Нора Робъртс
Прослава в смъртта (14)

Четиринайсета глава

Тя проведе следващия разпит на Анджелини в голата, неуютна стая на полицейското управление. Този път присъстваха и тримата му адвокати. Облечени с официални костюми на тънки райета, те седяха редом с клиента си и фиксираха Ив с ледените си погледи.

Тя мислено ги нарече Мо, Лари и Кърли.

Очевидно Мо беше натоварена със задачата да води „преговорите“. Имаше дрезгав глас и беше късо подстригана. Колегите й рядко се намесваха, но гледаха строго и с важен вид си записваха по нещо в бележниците с жълти страници, които явно бяха любими на всички в тяхната професия.

От време на време с набръчкано в размисъл чело, Кърли натискаше бутоните на компютърния си бележник и заговорнически шепнеше в ухото на Лари.

— Лейтенант Далас, моят клиент с удоволствие ще ви съдейства. — Мо скръсти ръце върху масата. Ноктите й, дълги близо три сантиметра, бяха лакирани в аленочервено и напомняха ноктите на хищна птица.

— Досега нямаше желание да го стори и сама ще се убедите, ако прослушате показанията му — сухо отбеляза Ив. — След като се отрече от първоначалната си версия, клиентът ви призна, че е напуснал мястото на престъплението, без да си направи труда да уведоми съответните власти.

Мо въздъхна театрално.

— Естествено можете да подведете под отговорност господин Анджелини заради този пропуск. От своя страна ние ще пледираме за невъзможност от негова страна да разсъждава логично, предизвикана от шока и от душевната травма, причинена от смъртта на майка му. Напразно ще загубите времето на съда и парите на данъкоплатците.

— Все още не съм обвинила клиента ви в… тези „пропуски“. Става въпрос за нещо много по-сериозно.

Кърли надраска нещо в бележника си и го подаде на Лари. Двамата се намръщиха и шепнешком взеха да се съвещават.

— Предполагам знаете, че клиентът ми действително е имал среща в сградата на Канал 75.

— Да, но я е отменил в единайсет и трийсет и пет. Странно, че невъзможността да разсъждава логично и душевната травма не са му попречили да се занимава със служебни дела. — Преди Мо да успее да й възрази, Ив се обърна и строго изгледа Анджелини. — Познавате ли Надин Фарст?

— Знам коя е. Виждал съм я по телевизията. — Поколеба се за миг и шепнешком се консултира с Мо. После кимна. — Няколко пъти се бяхме срещали на светски събития и след смъртта на майка ми проведох кратък разговор с нея.

Ив вече знаеше това и опита нов подход, за да впримчи „жертвата“ си.

— Сигурна съм, че сте гледал репортажите й с подчертан интерес, тъй като бяха посветени на наскоро извършените убийства. На убийството на майка ви.

— Лейтенант, не разбирам каква е връзката между интереса на моя клиент към новините, отразяващи убийството на майка му, с престъплението, извършено срещу госпожица Кирски.

— И аз си задавам същия въпрос. Гледал ли сте репортажите на Надин Фарст през последните няколко седмици, господин Анджелини?

— Разбира се. — Беше се окопитил дотолкова, че говореше иронично. — Добра реклама ви направиха, лейтенант.

— Какво ви влиза в работата?

— Намирам за отвратително държавен служител да се възползва от чуждата трагедия, за да се прослави.

— Говорите така, сякаш ми имате зъб. — Ив небрежно сви рамене. — Госпожица Фарст също се прослави.

— За съжаление свикнахме с факта, че хора с нейната професия напредват в кариерата благодарение на чуждата мъка и скръб.

— Защо, не харесвате ли репортажите й?

Търпението на Мо очевидно започна да се изчерпва.

— Лейтенант, какъв е смисълът на всичко това?

— Не се намираме в съдебната зала, следователно не съм длъжна да ви обяснявам мотивите си. И така, господин Анджелини, подразниха ли ви репортажите й. Или може би ви вбесиха?

— Аз… — Дейвид замълча, тъй като адвокатката предупредително го стрелна с поглед. После продължи, внимателно подбирайки думите си: — Произхождам от известна фамилия. Свикнал съм медиите да проявяват интерес към семейството ми.

— Моля да говорите по същество — намеси се Мо.

— Това е най-същественият въпрос. Когато са я убили, Луиз Кирски била облечена с дъждобрана на Надин Фарст. Знаете ли, господин Анджелини, мисля, че престъпникът не е убил набелязаната от него жертва. Мисля, че е дебнел Надин, а Луиз просто е избрала неподходящо време да хукне през дъжда за цигари.

— Повтарям, че това изобщо не ме засяга. — Извърна поглед към адвокатите си, сякаш търсещ подкрепа. — Бях свидетел на убийството. Това е всичко.

— Казахте, че престъплението било извършено от мъж. Как изглеждаше той?

— Нямам представа. Не го разгледах добре, беше с гръб към мен, пък и всичко стана за секунди.

— Все пак сте успял да го огледате, щом твърдите, че е бил мъж.

— Така ми се стори. — Млъкна, опитвайки да се овладее, а Мо му прошепна нещо. — Валеше проливен дъжд, а аз бях на няколко метра от него, в колата.

— Но сте видял лицето на жертвата.

— Лампата на входа… тя обърна лице към нея, преди убиецът да я нападне.

— Как изглеждаше този убиец, за когото предполагаме, че е мъж и който се появил изневиделица? Висок, нисък, млад, стар?

— Не знам. Беше тъмно и не го разгледах както трябва.

— Но нали на изхода има лампа?

— Тя осветява много малък участък. Онзи се спотайваше, в сянката. Спомних си, беше целият в черно! — възкликна той в прилив на вдъхновение. — Дълго черно палто и шапка със спусната широка периферия.

— Значи е бил облечен в черно. Колко оригинално.

— Лейтенант, ще посъветвам клиента ми да откаже да разговаря с вас, ако продължавате със саркастичните си забележки.

— Вашият клиент здравата го е загазил и моят сарказъм е най-малкото, което трябва да го притеснява. Вече разполагаме с трите важни фактора за извършване на едно престъпление. Мотив, средства, възможност.

— Не разполагате с нищо, освен с признанието на моя клиент, че е бил свидетел на убийство. Нещо повече — продължи Мо, потраквайки с хищните си нокти по масата, — нямате никакви доказателства, че господин Анджелини има нещо общо с предишните убийства. Единственото сигурно нещо в тази история е, че някакъв маниак се разхожда на свобода, а вие в отчаянието си търсите да арестувате кой да е, само и само да замажете очите на шефовете си. Но няма да допусна да задържите моя клиент.

— Ще видим. А сега… — Комуникаторът й избръмча два пъти, което означаваше, че я търси Фийни. Почувства как я обзема възбуда, но умело я прикри с усмивка. — Извинете. Връщам се веднага.

Излезе в коридора и през единичното стъкло видя, че четиримата в стаята оживено си шушукат.

— Ще ми съобщиш нещо приятно, нали Фийни. Умирам от желание да изоблича този мръсник.

— Приятно ли? — Той потърка брадичката си. — Ами, новината сигурно ще ти достави удоволствие. Ивон Меткаф е водела преговори с нашето приятелче, дето сега го разпитваш. Тайни преговори.

— За какво?

— За главната роля в някакъв филм. Всичко се вършело тихомълком, поради договора й за „Настройте се“. Най-сетне успях да накарам агента й да изплюе камъчето. Ивон се канела да зареже театъра, ако получи така желаната роля в киното. Ала искала от Дейвид да увеличат хонорара й, да й гарантират договор за участие в три филма, международна дистрибуция и шумна реклама.

— Май се е поувлякла, а?

— Предполагам, че е блъфирала с надеждата да го изстиска колкото е възможно повече. По думите на агента й съдя, че Анджелини се е нуждаел от Ивон, за да осигури продуценти за филма, обаче те искали да му глътнат цялата печалба. Анджелини се опитвал да склони Меткаф за по-приемливи условия.

— Само че Ивон го държала в ръцете си.

— Според агента той на няколко пъти се е срещал с нея. Един-два пъти оставали насаме в апартамента й. Нашият приятел й се пуснал, но Меткаф го отблъснала. Вероятно разчитала, че така ще го държи натясно.

— Прекрасно е, когато всичко си идва на мястото, нали? — Тя се обърна и се загледа в Анджелини през стъклото. — Ето връзката, която търсехме между убийствата, Фийни. Той е познавал всички жертви.

— Но нали се предполага, че е отсъствал от града, когато са очистили Меткаф?

— Искаш ли да се обзаложим, че господин Анджелини младши притежава частен самолет? Откакто съм с Рурк научих, че разписанията на полетите не са важни, ако имаш пари и собствен транспорт. Този път му е спукана работата, освен ако успее да доведе поне десетина свидетели, които са го целували по задника точно, когато Меткаф е била убита. Само гледай как ще се изприщи — промърмори тя и се върна в стаята за разпити.

Седна, облегна скръстените си ръце на масата и погледна Дейвид право в очите.

— Познавал сте Ивон Меткаф.

— Ами… — Изкаран от равновесие, той задърпа яката на ризата си. — Разбира се… Кой не я познаваше.

— Имал сте делови отношения с нея, срещали сте се няколко пъти, бил сте в апартамента й.

Очевидно тези факти бях неизвестни на Мо, която направи кисела гримаса и вдигна ръка.

— Един момент, лейтенант. Искам да поговоря насаме с клиента ми.

— Добре. — Ив излезе, но през стъклото проследи цялото представление. Жалко, че законът й забраняваше да включва звука.

Видя как Мо обсипва Дейвид с въпроси, на които той отговаряше с очевидно колебание и нежелание, докато Лари и Кърли с гробовно изражение пишеха усилено в бележниците си.

В един момент адвокатката, очевидно разгневена от отговора, поклати глава и забоде в гърдите на Дейвид дългия си нокът. Ив се усмихна, когато Мо й направи знак да се върне в стаята.

— Клиентът ми признава, че е имал делови отношения с Ивон Меткаф.

— Хм. — Този път Ив приседна на ръба на масата. — Ивон Меткаф ви е въртяла на шиш, нали, господин Анджелини?

— Водехме преговори. — Той отново преплете треперещите си пръсти. — Обикновено актьорите в един филм искат невъзможни хонорари. Ние… скоро щяхме да постигнем споразумение.

— Посещавал сте я в апартамента й. Карахте ли се?

— Ние… аз… срещахме се на различни места, между другото и в дома й. Обсъждахме условията на договора и възможностите за промяна на някои от клаузите.

— Господин Анджелини, къде бяхте в нощта на убийството на Ивон Меткаф?

— Ще проверя в дневника си — заяви той с изненадващо спокойствие. — Но мисля, че бях в Ню Лос Анжелис, в комплекса „Планета Холивуд“. Винаги отсядам там.

— И къде предполагате, че сте се бил между деветнайсет и двайсет и четири часа западно време?

— Не мога да кажа.

— Но ще ви се наложи, господин Анджелини.

— Най-вероятно съм бил в стаята си. Имах много работа. Трябваше да преработя сценария.

— Същият сценарий, който променяхте заради госпожица Меткаф ли?

— Да.

— И работехте сам, така ли?

— Предпочитам да бъда сам, когато пиша. Нали разбирате, аз съм авторът на сценария. — Целият се изчерви, руменината плъзна и по шията му. — Вложих много време и усилия в подготовката му.

— Притежавате ли самолет?

— Самолет ли? Естествено. Непрекъснато пътувам и…

— С него ли пътувахте до Ню Лос Анжелис?

— Да… — Очите му се разшириха, като разбра намека й. — Нима мислите, че…?

— Дейвид, седни! — нареди му Мо, когато той скочи на крака. — Не бива да казваш нищо повече.

— Но тази жена си въобразява, че съм убил Ивон и майка ми. Чувала ли си нещо по-абсурдно! Да убия собствената си майка. И защо? Какво би ме накарало да го сторя?

— О, имам няколко предположения. Ще видим дали психоаналитикът ще ги потвърди.

— Клиентът ми не е длъжен да се подлага на психиатричен тест.

— Предполагам, че в края на краищата ще го посъветвате да направи точно това.

— Този разпит приключи — отсече Мо.

— Добре. — Ив се изправи, наслаждавайки се на мига, когато погледна Дейвид право в очите. — Дейвид Анджелини, арестуван сте по следните обвинения: напускане на мястото на престъплението, възпрепятстване на правосъдието и опит за подкупване на полицай.

Той се хвърли към нея и по странно съвпадение посегна към гърлото й. Ив изчака, докато с изцъклени от ярост очи Анджелини впи пръсти в шията й, после го повали на земята. Без да обръща внимание на заповедите на адвокатите му, тя се наведе над него и продължи най-невъзмутимо:

— Няма да прибавям към обвиненията нападение срещу офицер от полицията и оказване на съпротива при арест. Предишните три са предостатъчни. Закарайте го в ареста! — нареди тя на униформените полицаи, притекли й се на помощ.

— Добре се справи, Далас — поздрави я Фийни, докато наблюдаваха как отвеждат Дейвид.

— Да се надяваме, че прокурорът ще мисли като теб и няма да му позволи да излезе под гаранция. Искам да остане тук и да го поразпитам както трябва. Искам да докажа, че е виновен, Фийни.

— И това ще стане, малката. Вече доста напреднахме.

— Трябват ни веществени доказателства. Необходими са ни проклетото оръжие, „сувенирите“. Психологическото заключение на Майра е важно, но не мога да го дам под съд без веществени доказателства. — Нетърпеливо погледна часовника си и продължи: — Едва ли ще отнеме много време да получим заповед за обиск, дори ако адвокатите му се опитат да ни попречат.

— Откога не си си лягала? — поинтересува се Фийни. — Имаш ужасни сенки под очите.

— Достатъчно дълго, така че един-два часа повече нямат значение. Какво ще кажеш да те почерпя едно питие, докато получим заповедта?

Той бащински сложи ръка на рамото й.

— Май ще ни дойде много добре. Командирът е научил за ареста. Нареди да отидем при него, Далас. Веднага.

Ив постави пръст в центъра на челото си, сякаш беше дуло на пистолет.

— Да вървим тогава. А когато свършим, ще ударим не по едно, а по две питиета.

 

 

Когато влязоха в кабинета на Уитни, той моментално пристъпи към действие. Стрелна ги с изпепеляващ поглед и гневно заяви:

— Довели сте Дейвид за разпит.

— Аз го доведох, сър. — Ив пристъпи напред, за да поеме яростта му върху себе си. — Разполагаме с видеозапис, на който се вижда как той преминава с колата си през охраняемия паркинг на Канал 75 по същото време, когато е убита Луиз Кирски. — Издекламира рапорта си на един дъх с отривист глас, втренчила поглед в лицето му.

— Значи Дейвид признава, че е станал свидетел на убийството.

— Твърди, че видял как някой, вероятно мъж, с дълго черно палто и с широкопола шапка, напада Кирски, след това избягва по посока на Трето авеню.

— И изпаднал в паника — добави Уитни, все още успявайки да се контролира. Беше се облегнал на бюрото, ръцете му бяха неподвижни. — Напуснал мястото на престъплението, без да уведоми полицията за случилото се. — Командирът мислено проклинаше двамата си подчинени, а стомахът му се свиваше на топка от нерви, ала изражението му остана непроменено, погледът — леден и непоколебим. — Доста често срещана реакция при хора, станали неволни свидетели на жестоко престъпление.

— Отрече да е бил там — заяви Ив. — Опита се да ме излъже, предложи ми подкуп. Имал е възможност да го извърши, шефе. Освен това по един или друг начин е свързан с трите жертви. Познавал е Меткаф, работели са заедно върху някакъв проект за филм, посещавал е апартамент й.

Уитни само сви в юмрук пръстите си, после ги отпусна.

— Какъв е мотивът му, лейтенант?

— Преди всичко — пари. Имал е финансови затруднения, които отчасти ще бъдат разрешени след легализацията на завещанието на майка му. От друга страна, жертвите — в третия случай набелязаната жертва — са все силни жени, радващи се на голяма популярност. Сигурна съм, че това го е озлобявало. Ако адвокатите му не попречат, доктор Майра ще го подложи на тест за определяне на неговото емоционално и душевно състояние и ще определи до каква степен е склонен към насилие.

Спомни си как пръстите му се впиваха в шията й и си каза, че има голяма вероятност тестовете да покажат изключителната му склонност към насилие.

— Не е бил в Ню Йорк, когато са извършени първите две убийства.

— Сър, забравяте, че притежава частен самолет. — За миг усети жалост към командира, но успя да я потисне. — Може бързо да се придвижи където пожелае. Детска игра е да се подправи бордовият дневник. Все още не мога да го обвиня в извършване на убийствата, но искам да го задържим, докато съберем повече доказателства.

— Следователно си го арестувала само заради бягство от местопрестъплението и опита му да те подкупи.

— Това са обвинения напълно основателни за задържането на когото и да било. Когато открием и веществените доказателства…

— Ако изобщо ги откриете — прекъсна я Уитни и се изправи. Вече не го сдържаше зад бюрото. — Това са две съвсем различни неща, Далас. Без доказателства не можеш да го обвиниш в убийство.

— Затова и не го правя. — Тя постави разпечатката на бюрото му. С Фийни се бяха отбили в стаята й и бяха изчислили с компютъра коефициента на вероятност. — Познавал е първите две жертви и Надин Фарст, поддържал е връзки с тях, бил е на мястото, където е извършено последното убийство. Подозираме, че Тауърс е прикривала някого, когато е изтрила последния си разговор по видеотелефона. Твърде е възможно да е прикривала сина си. Освен това отношенията им са били обтегнати заради пристрастеността му към хазарта и заради нейния отказ да му помогне. Използвайки данните, с които разполагаме, изчислихме, че вероятността да изпитва чувство за вина е 83,10%.

— Ала не сте взели предвид, че той не е способен на подобно насилие. — Уитни постави длани върху ръба на бюрото и се приведе. — Пропуснали сте този фактор, Далас. Познавам Дейвид Анджелини не по-зле от собствените си деца. Той не е убиец. Може да е глупак. Може да е слабохарактерен. Ала хладнокръвен убиец не е.

— Понякога дори слабохарактерните и глупавите са способни на решителни действия. Съжалявам, шефе, но не мога да го освободя.

— Представяш ли си какво означава за човек като него да бъде арестуван? Да бъде заподозрян в убийството на собствената му майка? — Уитни вече беше решил, че няма друг избор, освен да се опита да умилостиви подчинената си. — Не отричам, че е разглезен. Бащата се стараеше Дейвид и Мирина да бъдат напълно задоволени. От малък Дейвид е свикнал да получава наготово почти всичко, което пожелае. Признавам, че досега животът му е бил лесен и безгрижен и че той не е лишаван от абсолютно нищо. Всичките му грешки и необмислени ходове са били прощавани с лека ръка и винаги друг е оправял забърканите от него каши. Но в душата му няма и капчица злоба, Далас. Познавам го и гарантирам, че не е способен да извърши нищо жестоко. — Той говореше тихо, но гласът му трепереше от вълнение. — Никога няма да повярвам, че Дейвид е прерязал гърлото на майка си. Ето защо те моля да не бързаш да го изпращаш в затвора и да го освободиш под гаранция.

Фийни понечи да се намеси, но Ив поклати глава. Вярно, че имаше по-висок чин от нея, но именно тя водеше разследването.

— Убити са три жени, шефе. Задържали сме заподозряно лице. Не мога да изпълня молбата ви. Мисля, че натоварихте мен с разследването именно поради тази причина.

Уитни се обърна и се загледа през прозореца.

— Май не знаеш какво означава думата „съчувствие“, Далас.

Младата жена потръпна, но остана безмълвна.

— Не говори така, Джак — разгорещено се намеси Фийни. — А пък ако си решил да си изкараш яда на някого, сърди се на двама ни с Далас, защото в случая съм на нейна страна. Имахме достатъчно доказателства да го арестуваме по онези три обвинения, така и направихме.

— Ще го погубите. — Уитни се извърна от прозореца. — Естествено това не ви засяга. Постъпете както повелява законът, извършете обиск в дома на Дейвид. Но в качеството си на ваш командир ви заповядвам да не приключвате случая. Търсете истинския убиец. Искам докладите ви върху бюрото ми точно в четиринайсет часа. — Изгледа хладно Ив и процеди: — Свободни сте.

На излизане от кабинета му тя с изненада почувства, че краката й сякаш са от крехко стъкло, което може да се счупи дори от най-предпазливото докосване.

— Шефът не е на себе си, Далас. — Фийни сложи ръка на рамото й. — Много страда, затова се опита да си го изкара на теб.

— Не само се опита, но и успя — отвърна тя с прегракнал от вълнение глас. — Не съм знаела що е съчувствие, а? Недотам тънък намек, че никога не съм имала семейство и нямам представа какво е чувство за вярност.

Фийни неловко запристъпва от крак на крак.

— Хайде, Далас, не го приемай толкова лично.

— А как другояче да го приемам? Защитавал ме е толкова пъти, а сега, когато е мой ред да сторя същото, трябва да му кажа: „Съжалявам, шефе, но няма начин“. В момента най-съществени са нашите взаимоотношения. — Отмести ръката му и промълви: — Да отложим почерпката за друг път. Нямам настроение за подобни неща.

Объркан, Фийни пъхна ръце в джобовете си. Ив го изостави, командирът се беше заключил в кабинета си. В душата му се бореха противоречиви чувства, защото обичаше и двамата.

 

 

Ив държеше да присъства на обиска в дома на Марко Анджелини, макар това да не беше необходимо. Хората от лабораторията, наречени „метачи“, си знаеха работата и апаратурата им беше сравнително добра, като се има предвид липсата на средства за закупуване на по-модерна техника. Ив напръска със специалния спрей ръцете и обувките си и започна щателен оглед на триетажната къща, опитвайки се да открие доказателства за вината на Дейвид или за неговата невинност. Предпочиташе да бъдат в полза на второто, защото лицето на Уитни не й излизаше от ума.

Марко Анджелини също присъстваше в правото си на собственик на къщата и баща на главния заподозрян. Ив се опитваше да не забелязва присъствието му, сините му очи, които зорко я следяха, изпитото му лице, от време на време изкривявано от нервен тик.

Един от „метачите“ проверяваше с портативен сензор гардероба на Дейвид, търсейки петна от кръв по дрехите му. През това време Ив методично претърсваше стаята.

— Може да е хвърлил оръжието — обади се „метачът“, дългогодишен полицейски служител с прякор Бобъра заради щръкналите му предни зъби, и прокара сензора по елегантно спортно сако, което положително струваше най-малко хиляда долара.

— Убил е и трите жени с един и същ нож — замислено промълви Ив, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Бобъра. — Резултатите от лабораторията го потвърждават. Защо да се освобождава от него точно сега?

— Ами ако е приключил с кланетата?

В този момент приглушеното бръмчене на сензора премина в отривисто подсвиркване.

— Фалшива тревога — обяви Бобъра. — Господинът си е изцапал хубавата вратовръзка с първокласен зехтин. Та както ти казвах, може да е приключил с кланетата.

Той се възхищаваше от детективите в полицията, дори едно време мечтаеше за тази професия, но успя да стане само „метач“. Въпреки това жадно четеше всеки новоизлязъл детективски роман.

— Нали чаткаш — продължи той. — Числото три е магическо. — Очите му зад тъмните очила проблеснаха, когато забеляза подозрително петънце от талк върху маншета на един панталон. Продължи да работи, като оживено дискутираше предположението си. — Този тип има фикс идея относно три жени, които познава, които непрекъснато гледа по телевизията. Може и да си пада по тях.

— Първата жертва е собствената му майка.

— И к’во от това? — Бобъра за миг преустанови работа, обърна се и изгледа Ив. — Никога ли не си чувала за Едип? Онова гръцко копеле, дето си падало по родителката си? И така, нашият човек очиства трите мадами, после се отървава от ножа и от дрехите, които е носил по време на убийството. Като гледам, и без това има костюми колкото за шестима.

Ив намръщено се приближи до огромния гардероб и огледа автоматичните поставки и полиците, задвижвани чрез специален механизъм.

— А пък дори не живее тук…

— Тоя тип е бъкан с мангизи. — Според Бобъра това обясняваше всичко. — Тук има няколко костюма, дето изобщо не ги е слагал. Същото се отнася и за обувките. — Наведе се, вдигна елегантни кожени полуботуши и ги обърна. — Погледни! — Прокара сензор по очевидно новите подметки. — Никаква мръсотия или прах, никаква драскотина.

— С тези улики мога да го обвиня само в това, че е презадоволен. Хайде, непременно трябва да откриеш следи от кръв.

— Старая се. Ама може да е изхвърлил дрехите, с които е извършил убийството.

— Страхотен оптимист си, няма що.

Тя с нежелание се обърна към полираното бюро и зарови из чекмеджетата. Мислеше си, че ще вземе дисковете и ще ги прегледа на компютъра си. Кой знае, може да извади късмет и да открие писма на Дейвид до майка му или до Меткаф. Или пък да улучи истински джакпот и да се натъкне на дневника му, където той подробно е описал убийствата.

„По дяволите, къде е скрил чадъра? Ами обувката?“ — питаше се тя. Питаше се още дали „метачите“ в Ню Лос Анжелис или в Европа са имали повече късмет от Бобъра. Призляваше й от мисълта, че ще се наложи да проверяват всички вили и луксозни убежища на Дейвид Анджелини.

В този момент откри ножа.

Просто отвори средното чекмедже на бюрото и го видя. Дълго, тънко, смъртоносно острие. Дръжката по всяка вероятност беше от истинска слонова кост, което означаваше, или че ножът е антика, или че при изработването му е бил нарушен международен закон. Избиването на слонове заради бивните им и продажбата на слонова кост под каквато и да било форма беше забранено по цялата планета преди повече от половин век, след заплахата от изчезване на тези животни в Африка.

Ив не си падаше по антиките, нито беше експерт по престъпления, свързани с околната среда, но познанията й по съдебна медицина й подсказваха, че формата и дължината на острието са идентични с тези на оръжието на престъплението.

— Виж ти! — Мигновено забрави за прилошаването, връхлетяло я като неканен гост. Щастието от успеха я караше да се чувства лека като перце. — Изглежда, че числото три не е било магическо за убиеца.

— Не го е изхвърлил, така ли? Мама му стара. — Разочарован от глупавата постъпка на престъпника, Бобъра поклати глава. — Този тип е пълен идиот.

— Сканирай го. — Тя му подаде ножа.

Бобъра повдигна скенера и промени програмата. Настрои окулярите и прокара фунията по дължината на острието. Прозвуча окуражителен сигнал.

— Има нещо — промърмори Бобъра, а дебелите му пръсти заиграха по бутоните както пръстите на прочут пианист по клавишите. — Влакна… навярно от хартия… нещо лепливо. Върху дръжката има отпечатъци от пръсти. Искаш ли разпечатка?

— Да.

— Дадено. — Скенерът избълва лист хартия, покрита с отпечатъци. — Дай малко към мен. Бинго! Ето кръвта, дето я търсеше. Само че не е много. — Той намръщено плъзна фунията по ръба на острието. — Ще бъде цяло чудо, ако успеем да определим кръвната група, камо ли ДНК.

— Оптимизмът ти ме окуражава, продължавай в същия дух. Съдейки по засъхналата кръв, кога за последен път е използван ножът?

— Да си имаме уважението, лейтенант. — Стрелна я с ироничен поглед иззад окулярите. — Знаеш, че портативките не правят анализ на кръвта, само регистрират наличието й. Няма кожа — обяви той. — Щеше да бъде много по-добре, ако имахме частици от кожа.

— Ще се задоволя и с кръвта. — Докато запечатваше ножа, за да го приложи към веществените доказателства, с крайчеца на окото си забеляза някакво движение. Вдигна глава и срещна мрачния, обвинителен поглед на Марко Анджелини. Той сведе очи към ножа, сетне се втренчи в Ив. Изражението му беше странно, очевидно в гърдите му се бореха противоречиви чувства.

— Ще ми отделите ли минутка, лейтенант Далас?

— Само минута, не повече.

— Няма да ви задържам. — Погледът му се стрелна към Бобъра, после към ножа, който Ив прибра в чантата си. — Да поговорим насаме, ако обичате.

— Добре. — Тя кимна на униформения полицай, застанал до Анджелини, и се обърна към „метача“: — Някой от момчетата да се качи и да довърши обиска. — Сетне последва домакина.

Той се насочи към тясно стълбище, където стъпалата бяха покрити с пътека и тръгна да се изкачва, придържайки се за излъскания до блясък парапет. Когато се озова на горния етаж, свърна вдясно и покани Ив в някаква стая, която се оказа кабинет. Светлината на следобедното слънце нахлуваше през прозорците, лъчите му се отразяваха от повърхността на апаратурата за комуникации и от плота на черното бюро във форма на полукръг, проблясваха и се фокусираха върху лъскавия под.

Сякаш раздразнен от силната светлина, Анджелини натисна някакво копче и стъклата на прозорците се обагриха в кехлибарен цвят, превръщайки ги в бледозлатисти правоъгълници. В стаята притъмня.

Домакинът се приближи до компютъризирания бар в стената и си поръча бърбън с лед. Взе ниската чаша и отпи малка глътка, после заговори.

— Смятате, че синът ми е убил майка си и другите две жени.

— Разпитвахме го във връзка с тези обвинения, господин Анджелини. Той е заподозрян. Ако имате въпроси по процедурата, обърнете се към неговия адвокат.

— Вече разговарях и с тримата. — Отново отпи от чашата си и продължи: — Смятат, че съществува реална възможност да го обвините в извършване на убийствата, но не мислят, че Дейвид ще бъде подведен под отговорност.

— Това зависи от заседателите, които ще решат дали въпросът да се отнесе до съда.

— Но вие смятате, че трябва.

— Господин Анджелини, ако арестувам сина ви по обвинение в три предумишлени убийства, вече ще бъда абсолютно сигурна, че ще бъде подведен под отговорност, изправен пред съда и осъден, защото ще разполагам с достатъчно веществени доказателства.

Той хвърли поглед към голямата чанта, където беше прибрала едно от въпросните доказателства.

— Поразпитах тук-там за вас, лейтенант Далас.

— Нима?

— Предпочитам да знам предварително с кого си имам работа. — Лицето му за миг се изкриви в тъжна усмивка. — Командир Уитни, когото уважавам, се изказа изключително ласкаво за вас. Бившата ми съпруга се възхищаваше от вашата упоритост и трудолюбие, а пък не беше от хората, които грешат в преценките си. Често говореше за вас, знаете ли?

— Не.

— Дълбоко впечатление й беше направил начинът ви на разсъждение. Казваше, че е типичен за полицаите с неопетнена съвест. Добра сте в професията, нали, лейтенант?

— Да.

— И все пак понякога допускате грешки.

— Опитвам се да ги сведа до минимум.

— Замисляла ли сте се, че и най-малката ви грешка може да причини неописуема болка на невинен човек. — Той продължаваше безмилостно да се взира в нея. — Намерихте нож в стаята на сина ми.

— Нямам право да ви отговоря.

— Дейвид почти никога не отсяда тук — предпазливо заобяснява Анджелини. — Идва само три-четири пъти годишно. Когато е в този район на страната, предпочита имението ни на Лонг Айланд.

— Възможно е, но все пак е бил тук в нощта на убийството на Луиз Кирски. — Ив изгаряше от нетърпение да занесе ножа в лабораторията и се питаше как да прекъсне разговора. — Господин Анджелини, нямам право да обсъждам с вас случая…

— Но сте абсолютно убедена, че синът ми е убиецът — прекъсна я той. Когато Ив не му отговори, Анджелини отново впи очи в лицето й, после изпи бърбъна на един дъх и остави чашата настрана. — Длъжен съм да ви уведомя, че грешите, лейтенант. Заловила сте не когото трябва.

— Разбирам чувствата ви и знам, че вярвате в невинността на сина си.

— Не вярвам, а съм убеден. Дейвид не е заклал трите жени. — Пое си дълбоко въздух като човек, готвещ се да се гмурне под водата. — Аз ги убих.