Нора Робъртс
Прослава в смъртта (11)

Единайсета глава

Ана Уитни ги посрещна на прага. Нервно разтвори ръце, после ги скръсти на гърдите си.

— Джак, какво се е случило? Линда вече е тук. Каза, че си й позвънил и си й съобщил, че ми трябва адвокат. — Стрелна поглед от Ив към Фийни, после обратно към съпруга й. — Защо?

— Не се притеснявай. — Макар че беше напрегнат, той покровителствено постави ръка върху рамото й. — Да влезем вкъщи, Ана.

— Но аз не съм извършила никакво престъпление. — Тя нервно се изкикоти. — Напоследък дори не са ме глобявали за неправилно паркиране.

— Седни и се успокой, скъпа. Линда, благодаря, че пристигна толкова бързо.

— Няма защо.

Адвокатката на семейство Уитни беше млада, с проницателен поглед, елегантно облечена и с вид на преуспяваща жена. Едва сега Ив се досети, че Линда им е и дъщеря.

— Лейтенант Далас, нали? — Адвокатката светкавично изгледа Ив. — Познах ви. — Посочи към най-близкия стол. — Моля, заповядайте.

— Аз съм капитан Фийни от отдела за електронна обработка на информацията.

— Баща ми много пъти ми е говорил за вас, капитане. — Линда постави ръка на рамото на майка си. — А сега ще ми обясните ли какво се е случило?

— Току-що открихме нещо, което трябва да се изясни. — Ив погледна Линда и мислено си каза, че е същинско копие на баща си — същата кожа с цвят на карамел, същите спокойни очи. Генетичните заложби и приликите между роднини живо я интересуваха и същевременно я плашеха.

— Да разбирам ли, че това ще бъде официален разпит? — Адвокатката извади своето записващо устройството и го остави до това на Ив върху масата.

— Да. — Ив продиктува датата и часа. — Разпитът се извършва от лейтенант Ив Далас. Присъстват още командир Джак Уитни и капитан Райън Фийни. Разпитвана — Ана Уитни, представлявана от своя адвокат.

— Адвокат Линда Уитни. Клиентката ми беше уведомена за правата си и даде съгласието си за часа и мястото на разпита. Адвокатът си запазва правото да го прекрати по собствено усмотрение. Моля, лейтенант.

— Госпожо Уитни — започна Ив, — познавахте ли покойната Сисли Тауърс?

— Разбира се. За Сисли ли става дума? Джак…

Той само поклати глава, без да отмества ръка от рамото й.

— Познавала сте хората от семейството на покойната. Бившият й съпруг Марко Анджелини, синът й Дейвид и дъщеря й Мирина?

— Не само, че ги познавам, но обичам децата й като свои. Линда дори ходеше с…

— Мамо! — прекъсна я Линда и се усмихна окуражаващо. — Отговаряй само на въпросите, без да навлизаш в излишни подробности.

— Но това е абсурдно! — Постепенно смайването на Ана беше заменено от раздразнение. Чувстваше се силна в собствения си дом, подкрепяна от семейството. — Лейтенант Далас вече знае това.

— Извинете, госпожо Уитни, но се налага да ви задам същите въпроси. Какви са отношенията ви с Дейвид Анджелини?

— С Дейвид? Ами че аз съм му кръстница, обичам го като собствен син.

— Известно ли ви е, че е имал финансови затруднения непосредствено преди смъртта на майка му?

— Да, беше… — Очите й се разшириха от изненада. — Нали не го подозирате в… Това е отвратително. — Произнесе натъртено последната дума и гневно стисна устни, докато се превърнаха в тънка, червена линия. — Не възнамерявам да отговарям на подобни въпроси.

— Разбирам реакцията ви, госпожо Уитни. Убедена съм, че бихте направили всичко, за да защитите кръщелника си, че сте готова да го сторите на всяка цена. Например двеста хиляди долара.

Под грижливо положения грим лицето на Ана Уитни пребледня.

— Не разбирам за какво намеквате.

— Госпожо Уитни, отричате ли, че сте платили на Дейвид Анджелини сумата от двеста хиляди долара на месечни вноски от по петдесет хиляди в периода от месец февруари до месец май тази година?

— Аз… — Ана стисна ръката на дъщеря си, но не й на съпруга си. — Линда, длъжна ли съм да отговарям?

— Моля да ме извините, налага се да се консултирам с клиентката си. — Младата жена прегърна майка си и бързо я отведе в съседната стая.

— Добре се справяш, лейтенант — обади се през стиснати зъби командирът. — Отдавна не бях присъствал на провеждан от теб разпит.

— Недей така, Джак — промълви Фийни, опитвайки се да бъде справедлив към двамата, тъй като ги обичаше еднакво. — Ив просто си върши работата.

— Да. Работата е най-важното нещо в живота й. — Вдигна поглед, когато жена му се върна в стаята.

Ана беше бледа и нервно потръпваше. Той отново усети парещата болка в стомаха.

— Продължаваме — заяви Линда и войнствено изгледа Ив. — Клиентката ми иска да даде показания. Започвай, мамо, и не се тревожи.

— Съжалявам. — Очите на Ана се насълзиха. — Извинявай, Джак. Трябваше да го направя, въпреки съветите ти. Дейвид беше в беда и бях длъжна да му помогна. — Тя му протегна ръка.

— Успокой се. — Уитни примирено хвана ръката й и застана до нея. — Кажи на лейтенанта истината и ще видим какво може да се направи.

— Наистина му дадох парите.

— Той заплашваше ли ви с нещо, госпожо Уитни?

— Моля? — Изненадата сякаш пресуши сълзите й. — За бога, какво говорите? Дейвид да ме заплашва? Беше в беда — повтори тя, сякаш това обясняваше всичко. — Дължеше много пари на опасни хора. Имаше и временни служебни неприятности, свързани със сериозни промени в онзи клон от семейния бизнес, който ръководеше. Същевременно се опитваше да лансира свой нов проект. Подробно ми обясни всичко — добави тя и небрежно махна със свободната си ръка. — Не си спомням подробностите. Деловите въпроси не ме вълнуват особено.

— Госпожо Уитни, факт е, че сте му превели на четири пъти сумата от двеста хиляди долара. Но при последния ни разговор не ми го съобщихте.

— Какво ви засяга това? — Ана беше възвърнала самочувствието си и стоеше изправена като статуя. — Парите са мои, имам право да ги заема на кръщелника си.

Търпението на Ив започваше да се изчерпва.

— Кръщелник, който е разпитван от полицията във връзка с убийство.

— Убийството на собствената му майка. Със същия успех можете да обвините и мен, че съм убила Сисли.

— Вие не наследявате солидна част от нейното състояние.

— А сега вие ме изслушайте, лейтенант! — Лицето на Ана поруменя от гняв, което я направи още по-привлекателна, и тя се приведе към Ив. — Този младеж обожаваше майка си, както и тя него. Беше напълно сломен от смъртта й. Знам го, защото непрекъснато бях до него и го утешавах.

— Дали сте му двеста хиляди долара!

— Парите са мои и мога да разполагам с тях както намеря за добре. — Тя прехапа устни. — Никой не искаше да му помогне, дори родителите му се споразумяха този път да го оставят да си троши главата. Още преди няколко месеца разговарях със Сисли по този въпрос. Тя беше прекрасна майка и обичаше децата си, но държеше на строгата дисциплина. Бе твърдо решена, че Дейвид трябва да се справи сам, без нейна помощ. И без моята. Ала когато в отчаянието си той се обърна към мен, не можах да му откажа. Не можах да му откажа, Джак. — Обърна умоляващ поглед към съпруга си. — Ти ме предупреди да не се забърквам в тази история, но Дейвид беше обзет от паника, страхуваше се, че онези хора ще го убият, или най-малкото ще го осакатят за цял живот. Ами ако Линда и Стивън бяха на негово място?

— Ана, парите, които си му дала, не са му помогнали, само са задълбочили неговия проблем.

— Щеше да ми ги върне — настоя тя. — Обеща, че няма да ги проиграе на комар. Искаше да спечели малко време, за да уреди дълговете си. Не можах да му откажа.

— Лейтенант Далас — обади се Линда, — клиентката ми доброволно е заела собствените си пари на близък семеен приятел. Това не е престъпно.

— Клиентката ви не е обвинена в извършване на престъпление.

— Моля да ми отговорите дали при предишните разговори сте попитали директно клиентката ми на кого е превела определени суми? Попитахте ли я дали е имала делови взаимоотношения с Дейвид Анджелини?

— Не.

— В такъв случай тя не е била длъжна да ви съобщава факти, които според нея, нямат нищо общо с разследването, което извършвате.

— Тя е съпруга на полицай — уморено заяви Ив. — И като такава е длъжна да знае, че за нас са важни дори най-малките подробности. Госпожо Уитни, известно ли ви е дали Сисли Тауърс се е скарала със сина си за пари, заради пристрастеността му към хазарта, дълговете му или начина на уреждането им?

— Тя беше много разтревожена. Двамата непрекъснато се караха, но това е съвсем нормално за членовете на едно семейство и не означава, че ще започнат да се избиват.

„Естествено е за хората от твоя малък, добре уреден свят“ — помисли си Ив, а на глас изрече:

— Кога за последен път разговаряхте с Дейвид Анджелини?

— Преди седмица. Обади ми се да попита как сме двамата с Джак. Обсъждахме идеята да учредим фондация в памет на майка му, която да носи нейното име. Дейвид го предложи, лейтенант. — Очите й отново се насълзиха. — Искаше да не бъде забравена.

— Знаете ли подробности за връзката му с Ивон Меткаф?

— Актрисата? — Ана учудено я изгледа и избърса сълзите си. — Смятате, че са се познавали? Никога не е споменавал пред мен.

Ив със съжаление установи, че блъфът й не даде очаквания резултат.

— Благодаря ви. — Взе записващото устройство и регистрира завършването на разпита. После се обърна към Линда: — Адвокат Уитни, моля да уведомите клиентката си, че е в неин интерес разговорът ни да остане строго поверителен.

— Аз съм съпруга на полицай — иронично заяви Ана, повтаряйки думите на Ив. — Знам правилника.

Ив се отправи към вратата. Когато спря на прага и се обърна, видя как командирът прегръща жена си и дъщеря си.

 

 

В края на деня нервите й бяха опънати, жадуваше за едно питие. Беше прекарала целия следобед в опити да открие Дейвид Анджелини, който или имаше съвещание, или беше наредил да не го свързват с никого, или пък се намираше не там, където го търсеше Ив. Тъй като нямаше друг избор, тя остави съобщения за него във всяка точка на земното кълбо с надеждата, че Дейвид ще намери начин да се свърже с нея още същата вечер.

Междувременно й предстоеше да се прибере в огромната, празна къща и да търпи фасоните на Съмърсет, който я мразеше в червата си. Докато профучаваше през огромната порта, я осени великолепна идея и по видеотелефона на колата се свърза с Мейвис.

— Имаш почивен ден, нали? — попита тя, още щом лицето на певицата изплува на екрана.

— Позна. Нежните ми гласни струни трябва да бъдат щадени.

— Имаш ли някакви планове за вечерта?

— Нищо, което не мога да зарежа заради по-добро предложение. Какво си намислила?

— Рурк замина извън планетата. Искаш ли да спиш тук, а междувременно може и да се напием?

— Да пренощувам в дома на Рурк, да се напия в дома на Рурк? Смятай, че вече съм при теб.

— Почакай! Ще го направим както трябва. Изпращам кола да те вземе.

— Лимузина? — изпищя Мейвис, забравила, че трябва да щади гласните си струни. — Слушай, Далас, нека шофьорът носи униформа. Обзалагам се, че съседите ми ще изпопадат от прозорците, а очите им ще изскочат от любопитство.

— След петнайсет минути бъди готова. — Ив прекъсна връзката и се изкачи по стъпалата, като едва се сдържаше да не затанцува. Както очакваше, Съмърсет стоеше на входната врата и тя високомерно му кимна, както се беше упражнявала.

— Един приятел ще прекара нощта тук. Изпрати кола на Двайсет и осмо авеню.

— Приятел ли? — подозрително промърмори Съмърсет.

— Точно така. — С лека стъпка тя се отправи към стълбата. — Много добър и близък приятел. И не забравяй да предупредиш готвача да приготви вечеря за двама.

Побърза да се отдалечи и се запревива от смях. Икономът със сигурност очакваше да види някой неин любовник. Но и приятелката й щеше да му вземе акъла.

 

 

Мейвис не я разочарова, макар да бе положила усилия да се облече консервативно според собствените си представи. Днес цветът на косата й бе направо банален. Блестящите й златисти къдрици се спускаха от едната страна до рамото й, а от другата бяха прибрани зад ухото. Носеше само шест различни по цвят и форма обеци и то — поставени само на ушите. За Мейвис Фрийстоун това беше върхът на изискаността.

Излезе от лимузината, без да обръща внимание на проливния пролетен дъжд, подаде на онемелия от ужас Съмърсет прозрачната си наметка, окичена с разноцветни лампички, и направи три шеметни пируета, по-скоро възхитена от обстановката, отколкото от желание да демонстрира роклята си от червено трико, която плътно следваше очертанията на тялото й!

— У-ха! Страхотно!

— И аз така мисля — обади се Ив. Очакваше в коридора пристигането на приятелката си, тъй като не искаше да я оставя сама в компанията на Съмърсет. Ала се оказа, че се е притеснявала напразно, защото този път надменният иконом беше загубил ума и дума.

— Фантастично е — с благоговение прошепна Мейвис. — Направо е божествено. И целият този разкош е на твое разположение!

Ив изгледа изпод око Съмърсет и отговори:

— Горе-долу.

— Щур късмет. — Певицата запърха с миглите си, дълги почти три сантиметра, и подаде на иконома ръката си, върху която бяха татуирани преплетени сърца. — А вие навярно сте Съмърсет. Чувала съм толкова хубави неща за вас.

Той взе ръката й и се почувства така объркан, че понечи да я целуне, но в последния миг се опомни и каза сдържано:

— На вашите услуги, мадам.

— О, наричайте ме просто Мейвис. Бива си го работното ви място. Ама сигурно е бая трудно да се поддържа, нали?

Съмърсет, в душата на когото очевидно бушуваха противоречиви чувства, отстъпи крачка назад, леко се поклони и изчезна по коридора, стиснал под мишница наметката, от която продължаваше да капе вода.

— Не е от разговорливите, а? — Мейвис намигна, изкикоти се и тръгна по коридора, тропайки с подметките си, дебели петнайсетина сантиметра. Когато влязоха в първата стая, изстена от удоволствие:

— Истинска камина!

— Не една, ами поне две дузини, доколкото си спомням.

— Хей, правите ли го пред камината като в старите филми?

— Оставям това на въображението ти.

— Знаеш, че е доста развинтено. Божичко, Далас, каква кола ми изпрати! Истинска лимузина, направо класика. Ама и моят късмет си го бива — точно тогава заваля. — Тя отново направи пирует, при което многобройните й обеци зазвънтяха. — Видяха ме едва половината хора, дето исках да шашна. Я кажи, какво ще правим сега?

— Можем да вечеряме.

— Умирам от глад, но първо искам да разгледам този дворец. Хайде, разведи ме.

Ив се замисли. От терасата на покрива се разкриваше невероятна гледка, но проливният дъжд не позволяваше да отидат там. Не можеше да я заведе в оръжейната, нито в стрелбището. Смяташе, че никой не бива да стъпва там в отсъствието на Рурк. Разбира се, имаше още много помещения, заслужаващи интерес. Изгледа подозрително обувките на приятелката си и попита:

— Можеш ли да ходиш с тези чудеса?

— О, да. Подметките им са напомпани с въздух. Дори не ги чувствам на краката си.

— Тогава ще се качим по стълбището. По този начин ще видиш повече.

Първо я заведе в солариума и забеляза как Мейвис буквално зяпна от учудване при вида на екзотичните храсти, цветя и дървета, искрящите водопади и чуруликащите птици. Дъждът обливаше сферичната стъклена стена, но все пак през нея се виждаха блещукащите светлини на града.

Когато отидоха в салона за музика, Ив програмира изпълнение на траш група и с усилие на волята издържа няколко оглушителни модерни парчета.

Прекараха близо час в залата за игри, като се състезаваха с компютъра, помежду си и с холограмни опоненти в Свободна зона и Апокалипсис.

Докато разглеждаха спалните, Мейвис само охкаше и ахкаше от възхищение, а после, след голяма душевна борба, си избра апартамент, където да прекара нощта. Със собственически жест посочи камината, облицована с лапис-лазулит.

— Ще я запалят ли, ако поискам?

— Разбира се, но може би забравяш, че навън е почти лято.

— Не ми пука, дори да се изпека. — С разперени ръце Мейвис направи няколко танцови стъпки, вдигна поглед към купола, през който се виждаше нощното небе, и скочи върху леглото с размери на езеро, отрупано с големи сребристи възглавници. — Чувствам се като кралица. Не, като императрица. — Затъркаля се върху кревата, докато въздушната възглавница се полюшваше под нея. — Възможно ли е човек да не полудее, ако живее в такъв дворец?

— Нямам представа. Отскоро съм тук.

Мейвис, изтегнала се върху необикновеното легло, весело се засмя.

— Ще ми бъде достатъчна само една нощ. Утре няма да бъда същата. — Пресегна се и натисна различни бутони върху тапицираната лицева дъска. Замигаха лампички, проблеснаха светлинки. Зазвуча ритмична музика. В съседното помещение се дочу шум от течаща вода.

— Това пък какво е?

— Програмира ваната си — обясни Ив.

— О, не! В момента не ми е до вана. — Мейвис натисна друг бутон, при което част от отсрещната стена се плъзна встрани и зад нея се появи огромен екран. — Тази къща е върхът! — одобрително заяви певицата. — Хайде да хапнем нещо.

 

 

Докато Ив се настаняваше в трапезарията заедно с Мейвис, наслаждавайки се на първата си свободна вечер от седмици насам, Надин Фарст подготвяше репортажа си за излъчване.

— Дай едър план, стопкадър на Далас — нареди тя на монтажистката. — Да, да, увеличи го. Тя е адски фотогенична.

Облегна се назад в стола си и впери поглед в петте монитора, докато асистентката й изпълняваше заповедите й. В монтажната цареше тишина, нарушавана само от тихите гласове, звучащи от мониторите. За Надин процесът на свързване на отделните кадри беше не по-малко възбуждащ от секса. Повечето телевизионни журналисти оставяха всичко в ръцете на монтажиста, но тя искаше да участва във всичко.

Знаеше, че в момента в новинарското помещение на долния етаж цари истински хаос, но дори това й доставяше удоволствие. Обичаше непрекъснатото напрежение, стремеж да изпревари конкуренцията при отразяване на най-интересната новина, да получи най-добрите фотографии, да направи репортаж на най-актуалната тема. Представи си как колегите й трескаво се свързват по видеотелефоните или работят на компютрите си, за да съберат колкото е възможно повече информация.

Конкуренция съществуваше не само между различните телевизионни станции, но и между хората, работещи в тях. Служителите в Канал 75 не правеха изключение. Всички се стремяха към новината, която би им донесла най-висок рейтинг. В момента Надин беше на върха и не искаше да отстъпи завоюваните си позиции.

— Така. Задръж на кадъра, където стоя сред градината на Меткаф. Добре, а сега дай комбиниран кадър, използвай снимката ми на тротоара, където е била убита Тауърс. — С присвити очи се втренчи в изображението си и реши, че изглежда както трябва. Сериозна, с опечален поглед. Нашата смела и умна репортерка отново на местопрестъпленията.

— Окей. — Тя облегна брадичка върху скръстените си ръце. — Направи дублажа.

„Две жени — талантливи, отдадени на професиите си, невинни — загинали от ръката на брутален убиец. Хората от целия град са възмутени и изплашени и се питат защо се случи това. Две любещи семейства скърбят, погребват мъртвите и искат правосъдие. Ето жената, която прави всичко възможно да отговори на въпроса на гражданите на Ню Йорк и да удовлетвори желанието на опечалените.“

— Стоп! — Нареди Надин. — Върни на Далас, заснета пред сградата на съда. Включи звука.

Ив се появи на екрана в цял ръст, Надин стоеше до нея. „Прекрасно“ — помисли си репортерката. Създаваше се впечатление, че двете работят рамо до рамо, което положително ще допадне на зрителите. Лекият ветрец играеше в косите им, зад тях се издигаше сградата — символ на правосъдието; асансьорите неспирно се движеха в двете посоки, през стъклените стени се виждаха коридори, претъпкани с хора.

„Задачата ми е да открия убиеца и повярвайте, че съм я взела присърце. Щом я изпълня, идва ред на съда да свърши своята работа.“

— Идеално. — Надин сви пръсти в юмрук. — Направо великолепно. От този кадър ще преминем към предаването на живо. Колко е часът?

— Четири без петнайсет.

— Луиз, аз съм гениална, но и ти не си за пренебрегване. Запиши го.

— Готово. — Луиз стана и се протегна. Двете работеха заедно от три години и се бяха сприятелили. — Получи се много добре, Надин.

— Вярно. — Репортерката наклони глава. — Но нещо май не ти харесва.

— Ами… — Монтажистката освободи косата си, завързана на конска опашка и прокара длан през гъстите си черни къдрици. — Тъпчем на едно и също място. Вече два дни не сме получавали нова информация.

— Както не е получил и никой от конкуренцията. Не забравяй, че „разполагаме“ с Далас.

— И това никак не е малко. — Луиз беше хубава млада жена, с интелигентен вид. Беше постъпила в Канал 75 направо от колежа. След като наблюдава работата й около месец, Надин я взе в екипа си, което устройваше и двете. — Много е фотогенична и има хубав глас. Връзката й с Рурк изостря интереса на зрителите. Да не говорим, че се ползва с отлична репутация като ченге.

— Е, и?

— Ами, хрумна ми, че докато получиш нова порция информация, можеш да спасиш положението с малко факти от случая Деблас. Напомни на хората как нашата красива лейтенантка е разкрила убийство и била ранена при изпълнение на служебния си дълг. По този начин ще ги накараш да й повярват.

— Не ми се иска да измествам фокуса от настоящото разследване.

— Но може би ще се наложи — настоя Луиз. — Поне докато научиш нещо повече. Или пък докато убиецът очисти нова жертва.

Надин се усмихна.

— Малко кръв ще ни бъде от полза. Още няколко дни и ще настъпи лятото — сезон за отпуски и скука. Добре, ще си помисля. Ако искаш, подготви нещичко.

Луиз повдигна вежда.

— И?

— И ако го използвам, ще те цитирам като съавтор, алчна кучко!

— Става. — Луиз посегна към джоба на ризата си и се намръщи. — Свършила съм цигарите.

— Трябва да ги откажеш. Знаеш как се отнасят шефовете към служители, поемащи рискове със здравето си.

— Пуша от онези билкови цигари, дето смърдят на фъшкии.

— Права си за миризмата. Хей, вземи и за мене. — Надин се престори, че не забелязва шокирания поглед на приятелката си. — И си дръж езика зад зъбите. Големите клечки са още по-строги към репортерите, които се включват на живо, отколкото към техническия персонал.

— Имаш време преди обзора на новините в полунощ. Няма ли да починеш?

— Не. Налага ми се да проведа няколко разговора. Освен това навън вали като из ведро. — Надин приглади безупречно фризираната си коса. — Ти върви. — Извади портмонето от чантата си. — Черпя.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш. Налага се да отида чак до Второ авеню, където има магазин с разрешително за продажба на цигари. — Въздъхна примирено и се изправи. Ще взема шлифера ти.

— Хайде, тръгвай. — Надин й подаде шепа кредитни жетони. — Остави моите в джоба на шлифера. Ще бъда в новинарската стая.

Двете излязоха заедно от студиото. Луиз облече елегантния син шлифер и заяви:

— Хубав плат.

— Водата се стича по него като по патешки пера.

Прекосиха рампата, минаха покрай няколко зали за монтаж и се отправиха към автоматичната стълба. Тук вече не цареше тишина, затова Надин повиши глас.

— С Бонго още ли мислите да предприемете голямата стъпка?

— Мислим толкова усилено, че чак започнахме да си търсим апартамент. Ще постъпим както повечето хора. Ще поживеем заедно година и ако ни хареса, ще узаконим връзката си.

— Слава богу, че съм спасена от подобно изкушение — прочувствено заяви Надин. — Не ми хрумва нито една причина, поради която едно разумно същество би пожелало завинаги да се обвърже със себеподобно.

— Забравяш любовта. — Луиз театрално притисна длан до сърцето си. — Когато човек е влюбен, престава да мисли рационално.

— Животът е пред теб, докато си млада и необвързана, Луиз.

— Ако имам късмет, ще остарея омъжена за Бонго.

— По дяволите, кой би искал до края на живота си да бъде обвързан с човек на име Бонго?

— Аз. Ще се видим по-късно. — Монтажистката вдигна ръка за поздрав и тръгна към автоматичната стълба, докато Надин се отправи към новинарската стая.

Луиз си мислеше за Бонго и се питаше дали ще успее да се прибере у дома преди един. Тази нощ щяха да прекарат в нейното жилище. Ала щом намерят подходящ апартамент, ще си спестят неудобството да се местят ту в едната, ту в другата квартира.

Тя хвърли разсеяно поглед към един от многобройните монитори, заемащи цялата стена, където вървеше програмата на Канал 75. В момента излъчваха популярна комедия на нравите, един почти забравен жанр, напоследък възкресен от таланти като Ивон Меткаф.

Луиз поклати глава и неволно се усмихна, когато актьорът на огромния екран направи ужасяваща гримаса.

Надин беше изцяло посветена на новинарските предавания, но Луиз предпочиташе забавните. С копнеж очакваше вечерите, когато с Бонго сядаха прегърнати пред телевизора.

В огромното фоайе на Канал 75 бяха разположени още монитори, кабинки за охраната, както и приятно място за отдих, обградено с холограми на звездите на телевизионната станция. Естествено не липсваше и сувенирен магазин, където се продаваха тениски с емблемата на Канал 75, шапки, чаши с подписите на известни личности.

Два пъти дневно, в часовете между десет и шестнайсет, в станцията се допускаха организирани групи, развеждани от специален служител. Луиз си спомняше, че като дете беше участвала в подобна обиколка, беше се взирала с обожание в известните от екрана лица и още тогава беше решила, че един ден ще работи в телевизията.

Махна на охраната на главния вход и зави към източното крило, откъдето пътят до Второ авеню беше по-кратък. Когато стигна до служебния изход, постави длан върху специалната пластинка, за да деактивира ключалката. Вратата се отвори и тя потръпна, дочула плющенето на проливния дъжд. За малко не се отказа, като се питаше дали си струва да измине толкова голямо разстояние в студа и мрака, само за да изпуши тайно една цигара. „Струва си и още как“ — помисли си и вдигна качулката. Скъпият шлифер щеше да я предпази от дъжда, а нервите й бяха поопънати от двата часа, прекарани с Надин в монтажната.

Наведе глава и изскочи навън.

Вятърът беше толкова силен, че тя спря за миг, за да пристегне колана на шлифера. Обувките й подгизнаха още преди да слезе на улицата. Луиз ги погледна и тихичко изруга:

— О, по дяволите!

Това бяха последните думи в живота й.

Някакво движение привлече вниманието й, тя вдигна очи и премигна срещу дъжда.

Ала не успя да види как вдигнатият нож проблясва в мрака и прерязва гърлото й.

За миг убиецът остана неподвижен, наблюдавайки как кръвта бликна като фонтан и тялото на жената се свлече на тротоара като марионетка с прерязани конци. Усети смайване и шок, сетне гняв, заменен от прокрадващ се страх. Побърза да скрие окървавения нож в дълбокия джоб на тъмната си дреха, след което потъна в сенките.

 

 

— Струва ми се, че така мога да живея още сто години — заяви Мейвис. След обилната вечеря от телешка пържола алангле, омари, доставени направо от Исландия, и френско шампанско, тя се изтягаше гола в плитката лагуна в солариума. Прозина се и промърмори с позамаяна от шампанското глава: — И на тебе ти харесва да живееш така, нали?

— Горе-долу. — За разлика от свободомислещата си приятелка, Ив носеше трико, плътно прилепнало към тялото й. Беше се излегнала удобно на една каменна скамейка и все още отпиваше от шампанското си. От доста време не си беше позволявала да се отпусне до такава степен. — Всъщност не разполагам с достатъчно време за този начин на живот.

— Гледай да намериш, малката. — Мейвис се гмурна под водата, после изскочи на повърхността. Великолепните й гърди блестяха под ослепителната светлина, която беше програмирала. Лениво доплува до една водна лилия и я помириса. — Божичко, истинска е. Знаеш ли какво е това, Далас?

— Закрит басейн.

— Грешиш, драга. — Певицата преплува късото разстояние до платформата, където беше оставила чашата си. — Това тук е първокласна илюзия, с която дори очилата за виртуална действителност не могат да си съперничат. — Жадно отпи от леденото шампанско и продължи: — Нали няма да се правиш на интересна, отказвайки се от всичко това?

— Какви ги дрънкаш?

— Познавам те, миличка. Обичаш да разнищваш, съмняваш се във всичко, анализираш всяка постъпка. — Забелязала, че чашата на Ив е празна, тя побърза да й налее още шампанско. — Послушай съвета ми, приятелко, и не го прави.

— Какво толкова съм направила?

— Нали ти казах, все раз…, по дяволите, все разрушаваш. Пфу! Опитай се да кажеш бързо тази дума, когато езикът ти се преплита. — Побутна Ив с бедро и се настани до нея. — Той е луд по теб, нали?

Ив сви рамене и поднесе чашата към устните си.

— Въшлив е с пари, красив е като бог, а пък тялото му…

— Ти откъде знаеш какво е тялото му?

— Бог ми е дал очи, за да ги използвам. Отлично си представям как изглежда Рурк гол. — Развеселена от гневното пламъче в очите на приятелката си, Мейвис навлажни устните си с език. — Разбира се, готова съм да ти помогна, ако си пропуснала някоя подробност.

— Това се казва добра приятелка.

— Радвам се, че го осъзнаваш. Та както вече ти казах, Рурк има всички тези качества, плюс още едно и то много важно. Притежава сила, която сякаш се излъчва от него. — Тя подчерта думите си, като размаха ръце. — А как те гледа… като че жива ще те изхруска. На една-две хапки. По дяволите, започва да ми става нещо.

— Само да си посмяла да ме докоснеш!

— Ще взема да прелъстя Съмърсет — изсумтя певицата.

— Мисля, че той е безполов.

— Да се обзаложим, че ще проверя — обяви Мейвис, но не се помръдна от мястото си. — Влюбена си в него, нали?

— В Съмърсет ли? Едва се сдържам да не го награбя.

— Погледни ме право в очите. — Тя хвана брадичката на Ив и я накара да се обърне, докато се озоваха лице срещу лице, вперили една в друга замъглените си от алкохола погледи. — Влюбена си в Рурк.

— Така изглежда. Но не искам да мисля за това.

— Недей. Винаги съм казвала, че мислиш прекалено много. — Мейвис вдигна чашата над главата си и отново влезе в басейна. — Може ли да пуснем уредите за хидромасаж?

— Разбира се. — Замаяна от изпитото шампанско, Ив не успя веднага да открие необходимия бутон. Усетила силната водна струя върху тялото си, певицата доволно изстена.

— Боже мой, кому е притрябвал мъж, ако разполага с този разкош! Хайде, Ив, засили музиката. Да се забавляваме!

Ив послушно усили звука и „Ролинг Стоунс“, любимците на Мейвис, закрещяха от високоговорителите по стените и в басейна. Засмя се, забелязала как приятелката й се опитва да танцува във водата, и понечи да изпрати дроида за още една бутилка.

— Моля за извинение.

— Какво? — Ив впери помътнелите си от алкохола очи в излъсканите до блясък черни обувки, незнайно как появили се до ръба на басейна. Бавно и незаинтересовано погледът й се плъзна нагоре към тесните сиви панталони, късото, колосано сако и се спря на безизразното лице на Съмърсет.

— Хей, да не би да си решил да ни правиш компания?

— Скачай вътре, Съмърсет. — Мейвис му махна, водата се стичаше по великолепните й гърди. — Нали знаеш, че е по-весело, когато компанията е по-голяма.

Икономът презрително сви устни, сетне проговори с обичайния си леден тон, макар очите му непрекъснато да се стрелкаха към пищното тяло на Мейвис.

— Обаждане за вас, лейтенант. Няколко пъти се опитах да ви съобщя, но очевидно не ме чухте.

— Какво? Добре де, добре. — Тя се изкикоти и зашляпа през водата към видеотелефона, монтиран до басейна. — Рурк ли ме търси?

— Не — изкрещя той, макар подобно поведение да беше под достойнството му. От друга страна гордостта не му позволяваше да нареди автоматично намаляване на музиката. — Съобщение от полицейското управление.

Ив посегна към видеотелефона, но отдръпна ръка и изруга, после отметна мократа коса от лицето си и рязко заповяда спиране на музиката. Гласовете на Мик и неговите приятелчета заглъхнаха, настъпи тишина.

— Мейвис, стой извън обсега на видеото — нареди тя, пое си дълбоко въздух и включи апарата. — Тук Далас.

— Спешно съобщение за лейтенант Ив Далас. Явете се незабавно на Броудкаст Авеню, сградата на Канал 75. Извършено е убийство. Повтарям — незабавно.

Ив усети как кръвта й се смръзва. Вкопчи се в ръба на басейна и попита:

— Името на жертвата?

— В момента тази информация е секретна. Потвърдете получаването на заповедта, лейтенант Далас.

— Заповедта приета. Ще бъда там след двайсет минути. Моля да повикате на местопрестъплението капитан Фийни от отдела за електронна обработка на информацията.

— Прието. Край на съобщението.

— О, господи! — Обзета от ужасяващо чувство за вина, тя отпусна замаяната си от алкохола глава на ръба на басейна. — Мамка му, аз я убих!

— Престани! — Мейвис доплува до нея, сложи ръка на рамото й и рязко повтори: — Престани, Ив!

— Убиецът се хвана на въдицата, но стръвта трябваше да бъда аз. Надин загина вместо мен.

— Казах да престанеш! — Объркана от думите й, но съзряла искрената мъка на приятелката си, Мейвис я разтърси. — Опомни се, Далас!

Ив безпомощно притисна длан към челото си.

— Божичко, как ми се вие свят. Пияна съм като свиня. Това вече е върхът.

— Няма проблеми. Винаги нося в чантата си от вълшебните таблетки за изтрезняване. — Ив запротестира, но певицата отново я разтърси. — Знам, че мразиш хапчетата, но тези ще изчистят алкохола от кръвта ти само за десет минути. Хайде, ела да ги изпиеш.

— Чудесно! Супер! Ще бъда трезва, когато ми се наложи да огледам трупа й.

Понечи да излезе от басейна, плъзна се по ниските стъпала и щеше да падне, ако някой не я беше хванал за ръката.

— Лейтенант. — Макар Съмърсет да произнесе думите с обичайния си надменен тон, той подаде хавлия на Ив и й помогна да излезе от водата. — Ще се погрижа да приготвят колата ви.

— Добре… благодаря.