Нора Робъртс
Прослава в смъртта (4)

Четвърта глава

„Синята катерица“ беше кръчма с една идея по-луксозна от „Петте луни“. Кой знае защо Ив харесваше това заведение. Понякога й доставяха удоволствие дори непрестанната глъчка, претъпкания салон и гледката на разнообразната клиентела. Най-много й харесваше програмата.

Певицата Мейвис Фрийстоун беше сред малцината, които тя смяташе за истински приятели. Дружбата им се беше зародила, когато Ив арестува певицата, но въпреки обстоятелствата, с течение на времето беше станала още по-здрава. Мейвис вече не беше така екстравагантна, но никога нямаше да бъде обикновена.

Тази вечер слабата, темпераментна жена пееше под съпровода на оглушителни тромпети, надувани от тричленен дамски оркестър на фона на огромен екран с непрекъснато променящи се холограми. Силната музика и чашата кисело вино, която Ив се осмели да изпие, накараха очите й да се насълзят.

Днес косата на Мейвис беше боядисана в поразителен смарагдов цвят. Известно бе предпочитанието на певицата към ярките цветове, характерни за скъпоценните камъни. Изумителното впечатление се допълваше от парчето блестяща копринена материя, обагрено в смарагдовосиньо, с което Мейвис беше успяла да се обвие така, че то да закрива едната й гърда и чатала й. Другата й гърда беше обсипана с блестящи камъни, върху зърното бе залепена сребърна звезда. Само един поставен не на място камък или леко разкриване на част от тялото й от така наречената рокля би довело до голяма глоба за собствениците на заведението заради неспазване на лиценза. Те просто не желаеха да плащат огромната такса за стриптийз клуб.

Когато Мейвис се завъртя вихрено, Ив забеляза, че елегантният задник на певицата е украсен по същия начин, което едва-едва се вместваше в рамките на позволеното.

Посетителите очевидно я обожаваха. Когато свърши изпълнението си, се разнесоха бурни ръкопляскания и пиянски подсвирквания. Клиентите, разположени в сепаретата, където пушенето бе разрешено, ентусиазирано удряха с юмруци по масите.

— Как успяваш да седнеш с всички тези украшения по себе си? — поинтересува се Ив, когато Мейвис се появи в сепарето й.

— Бавно, внимателно и с цената на адски мъки. — Мейвис демонстрира нагледно думите си, сетне въздъхна. — Как ти се стори последното ми парче?

— Страхотно, направо подлуди публиката.

— Текстът е мой.

— Сериозно? — Не беше разбрала нито дума, но премълча тази подробност. — Много се радвам за теб, направо съм поразена.

— Възможно е да сключа договор със звукозаписна компания. — Мейвис се изчерви под дебелия слой блестяща пудра. — Освен това ми повишиха заплатата.

— Да пием затова. — Ив вдигна чашата си.

— Не знаех, че ще бъдеш тук тази вечер. — Певицата набра кода си за менюто и си поръча газирана вода. Трябваше да пази гласните си струни, тъй като й предстоеше ново излизане на сцената.

— Имам среща.

— С Рурк ли? — Очите на Мейвис — тази вечер със зелени контактни лещи — заблещукаха закачливо. — В такъв случай отново ще изпълня последното парче.

— Той е в Австралия. Имам среща с Надин Фарст.

Разочарованието на певицата, че не ще успее да направи впечатление на Рурк, се замени от изненада.

— За какво ти е притрябвала? Или имаш определена цел?

— Имам й доверие. — Ив сви рамене. — Може да ми бъде полезна.

— Щом казваш… Слушай, защо не я навиеш да напише нещо за мен?

Ив за нищо на света не би помрачила радостта на приятелката си.

— Ще се опитам.

— Благодаря. Слушай, утре е почивният ми ден. Какво ще кажеш да вечеряме заедно или да отидем да потанцуваме?

— Добре, стига да имам свободно време. Но какво стана с кабаретния артист, с когото излизаше — онзи с маймунката?

— Разкарах го. Оказа се адски дървен. Време е да изчезвам. — Излезе от сепарето, съпроводена от звъна на блестящите камъни, украсяващи задника й. Докато си проправяше път сред посетителите, яркозелената й коса проблясваше под въртящите се светлини.

Ив си помисли, че не държи да знае какво разбира приятелката й под думата „дървен“.

Комуникаторът й изписука, тя го извади и набра кода си. Лицето на Рурк изпълни микроскопичния екран. Първата й неволна реакция беше да се усмихне широко.

— Лейтенант, не можеш да се скриеш от мен.

— Очевидно — отвърна, стараейки се да заличи щастливата си усмивка. — Това е служебна честота, Рурк.

— Нима? Не изглежда да си на работа. Май се намираш в „Синята катерица“.

— Имам среща. Как е в Австралия?

— Претъпкано с хора. Ако имам късмет, ще си бъда у дома след трийсет и шест часа и моментално ще те открия.

— Едва ли ще ти бъде трудно. — Отново се усмихна и насочи устройството към сцената, където Мейвис изпълняваше поредната сърцераздирателна песен с пискливия си глас.

— Няма втора като нея! — възкликна той. — Поздрави я от мен.

— Непременно. Ще… ще се видим, щом се върнеш.

— Точно така. Мисли за мен.

— Разбира се. Лек път.

— Ив, обичам те.

Тя въздъхна тихо, когато образът му изчезна от екрана.

— Колко трогателно! — Надин Фарст, която незабелязано беше застанала зад нея, се отмести встрани и се настани на масата.

Едновременно ядосана и смутена, Ив прибра комуникатора в джоба си.

— Смятах, че е под достойнството ти да подслушваш.

— Всеки добър репортер подслушва, лейтенант. Същото важи и за ченгетата. — Надин се настани по-удобно. — Питам се как ли се чувстваш, когато мъж като Рурк е влюбен в теб.

Дори да бе в състояние да изрази емоциите си, Ив нямаше намерение да го стори.

— Надин, да не би да си решила да зарежеш сериозната работа и да станеш светска хроникьорка?

Журналистката само вдигна ръка, сетне с въздишка огледа клуба.

— Не можах да повярвам, когато отново ми определи среща тук. Храната е отвратителна.

— Ала атмосферата е незабравима.

Гласът на Мейвис стана още по-пронизителен и репортерката потръпна.

— Няма значение, щом на теб ти харесва.

— Много бързо се върна.

— Успях да намеря място в един от най-бързите транспортни звездолети. Между другото — собственост на твоето момче-чудо.

— Рурк не е момче.

— Няма нужда да ми казваш. Между другото… — тя не довърши мисълта си, само махна с ръка неопределено. Очевидно беше уморена от дългото пътуване и разликата във времето. — Трябва да хапна нещо, дори с риск да се отровя. — Прегледа менюто и с известно колебание се спря на порция скариди. — Какво пиеш?

— Номер 54, минава за шардоне. — Ив събра смелост и отново отпи от чашата си. — Превъзхожда конската пикня най-малко с три класи. Горещо ти го препоръчвам.

Надин програмира поръчката си и отново се облегна на стола.

— По време на пътуването се запознах с всички подробности по убийството на Тауърс, по-точно с онези, оповестени от медиите.

— Морз знае ли, че си се върнала?

Надин се усмихна мрачно и злобно.

— Естествено. Аз имам приоритет при отразяването на престъпленията. Щом съм тук, той е вън от играта. Направо е бесен.

— В такъв случай мисията ми е била успешна.

— Но не е доведена докрай. Обеща ми да запознаваш първо мен с най-новите подробности от разследването.

— И ще го изпълня. — Тя подозрително изгледа чинията с макарони, която се плъзна през процепа за сервиране, и си каза, че май стават за ядене. — Но при едно условие. Ще получаваш сведенията, ала ще ги правиш публично достояние едва, когато аз ти разреша.

— Старата песен на нов глас. — Надин опита една скарида и реши, че не е толкова отвратителна.

— Ще имам грижата да получаваш повече данни и то преди останалите журналистически хиени.

— А когато имате заподозрян…

— Първа ще научаваш името му.

Надин кимна, повярвала на искреността й и набоде втора скарида на вилицата си.

— Плюс интервю със заподозрения и второ — с теб.

— Много добре знаеш, че не мога да ти гарантирам първото. — Ив побърза да продължи, преди репортерката да я прекъсне отново. — Извършителят има право да избира кой да го интервюира или изобщо да откаже. Единственото, което мога да направя, е да предложа името ти.

— Необходими са ми снимки. И не ми казвай, че не можеш да ги осигуриш. Трябва да получа видеозапис на задържането и достъп до мястото.

— Ще преценя всичко това, когато му дойде времето. В замяна искам да знам всяка научена от теб подробност, всеки слух. И да не вземеш да ми сервираш някое изненадващо шоу по телевизията.

— Нищо не мога да ти обещая — със захаросан глас рече Надин. — Не мога да влияя на колегите си.

— Искам да знам всичко, щом го научиш — отсече рязко Ив. — Както и подробностите от интермедийния шпионаж. — Изсумтя, като забеляза престорено наивното изражение на репортерката. — Отлично знам, че телевизионните станции, както и журналистите, се шпионират взаимно. В тази игра най-важното е пръв да излъчиш репортажа. Известна си като жена с хъс, Надин, затова те потърсих.

— Същото се отнася и за теб. — Журналистката отпи от виното. — И в общи линии ти се доверявам, макар да не разбираш нищо от вина. Не бих казала, че това вино превъзхожда с нещо конската пикня.

Ив се облегна назад и се разсмя. За пръв път се почувства малко по-добре. Когато Надин също се усмихна, договорът им негласно беше подписан.

— Сподели всичко, което знаеш и аз ще сторя същото — започна репортерката.

— Единственото по-важно нещо е липсата на един чадър.

 

 

В десет часа на следващата сутрин Ив и Фийни се срещнаха в апартамента на Сисли Тауърс. Един поглед към печалното му лице й стигаше, за да разбере, че новините не са обнадеждаващи.

— С какво препятствие се сблъска?

— Ударих на камък още с видеотелефона. — Той изчака, докато Ив обезвреди полицейската охранителна система на вратата, и я последва в апартамента. — Имала е много обаждания, поради което апаратът винаги е бил включен на запис. Открих маркировката ти върху диска.

— Точно така, описах го във веществените доказателства. Нима намекваш, че никой не й е телефонирал, за да я повика на среща в „Петте луни“?

— Не мога да намеквам за нещо, което не знам. — Той нервно разроши и без това щръкналата си коса. — Последното обаждане е било в единайсет и половина, разговорът е продължил тринайсет минути.

— Е, и?

— Тауърс е изтрила записите. Хващам интервала от време, но това е всичко. Видео и аудио записите са изтрити.

— Изтрила ги е — повтори Ив и закрачи из стаята. — Защо? Апаратът й е бил настроен на автоматично записване — това е стандартна процедура за служителите на закона, касаеща дори личните им разговори. Но ето, че тя изтрива последния запис. Очевидно не е искала да се разбере кой се е обаждал и защо. — Обърна се към Фийни и попита: — Сигурен ли си, че никой не е докосвал диска, след като го предоставих като доказателство?

Компютърният специалист я изгледа обидено, сетне гневно възкликна:

— Далас!

— Добре де, добре. Значи го е изтрила, преди да излезе. Което ми подсказва, че не се е страхувала за живота си, но е искала да предпази себе си… или друг човек. Ако разговорът е бил свързан с някое от делата й, положително е щяла да направи всичко възможно да го запише.

— И аз така мисля. Ако обаждането е било на някой доносник, би трябвало да го закодира със собствения си шифър, не да го заличи.

— Ще проверим всички дела, по които е била обвинител, дори отдавна приключените. — Без да поглежда към Фийни знаеше, че той отчаяно вдига очи към небето. — Чакай да си помисля. Напуснала е сградата на съда в 19.26. Така е записано в дневника й. Видели са я неколцина свидетели. Преди да излезе, се е отбила в дамския салон, където оправила грима си и поговорила с една колежка. Последната твърди, че Тауърс е била съвсем спокойна и в отлично настроение. Имала е успешен ден в съда.

— Флуенитес ще отиде в затвора благодарение на нея, но това вече е свършен факт. Отстраняването й няма да го промени.

— Той може да е бил на друго мнение. Ще проверим това… Значи Тауърс не се е върнала тук. — Ив намръщено огледа стаята. — Не е разполагала с време, затова е отишла направо на срещата с Хамет. Ходих в ресторанта. Сведенията, получени от персонала, съвпадат с показанията на Хамет.

— Не си стояла със скръстени ръце, а?

— Времето лети. И така, оберкелнерът им е повикал такси, което се оказа собственост на агенция „Рапид“. Качили са се в колата в 21.48. Започвало да вали.

Ив си представи елегантната двойка. Разположили са се на задната седалка, двамата са разговаряли, може би нежно са докосвали ръцете си, докато таксито се е носело по улиците, а дъждовните капки са барабанели по покрива му. Според сервитьора Сисли Тауърс е била облечена с червена рокля и сако от същия цвят.

Ярки тонове, подходящи за съдебната зала, подсилени от перлената огърлица и сребристите обувки, превръщащи ежедневния тоалет в официален.

— Когато таксито е спряло пред дома й — продължи Ив, — тя казала на Хамет да не излиза, за да не се намокри. Със смях изтичала към сградата, сетне се обърнала и му изпратила въздушна целувка.

— В доклада си пишеш, че били много близки.

— Бил е влюбен в нея. — Тя бръкна машинално в пликчето, което й подаде Фийни. — Разбира се, това не означава, че Хамет не е убиецът, но съм сигурна, че е обичал Тауърс. Според него и двамата не искали да променят досегашния си начин на живот, обаче… — Тя вдигна рамене. — Ако Хамет действително е решил да я премахне и да си създаде правдоподобно алиби, много ясно, че ще набляга на романтичната си връзка с Тауърс. Мисля, че е невинен, но все още е рано да се каже… И тъй, тя се качва в апартамента си — продължи Ив и се отправя към вратата. — Роклята й е влажна, затова я окачва в спалнята.

Докато говореше, младата жена вървеше по въображаемите стъпки на жертвата, стъпвайки по прекрасните килими, застилащи пода на спалнята, където преобладаваха пастелните тонове, а старинното легло моментално се набиваше в очите.

Тя нареди на робота да включи осветлението — поставените от полицията щори бяха пречка не само за любопитните, но и за проникването на светлината. Сетне продължи:

— Отива до гардероба. — Ив натисна бутона и високите, украсени с огледала врати се плъзнаха встрани. — Окачва костюма… — Тя посочи към червената рокля и сакото, грижливо прибрани в гардероба, където тоалетите бяха подредени според цветовете им. — Събува обувките си и облича пеньоар.

Ив се обърна към леглото, върху което лежеше дълга копринена роба с цвят на слонова кост. Не беше грижливо сгъната, подобно на останалите дрехи, а бе смачкана на топка, сякаш е била нетърпеливо захвърлена.

— Прибира бижутата си в сейфа, вграден в страничната стена на гардероба, но не си ляга. Може би отива да погледа телевизия или да изпие чашка алкохол.

Последвана от Фийни, Ив се върна в хола. Върху масичката пред дивана стоеше затворено дипломатическо куфарче, а до него — празна чаша.

— Чувства се спокойна, може би си припомня приятната вечер с Хамет, подготвя обвинителната си реч за следващия ден или крои планове за сватбата на дъщеря си. Видеотелефонът иззвънява. Разговорът с непознатия променя намеренията й. Връща се в спалнята, но преди това изтрива записа. Преоблича се в друг елегантен костюм, въпреки че отива в Уест Енд. Няма намерение да остане незабелязана, цели външността й да излъчва авторитет и увереност. Не повиква такси. Това съм го проверила. Решава да вземе метрото. Навън дъждът се лее като из ведро.

Ив се спря пред вградения гардероб до входната врата и го отвори с натискане на друг бутон. Вътре имаше якета, кожени наметки, мъжко палто, вероятно на Хамет, и много чадъри в различни цветове.

— Изважда чадъра, който е в тон с костюма. Действа машинално, умът й е зает с предстоящата среща. Не взима много пари, следователно не става дума за изнудване. Не се обръща за съвет към никого, тъй като иска да се справи сама. Ала когато отива в „Петте луни“, човекът, с когото има среща, не се появява. Чака го близо час, нетърпеливо поглеждайки часовника си. Малко след един си тръгва. Взима чадъра си и се отправя обратно към метрото. Предполагам, че е била вбесена.

— Шикозна дама, на която връзват тенекия и я карат да чака цял час в някаква долнопробна кръчма! — Фийни лапна поредния бадем. — И аз мисля, че е побесняла от гняв.

— И тъй, излиза от „Петте луни“. Дъждът продължава да се лее. Тя отваря чадъра, но успява да направи само няколко крачки. Някой я очаква наблизо, спотаен в мрака.

— Не е пожелал да влезе в кръчмата, за да не ги видят заедно — допълни Фийни.

— Точно така. Съпоставяйки свидетелските показания и приблизителния час на извършване на убийството, предполагам, че са разговаряли няколко минути. Може да са се скарали, но не сериозно, не са имали време затова. На улицата няма никой, ако не се броят наркоманите, които едва ли са забелязали нещо. След броени минути гърлото й е прерязано, тя пада окървавена на тротоара. Питам се дали човекът, извикал я на среща, поначало е възнамерявал да я очисти.

— В този квартал доста хора носят ножове. — Фийни замислено потърка брадичката си. — Не можем да градим предположенията си на тази основа. От друга страна, всичко като че е грижливо подготвено. Да, по всичко личи, че става дума за предумишлено убийство.

— И аз мисля така. Гърлото й е било прерязано със замах. По тялото не бяха открити други наранявания, следователно не се е съпротивлявала, не е имала време да реагира. Убиецът не е докоснал бижутата, кожената чанта, обувките, кредитните жетони. Взима само чадъра й и се отдалечава.

— Но защо му е? — почуди се Фийни.

— Нали вали. По дяволите, не знам. Може би е действал импулсивно или пък е искал да го запази за спомен. Засега това е единствената му грешка. Накарах да претърсят района в радиус от няколко километра.

— Ако е захвърлил чадъра в този квартал, бъди сигурна, че някой от онези дрогирани мозъци вече се разхожда с виолетов чадър.

Ив за малко щеше да се разсмее, представяйки си забавната гледка.

— Слушай, Фийни, онзи тип е бил сигурен, че Тауърс ще изтрие записа. Как е възможно?

— Може би я е заплашил.

— Заплахите са нещо обичайно за един прокурор. Човек от ранга на Тауърс не би им обърнал никакво внимание.

— Да, ако са били отправени към самата нея — съгласи се той, — но да не забравяме децата й. — Кимна към поставените в рамки холограми и продължи: — Сисли Тауърс не беше само прокурор, а и предана майка.

Със смръщено чело Ив пристъпи към холограмите. Обзета от любопитство, посегна към онази, на която братът и сестрата бяха заснети в юношеството си. Натисна бутона на гърба на рамката и в стаята се разнесоха младежки гласове: „Хей, шефе, честит Ден на майката. Тази картичка ще трае по-дълго от букет цветя. Обичаме те“.

Странно развълнувана, младата жена остави холограмата на мястото й и промълви:

— Но те вече не са деца, а зрели хора.

— Слушай, Далас, не може да се твърди, че родителските задължения се изчерпват, когато децата пораснат. Това е нещо като пожизнена професия, никога не изоставяш чедата си.

Далас с горчивина си помисли, че нейните родители очевидно не са знаели тази максима, а на глас изрече:

— В такъв случай незабавно ще посетя Марко Анджелини.

 

 

Компанията на Анджелини се помещаваше в сградата на Рурк на Пето авеню. Ив влезе в добре познатото й фоайе, настлано с огромни плочи, изпълнено с луксозни бутици. Мелодичните гласове на компютърните екскурзоводки предлагаха на посетителите всякаква информация.

Ив разгледа една от подвижните карти и пренебрегвайки услугите на екскурзоводите, се отправи към асансьорите в южното крило на сградата.

Стъкленият цилиндър се стрелна до петдесет и осмия етаж, прозрачните врати се плъзнаха и Ив се озова в по-малко фоайе, застлано с тъмносив килим, с ослепително бели стени.

„Анджелини Експорт“ заемаше пет кабинета. Само един поглед беше достатъчен на Ив да отбележи, че компанията е незначителна в сравнение с тази на Рурк. Усмихна се мрачно и си каза, че всъщност компанията му едва ли има съперници.

При вида на полицейската значка секретарката прояви необходимото уважение, нещо повече, цялата се разтрепери и напрегнато запреглъща. Ив се запита дали жената не крие някакви забранени химикали в чекмеджето си.

Ала страхът от полицията очевидно изигра ролята си, тъй като Ив бе въведена в кабинета на шефа след по-малко от минута.

— Господин Анджелини, благодаря ви, че ме приехте. Позволете да ви изкажа съболезнованията си.

— Благодаря, лейтенант Далас. Моля, седнете.

Не беше строен като Хамет, но от цялото му същество се излъчваше могъщество. Беше нисък и набит, гарвановочерната му коса беше пригладена назад. Кожата му имаше златист оттенък, очите му, полускрити от гъстите вежди, напомняха сини мраморни топчета. Носът му беше дълъг, устните — тънки, на ръката му проблясваше пръстен с диамант.

Ако бившият съпруг на Тауърс изобщо изпитваше скръб, то я прикриваше много по-умело от любовника й.

Анджелини се настани зад огромно бюро с огледална повърхност и облегна върху него скръстените си ръце. Върху плота нямаше абсолютно нищо. Прозорецът зад него беше с матови стъкла, които не пропускаха ултравиолетовите лъчи, и през които се разкриваше гледка към небостъргачите на Ню Йорк.

— Навярно сте тук във връзка с убийството на Сисли?

— Да. Надявам се да ми отделите малко време и да отговорите на няколко въпроса.

— Готов съм да ви окажа безрезервната си помощ. Със Сисли бяхме разведени, но си останахме съдружници в бизнеса и в изпълнение на родителските задължения. Възхищавах се от нея и дълбоко я уважавах.

В гласа му се усещаше едва доловим италиански акцент. Ив си спомни, че според досието му Марко Анджелини прекарваше голяма част от времето си в Италия.

— Господин Анджелини, кога за последен път видяхте или разговаряхте с прокурор Тауърс?

— Видяхме се на осемнайсети март в дома ми на Лонг Айланд.

— Значи ви е посетила вкъщи?

— Да. Празнувахме двайсет и петия рожден ден на сина ни. Организирахме заедно тържеството в моето имение, тъй като преценихме, че така ще бъде по-удобно. Когато е на Източния бряг, нашият син Дейвид често отсяда при мен.

— Твърдите, че не сте виждал бившата си съпруга след тази дата?

— Не. И двамата бяхме доста заети, но възнамерявахме да се срещнем през идните една-две седмици, за да обсъдим подготовката на сватбата на Мирина. Така се казва дъщеря ни. — Той леко се изкашля. — Почти целия април бях в Европа.

— Телефонирал сте на прокурор Тауърс в нощта, когато е била убита.

— Да. Оставих й съобщение с молба да се срещнем, когато й е удобно.

— За да разговаряте за сватбата — подсети го Ив.

— Точно така, за сватбата на Мирина.

— Разговарял ли сте с прокурор Тауърс в промеждутъка от осемнайсети март до нощта на убийството?

— Няколко пъти. — Той разтвори сключените си длани, сетне отново вплете пръсти. — Както вече ви казах, с нея си останахме съдружници. Свързваха ни децата и деловите интереси.

— Включително „Меркурий“.

— Да. — Той едва забележимо присви устни. — Вие сте… приятелка на Рурк?

— Точно така. Случвало ли се е с бившата ви съпруга да имате разногласия — професионални и лични?

— Разбира се. Но вече бяхме свикнали на компромиси — нещо, което не успяхме да научим по време на брака.

— Господин Анджелини, кой ще наследи акциите на прокурор Тауърс в „Меркурий“?

Той повдигна вежди.

— Аз, лейтенант, съгласно клаузите на нашия договор. Уведомявам ви, че ще получа и нейния дял от компании, занимаващи се с недвижими имоти. Когато се развеждахме, се договорихме да ръководя общите ни дела и да съветвам Сисли къде е най-сигурно да инвестира. В случай, че единият от нас умре, лихвите и печалбите или пък загубите, се поемат от другия. Разбирате ли, смятахме, че всичко ценно, което притежаваме, в края на краищата ще остане на децата ни.

— Ами останалото й имущество? Апартаментът, бижутата и всичко друго, неупоменато в договора помежду ви?

— Предполагам, че са завещани на децата ни. Навярно има известни суми за приятели и благотворителни организации.

Ив си напомни, че трябва да действа много бързо, ако иска да научи колко „бели пари за черни дни“ е имала Тауърс.

— Господин Анджелини, известна ли ви бе интимната връзка на бившата ви съпруга с Джордж Хамет?

— Естествено.

— И това не… не ви създаваше проблеми?

— Проблеми? Нима намеквате, че след като сме разведени от дванайсет години, все още изпитвам към бившата си съпруга ревност, способна да ме тласне към убийство? И че съм прерязал гърлото на майката на моите деца и съм я оставил да умре на улицата?

— Страхувам се, че сте прав, господин Анджелини.

Той промърмори нещо на италиански и Ив подозираше, че са нецензурни думи по неин адрес. Сетне изрече по-високо:

— Не, не съм убил Сисли.

— Къде бяхте в нощта на смъртта й?

— Прибрах се към осем вечерта в апартамента си тук, в Ню Йорк.

— Сам?

— Да.

— Може би сте видял или сте разговарял с някого, който да потвърди думите ви?

— Не. Прислугата ми се състои от двама души, но това беше почивният им ден, поради което и се прибрах рано. Исках да прекарам една тиха и спокойна вечер.

— И не сте се обаждал на никого, нито някой ви е търсил?

— Около три сутринта позвъни командир Уитни и ми съобщи за смъртта на Сисли.

— Господин Анджелини, бившата ви съпруга е посетила някаква долнопробна кръчма в Уест Енд в един след полунощ. Защо?

— Нямам ни най-малка представа.

По-късно, докато слизаше със стъкления асансьор, Ив се свърза с Фийни.

— Интересува ме дали Марко Анджелини е имал финансови проблеми и дали смъртта на бившата му съпруга би подпомогнала разрешаването им.

— Май си надушила нещо, Далас.

— Да. Само че не знам какво точно.