Дейвид Балдачи
Тотален контрол (36)

36.

Типичната весела врява, която обикновено огласяше Джаксън Скуеър, сега бе доста приглушена. Музиканти, жонгльори, акробати и гадателки, от истински талантливи до посредствени, се състезаваха помежду си за вниманието и парите на малкото туристи, които бяха дръзнали да дойдат тук в неприятното време.

Сидни Арчър мина покрай тривърхата катедрала „Сейнт Луис“. Беше тръгнала да намери нещо за хапване. Освен това изпълняваше инструкциите на мъжа си — ако не й се обади в хотела до десет сутринта, да отиде на Джаксън Скуеър. Отправи се към Френския пазар и мина покрай внушителната конна статуя на Андрю Джаксън, която придаваше достойнство на площада вече сто и четирийсет години. Беше идвала в града няколко пъти като студентка, когато беше достатъчно млада, за да се радва на карнавала и да участва в пиянската му екстравагантност.

Няколко минути по-късно седна в едно заведение край реката, на чаша кафе и кроасан. Започна да яде вяло, като лениво наблюдаваше шлеповете и влекачите по Мисисипи. На около сто метра от двете й страни имаше хора от ФБР, които разполагаха с апаратура, способна да запише всичко, което тя кажеше или й кажеха.

Сидни Арчър допи кафето си, загледана в пълноводната река и подронените й от дъжда брегове.

— Три долара и полвина и каже де има тез обувки!

Сидни отдели поглед от реката и се вгледа в лицето пред нея. Агентите застанаха нащрек и леко се приближиха. Биха се втурнали към нея веднага, но мъжът, който я заговори, беше дребен негър, наближаващ седемдесетте.

— Моля? — тръсна тя глава, за да се съсредоточи.

— Обувки! Знае де има тез обувки! Три и полвина, ако познае. Лъска без пари, ако сбърка. — Белите му мустаци почти закриваха беззъбата уста. Беше облечен в дрипи. Сидни забеляза очукана кутия с бои и четки за обувки на пейката до себе си.

— Съжалявам, не ме интересува.

— Мисис, хайде. Ако не сбърка, пак лъсне обувки, а мисис даде пари. Нищо не губи. Лъска чудно за добра цена.

Сидни щеше да му откаже, но видя изпъкналите му ребра под износената риза. Погледът й се спусна надолу, към собствените му обувки, от чиито върхове се показваха загрубелите пръсти на краката му. Усмихна се и бръкна в чантата си, за да извади парите.

— А, не, не, мисис, играе игра, иначе не прави бизнес. — В гласа му се долавяше нещо повече от гордост.

— Добре — кимна тя.

— Мисли аз не познае де има тез обувки?

Сидни Арчър поклати глава. Беше ги купила в един малък магазин в Южен Мейн преди повече от две години. Сега беше закрит. Нямаше начин.

— Добре, тогава каже де има тез обувки. — Негърът направи драматична пауза и след това посочи надолу и се изкиска. — Има на крака!

Сидни се засмя с него. Двамата агенти, които слушаха разговора, също се усмихнаха.

След като се поклони на публиката си от един човек, старият негър коленичи и подготви обувките на Сидни за лъскане. Докато сръчните му ръце превръщаха прашната черна кожа в абанос, старецът не престана да бърбори добродушно.

— Хубави обувки, мисис. Има дълго, ако грижи за тях. И хубави глезени към обувки. Не вреди.

Сидни се усмихна на комплимента, старецът стана и прибра нещата си в кутията. Тя извади от портмонето си три долара и затършува за монети.

Старецът я погледна.

— Всичко наред, мисис. Има дребни.

Тя му даде пет долара и му каза да задържи рестото. Той поклати глава.

— Не може, не, мадам. Казали три полвина, значи три и полвина.

Въпреки възраженията й той напъха в ръката й смачкана банкнота от един долар и монета от петдесет цента. Когато стисна монетата с ръка, почувства залепеното за едната й страна листче. Вторачи се в стареца. Той й се усмихна и докосна с ръка периферията на оръфаната си шапка.

— Приятен ден, мисис. И не забравя грижи за обувки.

След като негърът се отдалечи, Сидни бързо прибра парите в портмонето си, изчака няколко секунди и продължи нататък колкото може по-спокойно. Върна се до Френския пазар и влезе в тоалетната. Извади монетата в една от кабинките и отлепи листчето. Съобщението беше кратко, написано с едри букви. Прочете го няколко пъти и го пусна в тоалетната чиния. Тръгна към Бърбън Стрийт. Видя телефонния автомат на стената на тухлената сграда, в която се помещаваше един от най-големите барове във Френския квартал. Прекоси улицата, взе телефонната слушалка и набра номера. Беше частният й номер в „Тайлър, Стоун“. Беше озадачена, но на листчето пишеше да направи точно това. Нямаше как да не изпълни инструкцията. Гласът, който се обади след второто позвъняване, не беше на човек от юридическата фирма, нито пък записаният на телефонния секретар. Нямаше представа, че разговорът е прехвърлен на друг телефон, далеч от Вашингтон. Докато слушаше какво казва Джейсън, полагаше всички усилия да запази спокойствие.

Той й обясни, че полицията я наблюдава. Не трябвало да казва каквото и да било и най-вече да не споменава нищо за него. Трябвало да опитат пак. Щял да се свърже с нея. Гласът му звучеше ужасно уморено — струваше й се, че в тембъра му долавя чудовищно напрежение. После й каза, че я обича. И Ейми. Че в края на краищата всичко ще се оправи.

Останала с хилядите въпроси, които искаше да зададе, но не можеше, Сидни остави слушалката и тръгна към хотела си. С огромно усилие успяваше да държи главата си изправена и да върви нормално. Беше много важно с нищо да не издаде обзелия я ужас. Очевидният страх на мъжа й от властите бе подкопал вярата й, че е невинен. Въпреки огромната радост от факта, че е жив, започваше да се пита какво ли ще струва тя. Сега-засега трябваше да продължава да ходи.

Мъжът изключи записващото устройство и извади телефонната слушалка от специалното гнездо. След това пренави лентата с цифров запис. Кенет Скейлс натисна бутона и отново чу гласа на Джейсън Арчър, усмихна се зловещо, извади касетата и излезе от стаята.

— Влезе през прозореца откъм терасата — докладва агентът, който беше на покрива срещу хотела на Сидни Арчър. — Още е вътре. Искаш ли да го арестувам?

— Не — отговори Сойър и погледна през щорите към улицата. Подслушвателните устройства в съседната стая бяха показали с какво се занимава Брофи. Претърсваше стаята. Първоначалното предположение на Сойър, че двамата действат заедно, явно беше далеч от истината.

— Тръгва си. Насочва се към задния вход — обади се агентът.

— Много хубаво — отбеляза Сойър, защото видя Сидни Арчър да приближава откъм края на улицата. След като влезе в хотела, Сойър нареди да проследят разочарования Пол Брофи, който тръгна по Бърбън Стрийт в противоположна посока.

Десет минути по-късно Сойър научи, че по време на кратката си разходка Сидни Арчър се е обаждала от уличен телефон. Че е набрала телефона в кабинета си. През следващите пет часа не се случи нищо. След това Сидни излезе от хотела и се качи в очакващото я бяло такси. Шофьорът подкара бързо.

Сойър се втурна надолу по стълбите и след минута вече се движеше с черната кола, с която бе проследил Сидни до хотела. Не се изненада, когато таксито й излезе от града и сви по разклона за летището.

— Връща се у дома — промърмори Сойър сам на себе си. — Със сигурност не откри това, което търсеше. Освен ако Джейсън не е станал невидим. — Ветеранът от ФБР се отпусна на седалката недоволно, защото изведнъж му мина през ум нещо много неприятно. — Усетила ни е.

Шофьорът се обърна рязко към него.

— Няма начин, Лий.

— Има, и още как — настоя Сойър. — Дойде чак дотук, повъртя се из улиците, обади се по телефона и сега си тръгва.

— Сигурен съм, че не ни е забелязала.

— Не съм казал, че тя ни е забелязала. Забелязал ни е мъжът й или другите, които са в играта. Предупредили са я и тя се прибира у дома.

— Проверихме. Обади се в офиса си.

— Разговорите могат да се прехвърлят — поклати нетърпеливо глава Сойър.

— А как й е дошло наум да се обади? Предварителна уговорка ли е било?

— Кой знае? Само с лъскача на обувки ли разговаря? Сигурен ли си?

— Да. Изигра си циркаджийския номер и след това й лъсна обувките. Беше съвсем ясно, че си вади хляба на улицата. Даде й рестото, и толкова.

Сойър го изгледа.

— Ресто?

— Да. Поиска й три и петдесет, тя му даде пет. Върна й един и петдесет. Не искаше да вземе бакшиш.

Сойър сграбчи таблото и от пръстите му останаха вдлъбнатини.

— По дяволите! Това е било!

Шофьорът доби объркан вид.

— Върна й само рестото. Видях всичко с очите си. Чухме целия им разговор.

— Чакай малко… върнал й е една монета от петдесет, а не две по четвърт долар, нали?

Мъжът го изгледа учудено.

— Откъде знаеш?

Сойър въздъхна.

— Колко улични лъскачи на обувки познаваш, които ще се откажат от долар и половина бакшиш и държат в джоба си по петдесет цента, за да могат да връщат ресто? Ами цената не ти ли се струва малко странна? Защо не три или четири долара, ами три и петдесет?

— За да се наложи да върне ресто. — Шофьорът осъзна какво е станало и посърна.

— Вероятно за монетата е било залепено листче — отбеляза Сойър мрачно и се вторачи в таксито на Сидни Арчър. — Хванете този щедър лъскач на обувки. Може би поне ще опише този, който го е наел. — Не се надяваше кой знае колко, че това ще стане.

Продължиха към летището. Сойър мълчеше и гледаше през прозореца ярко боядисаните самолети, които ревяха над главите им. Час по-късно се качи на специален самолет на ФБР. Сидни Арчър вече бе отлетяла. На самолета с нея не се качиха агенти. Бяха проверили списъка на пътниците щателно, бяха видели всички, които се качват на борда. Джейсън Арчър не беше сред тях. Бяха убедени, че по време на полета не може да се случи нищо. Не искаха да безпокоят Сидни, която вече беше предупредена да внимава. Щяха да я поемат отново на летище Дълес.

Самолетът на ФБР се издигна в нощното небе над Ню Орлиънс. Сойър започна да се чуди какво се бе случило. Защо изобщо беше това пътуване? Струваше му се безсмислено. След това челюстта му увисна. Мътилката сякаш за миг се проясни. Само че той беше допуснал грешка, може би сериозна.