Дейвид Балдачи
Тотален контрол (3)

3.

Лунната светлина нахлуваше през прозореца и придаваше форма на предметите в голямото тъмно помещение. На тежкото дървено бюро имаше три реда снимки в рамки. На една от тях, на задния ред, се виждаше Сидни Арчър, с тъмносин делови костюм, облегната на блестящ сребрист ягуар. До нея — само по риза и с тиранти — беше Джейсън, който я гледаше влюбено в очите и се усмихваше. На друга снимка се виждаха двамата, облечени спортно, вдигнали ръце за поздрав и усмихнати, пред Айфеловата кула.

В средния ред имаше фотография на Сидни — с подпухнало лице и прилепнала към темето мокра коса — в болнично легло. В ръцете си държеше малко вързопче със стиснати клепачи. На съседната снимка се виждаше Джейсън — с отнесен поглед, небръснат, само по фланелка и къси гащета, — легнал на пода. Върху гърдите му беше сложено детето — сега очите му бяха широко отворени и невероятно сини.

Средната снимка от предния ред бе правена в Деня на Вси светии. Вързопчето сега беше на две годинки и облечено като принцеса с диадема и чехлички. Майката и бащата извисяваха гордо ръст отзад, забили погледи в обектива, обгърнали с ръце раменете на дъщеря си.

Джейсън и Сидни бяха в леглото си. Джейсън се мяташе неспокойно. Бе минала седмица след последното му среднощно посещение в офиса. Сега плащаше — не можеше да спи. До вратата на спалнята беше оставена една добре натъпкана и особено грозна брезентова чанта на сини райета и с инициали на известна авиокомпания, а до нея стоеше черна метална кутия. Часовникът на нощното шкафче показваше два сутринта. Дългата слаба ръка на Сидни се плъзна по главата на Джейсън и бавно започна да реши косата му.

Сидни се надигна на лакът и без да престава да си играе с косата на мъжа си, се приближи до него, докато тялото й опря плътно до неговото. Тънката нощница бе прилепнала до кожата й.

— Спиш ли? — попита тя шепнешком. Единствено скърцането и стенанията на старата къща нарушаваха тишината.

Джейсън се обърна към жена си и я погледна.

— Не.

— Сигурна бях… неспокоен си. Понякога се въртиш насън. Като Ейми.

— Надявам се, че не съм бълнувал. Не искам да издам тайните си — усмихна се вяло той.

Дланта й се спусна към лицето му и го погали.

— Предполагам, че всеки има нужда от своите тайни… Макар че се споразумяхме да нямаме такива. — Тя се засмя, ала смехът й бе насилен. Джейсън отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но веднага я затвори, протегна ръце, погледна часовника и изпъшка.

— Боже, вече няма смисъл да се опитвам да спя. Колата ще бъде тук в пет и половина.

Сидни погледна към пътната чанта и се намръщи.

— Това пътуване наистина дойде като гръм от ясно небе, Джейсън.

Той не я погледна, а само избърса очите си и се прозина.

— Знам. Аз самият научих едва вчера късно следобед. Щом като босът каже тръгвай, трябва да тръгнеш.

Сидни въздъхна.

— Знаех си, че рано или късно и двамата ще трябва да сме извън града по едно и също време.

Джейсън я погледна. В гласа му имаше безпокойство.

— Не успя ли да уговориш нещо с детската градина?

— Уговорих една от жените да остава след работно време, но това не е проблем. Все пак няма да отсъстваш повече от три дни, нали?

— Най-много три, Сид. Обещавам. — Той разтри темето си енергично. — Не би ли могла да не пътуваш до Ню Йорк точно сега?

Сидни поклати глава.

— Адвокатите не могат да отказват служебни командировки. Не влиза в правилата.

— За бога, Сид, за три дни ти правиш повече, отколкото голяма част от тях правят за пет.

— Скъпи, не е нужно да ти го казвам, но в нашата професия въпросът е какво направи за мен днес и още по-важно, какво ще направиш за мен утре и вдругиден.

Джейсън се надигна.

— И в „Трайтън“ е същото. Като фирма, която се занимава с авангардни технологии, очакванията им се простират чак до следващото хилядолетие. Един ден и на нашата улица ще огрее слънце, Сид. Може би още днес. — Джейсън я погледна.

Тя поклати глава.

— Сигурно. Но докато чакаш това да стане, аз ще продължавам да внасям пари, за да изплащаме заема, съгласен ли си?

— Добре. Понякога обаче човек трябва да е оптимист. Да гледа в бъдещето.

— Като стана дума за бъдещето, какво ще кажеш да поработим по въпроса за още едно бебе?

— Аз съм напълно готов. Ако и следващото е като Ейми, ще бъде като песен.

Сидни притисна бедрото си към неговото. Беше доволна, че Джейсън не възразява семейството им да се увеличи. Ако имаше друга жена…

— Не говори за нещата, които не са ти ясни, господин Мъжка половина на това малко уравнение.

Тя го сбута.

— Извини ме, Сид. Беше типично изказване на безмозъчен мъж. Няма да се повтори, обещавам.

Сидни се отпусна назад и се загледа в тавана, като нежно масажираше рамото му. Преди три години не би могло да става и дума да остави професията си. Сега дори намаленото работно време й се струваше прекалено дълго откъсване от живота с Ейми и Джейсън. Копнееше за свободата да бъде с детето си. Все още не можеха да си я позволят само със заплатата на Джейсън въпреки сериозните ограничения, които си бяха наложили. Ако обаче Джейсън се издигнеше в „Трайтън“?

Сидни не желаеше да зависи финансово от никой друг. Погледна Джейсън. Ако трябваше да обвърже с някого икономическото си оцеляване, нима би могло да има по-добър кандидат от мъжа, когото обичаше още от момента, в който го бе зърнала? Продължи да го гледа, а в очите й се появи влага. Тя седна в леглото и се облегна на него.

— Е, докато си в Лос Анджелис, поне ще можеш да видиш някои от старите си приятели. Но не и любовниците, нали? — Разроши косата му. — Освен това не можеш да ме оставиш. Баща ми ще те хване.

Погледът й се плъзна към голия му гръден кош — коремните мускули ясно се виждаха под кожата, никъде нямаше нито грам излишна тлъстина.

— Джейсън, през последните няколко месеца наистина имам чувството, че се пържиш в ада. В офиса по всяко време, бележки посред нощ… Липсваш ми. — Бутна го с хълбока си. — Забрави ли какво удоволствие е да се гушкаме нощем?

В отговор той я целуна по бузата.

— Освен това „Трайтън“ има много служители. Не е нужно да вършиш всичко сам.

Той вдигна поглед към нея и в очите му се появи болезнена умора.

— Така е. Само че…

Сидни въздъхна.

— А след като приключи сделката със „Сайбърком“, вероятно ще си по-зает отвсякога. Може би трябва да саботираш преговорите. В края на краищата аз съм водещият адвокат на „Трайтън“, нали? — Усмихна се.

Той се засмя с половин уста, умът му явно бе другаде.

— Срещата в Ню Йорк би трябвало да е интересна.

Той рязко се обърна към нея.

— Защо?

— Защото ще се занимаваме със сделката със „Сайбърком“. Нейтън Гембъл и твоето приятелче Куентин Роу също ще бъдат там.

Кръвта бавно се изтегли от лицето му.

— Аз… аз… — запелтечи той. — Мислех, че срещата е заради предложението на „Белтек“.

— Не е. Извадиха ме от това преди месец, за да мога да се съсредоточа изцяло върху изкупуването на „Сайбърком“ от „Трайтън“. Мислех, че съм ти казала.

— А защо се срещате в Ню Йорк?

— Защото тази седмица Нейтън Гембъл е там. Има разкошен мансарден апартамент с изглед към парка, а освен това милиардерите винаги получават това, което искат. Така че заминавам за Ню Йорк.

Джейсън седна, а лицето му бе посивяло — сякаш щеше да припадне.

— Джейсън, какво има? — Сидни улови рамото му.

Най-накрая той се съвзе и се обърна към нея. Изразът му я обезпокои дълбоко — преобладаваше чувството за вина.

— Сид… Всъщност не отивам в Лос Анджелис по работа на „Трайтън“.

Тя отдръпна ръката си от рамото му и се втренчи в него с изумление. Всички подозрения, с които се бе борила през последните месеци, отново изплуваха на повърхността. Гърлото й пресъхна напълно.

— Какво искаш да кажеш, Джейсън?

— Искам да кажа… — Той пое дълбоко въздух и стисна ръката й. — Искам да кажа, че пътуването ми не е за „Трайтън“.

— За кого е тогава? — настоя тя и лицето й се зачерви.

— За мен, за нас. За нас, Сидни.

Сидни се намръщи и се облегна на таблата на леглото със скръстени ръце.

— Джейсън, ще ми кажеш за какво става дума, и то веднага.

Той наведе очи към завивките и започна да си играе с тях. Тя улови брадичката му и го погледна изпитателно.

— Джейсън? — Поколеба се, защото почувства, че той се бори със себе си. — Хайде, изненадай ме. Все едно, че е Коледа.

Той въздъхна.

— Заминавам за Лос Анджелис, за да се явя на интервю в друга фирма.

Тя отдръпна ръката си.

— Какво?

Той заговори бързо:

— „Алегра Порт Текнолоджи“. Това е един от най-големите производители на специален софтуер в света. Предложиха ми… да, предложиха ми да стана вицепрезидент и ще ме готвят за шефското място. След време. Заплатата ми ще е три пъти по-голяма, в края на годината ще получавам страхотни премии, възможност да купя акции, чудесни пенсионни осигуровки и всичко останало, Сид. Страхотно.

Лицето й моментално се просветли. Раменете й се отпуснаха облекчено.

— Това ли беше голямата ти тайна? Джейсън, та това е чудесно! Защо не ми го каза по-рано?

— Не исках да те поставям в неловко положение. В края на краищата ти си адвокат на „Трайтън“. Питаш ме защо седя по цели нощи в офиса? Защото се опитвах да приключа каквото съм започнал. Не исках да им създавам проблеми. „Трайтън“ е мощна компания и не искам да ме запомнят с лошо.

— Скъпи, няма закон, който да забранява преместването в друга фирма. Ще се радват за теб.

— И още как! — Иронията в гласа му я озадачи за момент, но той продължи веднага, за да не й даде възможност да го заразпитва. — Освен това ще платят всички разходи по преместването ми. Всъщност от тази къща дори ще реализираме малка печалба, достатъчна, за да платим всички сметки.

Сидни се сепна.

— Преместване ли?

— Централата на „Алегра“ е в Лос Анджелис. Ще трябва да отидем там. Ако ти не желаеш да го направим, ще се съобразя с решението ти.

— Джейсън, знаеш, че нашата фирма има офиси в Лос Анджелис. Би било чудесно. — Сидни отново се облегна на таблата на кревата и се загледа в тавана. Обърна се към него и в очите й се появи пламъче. — Освен това… ако получаваш тройно по-голяма заплата, като добавим акциите и всичко останало, може би ще мога да стана пълноценна майка малко по-рано, отколкото очаквах.

Той се усмихна, тя го прегърна доволно.

— Затова се изненадах толкова, когато ми каза, че ще се срещаш с хората от „Трайтън“.

Тя го погледна объркано.

— Казах, че вземам малко отпуск, за да поработя по къщата.

— Скъпи, не се безпокой, няма да те издам. Отношенията между адвокат и клиент са привилегировани, но не чак толкова, колкото отношенията между една сексуално възбудена съпруга и нейния голям, красив съпруг. — Омекналият й поглед срещна неговия и тя се сгуши до бузата му. Джейсън се обърна и стъпи на пода.

— Благодаря ти, скъпа. Радвам се, че ти казах. — Сви рамене и добави: — По-добре да взема душ още сега. Може би ще успея да свърша едно-друго, преди да тръгна.

Преди да стане, ръцете й обвиха кръста му.

— С удоволствие ще ти помогна да свършиш нещо, Джейсън.

Той обърна глава и я погледна. Беше съвсем гола, нощницата висеше върху таблата на леглото. Едрите й гърди се опряха в него. Той се усмихна и плъзна длан надолу по гърба й.

После силните му ръце се плъзнаха под мишниците й и я вдигнаха нагоре, така че двамата застанаха лице в лице. Той се вгледа дълбоко в очите й и си придаде тържествен вид, след това каза:

— Сега си по-красива, отколкото в деня, когато те срещнах, Сидни, и те обичам повече с всеки изминал ден. — Думите прозвучаха бавно и нежно и както винаги я накараха да затрепери. Но не думите й въздействаха така. В тях нямаше нищо необикновено. Въздействаше й начинът, по който ги произнасяше. Убедеността му, очите, докосването му.

Джейсън хвърли поглед на часовника и се усмихна шеговито.

— За да не изпусна самолета, трябва да изляза след три часа.

Тя обгърна врата му с ръка и го придърпа върху себе си.

— Три часа могат да се равняват на цял живот.

 

 

Два часа по-късно, с все още мокра от душа коса, Джейсън Арчър мина по коридора в къщата си и влезе в малка стая, обзаведена като домашен кабинет. Въпреки компютъра, шкафовете и двете малки библиотеки стаята изглеждаше добре подредена, макар и тясна.

Джейсън затвори вратата, взе ключа от бюрото и отключи най-горното чекмедже на един шкаф. Спря и се ослуша. Това му бе станало навик дори в собствения му дом. Осъзна го и се притесни. Жена му бе заспала отново. Ейми спеше непробудно в стаята си. Джейсън извади внимателно голямо старомодно кожено куфарче с две каишки и месингови ключалки, доста износено. Отвори го и взе отвътре празна дискета. Инструкциите бяха съвсем точни. Копирай всичко, с което разполагаш, на една дискета, разпечатай цялата информация на хартия и унищожи всичко останало.

Мушна дискетата в устройството и записа върху нея всички материали, които беше събрал. След това насочи пръст към бутона за изтриване, както беше според инструкцията — трябваше да унищожи всички неудобни файлове от диска на компютъра.

Пръстът му обаче увисна над клавиша и Джейсън реши вместо инструкциите да следва интуицията си.

След минута направи още едно копие на дискета и изтри файловете от твърдия диск. След като прегледа набързо съдържанието на резервната дискета на екрана, подаде още няколко команди и след миг образът се разпадна. Джейсън запази промените в кодираните файлове, извади дискетата и я сложи в малък плик, който мушна дълбоко в страничния джоб на коженото куфарче. Според инструкцията направи разпечатка на файловете от първата дискета и пъхна листата и дискетата в куфарчето.

От портфейла си извади пластмасовата карта, с която бе отворил вратата на кабинета си. Вече нямаше да има нужда от нея. Захвърли я в чекмеджето на бюрото си и го затвори.

Огледа куфарчето още веднъж. Не му бе приятно да лъже жена си. Никога досега не го бе правил и ненавиждаше подобни неща. Но всичко щеше да приключи съвсем скоро. Потрепери при мисълта за рисковете, които бе поел. Потрепери още веднъж, когато си спомни, че жена му не знае абсолютно нищо за тях. Мълчаливо повтори целия план. Откъде трябва да мине, какви заблуждаващи ходове трябва да направи, псевдонимите на хората, с които да се срещне. Въпреки всичко умът му продължаваше да се рее. След днешния ден за първи път щеше да е в състояние да каже, че рискът си е струвало да бъде поет. Просто трябваше да оцелее.