Нора Робъртс
Прослава в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Харисън Тибъл беше ветеран с трийсет и пет години служба в полицията. Бе започнал кариерата си като квартален полицай, който обхождаше улиците и вертепите на Уест Сайд по времето, когато ченгетата и бандите все още носеха оръжия. Дори веднъж беше раняван: изстреляха три куршума в корема му, което би могло да причини смъртта на обикновен човек и със сигурност би накарало всеки нормален полицай да се откаже от опасната професия. Тибъл обаче отново беше на поста си само след два месеца.

Беше истински исполин, висок точно два метра и тежък сто и трийсет килограма. Тялото му беше мускулесто, без нито грам излишна тлъстина. След забраната на оръжията, той плашеше престъпниците с огромния си ръст и със студената си, ужасяваща усмивка. Все още разсъждаваше и говореше като квартален полицай и се ползваше с неопетнена репутация.

Едрото му лице беше квадратно, с цвят на полиран оникс, а ръцете му — големи колкото кормило на параход. Прочут беше с това, че не понасяше празните приказки и лъжите.

Ив го харесваше, но малко се страхуваше от него, макар че не се издаваше.

— В каква каша сме се забъркали, лейтенант?

— Сър? — Тя седеше срещу него, от двете й страни се бяха настанили Фийни и Уитни, ала знаеше, че в момента не може да разчита на подкрепата им. — Доказахме, че Дейвид Анджелини е бил на мястото, където бе убита Луиз Кирски. Няма солидно алиби за времето, когато са били извършени другите две убийства. Дължи огромни суми на хора, готови да го убият, ако не изплати дълговете си. Смъртта на майка му го превръща в богат наследник. Установихме, че този път е отказала да му спаси кожата.

— Опитът доказва, че парите са между главните мотиви за извършване на престъпления, лейтенант. Но защо му е притрябвало да убива другите две жени?

„Отлично знае подробностите, защото е чел рапортите ми“ — помисли си Ив, но прикри раздразнението си.

— Познавал е Меткаф, посещавал я е в апартамента й. Искал да сключи договор с нея за филм, на който бил продуцент, но тя шикалкавела и се пазаряла за по-голяма сума. Третата жена е убита по погрешка. Убедени сме, че „мишената“ на престъпника е била Надин Фарст, която по моя идея и с моя помощ подготвяше сензационни репортажи за убийствата. Освен това Анджелини я познава лично.

— Дотук всичко изглежда наред. — Той се размърда и столът изскърца под тежестта му. — Дори повече от наред. Доказала сте, че е бил на местопрестъплението, установила сте мотивите и връзката му с жертвите. Но хубавото свършва дотук. Не са открити оръжието на престъплението, нито следи от кръв, доказващи вината на Анджелини. Нямаме никакво веществено доказателство.

— Все още.

— Разполагаме със самопризнание на друг човек, не на обвиняемия.

— Това самопризнание е чисто и просто димна завеса — намеси се Уитни. — Просто бащата се опитва да спаси сина си.

— Така смятате вие — меко отбеляза Тибъл. — Неоспорим факт е, че то е официално, а сега вече е достояние на обществеността. Психологическият портрет не съвпада с този на убиеца, иззетото при обиска оръжие не отговаря на оръжието, с което е извършено престъплението. Според мен, хората от прокуратурата са се престарали. Оправдавам ги, тъй като става дума за тяхна колежка. — Вдигна огромната си длан, преди Ив да успее да му възрази. — А сега ще ви кажа с какво разполагаме, какво научават и виждат данъкоплатците, когато пускат телевизорите си. Опечалено семейство, подлагано на тормоз от полицията, косвени улики и три жени с прерязани гърла.

— Ничие гърло не е прерязано след арестуването на Дейвид Анджелини. И обвиненията срещу него не са измислени.

— Съгласен съм, но едва ли ще бъде подведен под отговорност въз основа на тях: почти сигурно е, че съдебните заседатели ще му съчувстват, а адвокатите ще се опитат да го изкарат слабоумен.

Замълча, взирайки се в лицата на подчинените си, сетне забарабани с пръсти по бюрото, когато нито един от тримата не му възрази.

— Фийни, ти си математически и компютърен гений. Какви са според теб шансовете предварителните заседатели да предадат Анджелини на съда, вземайки предвид обвиненията във възпрепятстване на разследването и опит за подкупване на служебно лице?

Фийни се прегърби още повече и печално обяви:

— Петдесет на петдесет. И то в най-добрия случай, като се има предвид последния сърцераздирателен репортаж на онзи кретен Морз.

— Не ме устройват. Освободете го.

— Да го освободим ли? Но…

— В противен случай медиите ще ни разпънат на кръст, а синът на трагично загиналата прокурорка ще се превърне в мъченик в очите на обществото. Освободете го, лейтенант, и се заемете още по-усърдно с издирването на престъпника. — Обърна се към Уитни и нареди: — Поставете го под наблюдение. Също и баща му. Не искам дори да гъкнат, без да съм го научил. И непременно открийте кой се е раздрънкал — добави и погледът му стана суров. — Искам да знам кой глупак е изтропал всичко на онзи кретен Морз. — Внезапно устните му се разтегнаха в усмивка. — Добре ще го подредя. А ти, Джак, засега забрави приятелството си със семейство Анджелини.

— Мислех да поговоря с Мирина. Може би ще я убедя да не дава повече интервюта.

— Струва ми се, че вече няма смисъл, злото е сторено — замислено изрече Тибъл. — През цялата си кариера съм се старал да не опетня репутацията на полицията и мисля, че съм го постигнал. Не ще позволя да се намеква, че прикриваме някого. Искам час по-скоро да откриете оръжието. И за бога, побързайте, преди някой друг да бъде заклан.

Размаха заканително пръст и взе да издава заповеди с гръмливия си глас:

— Фийни, покажи, че си факирът на компютрите. Отново прегледай имената от бележниците на жертвите и ги съпостави с онези на Фарст. Открий друг човек, който е проявявал интерес към тези жени. Това е всичко, господа. — Изправи се и се обърна към Ив: — Лейтенант Далас, ще ми отделите ли минутка?

Уитни се намеси.

— Искам да ви уведомя в качеството си на пряк началник на лейтенант Далас, че според мен тя води разследването с изключителна вещина. Отлично се справи с работата си, въпреки затрудненията от професионален и личен характер, някои причинени от мен.

Тибъл повдигна дебелите си вежди.

— Сигурен съм, че лейтенант Далас е поласкана от похвалата ти, Джак. — Замълча, изчака мъжете да излязат и се обърна към Ив: — Ние с Джак се познаваме от сто години. Знам какво си мисли: че като съм седнал на стола, където доскоро ширеше задник онзи корумпиран песоглавец Симпсън, ще ви използвам като изкупителна жертва и ще ви подхвърля на чакалите от медиите. — Без да откъсва поглед от лицето й, попита: — И вие ли мислите същото, Далас?

— Не, сър. Но бихте могъл да го сторите.

— Да. — Той се почеса по врата. — Бих могъл. Провалихте ли разследването, лейтенант?

— Твърде е възможно. — Тя с мъка преглътна. — Ако Дейвид Анджелини е невинен…

— Съдът определя кой е виновен и кой — невинен. Вашата задача е да откривате улики и доказателства. Справихте се добре, освен това онзи мухльо Анджелини действително е бил там, когато са очистили Кирски. Дори да не я е заклал, мръсникът е наблюдавал как убиват една жена, след което преспокойно се прибрал в къщи. Ако питате мен, това е почти равносилно на убийство.

Тибъл допря върховете на пръстите си и надникна иззад тях.

— Знаете ли какво би ме принудило да ви отстраня от разследването? Ако заподозря, че ви пука прекалено много за Кирски. — Ив понечи да проговори, но размисли и стисна устни. Тибъл се усмихна. — Точно така, по-добре си дръжте устата затворена. Рискувала сте, залагайки капан на убиеца, тъй като е имало твърде голяма вероятност той да избере вас за следващата си жертва. И аз съм постъпвал по същия начин в миналото. — В гласа му се четеше съжаление, че онези славни дни никога няма да се върнат. — Само че убиецът не се е хванал на примамката и вместо вас загива жена, станала жертва на страстта си към тютюнопушенето. Да не би да се смятате отговорна за смъртта й?

След кратка душевна борба Ив реши да каже истината.

— Да.

— Стегнете се, лейтенант! — изкомандва Тибъл. — Обръщате повече внимание на собствените си чувства, отколкото на разследването. Джак не може да преодолее скръбта си, вие — чувството си за вина, което ви прави напълно безполезни. Страдайте колкото си искате, но след като заловите убиеца. Ясно ли е?

— Да, сър.

Доволен, той отново се облегна назад.

— Когато излезете оттук, репортерите ще ви връхлетят като досадни комари.

— Мога да се справя с тях.

— Не се съмнявам. — Той тежко въздъхна. — Аз също. След малко имам пресконференция. Изчезвайте.

 

 

Нямаше друг изход, освен да започне от самото начало. Ив стоеше на тротоара пред „Петте луни“. Мислено възпроизвеждайки маршрута на Сисли Тауърс, тя се отправи към входа за метрото.

„Вали проливен дъжд. В едната си ръка държа чадъра, с другата притискам чантата си, преметната през рамо. Човек никога не знае какво може да му се случи в подобен квартал. Вбесена съм. Вървя бързо, но се озъртам, да не би някой да «хареса» чантата ми.“

Влезе в „Петте луни“ без да обръща внимание на любопитните погледи на невъзмутимия дроид зад бара, и опита да си представи какво си е помислила Сисли Тауърс.

„Каква отвратителна кръчма. Истинска кочина. Няма да си поръчам питие, дори няма да сядам. Бог знае с какво ще изцапам костюма си. Колко е часът? По дяволите, къде ли е той? Искам час по-скоро да приключим с тази история. Господи, защо се съгласих да се срещнем тук? Каква глупачка съм. Трябваше да определя среща в кабинета ми, на моя територия.

Защо не го сторих?“

„Защото се е страхувала от любопитни погледи — помисли си Ив и затвори очи. — Следователно въпросът, който е искала да уреди, е бил личен.“

Но защо не са отишли в апартамента й?

Не е искала да го покани там. Била е прекалено разгневена, разтревожена или нетърпелива, за да спори, когато той назовал часа и мястото на срещата.

„Не, била е просто вбесена и изгаряща от нетърпение — реши Ив, припомняйки си показанията на дроида. — Час по час намръщено е поглеждала часовника си, накрая се отказала да чака и излязла.“

Ив си представи, че е на нейно място. Излиза, без да забрави чадъра и чантата си. Тръгва бързо, токчетата й потракват по тротоара. Някой я пресреща. Тя спира. Видяла ли го е, познала ли го е? Със сигурност са били лице срещу лице. Може би го е упрекнала за закъснението.

Убива я мълниеносно. Няма оживено движение, но човек никога не знае какво може да се случи в подобен квартал. Уличното осветление е слабо, но местните обитатели не се оплакват, тъй като много по-безопасно е да се боцкат в мрака.

Но някой може да излезе от бара или от отсрещния клуб. Убиецът замахва и жената пада на тротоара. Кръвта й го изпръсква от глава до пети. Да, кръвта сигурно го е изпръскала целия.

Той взима чадъра й. Импулсивно, или за да се предпази от любопитни погледи. Сетне бързо се отдалечава. Но не по посока на метрото. Целият е в кръв. Дори в този квартал има опасност да привлече вниманието на някого.

Ив измина известно разстояние и в двете посоки по улицата, сетне отново го стори, като задаваше въпрос на всички минувачи. В повечето случаи те вдигаха рамене или гневно се взираха в нея. Очевидно ченгетата не бяха популярни в Уест Енд.

Младата жена забеляза как амбулантен търговец, който положително продаваше и дрога, освен модните дрънкулки, профуча покрай нея на моторни кънки и зави зад ъгъла. Тя намръщено го проследи с поглед.

— Скивала съм те тук и преди.

Ив се озърна. Жената, която я беше заговорила, бе толкова бяла, че изглеждаше невидима. Лицето й напомняше избелял от слънцето маджун, косата й беше толкова късо подстригана, че под нея прозираше белият като слонова кост череп. Очите й, включително разширените й зеници, бяха напълно безцветни.

„Наркоманка-фънки“ — си каза Ив. Тези наркомани се друсаха със специална дрога, която замъгляваше съзнанието им и унищожаваше пигментацията им.

— И друг път съм идвала.

— Сетих се. Ти си ченге. — Наркоманката пристъпи напред с резки движения като дроид, нуждаещ се от поправка — признак, че не е взела дозата си. — Видях те да си лафиш с Крак. Ама него си го бива, нали?

— Да бе, жесток е. Хей, беше ли тука онази нощ, когато пречукаха една жена на улицата?

— А, оная богата и шикозна мадама. Гледах я по телевизията в отрезвителното — така му викаме на отделението за детоксикация.

Ив сподави ругатнята, която напираше на езика й и опита нов подход.

— Щом си била в болницата, кога си ме видяла да разговарям с Крак?

— Отидох там същия ден. А може би на следващия. Времето е нещо относително, нали?

— Може би първо си видяла богатата дама тук, а после по телевизията?

— Тук — албиноската засмука пръста си — не съм.

Ив огледа сградата зад нея и прецени разстоянието.

— Тук ли живееш?

— И тук, и където ми попадне. Горе имам походно легло.

— Беше ли си вкъщи онази нощ, когато заклаха богатата дама?

— Сигурно съм си била. Нямам пукнат кредитен жетон. — Усмихна се, малките й, заоблени зъби проблеснаха. А дъхът й вонеше. — Човек по-добре да си стои вкъщи, като няма жетони.

— Валеше дъжд — подсказа й Ив.

— О, да, обичам дъжда. — Мускулите на лицето й продължиха да потръпват нервно, но очите й придобиха замечтано изражение. — Гледам го през прозореца.

— Видя ли нещо друго?

— Хора, които идват и си отиват — напевно произнесе наркоманката. — Понякога чувам музиката откъм улицата. Но не и онази нощ. Шумът на дъжда е прекалено силен. А хората бягат да се скрият на сухо, като че ще се разтопят…

— Видяла си как някой тича под дъжда?

В безцветните очи проблесна интерес.

— Може би. Какво ще получа затова?

Ив бръкна в джоба си. Имаше кредитни жетони колкото за една малка доза наркотик. Наркоманката завъртя очи и рязко протегна ръка.

— Какво видя? — бавно попита Ив, като държеше жетоните далеч от нея.

— Ами някакъв тип пикаеше ей там, на задната уличка. — Тя вдигна рамене, погледът й беше прикован в жетоните. — А може би си правеше чекии. Беше тъмно и не се виждаше добре.

— Държеше ли нещо?

— Само оная си работа. — Наркоманката избухна в смях и за малко не падна. Очите й започваха обилно да сълзят. — Просто си тръгна под дъжда. Тая вечер улиците бяха почти празни. Един човек се качи в колата си…

— Същият ли?

— Не, друг, беше паркирал ей там. — Тя направи неопределен жест. — Не беше тукашен.

— Откъде разбра?

— Ами колата му беше една такава, лъскава. Наш’те хора не карат такива лъскави возила. Пък и не са много ония, дето имат коли, с изключение на Крак и на скапаняка Рийв, моят съсед. Ама и техните автомобили не са лъскави.

— Кажи ми нещо повече за човека, който се е качил в колата.

— Ами просто се качи и я подкара.

— Колко беше часът?

— Хей, да не би да ти приличам на часовник? Тик-так, тик-так. — Тя отново се изсмя. — Беше нощ. Най-много обичам нощите. Очите ме болят през деня. Загубих си слънчевите очила.

Ив извади своите от джоба си. Каза си, че и без това никога не носи тъпите очила. Подаде ги на албиноската, която побърза да си ги сложи и отвратено възкликна:

— Евтини боклуци. Раздават ги на всички ченгета. Пфу!

— Как беше облечен човекът, който се качи в колата?

— Мама му стара, откъде да знам? — Наркоманката нагласи очилата. Очите й вече не пареха толкова силно. — Май имаше палто. Беше дълго, развяваше се около него. Да, развяваше се, докато той затваряше чадъра.

Ив подскочи, сякаш я бяха ударили в корема.

— Имал е чадър?

— Ами да, нали валеше. Някои хора се страхуват да се намокрят. Чадърът беше красив — замечтано промълви тя. — Ярък.

— Какъв цвят беше?

— Ярък — повтори наркоманката. — Ще ми дадеш ли тези жетони?

— Разбира се. — Ив я хвана за ръката и я настани на разбитите стъпала пред сградата. — Но преди това искам да си поговорим още малко.

 

 

— Униформените са пропуснали да я разпитат. — Ив крачеше из кабинета си, докато Фийни се беше разположил на стола й. — Постъпила в болницата в деня след първото убийство. Проверих лично. Изписали я преди седмица.

— Твоята „важна свидетелка“ е просто една наркоманка, при това — далтонистка.

— Видяла е убиеца, Фийни. Видяла го е да се качва в колата, забелязала е чадъра.

— Представяш ли си какво е зрението на една фънки-наркоманка, Далас? Възможно ли е да е видяла нещо в мрака и сред проливния дъжд, още повече, че се намирала на отсрещната страна на улицата?

— Но тя единствена спомена за чадъра! По дяволите, никой не знае за него.

— Цветът му бил, цитирам: „ярък“. — Той вдигна двете си ръце, преди Ив гневно да му възрази. — Просто се опитвам да ти спестя разочарования и неприятности. Ако смяташ да подложиш двамата Анджелини на процедура за разпознаване от една наркоманка, техните адвокати ще ти свият сармите, малката.

Действително подобна мисъл й беше хрумнала, но тя също я бе отхвърлила.

— Не съм толкова глупава и знам, че никой няма да й повярва. Но все пак имаме нещо конкретно. Видяла е мъж, в това е абсолютно сигурна. Носел е чадър и дълго, тъмно палто.

— Което съвпада с показанието на Анджелини.

— Успях да разбера, че колата била нова. Лъскава, ярка на цвят.

— Пак тази дума „ярко“.

— Добре, признавам, че албиносите са далтонисти — озъби се Ив. — Човекът бил сам, а колата малка. Вратата откъм шофьорското място се отваряла нагоре, не настрани, и той се навел, за да се качи.

— Може да бъде „Рокет“, „Мидас“ или „Спър“. Или „Миджит“, ако е последен модел.

— Тя ми каза, че автомобилът бил нов и й вярвам, защото си пада по коли — обичала да ги наблюдава от прозореца си.

— Добре, ще ги вкарам в компютъра. — Фийни кисело се усмихна. — Имаш ли представа колко от тези модели са продадени през последните две години? Виж, ако беше записала номера на колата или поне няколко цифри…

— Престани да мрънкаш. Отбих се в сградата на Меткаф. В гаража има поне две дузини нови автомобили с ярки цветове.

— О, какво щастие!

— Може би убиецът да е някой съсед. — Ив сви рамене, тъй като съзнаваше колко неправдоподобно е предположението й. — Където и да живее, сигурно има възможност да излиза и да се прибира, без да бъде забелязан. Или пък хората наоколо да не му обръщат внимание. Може би оставя палтото в колата или го прибира в чанта и го почиства вкъщи. Но в колата и върху това палто трябва да има следи от кръв, Фийни, независимо колко старателно ги е почиствал. Налага се да отида в Канал 75.

— Да не си полудяла?

— Трябва да разговарям с Надин. Тя упорито ме преследва.

— Господи, доброволно ще влезеш в бърлогата на звяра!

— Няма страшно. — Тя злобно се усмихна. — Отивам заедно с Рурк. Онези типове се страхуват от него.

 

 

— Много мило от твоя страна да пожелаеш да те придружа. — Рурк спря колата на паркинга за посетители пред сградата на Канал 75 и лъчезарно се усмихна на Ив. — Трогнат съм.

— Добре де, длъжница съм ти. — Докато слизаше от колата, тя с неприязън си помисли, че Рурк умее да извлича полза от всяка ситуация.

— И ще ми се издължиш докрай. — Той хвана ръката й. — Като начало можеш да ми обясниш защо ти е необходимо присъствието ми.

— Нали ти казах, ще спестим време, щом толкова държиш да отидем на опера.

Рурк бавно и обстойно огледа прашните й панталони и окъсаните боти.

— Скъпа Ив, макар в моите очи да изглеждаш прекрасна, независимо с какво си облечена, не ще позволя да отидеш на опера с този „тоалет“. Тъй че и без това ще се приберем вкъщи, за да се преоблечем. Хайде, изплюй камъчето.

— Ами ако не ми се ходи на опера?

— Вече ми го каза и то няколко пъти. Но мисля, че имахме уговорка.

Ив сведе поглед и задърпа копчето на ризата си.

— Какво толкова ти харесва в тази опера, само пеят.

— Изтърпях цяла вечер в „Синята катерица“, за да помогна на Мейвис да сключи договор със звукозаписна компания. Никой човек с що-годе нормален слух не би могъл да нарече пеене нейните писъци.

Ив тежко въздъхна. Все пак трябваше да спази уговорката.

— Добре, чудесно. Нали ти казах, че ще отидем.

— Успя да избегнеш въпроса ми, затова го повтарям. Защо съм тук?

Тя престана да се занимава с копчето и погледна Рурк право в очите. Мразеше моментите, когато й се налагаше да поиска помощ.

— Фийни е затрупан с работа и не може да ме придружи. Необходим си ми да гледаш, да слушаш и после да споделиш мнението си.

Рурк иронично се усмихна.

— Значи си се спряла на мен само защото Фийни е зает? Иначе не ставам за нищо?

— Млъкни, Рурк. За цивилен не си толкова зле. Добър познавач си на човешките характери.

— Поласкан съм от високата ти оценка. И за да се реванширам, може би ще успея да смачкам фасона на Морз.

Лицето й се озари от усмивка.

— Знаеш ли, харесвам те. Действително си падам по теб.

— Аз също. Да разбирам ли, че отговорът ти е положителен? Ще ми достави огромно удоволствие.

Ив се засмя, но в душата си изпита абсурдно щастие при мисълта, че има кой да отмъщава заради нея.

— Идеята ти е великолепна, Рурк, но когато му дойде времето, предпочитам сама да му натрия носа.

— Ще мога ли поне да наблюдавам?

— Разбира се. Но засега от теб се иска да бъдеш само богатият и могъщ Рурк, моето завоевание.

— Ах, какво шовинистично изказване. Ужасно ме възбужда.

— Прекрасно. Дано те държи по-дълго. Може би все пак няма да отидем на опера.

Тръгнаха към главния вход и Рурк имаше удоволствието да наблюдава как любимата му жена се превръща в енергично ченге. Тя показа значката си на човека от охраната, нареди му да не й се мотае из краката и се отправи към асансьора.

— Обичам да те наблюдавам, когато работиш — прошепна в ухото й. — Толкова си… напориста — намери той точната дума и плъзна ръка надолу по гърба й.

— Веднага престани! — Ив заби лакът в корема му.

— Още едно потвърждение на думите ми. — Той разтърка удареното място. — Хайде, удари ме още веднъж. Започва да ми харесва.

Ив едва удържа смеха си и надменно изрече:

— Какво друго можеш да очакваш от цивилен.

В новинарската стая цареше обичайното трескаво оживление. Повечето дежурни репортери говореха по видеотелефоните, прослушваха записи, поставили слушалките или работеха на компютрите. На мониторите вървяха предаванията, излъчвани в момента. Всички разговори замлъкнаха при появата на Ив и Рурк. Сетне, като глутница хищници, надушили плячка, репортерите се втурнаха към тях.

— Отдръпнете се! — извика Ив толкова силно, че един от новинарите отскочи назад и настъпи свой колега. — Няма да давам никакви изявления. Не ще научите нищо, преди да му дойде времето.

— Ако реша да купя тази станция — изрече Рурк достатъчно високо, че да го чуят всички, — ще се наложи да направя доста съкращения на персонала.

Думите му накараха репортерите да се отдръпнат встрани и да направят път на новодошлите. Ив се обърна към един от тях, когото познаваше:

— Ригли, къде е Фарст?

— Здрасти, лейтенант — ухили се младият мъж и разкри едрите си зъби. Освен тях, на очи се набиваха дългата му коса и огромната му амбиция. — Заповядайте в моя „кабинет“ — той посочи към бюрото си.

— Фарст! — Ив сякаш изстреля думата. — Къде е?

— Днес не е идвала. Дори сутринта се наложи да я заместя.

— Обади се, че ще си вземе няколко дни отпуск. — Лъчезарно усмихнат, Морз се приближи към тях. Подвижното му лице доби печално изражение. — Убийството на Луиз я извади от релси. Както и всички нас.

— Вкъщи ли е?

— Доколкото знам, обяснила е, че се нуждае от почивка. Шефовете й разрешили отпуск, тъй като и без това й се полагал. Аз поемам нейната работа. — Усмихна се отново. — Тъй че ако искаш ефирно време, Далас, ще трябва да се обърнеш към мен.

— Достатъчно се показвах по телевизията.

— Е, както решиш. — Морз се насочи към Рурк и този път усмивката му беше още по-широка и лъчезарна. — Приятно ми е да се запознаем. Човек трудно може да се добере до вас.

Рурк се престори, че не забелязва протегнатата му ръка.

— Срещам се само с хора, които смятам за интересни.

Морз отпусна ръка, но продължи да се усмихва.

— Сигурен съм, че ако ми отделите няколко минути, ще успея да ви заинтригувам.

Сега и Рурк се усмихна, в погледа му се четеше убийствена ирония.

— Вие действително сте пълен идиот.

— Спокойно, момче — промърмори Ив и го потупа по рамото. — Кой ти е съобщил поверителни сведения?

Морз полагаше огромни усилия да възвърне достойнството си. Впери поглед в лицето й и успя да се ухили подигравателно.

— Да не забравяме, че според конституцията източниците имат право на анонимност. — Той патриотично сложи ръка на сърцето си. — Но ако решиш да коментираш, да отречеш или да добавиш нещо към моята информация, с удоволствие ще те изслушам.

— Хайде да си поговорим. — Ив опита да смени тактиката. — Открил си още топлото тяло на Луиз Кирски, нали?

— Да. — Морз мрачно стисна устни. — Описах всичко в показанията си.

— Бил си потресен, дори си повърнал. Струва ми се, че сега се чувстваш по-добре.

— Никога не ще забравя онази гледка, но признавам, че сега съм малко по-спокоен. Благодаря за вниманието.

Със следващия си въпрос тя успя да го притисне до стената.

— Всъщност си се почувствала по-добре минути след като си открил трупа, съдейки по хладнокръвието, с което застана пред камерата, по бързината с която осигури екип да заснеме мъртвата ти колежка.

— В нашата професия бързата реакция е задължителна. Постъпих така, както са ме учили. Но това в никакъв случай не означава, че съм безчувствен. — Гласът му потрепери, но той мъжествено се овладя. — Всяка нощ, когато се опитвам да заспя, виждам лицето й, очите й…

— Задавал ли си си въпроса какво щеше да се случи, ако беше пристигнал пет минути по-рано?

Думите й очевидно го разтърсиха и макар Ив да съзнаваше, че е постъпила отвратително и непрофесионално, реакцията на Морз й достави удоволствие.

— Да, много пъти — с достойнство отвърна той. — Сигурно щях да видя убиеца и да му попреча. Луиз можеше да бъде жива, ако не бях попаднал в задръстване. Но това не променя фактите. Тя е мъртва, както и другите две жени, а ти си безсилна да заловиш престъпника.

— Вероятно не ти е минало през ум, че го подпомагаш, че му осигуряваш точно онова, което желае. — Тя откъсна очи от лицето му и огледа стаята, забелязвайки, че всички я слушат внимателно. — Навярно му доставя огромно удоволствие да гледа репортажите, да чува всички подробности и догадките на журналистите. Ти го превърна в истинска телевизионна звезда.

— Наше задължение е да осведомяваме…

Ив рязко го прекъсна.

— Морз, хич не ти пука за задълженията ти. Най-важното за теб е колко минути си бил в ефир. Повече мъртъвци — по-висок рейтинг за теб. Разрешавам да ме цитираш. — Тя рязко се обърна и напусна новинарската стая.

— По-добре ли се чувстваш? — поинтересува се Рурк, като излязоха от сградата.

— Не особено. Е, какво ще кажеш?

— Сред репортерите цари смут, всички са като на тръни. Кой беше онзи, когото попита за Надин?

— Ригли ли? Той е дребна риба. Мисля, че са го назначили заради големите му зъби.

— Забелязах, че гризе ноктите си. Неколцина изглеждаха засрамени по време на твоята реч. Обърнаха се и се престориха, че работят, но всъщност не правеха нищо. Други пък изглеждаха доста доволни, когато съдра кожата на онзи Морз. Мисля, че тук никой не го обича.

— Не се изненадвам.

— По-добър е, отколкото предполагах — замислено промълви Рурк.

— В какво? Та той умее само да хвърля прах в очите на хората.

— Създава си имидж, което е горе-долу същото. Изважда на показ чувства, които изобщо не изпитва. Но умее да си придава печално изражение и да говори прочувствено. Избрал си е много подходяща професия и положително ще се издигне.

— Бог да ни е на помощ. — Тя се облегна върху колата на Рурк. — Смяташ ли, че знае нещо повече от онова, което съобщава в репортажа си?

— Твърде е възможно. Доставя му удоволствие да ни държи в напрежение, особено сега, когато замества Надин. Освен това те ненавижда.

— Сърцето ми се къса от тази новина. — Понечи да отвори вратата, но се обърна. — Ненавижда ли ме?

— Ще те съсипе, ако му се удаде възможност. Пази се от този тип.

— Може да ме направи за смях, но не и да ме съсипе. — Тя дръпна вратата. — По дяволите, къде е Надин? Подобна постъпка е нетипична за нея, Рурк. Разбирам, че е потресена от смъртта на Луиз, но смятам, че никога не би заминала, без да ми се обади, нито че би отстъпила на онзи мръсник правото да отразява едно от най-заплетените разследвания.

— Хората реагират различно на скръбта.

— Постъпката й е, меко казано, глупава. Сигурно е, че е била набелязана от престъпника. Може би все още не се е отказал да я убие. Трябва да я намерим.

— Това ли е оправданието да не отидем на опера?

Ив се качи в колата и протегна краката си.

— Не, просто допълнително преимущество. Хайде да се отбием в апартамента й. Живее на Осемдесета улица между Трето и Четвърто авеню.

— Съгласен съм. Но нямаш никакъв повод да не присъстваш на коктейла утре вечер.

— Какъв коктейл?

— За който съм изпратил покани преди цял месец — напомни й Рурк и се настани на шофьорското място. — Организиран е с цел започването на кампания за събиране на средства за институт по изкуствата на станция Грималди. А ти се съгласи да присъстваш и да ми помагаш при посрещането на гостите.

Ив си спомни за коктейла, както и това, че Рурк й беше купил някаква официална рокля за този случай.

— Сигурно съм била пияна, когато съм приела. Нали знаеш, че не може да се вярва на обещанията на пияни хора.

— Не, не беше под влиянието на алкохола. — Той се усмихна и умело изкара колата от паркинга. — Беше гола и задъхана от страст.

— Грубиян такъв! — Скръсти ръце и си каза, че навярно е прав. Губеха й се минути от онази нощ. — Добре, ще бъда там, ще се усмихвам глупаво, издокарана в някаква шикозна рокля, за която си хвърлил повече пари, отколкото струва платът, използван за ушиването й. Освен ако… се случи нещо.

— Какво?

Ив въздъхна. Рурк я молеше да присъства на светските прояви, само когато бяха важни за него.

— Ако ме повикат по спешност на работа. Иначе ще остана до края на тази скука.

— Защо не опиташ да се позабавляваш?

Тя извърна глава и импулсивно го погали по лицето.