Дейвид Балдачи
Тотален контрол (33)

33.

Петнайсететажната сграда на „Трайтън“ беше прилепена до плоска триетажна конструкция, построена на площ от пет акра. Сойър защипа на ревера си табелата за посетители, която му връчиха на входа, и последва Роу през няколкото задължителни проверки на охраната. Явно Роу се ползваше с уважение и го харесваха, защото хората го поздравяваха сърдечно. Зад стъклена стена видяха хора с бели облекла и хирургически маски на лицата, които работеха в голяма зала.

— Прилича повече на операционна, отколкото на завод — отбеляза Сойър.

Роу се усмихна.

— Всъщност това помещение е много по-чисто от която и да било операционна.

Удивлението на агента от ФБР го забавляваше.

— Тук се тества ново поколение компютърни чипове. Всичко трябва да е абсолютно стерилно, да няма нито една прашинка. След като заработят, чиповете ще могат да изпълняват около два трилиона инструкции в секунда.

Сойър го изгледа с увиснала челюст.

— И защо е нужна такава огромна скорост?

— Оказва се, че е нужна. Много инженерни приложения, програми за конструиране на автомобили, самолети, кораби, космически совалки, сгради и какво ли още не ще заработят по-ефективно. Същото важи и за финансовите пазари, корпоративните операции. В една фирма като „Трайтън“ например има милиони складови позиции, хиляди служители, огромна отчетност. Цялата тази информация трябва да се обработва и да е достъпна. Ние всъщност помагаме на хората да работят по-ефективно и по-лесно. Ето там — Роу посочи в дъното на залата — се разработва нов твърд диск, който ще бъде далеч по-добър от всички съществуващи, когато излезе на пазара догодина. Но след още една година и той ще е остарял. С каква система каза, че работиш?

Сойър мушна ръце в джобовете си.

— Може и да не си чувал… „Смит Корона“.

Роу зяпна от учудване.

— Шегуваш се.

— Нищо подобно. Само й сменяш мастилената лентичка и пише като фурия.

Роу поклати глава.

— Едно приятелско предупреждение… Човек, който не умее да работи с компютър, в съвсем близко бъдеще няма да може да функционира в обществото. Е, не бива да се плашиш. Днешните системи са направени така, че не глупак, ами и пълен идиот да може да работи с тях.

Сойър въздъхна.

— Все по-бързи компютри, Интернет, каквото и да е това, факсове, мобилни телефони, мрежи, пейджъри… Няма ли да свърши всичко това?

— Надявам се да не свърши, защото съм в този бизнес.

— Понякога промените настъпват твърде бързо.

Роу се усмихна добродушно.

— Промените, които наблюдаваме днес, ще бледнеят в сравнение с постиженията след пет години. Намираме се на прага на технологична революция, която изглеждаше немислима преди десет години. Интернет съвсем скоро ще ни се струва отегчителен и странен. „Трайтън Глоубъл“ ще изиграе значителна роля в тази промяна. Ако нещата се развият както желаем, ще сме водещата компания в световен мащаб. Образованието, медицината, работното място, пътуванията, развлеченията, храненето… всичко, което хората използват или произвеждат, ще се промени. Мизерията, предразсъдъците, престъпността, болестите просто ще рухнат под тежестта на информацията, на новите открития. Невежеството чисто и просто ще изчезне. Познанието на хиляди библиотеки, родено от най-добрите умове на човечеството, ще бъде абсолютно достъпно за всеки. В крайна сметка компютрите по света, такива, каквито ги познаваме днес, ще се свържат в една огромна интерактивна глобална мрежа с неизчерпаем потенциал. — Роу се вгледа в Сойър през очилата и добави: — Цялото познание на света, решението на всеки проблем ще са достъпни само с едно натискане на клавиш.

— И един-единствен човек ще може да получи всичко това чрез компютъра? — попита Сойър скептично.

— Не е ли вълнуващо като идея?

— Напротив, плаши ме.

— Защо? — изгледа го учудено Роу.

— Може би след двайсет и пет години във ФБР съм станал циник. Ти ми казваш, че един човек ще може да получи цялата тази информация. Знаеш ли какво е първото, което ми идва наум?

— Не. Какво?

— Какво би станало, ако този човек е от лошите? — Роу не реагира. — С едно натискане на клавиш ще може да ликвидира цялото познание на човечеството? Да унищожи всичко? Или да го обърка? Какво ще стане тогава?

Роу се усмихна.

— Ползата от новите технологии далеч надхвърля потенциалните опасности. Може и да не си съгласен с мен, но бъдещето ще покаже, че съм прав.

Сойър се почеса по тила.

— Твърде млад си, за да помниш, но през петдесетте на никой и през ум не му минаваше, че наркотиците ще се превърнат в такъв страшен проблем. Иди, че разбери.

Двамата продължиха обиколката си.

— Имаме пет такива завода в страната — каза Роу.

— Сигурно са ужасно скъпи.

— Може да се каже. Харчим повече от десет милиарда долара годишно за научна и развойна дейност.

Сойър подсвирна.

— Споменаваш цифри, които дори не мога да си представя. Разбира се, аз съм закоравял бюрократ, който си чопли носа и яде обществените пари.

Роу се усмихна.

— Нейтън Гембъл обича да издевателства над хората. С теб обаче си намери майстора. Не ти ръкоплясках поради очевидни причини, но сериозно си мислех да го направя.

— Харди спомена, че си имал своя собствена фирма и че акциите й са се продавали добре. Какво наложи, ако не възразяваш, че питам, да се закачиш за Гембъл?

— Парите. — Роу посочи с жест наоколо. — Всичко това струва милиарди долари. Моята фирма се представяше добре, но както много други подобни компании, само на борсата. Хората не си дават сметка, че когато цената на акциите ни нарасна от деветдесет до сто и шейсет долара само за шест месеца, ние не видяхме нищо от тази печалба. Тя отиде при тези, които търгуваха с акциите ни.

— Би трябвало да си запазил пакет акции и за компанията.

— Да, запазих. Само че законите за ценните книжа и гаранциите не ни позволиха да продадем нито една от тях. На хартия струвахме цяло състояние, но изпитвахме остра нужда от свежи пари, защото в този бизнес трябва непрекъснато да се инвестира — каза Роу с горчивина.

— И се намеси Нейтън Гембъл?

— Той беше един от първите инвеститори в нашата компания, още преди да започнем да продаваме акции публично. Той даде част от началния ни капитал. Осигури ни и нещо, без което не може — уважение на Уолстрийт и финансовите пазари. Солидно име, познато в деловите кръгове, което отваря врати. Умение да правиш пари. Когато започнахме да продаваме акции публично, той също запази пакета си. По-късно с него обсъдихме бъдещето и решихме, че компанията отново трябва да изкупи акциите си и повече да не търси капитал на борсата.

— Добро ли беше решението?

— От финансова гледна точка удивително добро.

— Само че парите не са всичко, нали, Куентин?

— Понякога се чудя.

Сойър се облегна на стената, скръсти ръце на гърдите си и погледна Роу в очите.

— Обиколката е интересна, но все пак се надявам, че не ме извика само за да ми покажеш завода.

— Така е.

Роу мушна картата си в устройството край една врата, отвори я и кимна на Сойър да влезе. Седнаха край малка маса. След малко Роу заговори:

— Знаеш ли, ако ме беше попитал кого бих заподозрял, че е откраднал информация от нас, преди всичко това да се случи, изобщо не бих си помислил за Джейсън Арчър. — Роу свали очилата си и ги избърса с кърпичка.

— Значи си му имал доверие?

— Изцяло.

— А сега?

— Сега смятам, че съм грешил. Чувствам се предаден.

— Разбираемо е. Смяташ ли, че и някой друг от фирмата може да е бил замесен?

— Боже мой! Надявам се да не е. — Роу изглеждаше потресен от мисълта. — Предпочитам да мисля, че Джейсън е бил сам и е работил за някой конкурент. Би било понятно. Джейсън би могъл да проникне в банковите компютри без чужда помощ. Не е чак толкова трудно.

— Говориш като човек, който има опит в тези неща.

Роу се усмихна.

— Нека кажем, че имам силно развито любопитство. Когато бях студент, най-любимото ми занимание беше да се ровя в различни бази данни. С колегите ми се забавлявахме много добре, макар и това да не допадаше на местните власти. Все пак не сме откраднали нищо. Дори помагах при обучението на хора от полицията да откриват и предотвратяват компютърни престъпления.

— Ами хората, които работят в охраната?

— Имаш предвид Ричард Лукас ли? Не. Той е с Гембъл от много години, цяла вечност. Много е добър в работата си, макар и да не е приятен за компания. Все пак това не влиза в задълженията му.

— Въпреки това Арчър е успял да го заблуди.

— Успя да заблуди всички ни. Аз самият нямам право да обвинявам когото и да било.

— Джейсън Арчър правил ли е нещо, което в ретроспекция може да се изтълкува като подозрително?

— В ретроспекция повечето неща изглеждат различно. Знам го по-добре от всички. Мислих за случилото се и сега ми се струва, че Джейсън проявяваше доста голям интерес към сделката със „Сайбърком“.

— Но той е работел по нея.

— Нямам предвид само това. Задаваше твърде много въпроси дори за елементи от нея, с които не се занимаваше пряко.

— Какви например?

— Ами дали според мен условията са добри. Дали смятам, че ще успеем. Каква ще е ролята му, когато сделката се сключи. Такива неща.

— Някога искал ли е поверителни документи във връзка със сделката?

— Не.

— Изглежда, е можел да получи всичко необходимо чрез компютърната система?

— Така изглежда.

Двамата помълчаха известно време.

— Имаш ли някаква представа къде може да е Арчър?

Роу поклати глава.

— Посетих жена му Сидни.

— Запознах се с нея.

— Трудно мога да повярвам, че е в състояние просто да си тръгне и да ги изостави. Имат и дъщеря. Чудесно малко момиченце.

— Може би няма намерение да ги изоставя.

— В момента той е беглец и се крие от закона. Защо ще се връща? Освен това Сидни не би тръгнала с него.

— Защо?

— Защото той е престъпник. Тя е адвокат.

— Куентин, може би ще се изненадаш, но не всички адвокати са почтени.

— Искаш да кажеш… искаш да кажеш, че подозираш Сидни Арчър в съучастничество?

— Искам да кажа, че засега не съм изключил нея или когото и да било друг от кръга на заподозрените. Тя е адвокат на „Трайтън“. Работела е по сделката със „Сайбърком“. В тази ситуация е имала идеална възможност да краде информация и да я продава на „Ар Ти Джи“. Кой знае? Възнамерявам да науча.

Роу си сложи очилата отново и прокара нервно ръка по стъклената повърхност на масата.

— Трудно мога да повярвам, че Сидни би се забъркала в такова нещо. — В гласа му се долавяше убеденост.

Сойър го изгледа внимателно.

— Куентин, има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Може би за Сидни Арчър?

Роу въздъхна и вдигна очи към него.

— Убеден съм, че Сидни е влизала в кабинета на Джейсън след самолетната катастрофа.

Сойър присви очи.

— Какви доказателства имаш?

— Нощта, преди Джейсън да замине, с него работихме до късно по един проект в кабинета му. Тръгнахме си заедно. Той заключи вратата и никой не би могъл да влезе там, докато не дойдоха да деактивират алармената система.

— Е, и?

— Когато влязох, веднага забелязах, че микрофонът на компютъра му е превит почти на две. Сякаш някой го е ударил, а после се е опитал да го изправи.

— А защо смяташ, че е била Сидни Арчър? Може би самият Арчър се е върнал по-късно през нощта.

— Ако беше, влизането му щеше да е регистрирано. От електронната система и от нощния пазач. — Роу замълча, за да си припомни срещата със Сидни онази вечер. Най-накрая вдигна ръце. — Не знам как иначе да го кажа… Тя търсеше нещо. Увери ме, че не е влизала в зоната с ограничен достъп, но аз не й вярвам. Струва ми се, че пазачът я прикри. Самата Сидни ми разказа някаква измислица, че искала да вземе някакви неща на Джейсън от секретарката му.

— Това не е ли правдоподобно?

— Щеше да е, ако наскоро не бях попитал, ей така, между другото, секретарката на Джейсън дали не е разговаряла със Сидни. Оказа се, че е, при това същата вечер, когато сварих Сидни тук. Знаела е, че Кей я няма.

Сойър се отпусна на облегалката на стола. Роу продължи:

— За да деактивираш алармата на вратата, трябва да имаш специална карта. В добавка, трябва да знаеш кода, който е от четири цифри. Иначе алармата започва да пищи. Точно това стана, когато открихме, че Джейсън е сменил кода. Когато заварих Сидни тук, ми се искаше да опитам пак, но знаех, че е безполезно. Имам универсална карта, която ми осигурява достъп навсякъде, но без кода тя не върши работа. — Пое си дъх и продължи: — Сидни би могла да вземе картата на Джейсън и да научи кода от него. Струва ми се странно, че го казвам, но тя също е забъркана в нещо. Просто не знам в какво.

— Преди малко разгледах кабинета на Джейсън, но не видях никакъв микрофон. Как изглежда?

— Дълъг е около петнайсет сантиметра, дебел колкото молив, самото микрофонче е в края. Монтира се в долния край на кутията на компютъра и служи за гласови команди. Един ден те ще заменят клавиатурата изцяло, за щастие на тези, които имат проблеми с писането.

— Не видях нищо такова.

— Предполагам. Сигурен съм, че са го махнали, защото беше смачкан.

Сойър си записа тези неща в бележника и зададе още няколко въпроса, след което Роу го изпрати до изхода.

— Куентин, ако ти дойде наум още нещо, обади ми се — каза Сойър и му подаде картичката си.

— Ще ми се да знаех какво става тук, агент Сойър. Имам толкова много работа по сделката, а сега и това…

— Правя каквото мога, Куентин. Ослушвай се какво става тук.

Роу се върна бавно в сградата, стиснал визитката на Сойър в ръка. Сойър отиде до колата си и чу телефона да звъни.

Гласът на помощника му Рей звучеше възбудено.

— Беше прав.

— За какво?

— Сидни Арчър се раздвижи.