Нора Робъртс
Прослава в смъртта (5)

Пета глава

Олюлявайки се от умора, Ив се прибра в апартамента си близо час след полунощ. Главата я болеше. Представата на Мейвис за забавление през свободната й вечер се свеждаше до посещение на конкурентно заведение. Предчувствайки, че на сутринта скъпо ще си плати за удоволствието, тя започна да се съблича още докато вървеше към спалнята.

Добре, че в компанията на Мейвис поне за една вечер беше забравила убийството на Тауърс. Имаше чувството, че внезапно е загубила разсъдъка си, но беше прекалено уморена, за да се разтревожи.

Отпусна се по лице гола в леглото и след секунда заспа.

Събуди се от невероятна възбуда.

Усети ръцете на Рурк върху себе си. Познаваше докосването им, техния ритъм. Сърцето й заби и дъхът й секна, когато той впи устни в нейните. Целуваше я жарко и ненаситно и Ив нямаше абсолютно никакъв избор, освен да му отвърне със същото. Докато се опитваше да го докосне, дългите му пръсти разтвориха бедрата й и сякаш я пронизаха, което я накара да изпита моментален оргазъм, разтърсил цялото й тяло.

Рурк засмука гърдата й, зъбите му нараниха нежното зърно. Пръстите му продължаваха да я задоволяват, тя стенеше от неописуемо удоволствие. Отново изпита оргазъм, още по-зашеметяващ от първия.

Вкопчи пръсти в смачканите чаршафи, защото имаше чувството, че всеки момент ще полети, но нищо не бе в състояние да я задържи. Когато Рурк за трети път я доведе до ръба на върховното удоволствие, тя го сграбчи, ноктите й одраскаха гърба му, сетне ръцете й се заровиха в гъстата му коса.

— Господи! — Това беше единственото, което успя да изрече, щом той я облада така, че Ив се учуди как не е мъртва от изживяното удоволствие. Тялото й потръпваше неконтролируемо, дори след като Рурк се отпусна върху нея, сетне доволно въздъхна и лениво потърка нос в бузата й.

— Извинявай, че те събудих.

— Рурк? Нима си бил ти?

Той я ухапа.

Ив щастливо се усмихна в мрака.

— Мислех, че пристигаш утре.

— Успях да тръгна по-рано. После надуших следата, която беше оставила, и се озовах в спалнята ти.

— Излизах с Мейвис. Отидохме в някакъв клуб, наречен „Краят на света“. — Погали го по гърба и широко се прозина. — Нали още не се е съмнало?

— Не. — Долавяйки умора в гласа й, той се отмести, притисна я до себе си и я целуна по слепоочието. — Заспивай, Ив.

— Добре. — След по-малко от десет секунди беше изпълнила нареждането му.

 

 

Рурк се събуди призори и забеляза, че Ив лежи по средата на кревата, свита на кълбо. Той стана, отиде в кухнята и програмира автоматичния готвач да приготви кафе и препечена кифла. Кифлата беше баята, но това можеше да се очаква. Младият мъж се разположи по-удобно пред кухненския монитор и набързо прелисти вестника, докато достигна финансовия раздел.

Установи, че не може да се съсредоточи.

Опитваше се да не се дразни от факта, че Ив е предпочела собственото си легло пред общото. Не, че не разбираше стремежа й към уединение, който не беше чужд и на него. Но домът му беше достатъчно голям и Ив можеше да живее сама в цяло крило, стига да пожелае.

Отмести монитора и се приближи до прозореца. Не беше свикнал с тази битка. Трудно му беше да се съобразява с желанията на друг човек. До този момент собствената му личност беше по-важна от всичко друго. Налагаше се да бъде егоист, за да оцелее и да преуспее. Едното го вълнуваше не по-малко от другото.

Смяташе, че е невъзможно да се промени, докато срещна Ив.

Унизително бе да признае, дори само пред себе си, че всеки път, когато пътуваше по служба, сърцето му се вледеняваше при мисълта как се прибира в дома си и установява, че Ив го е напуснала.

Жадуваше за нещо, което тя упорито му отказваше, за по-сериозно обвързване.

Извърна се от прозореца, отново седна пред монитора и с усилие на волята зачете вестника.

— Добро утро — обади се Ив, застанала на прага на кухнята. Усмихваше се сияйно както от щастие, че вижда Рурк, така и от облекчение, че авантюрата й в „Краят на света“ нямаше очакваните фатални последствия. Усещаше се прекрасно.

— Кифлите са баяти.

— Така ли? — Тя предпазливо отхапа от неговата кифла, сетне реши, че няма начин кафето да е развалено. — Прав си. Има ли лоши новини във вестниците?

— Интересува ли те продажбата на „Трийгро“?

Ив отпи от кафето си и примижа от удоволствие, после попита:

— Какво представлява „Трийгро“ и кой го купува?

— Това е компания за залесяване, а купувачът съм аз.

Младата жена изсумтя.

— Така си и мислех. Всъщност умът ми почти изцяло е обсебен от убийството на Тауърс.

— Погребалната церемония ще се състои утре. Сисли беше важна клечка, при това католичка, което означава, че службата ще бъде в катедралата „Сейнт Патрик“.

— Ще присъстваш ли?

— Ако успея да променя часа на няколко срещи. А ти?

— Да. — Ив замислено се облегна на кухненския плот. — Може би убиецът ще бъде там.

Загледа се в Рурк, който се взираше в монитора и си помисли, че той би трябвало да изглежда не на място в кухнята й, издокаран със скъпата си, елегантна риза и с лъскавата си, гъста коса, сресана назад, подчертаваща забележителното му лице.

Страхуваше се, че някой ден Рурк ще осъзнае, че връзката му с нея е безсмислена.

— Някакъв проблем? — тихо попита той, усетил втренчения й поглед.

— Не. Просто размишлявах. Познаваш ли добре Анджелини?

— Марко? — Нещо, видяно на монитора го накара да се намръщи. Извади бележника и набързо си записа нещо. — Пътищата ни често се пресичат. Предпазлив е в бизнеса, безкрайно отдаден на децата си. Предпочита да живее в Италия, но ръководи компанията си от Ню Йорк. Прави щедри дарения на католическата църква.

— Ще бъде материално облагодетелстван от смъртта на Тауърс. Вероятно подозренията ми са неоснователни, но все пак Фийни проверява финансовото му състояние.

— Можеше да му спестиш труда, като попиташ мен — промърмори Рурк. — Щях да ти кажа, че Марко го беше закъсал. Ала положението му не е толкова отчайващо — добави той, забелязал блясъка в очите на Ив. — Просто напоследък е направил няколко неразумни инвестиции.

— Но нали преди малко спомена, че бил предпазлив в бизнеса?

— Казах, че по принцип е такъв. Вложи пари в няколко предмета на изкуството без грижливо да провери автентичността им. Слабостта му към антиките надделя над здравия разум, ала те се оказаха фалшификати и Марко загуби огромна сума.

— Какво разбираш под „огромна сума“?

— Над три милиона. Ако е необходимо, ще ти съобщя точната цифра. Ще си ги възвърне — небрежно добави той, тъй като сумата не беше голяма според неговите разбирания. Ив си помисли, че никога не ще свикне с богатството му. — Ще му се наложи да поограничи разходите си и да бъде по-предпазлив. Всъщност мисля, че е засегната по-скоро гордостта му, отколкото портфейлът му.

— На каква стойност възлиза делът на Тауърс в „Меркурий“?

— Според днешния курс на акциите ли? — Рурк извади джобния си компютърен бележник и направи няколко изчисления. — Между пет и седем.

— Милиона?

— Да — леко усмихнат отвърна той. — Какво друго?

— Господи! Не е чудно, че си е живеела царски.

— Марко инвестира парите й много добре. Казваше, че майката на децата му трябва да живее прилично.

— Очевидно представите ни за „прилично“ са коренно различни.

— Така изглежда. — Рурк прибра бележника си и отиде повторно да налее кафе в двете чаши. Покрай прозореца прелетя с грохот въздушен автобус, последван от ято частни совалки. — Подозираш, че Марко е убил бившата си съпруга, за да възстанови загубите си?

— Парите винаги са били мотив за убийство още преди векове и нищо не се е променило в наши дни. Когато вчера го разпитах, усетих, че нещо не пасва. Ала сега парчетата от мозайката започват да идват на местата си.

Взе чашата, отиде до прозореца, откъдето се разнасяше все по-оглушителен шум, сетне не се върна на мястото си. Халатът се плъзна по раменете й. Рурк нежно я загърна отново. Знаеше, че отегчените пътници по въздушния транспорт често бяха въоръжени с бинокли с надеждата, че ще имат късмет да се насладят на подобна гледка.

— Пък и този развод… — продължи тя. — Чия е била идеята? Разтрогването на брака е доста сложно за католиците, особено когато съпружеската двойка има деца. Чувала съм, че трябва да получат специално разрешение.

— Разрешително — поправи я Рурк. — Което е доста трудно, но Сисли и Марко имаха връзки с високопоставени църковни служители.

— Анджелини не се е оженил повторно — изтъкна Ив и отмести чашата си. — Не успях да открия никакви сведения, че е имал сериозна приятелка. Ала Тауърс дълго време е била любовница на Хамет. Как ли се е чувствал Анджелини при мисълта, че майката на децата му се чука с деловия му партньор?

— Ако бях на негово място, щях да убия деловия партньор.

— Типично за теб. — Младата жена го стрелна с поглед. — Всъщност си мисля, че би убил и двамата.

— Успяла си да ме опознаеш. — Пристъпи към нея и постави ръце на раменете й. — Може би ще ти бъде интересно да узнаеш, че Сисли и Марко имаха еднакъв брой акции в „Меркурий“.

— Майната му! — Ив се опита да преодолее разочарованието си. — Все пак седем-осем милиона повече не са за пренебрегване. Ще вървя по тази следа, докато надуша нещо ново. — Рурк не отмести ръце от раменете й и продължи да се взира в нея. — Защо ме гледаш така?

— Добре ми е известно това пламъче в очите ти. — Нежно я целуна по устните веднъж, втори път. — Не бих искал да съм на мястото на Марко, когато очите ти заблестят така упорито.

— Нали не си убивал никого напоследък?

— Така е, но доста време ти не ми повярва и все още имаш… известни резерви. Сега, след като сме… — Специалното устройство на часовника му избръмча. — По дяволите! — Отново я целуна, но този път някак си разсеяно. — Ще довърша разговора си по-късно. Имам важна среща.

„Още по-добре — помисли си Ив. — Емоциите пречат на здравия разум.“ А на глас изрече:

— Ще се видим по-късно.

— У дома ли?

Тя се престори, че разглежда чашата си и отвърна:

— Да, в жилището ти.

Гневни искрици проблеснаха в очите му, докато обличаше сакото си. Докосна издутия си джоб и възкликна:

— Щях да забравя. Донесох ти подарък от Австралия.

Ив неохотно протегна ръка към продълговатата златна кутийка. Когато я отвори, забрави всичко друго, обзета от паника.

— По дяволите, Рурк! Да не си полудял?

Скъпоценният камък, окачен на тънка златна верижка, хвърляше студени отблясъци. Ив разбираше достатъчно от камъни, за да разбере, че това е истински диамант. Беше с капковидна форма, дълъг и широк колкото половин човешки палец.

— Наречен е „Сълзата на великана“ — обясни Рурк, извади медальона от кутията и плъзна верижката около шията на Ив. — Изкопан бил преди сто и петдесет години. Докато бях в Сидни, научих, че е обявен за продажба на търг. — Отстъпи крачка назад и огледа искрящия диамант, открояващ се върху семплия й син халат. — Прав бях, като си помислих, че много ще ти отива. — Забеляза изумлението й и додаде: — Ясно, предпочитала си да ти донеса киви. Е, може би ще имаш късмет следващия път. — Наведе се да я целуне за довиждане, но тя рязко го отблъсна. — Какво има, скъпа?

— Това е истинска лудост. Нима очакваш да приема подобен подарък?

— Но нали понякога носиш бижута? — В потвърждение на думите си той докосна обецата й.

— Да, но си ги купувам от уличната сергия на Лекс авеню.

— Не пазарувам от там — невинно заяви Рурк.

— Вземи си го! — Ив задърпа верижката, но той хвана ръката й и заяви:

— Не мога да си го окача, не отива на костюма ми. Слушай, Ив, не предполагах, че един подарък ще те доведе до припадък. — Във внезапен прилив на гняв той я разтърси. — Купих го, защото ми харесва и защото си мислех за теб. По дяволите, никога не излизаш от ума ми. Купих го, защото те обичам. Господи, кога най-после ще ми повярваш?

— Няма да ми причиниш подобно нещо. — Ив мислено си повтаряше, че трябва да бъде много, много спокойна. Защото има пълно право. Гневът му не я безпокоеше, и преди го беше виждала вбесен. Диамантът тегнеше на шията й, ала тя много повече се страхуваше от онова, което камъкът символизираше.

— Какво да ти причиня, Ив? Обясни ми.

— Забранявам ти да ми подаряваш диаманти! — Ужасена и побесняла от гняв, тя отстъпи назад. — Няма да ме насилваш да взимам онова, което не желая, нито да изневеря на себе си. Въобразяваш си, че не разбирам какво целеше през последните няколко месеца! Сигурно ме смяташ за кръгла глупачка!

Очите й святкаха студено като диаманта между гърдите й.

— Не, не, не си глупачка. Мисля, че си страхливка.

Тя машинално вдигна юмрук. О, с какво удоволствие би го ударила право в лицето, за да заличи самодоволната му усмивка. И щеше да го стори, ако не осъзнаваше, че Рурк има право. Затова използва други оръжия.

— Въобразяваш си, че си незаменим, че ще ме накараш да свикна да живея в онази крепост, която наричаш свой дом, и да нося коприни. Знай, че не давам пукната пара за това!

— Известно ми е.

— Не са ми притрябвали изисканите ти ястия и подаръци, нито лъжите ти. Разкрит си, Рурк. Сигурно си мислиш: „От време на време ще й се обяснявам в любов, докато започне да реагира“. Също като добре обучен домашен любимец.

— Като домашен любимец — повтори с леден глас Рурк и гневът му се превърна в ярост. — Разбирам, че съм сгрешил. Действително си глупачка. Нима си въобразяваш, че се опиянявам от властта и че искам да контролирам живота ти? Мисли каквото си искаш. Омръзна ми да се подиграваш с чувствата ми. Не биваше изобщо да го допускам, но лесно ще поправя тази грешка.

— Никога не съм…

— Точно така — безмилостно я прекъсна той. — Никога не се осмели да пожертваш гордостта си и да признаеш, че ме обичаш. Предпочиташ да задържиш този апартамент, като резервен вариант, вместо да заживееш при мен. Позволих ти да диктуваш правилата, но вече ми писна. — Горчивите му думи бяха продиктувани не само от гняв или болка, а от чувството му за справедливост. С равнодушен глас заяви: — Искам всичко или нищо.

Ив си каза, че не бива да се паникьосва. Не може да я накара да се почувства като ченге-новобранец в първа схватка с бандитите.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не искам само секс.

— Грешиш. Много добре знаеш…

— Нищо не знам. Предоставям ти право на избор — както винаги досега. Но този път ти ще трябва да дойдеш при мен.

— Ултиматумите ме вбесяват.

— Толкова по-зле. — Изгледа я продължително за последен път. — Довиждане, Ив.

— Не можеш да си отидеш просто така…

Без да се обръща, Рурк каза:

— Мога, и още как.

Ив смаяно зяпна, когато чу затръшването на външната врата. За миг остана неподвижна, диамантът на шията й искреше под слънчевите лъчи. Сетне цялата се разтрепери (опита се да си внуши, че е от гняв), скъса верижката и запрати скъпоценния камък в ъгъла.

„Рурк си въобразява, че ще му лижа подметките, ще го моля да не ме изоставя. Добре. Може да си въобразява колкото ще. Ив Далас не се унижава и не моли за нищо.“

Внезапно я прониза болка по-страшна от лазерен шок и тя затвори очи, питайки се: „Коя, по дяволите, е Ив Далас? Нима в това се крие причината да бяга от любовта на Рурк?“.

 

 

Опита се да го прогони от мислите си. Нямаше друг избор. Работата стоеше над всичко. Ако не се издигне в професията, ако не е добро ченге, ще бъде никоя. Чувстваше се смазана и безпомощна както в детството си, когато лежеше пребита в онази тъмна уличка в Далас.

Единственият изход беше да се залови още по-здраво за работа. Напрежението ще я накара да забрави черните мисли. Когато влезе в кабинета на командир Уитни, имаше делови вид на ченге, разследващо убийство.

— Имала е много врагове, шефе. — Нямаше го помътнелият поглед, очите й бяха ясни и зорки. Дългът изискваше от нея да преодолее скръбта си.

— Подобно на всеки от нас.

— Фийни, изготви списък на осъдените, по чиито дела Тауърс е била обвинител. Ще ги проучим, като съсредоточим вниманието си върху онези с доживотна присъда — ще разпитаме семействата, приятелите. Може някой от тези типове да е поискал да си отмъсти. Сетне на дневен ред са хората с психически отклонения. Тауърс е вкарала доста в психодиспансерите, някои от тях навярно вече са изписани.

— Ще отнеме адски много компютърно време, Далас.

Ив се престори, че не разбира намека за ограничения им бюджет и продължи:

— Благодаря ви, че прикрепихте Фийни към мен. Нямаше да се справя без него. Шефе, тези проучвания са задължителни, но мисля, че Тауърс не е била убита от престъпник, жадуващ за отмъщение.

Уитни се облегна на стола, наклони глава, очаквайки следващите й думи.

— Смятам, че причината е лична. Тя е криела нещо. За да не навреди на себе си или на другиго. Изтрила е записа на видеотелефона.

— Четох рапорта ти, лейтенант. Нима намекваш, че прокурор Тауърс се е занимавала с нещо незаконно?

— Задавате ми въпроса като приятел или като началник?

Уитни не успя да се овладее и се усмихна. След кратка душевна борба кимна.

— Уместен въпрос, лейтенант. Питам като твой шеф.

— Нямам представа дали е било противозаконно. На този етап от разследването смятам, че жертвата е искала да запази в тайна разговора си. Очевидно е ставало въпрос за нещо много важно, иначе тя нямаше да излезе сред проливния дъжд. Човекът, който се е обадил, е бил сигурен, че тя ще отиде на срещата сама и че ще изтрие записа. Шефе, налага се да разпитам останалите членове от семейството на жертвата, близките й приятели, както и съпругата ви.

Уитни се беше примирил или по-точно — беше опитал да се примири с това. През всичките години, прекарани в полицията, се беше старал да предпази близките си от ужасите, с които се сблъскваше ежедневно. Ала сега не можеше да ги пощади.

— Знаеш адреса ми, лейтенант. Ще се обадя на жена ми да те очаква.

— Да, сър. Благодаря.

 

 

Ана Уитни беше подредила с вкус двуетажната къща, намираща се на тиха уличка в предградията на Уайт Плейнс. Там беше отгледала и възпитала прекрасно децата си, избирайки професията на добра майка и съпруга пред учителската. Не, че се беше поблазнила от голямата заплата, която държавата отпускаше на родители, които не ходят на работа, а изцяло се посвещават на отглеждането на децата си. Просто искаше да не пропусне нито една фаза от тяхното развитие.

Сега, когато децата бяха пораснали, тя с не по-малък ентусиазъм се грижеше за дома и съпруга си и поддържаше репутацията си на безупречна домакиня. Използваше всяка възможност да бъде заобиколена от внуците си, а вечер — от гости.

Ана Уитни мразеше самотата.

Но когато Ив отиде да я посети, беше сама.

Както винаги външният й вид беше безупречен: бе гримирана умело и дискретно, светлорусата й коса беше подредена в прическа, подчертаваща красивото й лице.

Носеше елегантна памучна рокля и когато протегна ръка за поздрав, Ив забеляза, че госпожа Уитни носи само венчален пръстен.

— Лейтенант Далас, съпругът ми ме предупреди, че ще дойдете.

— Извинете за безпокойството, госпожо.

— Не се извинявайте. Та нали съм жена на полицай. Заповядайте. Приготвих лимонада, но се наложи да използвам таблетки. Невероятно трудно е да се намерят пресни или замразени плодове. Малко е рано за лимонада, но днес направо умирам за това питие.

Ив я остави да поддържа разговора, докато влязоха в гостната, обзаведена със столове с високи облегалки и канапе, което изглеждаше адски неудобно.

Лимонадата беше прекрасна и след първата глътка Ив похвали домакинята.

— Навярно знаете, че траурната церемония е утре в десет?

— Да, госпожо. Ще бъда там.

— В църквата вече има толкова много цветя. Уредихме да бъдат раздадени след… извинете, не това е причината за посещението ви.

— С прокурор Тауърс сте били добри приятелки.

— Да, беше наша обща приятелка — на мен и на съпруга ми.

— Децата й ви гостуват в момента, така ли?

— Да. Преди малко излязоха с Марко да говорят с архиепископа за утрешната служба.

— Навярно обичат баща си?

— Да.

— Госпожо Уитни, защо са отседнали във вашия дом, не при него?

— Единодушно решихме, че така е по-добре. Къщата на Марко навява толкова много спомени. Сисли живееше там, когато децата бяха малки. Другото ни съображение бяха медиите. Репортерите не знаят адреса ни, искахме да спестим на децата досадните въпроси. Направо съсипаха бедния Марко. Разбира се, утре това няма да им се размине.

Изящните й ръце замачкаха полата, сетне тя ги отпусна в скута си.

— Ще се наложи да го изтърпят. Все още са в шок. Дори Рандал. Рандал Слейд, годеникът на Мирина. Много обичаше Сисли и тя му отвръщаше със същото.

— И той ли е тук?

— Никога не би оставил Мирина сама в подобен момент. Тя е млада жена със силен характер, но дори силните жени от време на време се нуждаят от крепко рамо, на което да се облегнат.

Ив бързо прогони образа на Рурк, появил се в съзнанието й. В резултат на това усилие тонът, с който започна да задава рутинните въпроси, беше малко по-официален от друг път.

— Непрекъснато се питам за какъв дявол е отишла в онзи квартал — подхвърли Ана. — Сисли беше упорита и волева, но рядко действаше импулсивно и никога — неразумно.

— Разговаряла е с вас често, доверявала ви се е.

— Бяхме като сестри.

— Смятате ли, че би споделила с вас, ако й се е случила голяма неприятност? Или неин близък се е забъркал в някаква каша?

— Почти съм сигурна. Естествено първо би се опитала сама да разреши проблема. — Очите й се насълзиха, но тя се овладя и не заплака. — Но рано или късно щеше да сподели всичко с мен.

„Ако е разполагала с достатъчно време“ — помисли си Ив и отново се обърна към госпожа Уитни:

— Спомняте ли си да е била загрижена за нещо в дните преди да я убият?

— Нищо конкретно. Притесняваше се за сватбата, за това, че остарява. Шегувахме се, че скоро ще стане баба. Не е това, което мислите — добави Ана с усмивка, забелязала изражението на Ив. — Мирина не е бременна, макар това да би ощастливило майка й. Сисли непрекъснато се тревожеше и за Дейвид: дали ще улегне, щастлив ли е?

— И аз ще ви задам същия въпрос.

Очите на по-възрастната жена помръкнаха, сетне тя ги извърна от Ив и отговори:

— Дейвид много прилича на баща си. Няма задръжки, когато става дума за сделки. Непрекъснато пътува служебно, търсейки нови възможности за инвестиции. Несъмнено той ще поеме управлението на компанията, когато Марко реши да се оттегли. — Поколеба се, сякаш искаше да добави нещо, после ловко премина на друга тема: — Мирина пък не обича пътуванията и живее в Рим, където има бутик. Там се е запознала с Рандал. Той е моден дизайнер и в бутика се продават само неговите модели. Много е способен. Тази рокля е негово творение. — Тя посочи елегантната дреха, която носеше.

— Много е красива. Значи твърдите, че прокурор Тауърс не е имала повод да се безпокои за децата си? Не се е чувствала задължена да ги прикрива?

— Да ги прикрива? Не, разбира се. Мирина и Дейвид са умни, с блестящо бъдеще.

— Ами бившият й съпруг? Разбрах, че имал финансови затруднения.

— Нима? — с безразличие попита Ана. — Сигурна съм, че бързо ще ги преодолее. За разлика от Сисли никога не съм се интересувала от сделки.

— Искате да кажете, че тя се е занимавала с бизнес и то директно, без посредници?

— Разбира се. Държеше да знае какво точно става и да участва при вземането на решения. Представа нямах как успява да запомни толкова много подробности. Ако Марко е имал парични затруднения, тя положително е знаела за тях и вероятно му е предложила поне пет-шест варианта за разрешаването им. Беше направо гениална. — Гласът на Ана пресекна и тя притисна длан към устните си.

— Не исках да ви разстройвам, госпожо Уитни.

— Няма нищо. Вече съм по-добре. Присъствието на децата й много ми помогна. Чувствам, че заедно с тях съм в състояние да понеса всичко. Не мога като вас да издирвам убиеца, но с децата на Сисли ще преодолеем мъката.

— Щастливи са, че ви имат — промълви Ив и изненадано установи, че говори искрено. Странно, досега винаги беше смятала Ана Уитни за досадница. — Госпожо Уитни, ще разкажете ли за отношенията между прокурор Тауърс и Джордж Хамет?

— Бяха много добри приятели — невъзмутимо отговори Ана.

— Господин Хамет ми довери, че били любовници.

Домакинята изсумтя възмутено. Беше старомодна и не се срамуваше да го признае.

— Вярно е. Но той не беше подходящ за нея.

— Защо?

— Той има свой начин на живот, който не желае да промени. Много го обичам и не отричам, че беше прекрасен компаньон за Сисли. Но една жена не може да изпитва пълно щастие, когато почти всяка вечер се прибира в празен дом и си ляга сама. Сисли имаше нужда от мъж. Джордж не искаше да промени навиците си и тя се самозалъгваше, че този живот я устройва.

— А е било точно обратното, така ли?

— Би трябвало! — отсече Ана, очевидно припомняйки си честите спорове със своята приятелка. — Стотици пъти й повтарях, че смисълът на живота не е само в работата. Мисля, че тя не обичаше достатъчно Джордж, за да рискува.

— Да рискува ли?

— Имам предвид емоционален риск — побърза да обясни Ана. — Вие, ченгетата, винаги приемате думите буквално. Сисли предпочиташе спокойствието пред неизвестността, която би й донесъл един втори брак.

— Останах с впечатлението, че господин Хамет е държал да се ожени за нея, тъй като много я обичал.

— Тогава защо не беше по-настоятелен! — възкликна Ана и очите й отново се насълзиха. — Тя нямаше да умре сама, нали? Нямаше да бъде сама!

 

 

На излизане от тихото предградие Ив импулсивно спря колата и се отпусна назад в седалката. Необходимо бе да сложи в ред мислите си. И в никакъв случай да не си спомня за Рурк. Този епизод от живота й беше приключен.

Някакво предчувствие я накара да се свърже с компютъра в кабинета си и да поиска най-подробна информация за Дейвид Анджелини. Ако действително прилича по характер на баща си, възможно е също да е направил неразумни инвестиции. Сетне поръча и досие на Рандал Слейд, както и сведения за финансовото състояние на бутика в Рим.

Ако изскочи интересна подробност, ще поиска списъци на всички пътници, летели със самолет от Европа до Ню Йорк.

По дяволите, жена с чиста съвест и без никакви тревоги не би напуснала посред нощ топлия си, уютен апартамент.

Отново мислено проследи всяка стъпка на жертвата. Докато размишляваше, машинално оглеждаше улицата, където беше паркирала. От двете страни на платното бяха засадени високи дървета, хвърлящи дебела сянка, едноетажните и двуетажни къщи имаха малки градини и бяха отдалечени една от друга.

Запита се какво ли е да бъдеш отгледана в хубав, уреден дом, заобиколена от обич? Дали щеше да порасне спокойна и самоуверена, за разлика от сега, когато беше вечно на тръни и унила в резултат от ужасното й детство, изпълнено със спомени за мръсни стаи и вонящи улици?

Може би и тук живееха бащи, които тайно се вмъкваха в леглата на дъщеричките си. Едва ли. Бащите, живеещи в тези прекрасни домове, не вонят на евтин алкохол и на кисела пот и не опипват тайно невинната детска плът.

Ив осъзна, че се е сгърчила в седалката и побърза да сподави риданието си.

Не, не бива да си спомня за случилото се. Ще прогони от съзнанието си изкривеното лице, надвиснало над нея, потната ръка, затиснала устата й, за да заглуши писъците й.

Да, ще го заличи от паметта си. Случило се бе с някой друг, с непознато момиченце, чието име тя дори не знаеше. Ако позволи на спомените да я завладеят, отново ще се превърне в безпомощно дете.

Облегна глава на седалката и се опита да запази хладнокръвие. Ако не беше изцяло погълната от самосъжалението, щеше да забележи как някаква жена счупи прозореца на къщата от отсрещната страна на улицата, още преди на земята да се посипят със звънтене счупени стъкла.

Първата й реакция беше да се изругае наум, задето бе спряла точно тук. Не е ли по-добре да се престори, че не е забелязала нищо, за да си спести ужасните формалности?

Сетне си представи как симпатичните собственици на къщата се прибират вечерта и откриват, че са ограбени.

Въздъхна многострадално и излезе от колата.

Когато се приближи до счупения прозорец, жената почти беше успяла да се провре вътре. Системата за сигурност беше обезвредена чрез евтин деактиватор, какъвто можеше да се купи във всяко магазинче за електроника. Ив поклати глава, смаяна от наивността на тукашните обитатели. Сетне шляпна по задника крадлата, която се опитваше да мине през тесния отвор.

— Забравила сте си кодовия ключ, мадам?

Вместо отговор непознатата я ритна с всичка сила по рамото. За щастие не улучи лицето й, но Ив залитна и се озова право в лехата с ранни лалета. Жената изскочи като тапа от прозореца и хукна през моравата.

Ако не беше ужасната болка в рамото, Ив може би щеше да я зареже. Ала жаждата й за отмъщение надделя и тя се хвърли срещу крадлата. Двете се строполиха в лехата с жълти теменужки.

— Дръпни си гадните ръце от мен или ще те убия!

Ив прецени, че заплахата е напълно осъществима, тъй като непознатата беше минимум с десет килограма по-тежка. За да избегне опасността, заби лакът в дихателната й тръба, а с другата ръка измъкна значката си.

— Арестувана си!

Непознатата забели очи към небето.

— Мама му стара, какво търсиш тук, скапано градско ченге? Да не би да си се загубила по пътя за Манхатън, а, гаднярко?

— Така изглежда. — Ив не отмести лакътя си, дори си достави удоволствието да натисне малко по-силно, като в същото време извади комуникатора и повика най-близко намиращата се районна полицейска кола.