно тихо бистро на Трето авеню. Изпитвам нужда… да напусна за малко сградата, особено преди късните новини. Тук има ресторант, кафене и зали за отдих, но предпочитам да се откъсна от тази обстановка и да бъда сама десетина минути.

— Да разбирам ли, че това ти е навик?

— Да. — Надин забеляза подозрението в погледа на Ив и извърна очи. — Отивам там винаги, когато разполагам с няколко свободни минути. Но тази вечер непременно трябваше да проведа няколко разговора по видеотелефона, освен това валеше, затова… затова и не излязох. Заех на Луиз дъждобрана си и тя тръгна за цигари. — Този път погледна Ив право в очите, изглеждаше напълно сломена. — Убиха я вместо мен. Двете с теб го знаем, нали, Далас?

— Познах дъждобрана ти — въздъхна Ив — и отначало си помислих, че са убили теб.

— Луиз не беше сторила нищо никому. Просто се оказа в неподходящ момент на неподходящо място.

„И убиецът захапа «неподходящата» стръв“ — помисли си Ив, но не сподели мисълта си. Вместо това се обърна отново към репортерката:

— Моля те, да не прибързваме със заключенията. Жена с професията на Луиз също притежава известно влияние и власт.

— Не. — Надин бавно поклати глава. Повдигаше й се. Онова, което заплашваше да изригне от стомаха й, я задушаваше и предизвикваше горчив вкус в устата й. — И двете знаем, че убиецът избира жени с голяма популярност. Зрителите не се интересуват от монтажистката, а от репортерката, чието лице виждат непрекъснато на екрана. Луиз не е била набелязаната жертва. Нека не се самозалъгваме.

— Теориите и фактите са две различни неща, Надин. Но нека засега помъдруваме над теориите. Смятам, че ти си била набелязаната жертва и престъпникът е взел Луиз за теб. Двете имате различно телосложение, но в мрака и сред проливния дъжд това не се е забелязвало. Пък и тя е била облечена с твоя дъждобран, а лицето й не се е виждало от качулката. Убиецът е осъзнал грешката си, но не е разполага с време да я предотврати.

— Какво? — Потресена от думите й, Надин се опита да се овладее и да се съсредоточи. — Какво каза?

— Убиецът е нямал нито миг за губене. Човекът от охраната ми съобщи точния час, когато Луиз е напуснала сградата. Запомнил я, защото му махнала за поздрав. Десет минути по-късно Морз за малко не се препънал в трупа. Следователно убийството е планирано с точност до секундата или престъпникът е бил много дързък и самоуверен. И се обзалагам на каквото пожелаеш, че е искал да види всичко по новините още преди мъртвата да се е вкочанила.

— И ние му направихме огромна услуга.

— Точно така — кимна Ив.

— Мислиш ли, че ми беше лесно? — промълви Надин. — Мислиш ли, че ми беше лесно да седя пред камерите, когато знаех, че тя лежи мъртва отвън?

— Не знам — меко отвърна Ив.

— С Луиз бяхме приятелки. — Надин се разрида, рукналите като порой сълзи образуваха вадички върху тежкия й грим. — Обичах я. По дяволите работата! Приятелката ми е мъртва и смъртта й не е просто тема за интересен репортаж.

Като се мъчеше да преодолее собственото си чувство за вина, Ив побутна чашата с вода към нея.

— Пийни! И гледай да се успокоиш.

Надин трепереше толкова силно, че разплиска водата в чашата, въпреки че я хвана с две ръце. Помисли си, че едно бренди ще й се отрази много по-добре. После рече:

— Подобно на теб непрекъснато се сблъсквам с престъпления и ужасяващи гледки.

— Знаела си, че е мъртва и все пак си излязла да погледнеш — сопна се Ив.

— Трябваше да се уверя. — Тя вдигна насълзените си очи към лицето на Ив. — Ставаше въпрос за нещо лично, Далас. Когато слухът за случилото се разнесе, не исках да повярвам.

— Как разбра?

— Някой чул как Морз крещи на охраната, че е извършено убийство и че пред входа лежи труп. — Потърка уморено слепоочията си. — Виковете му мигновено привлякоха вниманието на всички. После… знаеш, че слуховете се разнасят светкавично. Когато чух за убийството, тъкмо провеждах втория си разговор. Прекъснах го, изтичах долу. И видях Луиз. — Усмихна се тъжно. — Бях там първа — преди операторите и преди ченгетата.

— С риск заедно с приятелчетата ти да заличите всички следи. — Ив махна с ръка. — Това е свършен факт. По-добре ми кажи някой докосна ли я?

— Да не би да ни мислиш за толкова глупави? Очевидно беше, че Луиз е мъртва. Нали разбираш, огромната рана, локвата кръв… Въпреки това повикахме линейка. Първата група полицаи пристигнаха след броени минути. Наредиха ни да влезем обратно в сградата и запечатиха вратата. Разговарях с една служителка на полицията. Май се казва Пийбоди. — Отново разтърка слепоочията си, но не защото я болеше главата, а защото усещаше странно изтръпване. — Казах й коя е жертвата и отидох да подготвя предаването. Ала една мисъл не ми даваше покой. Бях жива, стоях пред камерата, а Луиз лежеше мъртва на тротоара. Аз трябваше да бъда на нейното място.

— Никой не е трябвало да бъде на нейното място.

— Убихме я, Далас. — Репортерката вече се бе овладяла. — Ние с теб я убихме.

— Вероятно ще ни тежи на съвестта. — Тя си пое въздух и се приведе. — Опиши ми отново всичко, Надин. С най-малките подробности.