Нора Робъртс
Прослава в смъртта (10)

Десета глава

— Първо ще кажа няколко уводни думи. — Надин огледа кабинета на Ив и иронично повдигна вежди. — Не прилича на светилище.

— Моля?

Репортерката се опита да обърне към себе си монитора, поставен на бюрото. Той зловещо изскърца.

— Досега не ме допускаше тук, сякаш пазиш някакво светилище. Очаквах нещо повече от стая с размерите на гардероб, обзаведена единствено с бюро и с няколко скърцащи стола.

— Чувстваш ли се добре, навсякъде ще ти бъде удобно — подхвърли Ив и се облегна в един от скърцащите столове.

Надин никога не беше страдала от клаустрофобия, ала стените, боядисани в мръснобежово, сякаш я притискаха и тя усети, че се задушава. А прозорчето, положително обезопасено, беше без щора и през него се виждаше целия въздушен транспорт над местното летище.

Репортерката имаше чувството, че кабинетът е пълен с хора.

— Мислех си, че след успеха ти по разкриване на случая Деблас, ще те възнаградят с малко по-прилична стая. С истински прозорец и със скромен килим.

— Мислех, че си тук за интервю, а не да се занимаваш с обзавеждането на кабинета ми.

— А пък електрониката ти е направо допотопна. — Забавлявайки се, Надин заоглежда оборудването. — В телевизията подобни антики моментално ще бъдат дадени на някой андроид или най-вероятно подарени на рехабилитационен център.

Ив си заповтаря, че не трябва да й обръща внимание и да дава израз на гнева си.

— Следващия път ще направим дарение на полицията. — Надин се усмихна и се облегна на бюрото. — В станцията на Канал 75 дори андроидите имат собствен автоготвач.

— Започвам да те мразя, Надин.

— Просто се опитвам да те настроя за предстоящото интервю. И щом си решила да привлечеш вниманието към себе си, ще ти кажа какво най-много ще допадне на зрителите: откровен разговор с жената, не с ченгето Ив Далас; как живее и в кого е влюбена служителката от нюйоркската полиция. С една дума — подробности от личния живот на жената, която служи на обществото.

Ив не издържа и избухна:

— Не бъди нахална, Надин.

— Това го умея най-добре. — Тя седна на стола, после се обърна. — Добре ли е така, Пит?

Операторът погледна през окуляра на камерата, голяма колкото човешка длан, и отвърна:

— Ъ-хъ.

— Пит не е по многото приказки — отбеляза Надин. — Точно по такива си падам. Хей, какво ще кажеш да ти оправя прическата?

С усилие на волята Ив се въздържа да не зарови пръсти в косата си. Ах, как мразеше да я показват по телевизията!

— Не.

— Както предпочиташ. — Извади от огромната си чанта пудриера с огледалце, намаза нещо под очите си и провери дали по зъбите й има следи от червило. — Всичко е наред. — Пусна пудриерата обратно в чантата, елегантно кръстоса крака, при което копринените й чорапи прошумоляха и се обърна към камерата: — Старт.

— Работи.

Ив смаяно наблюдаваше как лицето й се промени. Щом светна червената лампичка, чертите на Надин сякаш станаха по-изящни, изражението й — по-напрегнато. Заговори по-бавно, гласът й придоби по-дълбок тембър.

— Аз съм Надин Фарст и предавам директно от кабинета на лейтенант Ив Далас от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция. Чрез това специално интервю искаме да съобщим на зрителите всичко, свързано с жестоките и засега неразкрити убийства на прокурор Сисли Тауърс и на актрисата Ивон Меткаф, носителка на много театрални награди. Лейтенант Далас, свързани ли са двете убийства?

— Разполагаме с доказателства за подобна възможност. От заключението на патолога става ясно, че двете жени са убити с едно и също оръжие и от един и същ човек.

— Категорична ли сте?

— Да. И двете убийства са извършени с нож с гладко острие, дълго двайсет и пет сантиметра, постепенно разширяващо се от върха към дръжката. Върхът е бил наточен V-образно. И в двата случая жертвите са атакувани фронтално, като ножа е прерязал гърлото отдясно наляво, под лек ъгъл.

Ив взе писалката си от бюрото и замахна с нея към шията на Надин, което накара репортерката да подскочи и да премигне.

— Ето така.

— Разбирам.

— При подобен удар вратната вена моментално е прерязана, което води до бърза загуба на голямо количество кръв. Жертвата на практика е безпомощна, тъй като няма възможност, нито време да извика за помощ или да се съпротивлява. Смъртта е настъпила секунди след удара с нож.

— С други думи на убиеца му е било необходимо съвсем малко време. Казахте, че е атакувал фронтално, лейтенант. Как смятате, дали това означава, че жертвите са познавали нападателя?

— Не, но разполагаме с други доказателства, които потвърждават тази теория или пък теорията, че са имали среща с някого. Едно от тези доказателства е липсата на наранявания, каквито положително щеше да има, ако жертвите са се съпротивлявали. Ако ви нападна… — Ив отново замахна с писалката и репортерката вдигна ръка да предпази шията си. — Ето, виждате ли, това е машинална защита.

— Интересно — заяви Надин и само годините, прекарани пред камерата, й помогнаха да се овладее и да не направи кисела физиономия. — И така, знаете как са били извършени убийствата, но не ви е известен мотивът, нито престъпникът. Каква е връзката между прокурор Тауърс и Ивон Меткаф?

— Работим върху няколко версии.

— Прокурор Тауърс беше убита преди три седмици, но все още нямате заподозрян?

— В момента не разполагаме с доказателства, оправдаващи ареста на дадено лице.

— Значи все пак подозирате кой е извършителят?

— Разследването напредва с възможно най-голяма скорост.

— Какво ще кажете за мотива?

— Госпожице Фарст, хората убиват себеподобните си по най-различни причини. И това се повтаря откакто свят светува.

— Да, дори четейки Библията, се убеждаваме, че убийството е първото престъпление, извършено от човека — намеси се Надин.

— Права сте. Благодарение на напредъка на науката вече можем да елиминираме опасните наклонности по генетичен път, чрез лечение със специални препарати или чрез бета сканиране. Опитваме се да предпазим обществото, като изпращаме престъпниците в затвори и в наказателни колонии с надеждата, че лишаването от свобода ще им подейства възпитателно. Но не можем да променим човешката природа.

— Искате да кажете, че науката е безсилна да изкорени основните мотиви за насилие: любов, омраза, алчност, завист, гняв?

— Способността да изпитваме тези чувства ни различава от дроидите.

— И благодарение на тях можем да се радваме, да скърбим, да любим страстно. Това е предмет на вечна полемика между учените и интелигенцията. Но кой от тези мотиви е убил Сисли Тауърс и Ивон Меткаф?

— Не ги е убил мотив, а човек, госпожице Фарст. Причината засега не ни е известна.

— Изготвихте ли психологически портрет на престъпника?

— Естествено. И ви уверявам, че използваме всички средства и ще направим всичко възможно да открием извършителя. Аз ще го заловя. — Ив преднамерено се втренчи в камерата. — И тогава никой не ще се интересува от мотивите му, важното е той или тя да получи заслуженото наказание.

— Да приемем ли, че давате лично обещание, лейтенант?

— Да.

— Гражданите на Ню Йорк се надяват, че ще удържите на думата си. За Канал 75 предаде Надин Фарст. — Изчака секунда и кимна. — Получи се добре, Далас. Даже много добре. Ще го излъчим отново в осемнайсет и в двайсет и три часа, после в полунощ, с кратко резюме.

— Добре. Защо не се поразходиш, Пит?

Операторът вдигна рамене и тътрейки крака, излезе от кабинета.

— Искам разговорът да си остане между нас — започна Ив. — Колко време в ефир можеш да ми осигуриш?

— С каква цел?

— Искам да се появявам на екрана колкото е възможно по-често.

— Знаех си, че това интервю ще ми излезе солено — изпъшка Надин. — Признавам, че съм разочарована от теб, Далас. Не съм предполагала, че жадуваш за слава.

— След два часа трябва да дам свидетелски показания по делото Мондел. Можеш ли да изпратиш оператор в съда?

— Разбира се. Този случай не е особено сензационен, но все пак заслужава внимание. — Тя извади бележника и си отбеляза нещо.

— Освен това довечера съм поканена в „Ню Астория“ на някакво тузарско празненство.

— О, на прочутия бал! — Репортерката иронично се усмихна. — Знаеш, че не отразявам светските събития, Далас, но мога да помоля да изпратят някого в „Ню Астория“. Любителите на жълтата хроника живо се интересуват от връзката ти с Рурк. Той също ще бъде там, нали?

— Ще те уведомя допълнително на какви „светски събития“ ще присъствам през следващите няколко дни, за да изпратиш снимачен екип — продължи Ив, преструвайки се, че не е забелязала обидните думи на Надин. — В замяна ще ти съобщавам всичко ново, свързано с разследването.

— Добре. Може би по пътя към славата и богатството случайно ще се натъкнеш на убиеца. Между другото, имаш ли си вече агент, който да те лансира?

За миг Ив остана безмълвна, сетне промълви:

— Смятах, че служебните ти задължения изискват да информираш обществеността, а не да четеш морал.

— А пък аз смятах, че като полицай си длъжна да служиш на обществото, като го предпазваш от престъпността, а не да се възползваш от служебното си положение. — Надин скочи на крака и вдигна огромната си чанта. — С интерес ще следя проявите ти по телевизията.

— Почакай. — Безкрайно доволна от себе си Ив, се облегна на стола си. — Пропусна един от основните мотиви за извършване на престъпления. Тръпката, удоволствието от предизвиканата сензация.

— Ще си го запиша. — Надин рязко отвори вратата, но изведнъж спря като пронизана с куршум. Обърна се, разкривеното й от изненада лице беше пребледняло под тежкия грим. — Да не си полудяла? Значи ти си примамката? Ти си проклетата примамка?

— Успях да те заблудя, а? — Ив доволно се усмихна и си позволи лукса да качи краката си на бюрото. Реакцията на Надин я накара да промени мнението си за нея, всъщност репортерката доста се издигна в очите й. — Вбеси се, като си представи колко пъти хубавото ми лице ще се появява по телевизията, нали? Сякаш чувам как убиецът скърца със зъби и мърмори: „Ах, това мръсно ченге. Обира всички овации, а на моите престъпления и никой не обръща внимание“.

Надин се върна и предпазливо седна на разклатения стол.

— Признавам, че ме заблуди, Далас. Слушай, няма да те уча как да си вършиш работата, но…

— Не се и опитвай.

— Момент, искам да разбера дали съм схванала правилно. Стигнала си до заключение, че вероятно убиецът е извършил престъпленията с цел да привлече вниманието на медиите към себе си. Внимателно е подбрал жертвите си с ясното съзнание, че ликвидира ли неколцина обикновени граждани, вестниците ще пишат затова, но новината няма да предизвика сензация.

— Но ако убиеш две известни и прочути жени, това неминуемо ще осигури славата му.

— Ето защо искаш да привлечеш вниманието му, да се превърнеш в мишена.

— Действам по интуиция. — Ив замислено поглади коляното си. — Нищо чудно накрая да стана за смях пред всички с идиотските си появявания по телевизията.

— Или да свършиш с прерязано гърло.

— Хей, Надин, още малко и ще повярвам, че си се загрижила за мен.

— И няма да сгрешиш. — Умълча се, после и впери поглед в лицето на Ив. — Вече от доста време ми се налага да си сътруднича с ченгета или да ги избягвам. Инстинктивно разбирам кои си гледат работата през пръсти и кои съвестно. Знаеш ли какво ме тревожи, Далас? Че ако влагаш цялата си душа в работата, скоро ще се изчерпиш.

— Повеля на дълга — важно заяви Ив и репортерката се разсмя, а после каза:

— Очевидно си гледала на видео много от старите полицейски филми. Е, както преди малко благоволи да отбележиш, не е моя работа да те поучавам и да ти чета морал. Всеки живее както намери за добре. Щом си решила да рискуваш живота си, не мога да ти попреча. Ще се погрижа да ти осигуря максимален достъп до камерите.

— Благодаря. И още една последна молба. Ако теорията ми се потвърди, следващите жертви също ще бъдат известни и прочути жени, чиито имена често се споменават в пресата и по телевизията. Моля те да внимаваш.

— Божичко! — Надин престорено потръпна и с жест преряза шията си. — Благодаря ти за информацията, Далас.

— Удоволствието беше мое. — Ив доволно се ухили, когато репортерката затръшна вратата след себе си. В същия миг командирът я повика в кабинета си. Очевидно беше научил за интервюто.

 

 

Когато тичешком изкачи стъпалата пред сградата на съда, все още беше ядосана. Надин бе изпълнила обещанието си и снимачният екип очакваше Ив. Телевизионните камери бяха насочени към нея и вечерта, когато слезе пред „Ню Астория“ от лимузината на Рурк и се престори, че прекрасно се забавлява.

След като в продължение на два дни камерите не спряха да я следят на всяка крачка, Ив очакваше да намери оператор и край леглото си. Когато сподели това с Рурк, той й отвърна:

— Но нали е по твое желание, скъпа?

Още неразсъблечена, тя се хвърли върху него. За приема при губернатора Рурк я бе посъветвал да носи мъжки тип костюм. Лъскавата й жилетка в черно и златисто стоеше полуразкопчана.

— Прав си, но това не означава, че ми харесва. Господи, как издържаш да ти вървят по петите тези журналисти? Не е ли ужасно?

— Преструваш се, че не ги забелязваш. — Той разкопча жилетката й още малко. — И продължаваш да вършиш работата си. Знаеш ли, тази вечер ми се стори особено привлекателна. — Докосна диамантения медальон между гърдите й и продължи: — Разбира се, сега ми харесваш още повече.

— Никога няма да свикна с този блясък. Накъдето и да се обърнеш — все големи клечки, с когото и да разговаряш — все празни приказки. Освен това такива дрехи не ми отиват.

— Може да не подхождат на полицейския лейтенант, но другата Ив, жената, изглежда прекрасно в тях. — Забеляза как зениците й се разширяват, когато обхвана гърдите й. — Поне храната ти хареса.

— Ами… да, обаче… — Тя потръпна и изстена, когато Рурк стисна зърната й. — Опитвах се да ти кажа нещо важно. Никога повече няма да разговарям с теб в леглото.

— Похвално решение. — Повдигна се и този път захапа зърната й.

 

 

Ив спеше дълбоко, без да сънува, когато Рурк я събуди.

— Какво има? — Забравила, че е гола, тя посегна към пистолета си, вече напълно будна и готова да действа.

— Извинявай. — Когато той се наведе да я целуне, целият се тресеше от смях.

— Никак не е забавно. Ако бях въоръжена, сега щеше да си проснат на пода.

— Значи съм имал късмет.

Ив разсеяно отблъсна Галахад, който се канеше да се настани върху възглавницата й.

— Защо си облечен? Какво се е случило?

— Преди малко ми се обадиха. Трябва да замина за Фрийстар Едно.

— Ах, да. Прочутият небесен курорт. Искам приглушена светлина — изкомандва тя и примигна, когато лампите осветиха лицето му. „Господи — помисли си, — прилича на ангел. На паднал и опасен ангел.“ — Някакъв проблем ли?

— Така изглежда, но смятам, че лесно ще го разреша. — Рурк взе котарака, погали го и го постави на пода. — Все пак присъствието ми е наложително. Вероятно ще отсъствам няколко дни.

— О, така ли? — Ив си каза, че внезапно обзелото я лошо настроение се дължи на умората. — Е, ще се видим, когато се върнеш.

Той докосна трапчинката в брадичката й.

— Ще ти липсвам ли?

— Може би. — Рурк се усмихна и това съкруши упорството й. — Да.

— Хайде, облечи се. — Подаде й халата. — Искам да ти покажа нещо, преди да замина.

— Нима вече тръгваш?

— Чакат ме, но ще се забавя малко.

— Сигурно очакваш да те изпратя до долу и да те целуна за сбогом.

— Ще ми бъде много приятно, но както казах, преди това искам да ти покажа нещо. — Хвана я за ръка и я поведе към асансьора. — Искам да се чувстваш удобно тук, докато отсъствам.

— Добре.

Когато кабината пое надолу, той сложи ръце на раменете й.

— Ив, сега това е и твой дом.

— И без това ще бъда много заета. — Тя усети как асансьорът престана да слиза и започна да се движи във вертикална посока. — Но къде отиваме?

— Ще видиш. — Рурк я прегърна през раменете, когато вратите се отвориха.

Намираха се в стая, която Ив не беше виждала. Но вероятно в тази огромна, подобна на лабиринт къща имаше още много помещения, в които не беше стъпвала. Само един поглед й бе достатъчен, за да разпознае своите вещи.

Всичко, което смяташе за ценно, беше тук, а добавените от Рурк предмети превръщаха помещението в уютно и приятно място за работа. Ив пристъпи напред и се огледа.

Подът от лакирано дърво беше застлан с килим в сиво-сини и зелени тонове, навярно произведен във фабриките на Рурк, намиращи се в Далечния Изток. Върху този безценен килим стоеше разнебитеното й бюро с необходимата техника.

Стена от матирано стъкло разделяше помещението от напълно обзаведена кухничка, с врата към голяма тераса.

Разбира се, имаше и други удобства. Рурк беше помислил за всичко. Чрез комутатор тя можеше да се свързва с всяка стая в къщата. Салонът за забавление предлагаше музика, видео и холограмен екран, даващ възможност за различни зрителни представи. Малката зимна градина, изпълнена с прекрасни цветя, се намираше под сводестия прозорец, през който се виждаше просветляващото небе.

— Можеш да промениш онова, което не е по вкуса ти — отбеляза Рурк, когато тя докосна облегалката на креслото, пригодено за спане. — Всичко е програмирано така, че да го командваш чрез устни заповеди или чрез прилепване на длан върху специалната пластина.

— Много добре измислено. — Ив се прокашля. — Харесва ми.

Изненадан от нервността си, той пъхна ръце в джобовете си.

— Отлично разбирам, че работата ти изисква да разполагаш с отделно помещение, където никой да не те безпокои. Кабинетът ми е в съседство — влиза се през онази врата. Но тя се заключва от двете страни.

— Ясно.

Нервите му не издържаха и той гневно възкликна:

— Ако се чувстваш неудобно в дома ми, докато отсъствам, можеш да се барикадираш в този апартамент. По дяволите, имаш право да го сториш дори когато съм тук. Прави каквото пожелаеш.

— Добре. — Тя дълбоко си пое въздух и се обърна към него. — Положил си толкова труд заради мен.

— Много добре знаеш, че съм готов на всичко, за да те направя щастлива.

— Май започвам да ти вярвам. — Досега никой не й беше правил такъв прекрасен подарък. Внезапно осъзна, че на света няма човек, който да я познава така добре както Рурк. — Би трябвало да се смятам за късметлийка, а?

Той понечи да й отвърне язвително, но се отказа и възкликна:

— Нямам време за повече разговори. Трябва да тръгвам.

— Рурк, забрави нещо. — Пристъпи към него, прекрасно осъзнавайки, че е успяла да го вбеси. — Не съм те целунала за сбогом. — Направи го така страстно, че главата му се завъртя. — Благодаря ти. — Преди той да успее да проговори, устните й отново потърсиха неговите. — Благодаря, че винаги знаеш какво е най-важно за мен.

— Благодарностите са излишни. — Рурк нежно погали разрошената й коса. — Искам поне мъничко да ти е мъчно за мен, докато ме няма.

— Вече ми липсваш.

— И не се излагай на излишни опасности. — Той закачливо вплете пръсти в косата й. — Няма смисъл да те предупреждавам изобщо да не се излагаш на опасност, нали?

— Тогава не го прави. — Сърцето й примря, когато Рурк целуна ръката й. — Приятно пътуване — извика след него, докато той се качваше в асансьора. Не беше свикнала да му се обяснява в любов, затова изчака, докато вратите почти се затвориха, и добави: — Обичам те.

Последното, което видя, беше щастливата му усмивка.

 

 

— Какво откри, Фийни?

— Може би нещо важно, а може би не.

Беше едва осем сутринта, но компютърният гений вече изглеждаше посърнал и уморен. Ив поръча на автоготвача две силни кафета и добави:

— Щом си тук в този час, в костюма си от вчера и с вид на човек, който изобщо не си е лягал, значи си открил нещо интересно. Не забравяй, че съм първокласен детектив и трудно можеш да ме заблудиш.

— Добре де, добре. И така, блъсках се на компютъра, проверявайки от нов аспект семействата и хората, с които жертвите са имали по-близки връзки, както ми беше наредила.

— И?

Вместо отговор той отпи от кафето си, бръкна във вечното си пликче със захаросани бадеми и се почеса по ухото. После заяви:

— Видях те снощи по телевизията. Всъщност жена ми те видяла. Каза, че си изглеждала страхотно. Думата съм я усвоил от хлапетата. Опитваме се да не изоставаме от съвременния жаргон.

— В такъв случай ме пращаш на кино. Също е жаргон. В превод означава, че ме баламосваш и избягваш въпроса ми.

— Знам какво означава. По дяволите! Това е прекалено опасно, Далас!

— Ето защо си решил да ми го съобщиш лично. Хайде, говори.

— Добре. — Фийни тежко въздъхна. — Преглеждах сведенията за Дейвид Анджелини. Имал е доста финансови затруднения, главно заради комарджийските си дългове. Типовете, на които бил длъжник, здравата го притискали, но той успявал да ги залъгва с дребни суми. Твърде възможно да е посегнал в „чекмеджето“ на компанията, но не мога да го докажа. Успял е да прикрие следите си.

— Тогава наша задача е да го разобличим. Бих могла да открия имената на хората, на които дължи пари — разсъждаваше на глас тя, мислейки си за Рурк. — Ще проучим дали им е обещавал някаква гаранция — примерно, че скоро ще получи голямо наследство. — Свъси вежди и продължи: — Ако не беше убита и Меткаф, щях да си помисля, че някой от кредиторите му е очистил Тауърс, за да си прибере по-бързо парите.

— Същият мотив е валиден и за убийството на Меткаф. Успяла е да спести солидна сумичка. Все още не съм открил измежду наследниците й човек, спешно нуждаещ се от пари, но това не означава, че няма такъв.

— Съгласна съм. Продължавай издирванията в тази насока. Нали не си тук, за да си чоплиш бадемчетата.

Фийни се засмя.

— Започваш да ставаш цинична. Добре, ще изплюя камъчето. Спипах жената на командира.

— Кажи го по-бавно. Дума по дума.

Фийни не го сдържаше на едно място и нервно закрачи из тясното помещение.

— Дейвид Анджелини е внесъл солидни суми по личната си сметка. Четири депозита по петдесет бона през последните четири месеца. Последният — само две седмици преди да убият майка му.

— Но какво толкова е станало? Сдобил се е с големи суми и като примерно момче ги внесъл в банката. Но откъде ги е получил? Мамка му! — възкликна, досетила се какво има предвид Фийни.

— Точно така. Проследих как са извършени преводите. Тя превела сумите в нюйоркската банка на Анджелини, който ги прехвърлил на личната си сметка в Милано. След което отишъл на Вегас Две и изтеглил цялата сума в брой от банката.

— Боже мой, защо тя премълча този факт? — Ив притисна юмруци до слепоочията си. — По дяволите, защо ни накара да си блъскаме главите?

— Но и никога не се е опитвала да го скрие — побърза да я прекъсне Фийни. — Когато се прехвърлих на файла със сведения за нея, всичко беше записано черно на бяло. Командирът и съпругата му притежават отделни банкови сметки, както и обща. — Забелязал погледа на Ив, той се покашля и обясни: — Длъжен бях да проверя, Далас. Командирът не е теглил големи суми от своите или от общата сметка. Ала основният капитал на жена му е намалял два пъти след вноските, които е направила в сметката на Анджелини. Господи, този тип направо й е изсмуквал кръвта.

— Изнудване… — замислено се обади Ив, като се опитваше да разсъждава логично. — Възможно е да са били любовници, да е била луда по този мръсник.

— О, не! — Фийни усети, че му прилошава. — Бедният командир!

— Налага се да му докладваме.

— Знаех си какво ще кажеш. — С опечалена физиономия той извади диск от джоба си. — Тук е записано всичко. Как мислиш да постъпиш?

— Най-много ми се иска да прескоча до Уайт Плейнс и да нашляпам госпожа Уитни по елегантния задник. Но тъй като е невъзможно, предлагам да отидем при командира и да му разкажем всичко. — Тя се изправи, а Фийни мрачно заяви:

— Няма да е зле да си сложим от онези допотопни бронирани жилетки, дето се въргалят из склада.

— Чудесна идея.

 

 

Фийни се оказа прав — бронираните жилетки щяха да свършат работа. Уитни не прескочи бюрото и не се втурна да ги бие, нито измъкна от кобура електрошоковия си пистолет. Ала ако можеше, би умъртвил двамата си подчинени, застанали пред бюрото, с ледения си поглед.

— Значи си проверявал личната сметка на жена ми, така ли, Фийни?

— Да, сър.

— И си информирал лейтенант Далас за резултатите от проучването?

— Да, според изискванията на правилника.

— Според правилника значи — повтори Уитни. — А сега ги съобщаваш и на мен.

— На шефа на отдела — понечи да се заяде Фийни, но не успя. — По дяволите, Джак, нима трябваше да си замълча?

— Можеше да дойдеш първо при мен. Но… — Той не довърши мисълта си, а се обърна към Ив: — Твоето мнение, лейтенант?

— В разстояние на четири месеца госпожа Уитни е платила на Дейвид Анджелини сумата от двеста хиляди долара. Тя е укрила този факт по време на първия, както и на следващите разпити. Тъй като аз ръководя разследването, се налага… — Гласът й пресекна. — Трябва да разберем причината, шефе. — Изгледа го така, сякаш искаше да се извини, макар строгото й изражение да не се промени. — Трябва да разберем защо му е дала тези пари, защо не са привеждани други суми след смъртта на Сисли Тауърс. И в ролята си на полицай, занимаващ се с разследването, съм длъжна да ви попитам дали знаете за постъпката на съпругата си и причината, поради която е действала по този начин.

Уитни почувства пареща болка в стомаха, а сърцето му затупка лудешки — все признаци на огромен стрес.

— Ще отговоря, след като разговарям с жена ми.

— Сър! — В гласа на Ив прозвуча умолителна нотка. — Знаете, че нямате право да се консултирате с госпожа Уитни, преди да я разпитаме. Дори сегашната ни среща рискува да опорочи разследването. Съжалявам, шефе.

— Забранявам да разпитвате съпругата ми.

— Джак…

— Майната ти, Фийни, няма да позволя да я доведат тук като някоя престъпница. — Без да го забележат, сви длани в юмруци и се опита да се овладее. — Разпитвайте я у дома, в присъствието на нашия адвокат. Това не е нарушаване на правилата, нали, лейтенант Далас?

— Не, сър. Извинете, шефе, вие също ли ще присъствате?

— Извинена си, лейтенант — горчиво промълви той. — Не можеш да ми забраниш.